Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (16)

Шестнадесета глава
Разказът за готвача

Маа Рамотсве лежеше на леглото и гледаше втренчено белосаните дъски на тавана. Стомахът й вече се бе поуспокоил, а и престана да й се вие свят. Но когато затвори очи и ги отвори отново малко след това, пред очите й се появиха бели кръгове, ореол от светлина, който затанцува за миг пред нея и после избледня. При други обстоятелства това би било приятно усещане, но тук, където бе оставена на милостта на един отровител, беше обезпокоително. Какво вещество можеше да предизвика подобен ефект? Отровите могат да атакуват зрението, маа Рамотсве добре знаеше това. Като деца бяха учили за растенията, които виреят в шубраците, за храстите, които приспиват, за дървесната кора, която може внезапно да прекъсне бременност, за корените, които лекуват сърбеж. Но имаше и други растения, които се използваха от знахарите за правене на мути^[1], а също и растения, на пръв поглед безобидни, които убиваха при допир — или поне така казваха. Несъмнено това беше някое от тях и сигурно бе пуснато в чинията й от съпругата на домакина или по-вероятно, беше сложено в храната на всички, но само отровителят го бе избегнал. Ако една жена беше толкова безскрупулна, че да трови мъжа си, не би се спряла пред това, да му осигури компания.

Маа Рамотсве погледна часовника си. Минаваше седем и навсякъде беше тъмно. Тя бе проспала залеза и сега бе време за вечеря — макар да не й се ядеше. Обаче останалите щяха да се чудят къде е и трябваше да им каже, че не е добре и не може да се присъедини към тях за вечеря.

Тя седна в леглото и премигна. Бялата светлина все още бе наоколо, но вече избледняваше. Маа Рамотсве спусна крака от ръба на леглото и ги намъкна в обувките с надеждата, че вътре не се е скрил скорпион, докато бе почивала. Винаги проверяваше обувките си за скорпиони, защото веднъж като дете пъхна крак в обувките, преди да тръгне за училище една сутрин, и веднага я ухапа голям кафяв скорпион, намерил подслон там за през нощта. Целият й крак отече и то толкова зле, че се наложи да я заведат до холандската реформистка болница в подножието на хълма. Там една сестра превърза крака и й даде нещо за болката, а после я предупреди винаги да си проверява обувките. Това предупреждение бе останало в паметта й.

— Ние обитаваме тук горе — каза сестрата, като държеше ръката й на нивото на гърдите. — Те обитават тук долу. Помни това.

С времето започна да й се струва, че това предупреждение може да бъде разбирано не само буквално. То беше в сила само за скорпионите и змиите — за тях очевидно вярно, — не и за хората. Под света на обикновените, спазващи закона хора, имаше друг свят — този на егоизма и недоверието, обитаван от интриганти и манипулатори. Човек трябва да си проверява обувките.

Тя измъкна пръсти от обувките, преди да стигнат до край. Наведе се, взе дясната и я изтърси. Нямаше нищо. Взе лявата и направи същото. От нея изпадна мъничко светещо създание, потанцува за миг на пода, като че напук, и след това изчезна в един от тъмните ъгли.

Маа Рамотсве тръгна по коридора. Когато стигна края, където той се превръщаше в дневна, от една врата се появи познатата й вече прислужница и я поздрави.

— Идвах да ви видя, маа — каза тя. — Храната е готова и скоро ще стане време за вечеря.

— Благодаря, маа. Бях заспала. Не се чувствах добре този следобед, въпреки че сега се пооправих. Не мисля, че мога да ям тази вечер, но бих помолила за чаша чай. Много съм жадна.

Ръката на прислужницата се стрелна към устата й:

— Ай-ай! Много лошо, маа! Всички тук се разболяха. Старата бе много зле през цялото време. Съпругът и жена му охкаха и се държаха за стомасите. Дори на момчето му стана зле, макар и не колкото на другите. Сигурно месото е било развалено.

Маа Рамотсве се втренчи в прислужницата.

— Всички ли?

— Да, всички. Мъжът крещеше, че ще отиде да хване оня касапин, дето му е продал месото. Беше бесен.

— А съпругата му? Тя как се чувства?

Прислужницата наведе глава. Състоянието на човешкия стомах бе интимен въпрос и тя се засрами да говори за това открито.

— Тя не можа да задържи нищо. Опита да пие вода — аз й занесох, — ама всичко отново излезе. Сега обаче стомахът й е празен и мисля, че е по-добре. Цял следобед им бях като бавачка. Тичах насам-натам. Даже надникнах в стаята ви да видя наред ли е всичко и ви видях да спите спокойно. Не знаех, че и на вас ви е било зле.

Маа Рамотсве замълча. Това, което й съобщи прислужницата, изцяло променяше положението. Главният заподозрян — съпругата — бе отровена, както и старата жена, която също бе заподозряна. Това означаваше, че или бе имало проблем с разпределянето на отровата, или нито една от двете няма нищо общо с това. Маа Рамотсве реши, че втората възможност е по-вероятна. Докато й беше зле днес, тя си въобрази, че някой я е отровил нарочно, но нима това бе правдоподобно? Като се замисли трезво, след като пристъпите на гадене отминаха, тя си даде сметка, че би било нелепо отровителят да удари толкова бързо и толкова явно в присъствието на гост. Това би било подозрително и несръчно, а отровителите, както беше прочела някъде, обикновено са много ловки хора.

Прислужницата гледаше с очакване маа Рамотсве, сякаш се надяваше сега гостенката да поеме ръководенето на домакинството.

— Трябва ли да извикаме лекар за някого? — попита маа Рамотсве.

— Не. Мисля, че се оправят. Но знам какво да правя. Само викат по мене и не мога нищо да свърша, докато викат.

— Да — каза маа Рамотсве, — никак не е лесно.

Тя се вгледа в прислужницата. „Само викат по мене…“

Това е мотив, мислеше тя, но самата мисъл е абсурдна. Пред нея бе честен човек. Лицето й бе отрито и тя се усмихваше, като заговореше. Тайните оставят сенки върху лицето, а по това нямаше никакви.

— Е — каза маа Рамотсве, — може би ще ми направите чай. След това не е зле да се приберете в стаята си и да ги оставите да се съвземат. Сигурно ще викат по-малко утре сутринта.

Прислужницата оцени предложението и се усмихна.

— Така ще направя, маа. Ще ви донеса чая в стаята. След това можете да заспите пак.

 

 

Тя спа, но на пресекулки. От време на време се будеше и чуваше гласове в къщата, шум от движения, затръшване на врата, отваряне на прозорец, скърцането на стара къща през нощта. Малко преди зазоряване, като осъзна, че няма да заспи отново, тя стана, облече си домашната рокля и излезе от къщата. Едно куче до задната врата се надигна при вида й, все още замаяно от съня, и подозрително я подуши, голяма птица, кацнала на покрива, се впусна в полет с известно усилие и изчезна.

Маа Рамотсве се огледа. Слънцето щеше да изгрее чак след около половин час, но имаше достатъчно светлина, за да се различават нещата и тя се увеличаваше с всеки изминал миг. Дърветата все още бяха неясни, тъмни силуети, но клоните и листата скоро щяха да се покажат в подробности, както се разкрива картина. Тя обичаше това време на деня и тук, на това самотно място, далече от пътищата и хората, далеч шума им, красотата на родната й земя се виждаше в чист вид. Не след дълго слънцето щеше да се появи и да направи контурите на света ясни и груби, но за момента храстите, небето, дори самата земя изглеждаха скромни и деликатни.

Маа Рамотсве пое дълбоко дъх. Мирис на храсти, на прах и трева се прокраднаха и този път в душата й, а после се прибави полъхът на горящо дърво — чудесна, парлива миризма, която пронизва неподвижния утринен въздух, докато хората си правят закуска и греят ръце на огъня. Тя се обърна. Наблизо имаше огън — ранен огън, който да подгрее бойлера за топла вода или пък огъня на някой пазач, прекарал нощните часове край жарта.

Тя заобиколи отстрани на къщата, като се придържаше към малка пътечка, маркирана с варосани камъни — навик, зает от колониалните администратори, които ограждаха с такива камъни лагерите и казармите. Така бяха постъпвали из цяла Африка, даже бяха варосали долната част на стъблата на дърветата, засадени от тях по дългите улици. Защо? Заради Африка.

Тя зави край ъгъла на къщата и видя един мъж, клекнал до стар, облицован с тухли бойлер. Такива бойлери бяха типични за по-старите къщи, които нямаха електричество, и все още бяха необходими тук, където нямаше ток, освен този, който произвежда генераторът. Беше много по-евтино водата за домакински нужди да се затопля в такъв бойлер, вместо да се ползва дизелов генератор. Ето че този бойлер биваше подклаждан с дърва, за да сгрее топла вода за сутрешното къпане.

Мъжът я забеляза и изтупа сиво-кафявите си панталони, докато се изправяше. Маа Рамотсве го поздрави по традиционния начин и той отговори любезно. Беше висок човек, четирийсет и няколко годишен, добре сложен, с остри, но приятни черти на лицето.

— Хубав огън сте наклали, раа — отбеляза тя, като посочи към жаравата под бойлера.

— Дърветата тук са хубави — каза той просто. — И ги има много. Никога не липсват дърва за огрев.

Маа Рамотсве кимна:

— Значи това ви е работата?

Той се намръщи.

— Както и други неща.

— Виж ти! — Тонът на забележката му я заинтригува.

Тези „други неща“ явно бяха нежелани. — Какви други неща, раа?

— Аз съм готвачът — каза той. — Отговарям за кухнята и приготвям храната.

Той я погледна отбранително, като че очакваше отговор.

— Това е хубаво — каза маа Рамотсве. — Хубаво е да можеш да готвиш. На юг, в Габороне, има много добри мъже — готвачи. Носят едни чудати бели шапки.

Човекът кимна.

— Аз работех в хотел в Габороне — каза той. — Бях готвач там. Не главен, а един от младшите. Беше преди няколко години.

— Защо дойдохте тук? — попита маа Рамотсве. Беше необичайно някой да постъпи така. Сигурно готвачите в Габороне вземаха много повече пари, отколкото готвачите във фермерските къщи.

Готвачът изпъна крак и побутна една цепеница обратно в огъня.

— Никога не съм харесвал тази работа — каза той. — Не ми харесваше да готвя тогава, не ми харесва и сега.

— Тогава защо го правите, раа?

Той въздъхна.

— Това е сложно за обяснение, маа. Ще отнеме много време да ви разкажа тази история, а трябва да се връщам на работа, когато изгрее слънцето. Но мога да ви разкажа част от нея сега, ако искате. Ако искате, седнете ей там, на оня дънер, маа. Да, така е добре. Ще ви кажа, щом питате.

Идвам отвъд пътя, дето минава край оня хълм, на петнайсет километра зад него. Там има едно село, за което никой не знае, защото не е важно и никога нищо не се случва. Никой не му обръща внимание, защото хората там са много тихи. Никога не викат и не се суетят. Така че никога нищо не се случва.

В училището преподаваше един много мъдър учител. Имаше още двама учители, които му помагаха, но той беше главният и всички слушаха него, а не другите двама. Един ден той ми каза: „Самюъл, ти си много умно момче. Можещ да запомниш имената на всички животни и на техните майки и бащи. В това си най-добрият. Момче като теб може да отиде в Габороне и да си намери работа там.“

Не ми се видя странно, че помня всички животни, понеже обичах добитъка повече от всичко друго. Исках един ден да имам животни, но там, където съм роден, нямаше такава работа, така че трябваше да измисля нещо друго. Не повярвах, че съм достатъчно добър да отида в Габороне, но когато станах на шестнайсет, учителят ми даде малко пари, които бе получил от правителството, и с тях аз си купих билет за автобуса до Габороне. Баща ми нямаше пари, но ми връчи часовник, който намерил веднъж край някакъв черен път. Това бе неговата най-ценна придобивка, но той ми я даде и ми каза да я продам, за да си купя храна, като стигна в Габороне.

Не ми се щеше да продавам часовника, но накрая, когато стомахът ми бе вече толкова празен, че почна да ме боли, се наложи да го направя. Дадоха ми сто пули за него, защото беше добър часовник, и аз ги изхарчих за храна, която да ми върне силите.

Отне ми доста време да си намеря работа, а и парите за храна не стигнаха задълго. Най-накрая намерих работа в един хотел, където ми дадоха да нося разни неща и да отварям вратите на гостите. Случваше се те да идват отдалече и да са много богати. Джобовете им бяха пълни с пари. Даваха ми бакшиши от време на време и аз спестявах парите в пощенския клон. Ех, да можеше още да ги имам.

След известно време ме преместиха в кухнята, където помагах на готвачите. Откриха, че ме бива да готвя, и ми дадоха униформа. Готвих там десет години, макар че никак не ми харесваше. Не обичах горещината в кухнята, нито миризмата на храна, но такава ми беше работата и трябваше да я върша. След като известно време работих в тоя хотел, срещнах брата на мъжа, който живее тук. Може би познавате оня, за когото говоря — той е важен човек и живее в Габороне. Той каза, че ще ми даде работа тук като помощник-управител на фермата, и аз бях много щастлив. Рекох му, че знам всичко за добитъка и че ще се грижа добре за фермата.

Дойдох тук с жена си. Тя е от тоя край и много се зарадва да се върне. Дадоха ни хубаво жилище и жена ми остана много доволна. Нали знаете, маа, колко важно е жена ти или мъжът ти да са доволни. Не са ли, никога няма да имаш спокойствие. Никога. И тъщата ми е доволна. Тя се нанесе във фермата и живее в задната част на къщата. Пее непрекъснато, защото е изключително щастлива, че дъщеря й и внуците й са тук.

Очаквах с нетърпение да заработя с добитъка, но още щом се запознах с брата, който живее тук, той попита какво съм работил и аз казах, че съм бил готвач. Той много се зарадва да чуе това и каза, че трябвало да готвя и тук. Непрекъснато идвали важни хора от Габороне и щяло да ги впечатли, ако къщата има истински готвач. Казах му, че не искам да върша това, но той ме принуди. Говори с жена ми и тя взе неговата страна. Рече ми, че това било толкова добро място, че само глупак не би направил това, което тези хора искат от мен. Тъща ми започна да ридае. Рече, че била стара жена и щяла да умре, ако трябвало да се премести. Жена ми попита: „Да не искаш да убиеш майка ми? Това ли искаш?“

Така че се наложи да бъда готвач тук и продължавам да се давя в кухненските миризми, а всъщност ми се иска да съм навън с добитъка. Затова не съм щастлив, маа, нищо, че цялото ми семейство е много щастливо. Това е една странна история, не мислите ли?

Той завърши историята си и погледна печално към маа Рамотсве. Тя срещна погледа му и след това отклони своя. Тя мислеше, умът й бясно препускаше, възможностите се тълпяха, докато накрая се роди хипотеза, тя бе подложена на проверка и доведе до заключение.

Тя отново го погледна. Той се бе изправил на крака и затваряше вратата на бойлера. Тя дочу бълбукането на подгрята вода в резервоара — стар нафтов цилиндър, пригоден за целта. Дали трябваше да заговори? Ако го направеше, можеше да се окаже, че е сгрешила, и той категорично да отрече казаното от нея. Но ако замълчеше, щеше да пропусне момента. Така че тя се реши.

— Има нещо, което бих искала да ви попитам, раа — каза тя.

— Да? — хвърли той бегъл поглед към нея и отново се зае да подрежда цепениците.

— Вчера ви видях да слагате нещо в храната. Вие не ме видяхте, но аз ви забелязах. Защо го направихте?

Той замръзна. Тъкмо се канеше да вдигне голям дънер, ръцете му го бяха обгърнали, гърбът му се бе превил, готов да поеме тежестта. След нейните думи ръцете му се разтвориха съвсем бавно и той се изправи.

— Видели сте ме, така ли? — гласът му бе напрегнат и почти недоловим.

Маа Рамотсве преглътна.

— Да, видях ви. Сложихте нещо в храната. Нещо лошо.

Той я погледна и тя видя, че очите му бяха потъмнели. Лицето му, оживено преди, бе станало безизразно.

— Нали не се опитвате да ги убиете?

Той отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе никакъв звук.

Маа Рамотсве се ободри. Бе взела вярното решение и сега трябваше да довърши започнатото.

— Само сте искали да ги накарате да спрат да ви използват като готвач, нали така? Ако храната има лош вкус, те ще ви махнат от кухнята и ще можете да се върнете към работата, която наистина искате да вършите. Така ли е?

Той кимна.

— Много неразумно от ваша страна, раа — каза маа Рамотсве. — Можеше да навредите някому.

— Не и с това, което слагах — отговори той. — То е напълно безвредно.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Никога не е напълно безвредно.

Готвачът погледна ръцете си.

— Не съм убиец — каза той. — Не съм такъв човек.

Маа Рамотсве изсумтя.

— Късмет имате, че разбрах какво вършите — каза тя. Не съм ви видяла, естествено, но разказаното от вас ви издаде.

— Ами сега? — попита готвачът. — Вие ще им кажете и те ще извикат полиция. Моля ви, маа, не забравяйте, че имам семейство. Ако не мога да работя за тези хора, ще бъде доста трудно да си намеря нова работа. Остарявам. Не мога…

Маа Рамотсве вдигна ръка, за да го спре.

— Не съм такъв човек — каза тя. — Смятам да им кажа, че продуктите, които сте ползвали, са били развалени, но е нямало как да го знаете. Смятам още да кажа на брата, че трябва да ви даде друга работа.

— Той няма да направи това — каза готвачът. — Вече съм го молил.

— Но аз съм жена — отвърна маа Рамотсве. — Знам как да накарам мъжете да направят нужното.

Готвачът се усмихна.

— Много сте мила, маа.

— Твърде мила — каза маа Рамотсве, като се обърна и пое обратно към къщата. Слънцето започваше да изгрява и дърветата, хълмовете и самата земя се обагряха в златисто. Това беше чудесно място за живеене и й се искаше да може да остане. Но нямаше какво повече да се направи. Вече знаеше какво трябва да каже на човека от правителството и можеше съвсем спокойно да се върне в Габороне, за да го направи.