Метаданни
Данни
- Серия
- Дамска детективска агенция №1 (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Morality for beautiful girls, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирена Петрова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- analda(2016)
Издание:
Алегзандър Маккол Смит. Морал за красиви момичета
Превод: Ирена Петрова
Редактор: Милена Попова
Художник: Дима Недялкова-Каприева
Коректор: Мария Вачева-Щърбанова
Компютърна обработка: Румяна Величкова
ISBN: 954-321-103-5
Английска, I издание
Формат 32/84/108
Печатни коли 26,5
Дадена за печат юли 2005 г.
Излязла от печат юли 2005 г.
Издателство „Изток-Запад“
История
- —Добавяне
Деветнадесета глава
Думи за Африка
През следващите четири дни валя. Всеки следобед се сбираха облаци и тогава, насред мълнии, светкавици и гръмотевици, дъждът се изсипваше на земята. Пътищата, обикновено толкова сухи и прашни, се наводниха, а полетата се превърнаха в големи искрящи равнини. Не след дълго пръстта жадно попи водата и отново се показа земя — ала хората вече знаеха, че водата е дошла, че вече е събрана в язовира и прониква надолу в почвата, откъдето кладенците им черпеха запаси. Всички изглеждаха облекчени: още една суша щеше да им дойде твърде много, макар че щеше да им се наложи да се справят и с нея, както винаги досега. Климатът се променя, твърдяха хората, и всички се чувстваха уязвими от това. В страна като Ботсуана, където реколтата и отглеждането на животните се крепяха на косъм, и най-малката промяна можеше да бъде фатална. Но дъждът бе дошъл и само това бе важно.
В „Тлоквенг роуд спийди моторс“ имаха все повече и повече работа и маа Макутси реши, че единственото, което й остава да направи като изпълняваща длъжността управител на сервиза, беше да назначи още един автомонтьор за няколко месеца, докато види как вървят нещата. Тя пусна малка обява във вестника и в отговор дойде един мъж, работил преди в диамантените мини по поддръжката на дизелови двигатели, сега вече пенсионер. Той предложи да идва по три дена в седмицата. Бе назначен веднага и се оказа, че добре се разбира с колегите си.
— Господин Дж. Л. Б. Матекони ще го хареса — каза маа Рамотсве, — когато си дойде и се запознае с него.
— А той кога се връща? — попита маа Макутси. — Вече минаха повече от две седмици.
— Някой ден ще се върне — отговори маа Рамотсве. — Да не прибързваме.
Същият следобед тя отиде до фермата на сираците и паркира малкия бял микробус точно под прозореца на маа Потокване. Маа Потокване, видяла как тя пристига, вече бе поставила чайника, когато маа Рамотсве почука на вратата й.
— Е, маа Рамотсве — каза тя, — не сме се виждали от известно време.
— Не бях тук — отвърна маа Рамотсве. — След това заваля и пътят насам беше много разкалян. — Не ми се искаше да затъна в калта.
— Много разумно — каза маа Потокване, — нас ни се наложи да използваме помощта на по-големите ни сираци, за да избутаме един-два камиона, които затънаха точно пред фермата. Беше много трудно. Децата страшно се изкаляха и се наложи да ги мием с маркучи в двора.
— Изглежда тази година ще повали добре отбеляза маа Рамотсве. — Това ще е много добре за страната.
Чайникът в ъгъла на стаята започна да съска и маа Потокване стана да направи ройбос.
— Този път нямам никакъв сладкиш каза тя. — Вчера направих, но от него вече няма и троха. Все едно че скакалци са минавали оттук.
— Хората са много лакоми — отвърна маа Рамотсве. — Нямаше да е лошо да има и сладкиш. Но нямам намерение да седя тук и да мисля за това.
Изпиха чая в приятно мълчание.
— Мислех си да изведа господин Дж. Л. Б. Матекони на разходка с микробуса — реши се да предложи маа Рамотсве накрая. — Мислите ли, че идеята ще му хареса?
Маа Потокване се усмихна.
— Ще му хареса много. Откакто е тук, той е много тих, но открих, че има нещо, което го занимава. Мисля, че това е добър знак.
— Какво е то?
— Помага на онова малко момче — каза маа Потокване. — Помните ли, момчето, за което ви молих да откриете нещо. Помните ли го?
— Да — колебливо отвърна маа Рамотсве. — Помня го.
— Разбрахте ли нещо за него? — попита маа Потокване.
— Не — отговори маа Рамотсве. — И не мисля, че бих могла да открия кой знае какво. Но имам една идея по отношение на това момче. Това е просто идея…
Маа Потокване си сипа още една лъжица захар и полека я разбърка.
— Така значи? Каква идея?
Маа Рамотсве се намръщи.
— Надали ще помогне — каза тя. — Всъщност, убедена съм, че няма.
Маа Потокване вдигна чашата към устните си, отпи дълга глътка и след това внимателно я остави на масата.
— Мисля, че разбирам какво искате да кажете, маа — каза тя. — Смятам, че идеята ви е същата като моята. Но ми е трудно да повярвам в това. Не би могло да бъде истина.
Маа Рамотсве поклати глава.
— И аз си казах така. Хората разказват такива неща, но досега никой не е доказал нищо, нали? Разказват, че имало такива диви деца и че от време на време намирали едно или друго. Но доказал ли е някой наистина, че те са били отгледани от животни? Има ли доказателства?
— Досега не съм чувала за такива — каза маа Потокване.
— А и ако разкажем за подозренията си, какво ще стане? Вестниците ще раздухат историята. От цял свят ще заприиждат хора. Сигурно ще се опитат да отведат момчето някъде, където ще могат да го наблюдават. Ще го отведат от Ботсуана.
— Не — каза маа Потокване. — Правителството никога няма да позволи това.
— Не съм сигурна — отвърна маа Рамотсве. Може и да позволи. Не можем да бъдем сигурни.
Поседяха в мълчание, след това маа Рамотсве се обади:
— Мисля, че за някои неща е по-добре да си останат, както са си. Не искаме да знаем всички отговори.
— Съгласна съм — каза маа Потокване. — Понякога е по-лесно да бъдеш щастлив, ако не знаеш отговорите на всичко.
Маа Рамотсве се замисли за миг. Това бе интересно съждение, макар да не беше сигурна дали е вярно във всички случаи, но явно се налагаше да го обмисли допълнително, макар и не точно сега. В момента имаше по-належаща задача — да закара господин Дж. Л. Б. Матекони до Мочуди, където биха могли да се качат на хълма край селището и да погледат равнините. Беше уверена, че той ще хареса вида на цялата тази вода — това щеше да го ободри.
— Господин Дж. Л. Б. Матекони помага на това момче — продължи маа Потокване. — За него е от полза да има с какво да се занимава. Виждах го да го учи как се ползва прашка. Чух и как се опитва да го научи на разни думи — как да говори. Много е мил с него и мисля, че това е добър знак.
Маа Рамотсве се усмихна. Представи си как господин Дж. Л. Б. Матекони учи дивото момче как се казват нещата, които го заобикалят, които съществуват на този свят — как го учи на думите за Африка.
Господин Дж. Л. Б. Матекони не бе много разговорлив по пътя към Мочуди — седеше си в малкия бял микробус на седалката до шофьорската и гледаше през прозореца към разкриващите се пред него равнини и към другите пътуващи по шосето. Но все пак направи няколко забележки и даже попита какво става в сервиза, което не бе правил последния път, когато маа Рамотсве се отби да го види в тихата му стая във фермата на сираците.
— Надявам се, че маа Макутси държи под око ония мои чираци — каза той. — Те са много мързеливи момчета. Мислят само за жени.
— Проблемът с жените си остава — отвърна тя. — Но тя ги кара да работят здраво и те се справят нелошо.
Достигнаха отбивката за Мочуди и не след дълго поеха по пътя, който водеше право към болницата, към кготла[1] и към осеяния с големи обли камъни хълм зад тях.
— Добре ще е да се изкачим на хълма — предложи маа Рамотсве. — Отгоре има хубава гледка. Ще можем да видим как изглежда след дъжда.
— Твърде съм уморен да се катеря — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ти се качи. Аз ще остана тук долу.
— Не — категорично рече маа Рамотсве. — Двамата ще се качим. Хвани ме за ръка.
Качването не отне много време и скоро те стояха на върха на голямата канара и гледаха надолу към Мочуди — към църквата с нейния червен ламаринен покрив, към миниатюрната болница, където всеки ден с мизерни средства се водеха героични битки срещу могъщи врагове, и още по-нататък — към равнините на юг. Сега реката се бе напълнила и се виеше лениво между дърветата, храстите и разпръснатите дворове на Мочуди. Пастири подкарваха неголямо стадо добитък по пътека край реката и от мястото, където маа Рамотсве и спътникът й стояха, животните изглеждаха мънички като играчки. Но вятърът духаше към тях, така че можеха да чуят звука на хлопатарите далечен, мек звук, който толкова напомняше за обраслите с храсти земи на Ботсуана, за родния дом. Маа Рамотсве стоеше напълно неподвижно: една жена, застанала на скала, в Африка точно каквато и където искаше да бъде.
— Погледни — каза маа Рамотсве — погледни там долу. Това е къщата, където живеехме с баща ми. Това е моят дом.
Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна надолу и се усмихна. Усмихна се, а тя забеляза тази усмивка.
— Май вече се чувстваш по-добре, нали? — попита тя.
Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна в знак на съгласие.