Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (17)

Седемнадесета глава
Едно чудесно момиче

Не бе трудно да се определи, че Мотламеди не е подходяща за важната роля на „Мис Красота и Почтеност“. Но в списъка оставаха още три момичета и всяко от тях трябваше да бъде разпитано, за да се състави мнение. Те можеше да не се окажат толкова прозрачни, а и беше рядкост маа Макутси да е толкова сигурна за някого още при първата среща; този път обаче в ума й нямаше никакво съмнение, че Мотламеди просто е лошо момиче. Определението бе доста специфично — то нямаше нищо общо с изрази като лоша жена или лоша дама — това бяха съвсем различни категории. Лоши жени бяха проститутките, лоши дами бяха манипулиращите всекиго стари дами, обикновено омъжени за стари мъже, които се месеха в работите на другите за техни собствени егоистични цели. Изразът лошо момиче, напротив, описваше жена, която обикновено бе по-млада (непременно под трийсет), чиито интереси бяха как да си прекара добре. Всъщност точно това беше най-важното — доброто прекарване. Наистина имаше подкатегория лоши момичета — тази на момичетата, които искат да прекарат добре. Те се срещаха главно по баровете в компанията на повърхностни мъже и там си прекарваха добре — или поне така изглеждаше. Естествено, някои от тези повърхностни мъже се смятаха за едни от момчетата, което трябваше да им даде извинение за всякакъв вид егоистично поведение. Но не и според маа Макутси.

В другия край на спектъра бяха добрите момичета. Тези момичета работеха неуморно и бяха уважавани от семействата си. Те бяха тези, които посещаваха възрастните, гледаха малки деца, седейки с часове под някое дърво, за да ги наглеждат, докато играят, които учеха за медицински сестри или, в случая с маа Макутси, минаваха през общо професионално обучение в Ботсуанския колеж за секретарки. За нещастие, тези добри момичета, които носеха половината свят на раменете си, нямаха възможност да се забавляват кой знае колко.

Несъмнено Мотламеди не беше добро момиче, но дали бе възможно, запита се мрачно маа Макутси, някоя от другите да се окаже по-добра? Та нали беше неправдоподобно добри момичета да се явят на конкурс за красота. Това просто не бе сред нещата, с които добрите момичета обикновено се занимаваха. И ако песимизмът й излезеше оправдан, тогава какво би могла да каже на господин Пулани, когато той дойдеше при нея да чуе доклада й? Нямаше да е от голяма полза да заяви, че всичките момичета са еднакво лоши, че никоя от тях не е достойна за титлата. Това щеше да е безпредметно и тя подозираше, че няма да може дори да представи сметка за събирането на подобна информация.

Седеше в колата с чирака и гледаше отчаяно списъка си с имена.

— Сега накъде? — попита младежът. Тонът му бе кисел, но само колкото за вид — явно си даваше сметка, че в края на краищата, тя му е началник, а и той, и колегата му наистина уважаваха тази забележителна жена, която дойде в сервиза и обърна трудовите им навици с главата надолу.

Маа Макутси въздъхна.

— Трябва да се срещна с три момичета — каза тя. — И не мога да реша коя да е следващата.

Помощникът се разсмя.

— Аз знам доста за момичетата — отбеляза той. — Мога да ви разкажа.

Маа Макутси му хвърли пренебрежителен поглед.

— Ти и твоите момичета — започна тя, — само това ти е в акъла, нали? И на теб, и на мързеливия ти приятел. Момичета, та момичета…

Тя се прекъсна сама. Наистина, той имаше опит с момичетата — това беше добре известно в Габороне, който не бе чак толкова голям град. Имаше вероятност, даже немалка всъщност, той да знае нещо за тези момичета. Ако бяха лоши момичета, а те почти сигурно бяха, или по-точно, бяха момичета, които искат да прекарат добре, той сигурно щеше да ги е срещал при обиколките си из баровете. Тя му направи знак да отбие край пътя.

— Спри. Спри тук. Искам да ти покажа списъка.

Помощникът отби и пое листа от маа Макутси. Четенето предизвика усмивка у него.

— Чудесен списък с момичета — каза той ентусиазирано. — Това са някои от най-хубавите момичета в града. Или поне три от тях са от най-хубавите. Момичета от класа, разбирате какво имам предвид, страхотни момичета. Такива момичета харесват момчетата. Много. О, да, страшно много!

Сърцето на маа Макутси прескочи. Интуицията й не я беше подвела — той разполагаше с отговора на нейното дирене и оставаше само да го измъкне внимателно от него.

— Значи кои момичета познаваш? — попита тя. — Кои три?

Чиракът се засмя.

— Ето тази тук — каза той. — Тази, която се казва Макита. Познавам я. Тя е много забавна и много се смее, особено, ако я гъделичкаш. Тази също — Гладис, леле-мале! Една, две, три! И тази я познавам, това момиче на име Мотламеди, или по-скоро брат ми я познава. Казва, че била много умно момиче — студентка в университета, но не си губи времето много-много с разни книги. Много ум, ама и голям задник. Повече се интересува как да стане известна.

Маа Макутси кимна.

— Точно с нея говорих преди малко — поясни тя. — Брат ти има право за нея. Ами другото момиче, Патриша, дето живее в Тлоквенг? Познаваш ли я?

Помощникът поклати глава.

— Не ми е позната — каза той и побърза да добави: — Но съм сигурен, че също е много очарователно момиче. Човек никога не знае.

Маа Макутси грабна листа и го пъхна в джоба на роклята си.

— Отиваме в Тлоквенг — обяви тя. — Трябва да се запозная с тази Патриша.

 

 

До Тлоквенг караха в мълчание. Чиракът сякаш се беше задълбочил в мисли — вероятно за момичетата от списъка, — докато маа Макутси мислеше за чирака. Бе много нечестно — но напълно типично за несправедливостта във връзките между половете, — че не съществува израз, подобен на момичета, които искат да прекарат добре, който да се прилага към момчета като този нелеп младеж. Те бяха точно толкова лоши — или даже по-лоши — от момичетата, които искат да прекарат добре, но май никой не ги обвиняваше за нищо. Никой не говореше за момчетата от баровете например, а и на никого не му идваше наум да нарича мъж над дванайсет години лошо момче. Както винаги, очакваше се жените да се държат по-добре от мъжете; те неизбежно биваха критикувани, че правят неща, за които мъжете сякаш притежаваха лиценз да вършат безнаказано. Не беше честно, никога не е било честно и сигурно нямаше да бъде и за в бъдеще. Мъжете ще се измъкнат някак, дори ако ги вържеш с конституцията. Мъжете съдии ще открият, че Конституцията уж казвала нещо по-друго от това, което е написано, и ще го изтълкуват в полза на мъжете. „Всички хора, както мъжете, така и жените, имат право да бъдат третирани еднакво на работното място“ се превръщаше в „Жените могат да получат някои работни места, но не могат да вършат определен вид работа (за тяхна собствена безопасност), а пък и все едно мъжете ще я свършат по-добре.“

Защо мъжете се държаха така? Това винаги бе оставало мистерия за маа Макутси, макар напоследък тя да се приближаваше към обяснението. Може би имаше нещо общо с начина, по който майките се отнасяха към синовете си. Ако майките позволяваха на момчетата да мислят, че те са нещо по-специално — а според маа Макутси всички майки постъпваха така, — така у момчетата се изграждаше начин на мислене, който никога повече не се променяше. Ако на малките момчета се втълпява, че жените съществуват, за да се грижат за тях, тогава те ще продължат да разсъждават по този начин, когато пораснат — както и ставаше. Маа Макутси беше виждала толкова много подобни примери, че не можеше да си представи как някой би могъл да оспори тази теория. Самият чирак бе пример за това. Веднъж тя видя как майка му дойде в сервиза с една цяла диня за сина си, наряза му я и му я подаде така, сякаш хранеше малко дете. Тази майка не биваше да постъпва така, тя трябваше да насърчи сина си сам да си купи диня и сам да си я нареже. Точно такова отношение го бе направило толкова незрял в отношенията му с жените. За него те бяха играчки, резени диня, вечни заместители на майката.

 

 

Стигнаха парцел 2456 и спряха пред портата на спретната къщурка в мръснокафяв цвят, която имаше външен кокошарник и — нещо необичайно — два традиционни сандъка за съхраняване на зърно. Може би в тях държаха храната за пилците, помисли тя — соргото, което се сипва всяка сутрин на земята, за да има какво да кълват гладните пернати, като ги пуснат от курника. За маа Макутси беше очевидно, че в къщата има възрастна жена, тъй като само възрастна жена би си дала труда да поддържа двора спретнато и грижливо, както изискваше традицията. Може би това беше бабата на Патриша — някоя от онези забележителни африкански жени, които продължаваха да работят до осемдесет, че и повече години, и които бяха душата на рода.

Чиракът паркира колата, докато маа Макутси се запъти по пътечката към къщата. Тя извика отвън, както беше прието, като бе почти сигурна, че не са я чули; но ето че на прага се появи една жена, която си бършеше ръцете с кърпа, и сърдечно я покани да влезе.

Маа Макутси разказа за мисията си. Не каза, че е журналист, както бе направила при посещението си у Мотламеди — щеше да е грешно да направи това тук, в този дом, където традицията се тачеше, пред жената, която се оказа майка на Патриша.

— Бих искала да разбера повече за участничките в състезанието — каза тя. — Помолиха ме да говоря с тях.

Жената кимна.

— Можем да приседнем до вратата — каза тя. — Там е сенчесто. Ще повикам дъщеря си. Това там е нейната стая.

Тя посочи към вратата в единия край на къщата. Зелената боя, която я бе покривала някога, се белеше и пантите бяха ръждясали. Макар че дворът изглеждаше добре поддържан, къщата явно се нуждаеше от ремонт. Тук очевидно нямаха много пари, разбра маа Макутси, и се замисли за миг какво би означавала за този дом сумата, която щеше да получи „Мис Красота и Почтеност“, когато най-накрая я изберат. Ставаше дума за четири хиляди пули плюс талон за магазин за дрехи. Едва ли много от тези пари биха били похарчени напразно, заключи маа Макутси, след като забеляза разръфания подгъв на полата на жената.

Тя седна и пое чашата с вода, която жената й подаде.

— Днес е горещо — каза домакинята. — Но скоро ще завали, сигурна съм.

— Ще завали — съгласи се маа Макутси. — Имаме нужда от дъжд.

— Наистина имаме, маа — отвърна жената. — Тази страна постоянно има нужда от дъжд.

— Права сте, маа. Именно от дъжд.

Останаха мълчаливи за момент, като мислеха за дъжда. Когато нямаше дъжд, хората мислеха за него, едва осмелявайки се да се надяват, че това чудо ще се случи. А когато той идваше, всичко, за което можеха да мислят, бе колко ще трае. Бог плаче. Бог плаче за тази страна. Деца, погледнете, това са сълзите му. Дъждът са неговите сълзи. Това каза един ден учителят й в Бобононг, когато беше още малка, и тя все още помнеше думите му.

— Ето я дъщеря ми.

Маа Макутси вдигна поглед. Патриша се беше появила мълчаливо и сега стоеше пред нея. Тя се усмихна на младата жена, която наведе очи и леко се поклони. Не съм още толкова стара, помисли маа Макутси, но въпреки това бе поласкана от любезността.

— Можеш да седнеш — каза майка й. — Тази дама иска да говори с тебе за конкурса за красота.

Патриша кимна.

— Много се вълнувам за това, маа. Знам, че няма да спечеля, но въпреки това се вълнувам много.

Не бъди толкова сигурна, каза си наум маа Макутси, но премълча.

— Леля й уши тази красива рокля за състезанието каза майка й. Даде доста пари, за да купи такъв хубав плат за нея. Това е една много хубава рокля.

— Но другите момичета ще бъдат по-хубави — каза Патриша. — Те са много елегантни момичета. Живеят в Габороне. Има даже една студентка от университета. Тя е много умна.

И лоша, каза си маа Макутси.

— Не бива да мислиш, че ще загубиш — прекъсна я майката. — Не се ходи с такива мисли на състезание, защото никога няма да спечелиш. Ами ако Серетсе Кхама си бе казал: „Никога няма да стигнем доникъде“, къде щеше да е днес Ботсуана? А?

Маа Макутси кимна в знак на съгласие.

— Така не се тръгва на конкурс — потвърди тя. — Трябва да мислиш, че можеш да спечелиш. И може наистина да спечелиш. Никога не се знае.

Патриша се усмихна.

— Права сте. Ще се опитам да бъда по-уверена. Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Е — рече маа Макутси, — кажи ми сега какво би искала да постигнеш в живота си?

Настана мълчание. И двете — маа Макутси и майката — гледаха с очакване Патриша.

— Бих искала да отида в Ботсуанския колеж за секретарки — отвърна тя.

Маа Макутси надникна в очите й. Тя не лъжеше. Това бе чудесно момиче, момиче, което без никакво съмнение говореше истината; едно от най-добрите момичета в Ботсуана.

— Това е един много добър колеж — каза тя. — Аз самата съм го завършила. — Тя направи пауза, но после реши да продължи: — Всъщност завърших го с 97 процента.

Патриша пое дъх.

— Така ли! Това е много висока оценка, маа. Сигурно сте много умна.

Маа Макутси се засмя, опитвайки се да омаловажи факта:

— О, не. Просто се трудих много. Това е.

— Наистина е много висока оценка — повтори Патриша. — Вие сте щастливка, маа, че сте и хубава, и умна.

Маа Макутси загуби дар слово. Никога преди не бяха я наричали хубава, не и непознати. Лелите й бяха казвали, че трябва да се опита да използва външността си, а и майка й веднъж беше рекла нещо подобно, но никой не я бе наричал хубава, освен тази млада жена, нямаща още и двайсет, която самата очевидно бе хубава.

— Много сте мила — отрони тя.

— Тя е мило момиче — каза майката. Винаги си е била такава.

Маа Макутси се усмихна.

— Хубаво — каза тя. — И знаете ли какво? Мисля, че шансовете й в този конкурс са доста сериозни. Всъщност, сигурна съм, че ще спечели. Убедена съм в това.