Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (15)

Петнадесета глава
Какво искате да направите с живота си?

Маа Макутси разполагаше само с три дни. Не беше много и тя се чудеше дали ще успее да разбере за четирите финалистки толкова, че да може да посъветва господин Пулани. Прочете прегледния списък, който той й даде, но нито имената, нито адресите под тях й говореха нещо. Знаеше, че има хора, които твърдят, че могат да съдят за другите по имената им — момичетата на име Мери винаги били честни и домошарки, никога не можело да вярваш на жена на име Сифо и тъй нататък. Това беше абсурдно схващане, далеч не толкова полезно, колкото възгледа, че можеш да прецениш дали някой е престъпник по формата на главата му. Маа Рамотсве й показа статия за тази теория и отначало тя се смя заедно с нея. Но макар че не беше особено подходяща за една модерна жена като нея, идеята я заинтригува и тя се зае дискретно да я проучи. Готовият винаги да помогне библиотекар в Британския съвет за броени минути изнамери книга по темата и й я връчи. „Теория на престъплението“ беше на доста по-високо ниво от професионалната библия на маа Рамотсве. „Принципи на работата на частния детектив“ от Кловис Андерсън. Този наръчник даваше много подходящи съвети за работа с клиенти, но беше на ниско теоретично ниво. За маа Макутси бе очевидно, че Кловис Андерсън не е чел „Списание по криминология“, докато авторът на „Теория на престъплението“ беше доста добре запознат с дискусиите в него за причините да се вършат престъпления. Обществото е един от възможните виновници, прочете маа Макутси — лошите условия на живот и безперспективността превръщат младежите в престъпници; трябва се помни, предупреждаваше книгата, че тези, срещу които е била извършена неправда, на свой ред извършват неправда.

Маа Макутси остана удивена от този пасаж. Това бе напълно вярно, но кой знае защо никога не бе мислила за това по този начин. Естествено, че тези, които постъпваха лошо, са били преди това жертви на подобни действия — това не противоречеше на собствения й опит. Тя си спомни, че когато бе в трети клас, преди много години в Бобононг, имаше едно момче, което биеше по-малките и се наслаждаваше на страха им. Тя не можеше да разбере защо той прави така — мислеше, че просто е лош, — докато една вечер не мина покрай дома му и не видя как пияният му баща го налага. Момчето се гърчеше и плачеше, но не успяваше да избегне ударите. На следващия ден по пътя към училище тя го видя да удря едно от по-малките момчета и да го блъска към бодливите храсти наблизо. Разбира се, на тази възраст тя не свърза причината и следствието, но сега споменът се върна при нея и тя се замисли колко мъдрост има на страниците на „Теория на престъплението“.

Отне й няколко часа да намери каквото търсеше, докато седеше и четеше сама в офиса на „Дамска детективска агенция №1“. Главата за биологичните теории за престъплението беше по-кратка от останалите — явно бе, че тук авторът не се чувства в свои води.

„Италианският криминолог Чезаре Ломброзо, живял през XIX век — прочете тя, — макар да бил привърженик на либералните реформи на затворите, бил убеден, че престъпните наклонности могат да бъдат определени според формата на главата. Затова изразходвал много енергия да прави скици на физиономиите на престъпниците, в напразно усилие да определи кои лицеви и черепни елементи показват престъпен нрав. Тези странни рисунки възпроизведени по-долу са свидетелство за неуместно насочен ентусиазъм, който иначе би могъл да допринесе за по-продуктивни насоки на изследване.“

Маа Макутси разгледа илюстрациите, взети от книгата на Ломброзо. Към читателя гледаше очевидно зъл мъж с тясно чело и трескави очи. Под рисунката бе написано: Типичен убиец (от сицилиански тип). Имаше и рисунка на друг мъж, с пищни мустаци и тесни, мънички очички. Това, прочете тя, бил Класически крадец (неаполитански тип). Имаше още престъпни типове, които гледаха от страниците, всичките безспорно зли. Маа Макутси потръпна при вида им. Това очевидно бяха изключително неприятни хора и никой не би имал доверие на когото и да било от тях. Защо тогава теориите на Ломброзо бяха окачествени като погрешни? Според нея това бе не само грубо, но и очевидно невярно. Ломброзо беше прав — наистина можеш да кажеш дали някой е престъпник, нещо, което жените знаеха отдавна (те можеха да определят мъжете просто като ги гледат; при това нямаше нужда да си италианец, то спокойно можеше да се постигне тук, в Ботсуана). Тя беше озадачена — ако теорията бе толкова очевидно вярна, защо авторът на книгата по криминология я отричаше? Помисли за момент и след това обяснението само дойде при нея: той завиждаше! Това трябва да бе причината. Завиждаше, защото Ломброзо се бе сетил за това преди него, а той искаше да представи собствени идеи за престъпността. Е, щом случаят беше такъв, можеше да не се занимава повече с „Теория на престъплението“. Вече беше намерила малко повече информация за този тип криминология и сега просто трябваше да я приложи. Щеше да използва теориите на Ломброзо, за да разбере на кое от четирите момичета в списъка може да се вярва, а на кое — не. Илюстрациите в книгата просто затвърдиха у нея убеждението, че трябва да разчита на интуицията си. Малко време в компанията на момичетата и може би дискретен оглед на черепната им структура — но без да се вторачва в тях — щеше да бъде достатъчно да й даде отговор. Налагаше се това да й стигне — нямаше какво друго да се направи за малкото останало време, а тя особено държеше въпросът да се разреши задоволително преди завръщането на маа Рамотсве.

Четири имена и нито едно от тях не беше известно на маа Макутси: Мотламеди Матлули, Гладис Тлхапи, Мкита Фенионини и Патриша Куатленени, а под тях — годините и адресите им. Мотламеди бе най-малка — на деветнайсет, а и най-лесна за намиране, тъй като бе студентка в университета. Патриша бе най-голяма — на двайсет и четири — и до нея щеше да се стигне най-трудно, защото адресът й в Тлоквенг не бе достатъчно ясен (парцел 2456). Маа Макутси реши да посети най-напред Мотламеди, понеже нямаше да е трудно да я намери в съответното общежитие в университетския комплекс с неговата ясна планировка. Разбира се, едва ли щеше да е лесно да я разпита. Маа Макутси познаваше този тип момичета, на които влизането в университета практически гарантираше добра работа после; знаеше, че те бяха склонни да гледат отвисоко хората, които не са имали техните възможности, особено онези, които бяха завършили Ботсуанския колеж за секретарки. Нейните 97% на заключителния изпит, резултат на толкова много труд, биха предизвикали присмеха на такива като Мотламеди. Но тя щеше да говори с нея и да понесе с достойнство нейното снизходително отношение. Нямаше от какво да се срамува — та сега тя бе едновременно изпълняваща длъжността управител на сервиз и помощник-детектив. Да не би това хубаво момиче да имаше някакви официални титли? Тя дори не бе „Мис Красота и Почтеност“, макар да се състезаваше за тази чест.

Добре, щеше да отиде да я види, но какво щеше да й каже? Едва ли би могла да я издири само за да й съобщи: „Извинете, дошла съм да огледам главата ви.“ Това щеше да предизвика враждебен отклик, дори тя да се окажеше напълно искрена.

И ето че я осени една идея. Щеше да се престори, че провежда някаква анкета и докато момичетата отговарят, щеше да разгледа отблизо главите и чертите на лицата им, за да види има ли някакви издайнически признаци на нечестност.

Тя започна да развива идеята си. Трябваше да измисли нещо подобно на безсмислените пазарни проучвания, на които хората са свикнали да отговарят, например проучване на възгледите за морала. В него можеше да се включват въпроси, които да разкрият позицията на момичетата по много деликатен начин. Въпросите трябваше да са формулирани грижливо, така че те да не усетят капана, но в същото време да не скрият нищо. Да речем: „Какво бихте искали да постигнете в живота си?“ или „Кое е по-добре — да имаш много пари или да помагаш на другите?“.

Ето че всичките елементи на плана й започваха постепенно да се наместват и маа Макутси се усмихваше доволно при всяка нова възможност, която умът й съзираше. Щеше да се представи за журналистка от „Ботсуана дейли нюз“ пратена да напише уводна статия за конкурса — дребни измами са разрешени, пишеше Кловис Андерсън, стига целта да оправдава средствата. Е, целта в този случай определено беше важна, тъй като бе заложено реномето на Ботсуана. Момичето, което щеше да спечели „Мис Красота и Почтеност“, щеше да се бори за титлата „Мис Ботсуана“, а това й даваше положение, не по-маловажно от положението на посланик. И наистина, кралицата на красотата беше своеобразна посланичка на страната си и хората щяха да съдят за съответната държава по нейното поведение. И дори да се налагаше да поизлъже, за да попречи на непочтено момиче да грабне титлата и да донесе срам на страната, това беше ниска цена. Несъмнено Кловис Андерсън щеше да се съгласи с нея, нищо, че авторът на „Теория на престъплението“, който, изглежда, се придържаше към много строги морални понятия, вероятно би имал някои неуместни възражения.

Маа Макутси се зае със съставянето на формуляра. Въпросите бяха прости, но показателни:

1. Кои са най-важните ценности, които Африка може да предложи на света?

Този въпрос трябваше да покаже дали момичетата разбират за какво служи моралът. Момиче, което е приело моралните ценности като свои, би отговорило например така: „Африка може да покаже на света какво е да си човек. Африка признава всички хора по света за равни.“

След като, или по-точно — ако се справеха с този въпрос, щеше да последва по-личен:

2. Какво искате да постигнете в живота си?

Ето къде маа Макутси беше заложила капана си за нечестни момичета. Стандартният отговор на всяка участничка в конкурс за красота би бил: „Бих искала да работя за благотворителна кауза, по възможност за благото на децата. Бих искала, когато си отивам от света, той да бъде по-добро място от това, което е бил, когато съм се появила на него.“

Това беше много добре, но всички бяха научили отговора от някоя книга, написана от човек като Кловис Андерсън. Например „Полезни съвети за кралици на красотата“ или пък „Как да побеждаваме в света на конкурсите за красота“.

А едно искрено момиче според маа Макутси би отговорило по-скоро така: „Бих искала да работя за благотворителна кауза, по възможност за благото на децата. Ако няма такава възможност, бих била щастлива да работя и с възрастни хора, няма значение. Но също така страшно бих искала да си намеря добра работа с хубава заплата.“

3. Кое е по-добре — да си хубава или да си почтена?

Отново нямаше съмнение какъв е отговорът, който се очакваше да даде участничката в конкурс за красота — че почтеността е по-важна. Всички момичета вероятно щяха да се поддадат на натиска да напишат това, но имаше незначителна вероятност искреността да накара някоя да каже, че и красотата си има своите предимства. Маа Макутси беше забелязала, че това важи в секретарския бранш — красавиците получаваха добрите работни места, а за останалите не оставаше почти нищо, дори и ако бяха изкарали 97% на заключителните изпити. Несправедливостта на това положение винаги я бе измъчвала, макар в нейния случай трудолюбието да бе донесло плодове. Колко от връстничките й с по-добър тен на лицето можеха да кажат, че са изпълняващи длъжността управител? Отговорът несъмнено бе: „нито една“. Онези хубави момичета се изпожениха за богати мъже и заживяха в удобства, но едва ли можеха да се похвалят, че са направили кариера — освен ако носенето на скъпи дрехи и ходенето по коктейли може да се нарече кариера.

Маа Макутси напечата въпросника на машина. В офиса нямаше копирна машина, но тя използва индиго и сега разполагаше с четири екземпляра на формуляра; най-отгоре на всеки от тях се мъдреше ефектният надпис „Ботсуана дейли нюз“, отдел „Водещи материали“. Тя погледна часовника си — беше обедно време и жегата бе станала неприятна. Преди няколко дни бе валял дъжд, но попи веднага в земята и сега тя плачеше за още. Ако завалеше, както може би щеше да се случи, температурите щяха да паднат и хората отново да се почувстват добре. През сухия сезон всички се изнервяха и дори по най-безобидни поводи избухваха свади. Дъждът носеше мир на хората.

Тя излезе от офиса и затвори вратата след себе си. Помощниците се занимаваха с един стар микробус. Возилото принадлежеше на жена, която доставяше зеленчуци от Лобатсе за супермаркетите в града. Тя бе чула за сервиза от своя приятелка, която й казала, че това е добро място за ремонт на кола, ако си жена.

— Мисля, че сервизът е на жени — казала й приятелката. — Там разбират дамите и добре се грижат за колите им. Това е най-доброто място, където една жена да си ремонтира колата.

Новопридобитата слава на сервиза като добро място за ремонт на дамски автомобили създаде доста работа на помощниците. Под ръководството на маа Макутси обаче те успяваха да се справят с предизвикателството, работеха до късно и се отнасяха много по-съвестно към работата си. От време на време тя ги проверяваше и настояваше да й обяснят какво точно правят. Това им доставяше удоволствие, а и помагаше да се избистрят идеите им за решение на проблема, стоящ пред тях. Способността им да диагностицират, която бе изключително важно оръжие в арсенала на всеки добър автомонтьор, се подобри значително и напоследък те губеха далеч по-малко време в приказки за момичета.

— Харесва ни да работим за жена — каза й една сутрин по-големият. — Хубаво е да има някоя жена, която да те гледа през цялото време.

— Радвам се да чуя това — каза маа Макутси. — Работите все по-добре и по-добре. Някой ден може и двамата да станете известни монтьори като господин Дж. Л. Б. Матекони. Нищо чудно.

— Сега тя се запъти към чираците и ги загледа как се занимават с масления филтър.

— Като приключите с това, бих искала някой от вас да ме закара до университета.

— Много сме заети, маа оплака се по-младият. Днес трябва да прегледаме още две коли. Не можем да ходим насам-натам през цялото време. Не сме таксиметрови шофьори.

Маа Макутси въздъхна.

— В такъв случай ще трябва да повикам такси. Предстои ми важна работа, свързана с оня конкурс за красота. Трябва да говоря с някои от момичетата.

— Аз мога да ви закарам — припряно се намеси по-големият. — Почти съм приключил. Брат ми може да довърши това.

— Добре — каза маа Макутси. — Знаех си, че мога да разчитам на чувствителната ти душа.

 

 

Паркираха под едно дърво в района на университета, недалеч от голямо, боядисано в бяло здание, към което портиерът насочи маа Макутси, след като тя му показа адреса. Няколко студентки стояха и бъбреха под навеса, който хвърляше сянка над входа на триетажната сграда. След като остави чирака в микробуса, маа Макутси се отправи към тях и се представи.

— Търся Мотламеди Матлули — обяви тя. — Казаха ми, че живее тук.

Една от студентките се изкикоти.

— Да, тук живее — каза тя. — Но мисля, че би искала да живее на някое по-лъскаво място.

— Като например хотел „Сън“ — добави друга, което предизвика смях у останалите.

Маа Макутси се усмихна.

— Значи сигурно е много важна личност.

Това още повече развесели момичетата.

— Тя си мисли така — каза едната. — Само защото всички момчета тичат след нея, тя си въобразява, че Габороне е неин. Само да я видите!

— Бих искала да я видя — каза просто маа Макутси. — Затова съм тук.

— Ще я намерите пред огледалото — каза една от другите студентки. — На първия етаж, стая сто и четиринайсет.

Маа Макутси благодари на новите си източници на информация и се отправи по бетонното стълбище към първия етаж. Забеляза, че на стената на стълбището някой бе надраскал нещо не особено приятно за едно от момичетата. Някакъв студент явно е бил отблъснат и бе излял чувствата си в графити. Тя се подразни — обикновените хора в Ботсуана никога нямаше да имат шанса да получат такова образование, което се плащаше изцяло от правителството (всяка една пула и тебе) идваха оттам, а те само знаеха да драскат по стените. Пък и защо Мотламеди си губеше времето да се гласи и да участва в конкурси за красота, вместо да седи над книгите? Ако тя беше ректор на университета, щеше да обясни на хора като нея, че трябва да вземат решение. Не можеш да бъдеш и едното, и другото. Или ще работиш над ума си, или над прическата си. Не можеш да правиш и двете.

Тя откри номер 114 и силно почука на вратата. От стаята се чуваше радио и тя отново почука, този път още по-силно.

— Добре де — извика един глас отвътре, — сега идвам.

Вратата се отвори и Мотламеди Матлули застана пред нея. Първото, което порази маа Макутси у нея, бяха необикновено големите й очи. Те се открояваха на лицето и му придаваха излъчване на нежност и невинност, подобно на лицата на онези дребни нощни животни, които хората наричаха „бебета на храстите“.

Мотламеди огледа посетителката от глава до пети.

— Кажете, маа? — попита тя небрежно. — С какво мога да ви помогна?

Това бе доста грубо и маа Макутси усети обида. Ако това момиче имаше някакви маниери, то щеше да ме покани вътре, даде си сметка тя. Но то е твърде заето с огледалото, което, както предрекоха студентките долу, бе подпряно на бюрото й, обградено от кремове и лосиони.

— Аз съм журналистка — каза маа Макутси. — Пиша статия за финалистките на „Мис Красота и Почтеност“. Бих желала да ми отговорите на няколко въпроса.

Промяната в отношението на Мотламеди бе мигновена. Припряно и доста многословно тя покани маа Макутси вътре, махна някакви дрехи от един стол и й предложи да седне.

— Стаята ми рядко е толкова разхвърляна — засмя се, като сочеше купчините дрехи, разпръснати тук и там. — Тъкмо подреждах. Знаете как е.

Маа Макутси кимна. Тя извади въпросника от чантата си и го подаде на младата жена. Мотламеди го погледна на свой ред и се усмихна.

— Това са лесни въпроси — заяви тя. — Вече съм виждала подобни.

— Моля ви да отговорите на тях — каза маа Макутси. — След това бих искала да поговоря с вас накратко, преди да ви оставя да продължите с ученето.

При последните си думи тя огледа стаята — в нея, доколкото можеше да види, нямаше нито една книга.

Да — отвърна Мотламеди, заемайки се с формуляра, — ние, студентите, сме много заети с обучението си.

Докато тя попълваше отговорите, маа Макутси дискретно разглеждаше главата й. За нещастие, прическата, която финалистката бе избрала, не позволяваше да се разбере формата на черепа й. Дори самият Ломброзо би се затруднил да си състави мнение за тази личност, помисли си маа Макутси. Но това нямаше значение — всичко, което досега бе видяла у нея — от грубото й държание на вратата до почти презрителния поглед (който се промени в мига, в който маа Макутси съобщи, че е журналистка), — свидетелстваше, че тази жена няма да е добър избор за титлата „Мис Красота и Почтеност“. Наистина, едва ли щяха да я обвинят в кражба, но имаше и други начини, по които можеше да посрами начинанието на господин Пулани. Най-вероятен би бил скандал с някой женен мъж — момичета от този род не уважаваха брака и можеше да се очаква да преследват всеки, който би им помогнал в кариерата, без значение дали е женен, или не. Какъв пример би дало това на младежта на Ботсуана? — запита се маа Макутси. Самата мисъл за това я разгневи и тя се улови, че е почнала да клати неодобрително глава.

Мотламеди вдигна поглед от въпросника.

— Защо клатите глава, маа? — попита тя. — Да не би да съм написала нещо неправилно?

— Не, не сте — отвърна тя бързо. — Трябва да напишете истината. Това е всичко, което ме интересува.

Мотламеди се усмихна.

— Аз винаги говоря истината — каза тя. — Още от малка. Не мога да понасям хора, които лъжат.

— Така ли?

Тя приключи с въпросника и го подаде на маа Макутси.

— Надявам се, че не съм прекалила с обема — каза тя. — Знам, че вие, журналистите, сте много заети.

Маа Макутси пое листа и плъзна поглед по отговорите.

 

 

Въпрос 1: Африка има велика история, макар че много хора не обръщат внимание на това. Африка може да научи хората как да се грижат за другите. Има и други неща, на които Африка може да научи света.

Въпрос 2: Амбицията ми е да работя за благото на другите. Очаквам с нетърпение деня, когато ще мога да помагам на повече хора. Това е една от причините, поради които заслужавам да спечеля този конкурс — аз съм момиче, което обича да помага на хората. Не съм някоя егоистка.

Въпрос 3: По-добре е да си почтен човек. Честното момиче притежава вътрешна красота. Това е истината. Момичетата, които се тревожат за външността си, не са толкова щастливи, колкото момичетата, които мислят най-напред за другите. Аз съм от втория тип момичета и затова знам как стоят нещата.

Мотламеди наблюдаваше маа Макутси, докато тя четеше.

— Е, маа? — попита тя. — Бихте ли искали да ме питате нещо за това, което съм написала?

Маа Макутси сгъна листа и го пусна в чантата си.

— Не, благодаря ви, маа — отвърна тя. — Казахте ми всичко, което исках да знам. Няма нужда да ви задавам допълнителни въпроси.

Мотламеди изглеждаше обезпокоена.

— Ами снимка? — каза тя. — Ако вестникът иска да прати фотограф, мисля, че бих могла да разреша да бъда снимана. Ще бъда тук целия следобед.

Маа Макутси тръгна към вратата.

— Може би — каза тя, — не знам. Дадохте ми много добри отговори, които ще мога да използвам в материала си. Мисля, че вече ви познавам доста добре.

Мотламеди реши, че вече може да си позволи да бъде любезна.

— Радвам се, че се запознахме — каза тя. — Надявам се да се видим отново. Може би ще присъствате на конкурса… Бихте могли да вземете и фотограф.

— Може би — отвърна маа Макутси, докато излизаше.

 

 

Когато маа Макутси се появи, чиракът бъбреше с няколко момичета. Разправяше им нещо за коли и те слушаха с голям интерес. Маа Макутси не чу целия разказ, а само края:

— … най-малко осемдесет мили в час. И двигателят е много тих. Ако момче и момиче седят отзад и момчето иска да целуне момичето в тая кола, то трябва да е много тихо, защото иначе ще ги чуят отпред.

Студентките се изкикотиха.

— Не го слушайте, дами — каза маа Макутси. — На тоя младеж му е забранено да излиза с жени. Той вече си има жена и три деца и жена му страшно се ядосва, като чуе, че е говорил с момичета. Страшно.

Студентките се дръпнаха. Една от тях погледна помощника укорително.

— Ама това не е вярно — запротестира той. — Не съм женен.

— Всички мъже разправят така — каза една от студентките, вече явно сърдита. — Идвате тука да си говорите с момичета като нас, докато през цялото време си мислите за жените си. Що за държание е това?

— Много лошо — намеси се маа Макутси, докато отваряше вратата и се готвеше да се качи в колата. — Както и да е, време е да тръгваме. Този младеж трябва да ме закара на друго място.

— Внимавайте с него, маа — каза една от студентките. — Знаем ги ние момчетата като него.

Със стиснати устни чиракът запали колата и потегли.

— Не трябваше да говорите такива работи, маа. Направихте ме за смях.

Маа Макутси изпухтя.

— Ти сам се направи за смях. Защо винаги тичаш след момичетата? Защо все се опитваш да ги впечатлиш?

— Защото ми доставя удоволствие — каза чиракът отбранително. — Обичам да си говоря с момичета. Има толкова хубави момичета в Ботсуана и няма кой да говори с тях. Правя услуга на страната.

Маа Макутси го погледна пренебрежително. Макар че младежите работеха здраво под нейно ръководство и приемаха подобаващо предложенията й, те явно страдаха от хроническа слабост на характера — непоправимо женкарство. Можеше ли да се направи нещо по въпроса? Съмняваше се в това. Може би пък щеше да премине с времето, помисли си тя, и те щяха да станат по-сериозни. Или пък не. Хората не се променят особено. Маа Рамотсве й беше казала това веднъж и то бе заседнало в паметта й. Хората не се променят, но това не означава, че винаги ще си бъдат все същите. Това, което можеш да направиш, е да намериш добрата страна у всекиго и да се опиташ да я извадиш наяве. Тогава ще изглежда, сякаш са се променили, докато всъщност не са, но след това ще бъдат различни и по-добри. Това й бе казала маа Рамотсве — или поне нещо подобно. А ако имаше един човек в Ботсуана — един-единствен човек, — когото трябваше да слушаш много внимателно, то това бе маа Рамотсве.