Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (14)

Четиринадесета глава
Бог е отредил на Ботсуана суша

Прислужницата бе казала, че основното хранене ще бъде в един часа, но дотогава оставаха още няколко часа. Маа Рамотсве реши, че най-добре би оползотворила това време, ако се запознае с обстановката. Тя, като повечето тсуана, харесваше ферми, понеже те й напомняха за детството и за истинските ценности на нейния народ. Тсуана споделяха земята с добитъка, птиците и многобройните други създания, които можеш да видиш, стига да искаш да гледаш. Сигурно е лесно да не се замисляш за това в града, където можеш да купиш храна от магазина, а водата тече от крана, но за много хора животът протича съвсем другояче.

След разговора с прислужницата, който й бе обяснил доста неща, тя излезе от стаята и се насочи към предната врата. Слънцето напичаше силно, а сенките съвсем се бяха скъсили. На изток, над ниските далечни хълмове, синкави в маранята, се сбираха дъждовни облаци. Ако продължеше така, по-късно над фермата можеше и да превали; а ако не тук, поне някъде другаде щеше да вали — може би край границата. Изглежда тази година дъждовният сезон щеше да е добър — всички се молеха за това. Добрият дъждовен сезон значеше пълни стомаси, а сушата — изнемощели животни и слаба реколта. Преди няколко години се беше случила сушава година и правителството с мъка на сърцето бе заръчало на хората да започнат да колят добитъка. Това беше най-лошото, което можеше да ти се наложи да правиш, и болката бе оставила своя дълбок отпечатък в сърцата на хората.

Маа Рамотсве се огледа. На известно разстояние от нея имаше оградена поляна, където добитъкът пиеше вода от корито. От поскърцващата вятърна мелница и бетонната й цистерна по земята минаваше тръба, която стигаше до коритото и до жадните животни. Маа Рамотсве реши да отиде да огледа добитъка. Все пак бе дъщеря на Обед Рамотсве, според мнозина един от най-добрите познавачи на животни в Ботсуана. Тя можеше да различи доброто животно, като го види, и понякога, като караше покрай някой особено добър екземпляр, мислеше какво ли би казал татко й за него. Може би „хубави плешки“ или пък „тази крава си я бива“, „виж я как върви“ или „на тоя бик му се носи слава, но няма да стане баща на много телета“.

В тази ферма сигурно имаха много добитък, пет или дори шест хиляди глави. За повечето хора това беше богатство, което дори не можеха да си представят: десет — двайсет глави добитък стигаха, за да се смята човек за що-годе състоятелен; тя също би била доволна на това. Обед Рамотсве беше създал стадото си чрез добре премислени покупко-продажби и в края на живота си имаше две хиляди глави. Именно те бяха наследството, което й даде възможност да купи къщата на „Зебра драйв“ и да основе агенцията. Даже й бяха останали животни, които бе решила да не продава — отглеждаха ги пастирчета на едно далечно пасище, а неин братовчед минаваше оттам да ги наглежда. Бяха шейсет глави, припомни си тя — всичките превъзходни наследници на тромавите индийски бикове, които баща й избираше и развъждаше толкова старателно. Някой ден щеше да отиде там с волска каруца и да ги види; това пътуване щеше да е пълно с емоции, защото те бяха връзката с нейния татко и там щеше да усети липсата му особено остро. Сигурно щеше да се разплаче и пастирите щяха да се чудят защо тази жена още жали за баща си, който е покойник от толкова отдавна.

Имаме още сълзи за проливане, мислеше тя. Имаме още да жалим за онези утрини, когато излизахме рано и гледахме как кравите се влачат по пътеките, а птиците излитат нависоко, понесени от топлите въздушни течения.

— За какво мислите, маа?

Тя погледна нагоре. Зад нея се беше появил някакъв мъж с тояга в ръка и опърпана шапка на главата.

Маа Рамотсве го поздрави.

— Мислех за покойния си баща — каза тя. — Той щеше да хареса тези добичета. Вие ли се грижите за тях, раа? Чудесни животни.

Той се усмихна признателно.

— Грижа се за тях от самото им раждане. Като деца са ми. Имам двеста деца, маа, до едно животни.

Маа Рамотсве се засмя.

— Сигурно сте много зает човек, раа.

Той кимна и извади малко хартиено пакетче от джоба си. След това предложи на маа Рамотсве парче сушено говеждо, което тя прие.

— Вие в къщата ли сте отседнали? — запита той. — Там често отсядат гости. Понякога синът, който е в Габороне, води приятели от правителството. Виждал съм ги със собствените си очи.

— Той сигурно е много зает — каза маа Рамотсве. — Добре ли го познавате?

— Да — отвърна мъжът, като дъвчеше парче говеждо. — Идва тук и ни нарежда какво да правим. Все се безпокои за животните. Вика, че едно добиче било болно, друго било куцало, пък къде било третото… И така през цялото време. После си отива и нещата се оправят.

Маа Рамотсве направи гримаса на съчувствие.

— Сигурно не му е лесно на другия му брат, а?

Говедарят разтвори широко очи.

— Ами той стои мирно пред него и оставя брат му да му крещи. По-малкият е добър стопанин, но първородният още си мисли, че той ръководи фермата. Ама ние чухме, че баща им е говорил с вожда и са се разбрали по-малкият да вземе повечето от добитъка, а по-големият да получи пари. Така са решили.

— На големия това сигурно не му харесва.

— Не — отговори говедарят. — И го разбирам как се чувства. Но той е постигнал много в Габороне и си има друг живот. По — малкият е фермерът. Той разбира от добитък.

— Ами третият? — попита маа Рамотсве. — Онзи, който бил някъде там? — И тя посочи към Калахари.

Говедарят се изсмя.

— Той е още момче. Много е тъжно. Казват, че в главата му няма нищо, освен въздух. Станало така, понеже майка му била направила нещо, докато бил в утробата й. Така стават тия неща.

— Така ли? — каза маа Рамотсве. — Какво била направила? — Тя знаеше за поверието сред селяните, че увредено дете се ражда заради лоша постъпка на някой от родителите. Ако например жената е имала връзка с друг мъж, детето се ражда недоразвито. Ако пък мъжът отхвърли жена си и тръгне с друга, докато тя очаква детето му, това също носи нещастие на бебето.

Говедарят сниши глас. Ала кой ли можеше да го чуе там, освен добитъка и птиците, запита се маа Рамотсве.

— С нея трябва да се внимава — каза мъжът. — Тя е виновна. Старата. Тя е лоша жена.

— Лоша ли?

Той кимна утвърдително:

— Наблюдавайте я, разгледайте очите й.

 

 

Малко преди два часа прислужницата се появи пред вратата и съобщи, че яденето е готово.

— Хранят се на верандата от онази страна — каза тя, като посочи другата част на къщата.

Маа Рамотсве й благодари и излезе от стаята. Верандата бе в по-хладната част на сградата, където замрежен навес и разлистени увивни растения, плъзнали по груба дървена решетка, осигуряваха сянка. Бяха събрали две маси, покрити с колосана бяла покривка. На единия край на по-голямата имаше наредени в кръг няколко блюда: тиква, сварена на пара, купа с царевична каша, чиния с боб и други зеленчуци и голям супник със задушено месо в гъст сос. Имаше също хляб и съдинка с масло. Беше хубава храна, такава, каквато само заможни хора можеха да си позволят всеки ден.

Маа Рамотсве разпозна старата жена, която седеше на известно разстояние от масата, а в скута й бе разстлана малка салфетка на карета. Тук бяха и останалите членове на семейството: около дванайсетгодишно дете, млада жена с елегантна зелена пола и бяла блуза — съпругата, както предположи маа Рамотсве, — а до нея мъж в дълги кафяво-зелени панталони и риза с къси ръкави в същия цвят. Когато видя маа Рамотсве, той стана от масата, за да я посрещне.

— Значи вие сте нашата гостенка — каза той усмихнат. — Добре дошла в този дом, маа.

Старата жена кимна към нея:

— Това е синът ми — каза тя. — Той беше при добитъка, когато пристигнахте.

Мъжът я представи на съпругата си, която също дружелюбно се усмихна.

— Доста е горещо днес, маа — каза младата жена. — Но мисля, че ще вали. Според мен вие ни донесохте този дъжд.

Това беше комплимент и маа Рамотсве го оцени.

— Дано е така — отвърна тя. — Земята все още е жадна.

— Тя е жадна постоянно — каза съпругът. — Господ е отредил на Ботсуана да бъде безводна страна, подходяща за животни, които могат да издържат на суша. Така е отредил.

Маа Рамотсве седна между съпругата и старата жена. Докато съпругата сервираше обяда, съпругът наля вода в чашите.

— Видях ви да разглеждате животните — каза старата жена. — Обичате ли животните, маа?

— Кой тсуана не ги обича? — отвърна маа Рамотсве.

— Сигурно се срещат и такива — каза старата. — Сигурно има такива, които не разбират добитъка. Не знам.

Тя се обърна, докато говореше, и насочи поглед през високите неостъклени прозорци на верандата към шубраците, които стигаха до хоризонта.

— Казаха ми, че сте от Мочуди — каза младата жена, докато подаваше чинията на маа Рамотсве. — И аз съм оттам.

— От доста време не живея там — обясни маа Рамотсве. — Сега съм в Габороне. Като толкова много други хора.

— Като брат ми — каза съпругът. — Сигурно добре го познавате, щом ви е изпратил тук.

Настъпи кратко мълчание. Старата жена се обърна да погледне сина си, който отвърна погледа си от нея.

— Не го познавам добре каза маа Рамотсве. Но той ми прави услуга, като ме покани в този дом. Аз му оказах помощ преди време.

— Вие сте добре дошла — каза старата жена припряно. — Вие сте наш гост.

Последната забележка беше насочена към сина й, но той бе зает със съдържанието на чинията и си даде вид, че не обръща внимание на казаното от майка му. Съпругата обаче улови погледа на маа Рамотсве, докато това ставаше, и побърза да отмести очи.

Хранеха се в мълчание. Възрастната жена сложи чинията в скута си и се зае да рови в порцията царевична каша, сипана върху гъст месен бульон. Тя слагаше от сместа в устата си и бавно я дъвчеше, а сълзящите й очи бяха насочени към шубраците на хоризонта. Що се отнася до съпругата, тя си сложи само от боба и тиквата и едва се докосваше до тях. Като се огледа, маа Рамотсве установи, че тя и съпругът бяха единствените, които хапваха от задушеното. Детето, което й бе представено като братовчед на съпругата, ядеше дебела филия хляб с меласа и сос от месото.

Маа Рамотсве погледна към храната в чинията си. Бодна с вилица задушеното, сложено между голяма порция тиква и купчинка царевична каша. Задушеното бе гъсто и лепкаво и когато вдигна вилицата, то остави тънка следа от соса върху чинията. Но когато сложи вилицата в устата си, храната имаше нормален вкус — или почти нормален. Имаше някакъв слаб привкус, помисли си тя, привкус, който би могла да опише като металически, като привкуса на таблетките желязо, които нейният лекар й беше дал веднъж, или като вкуса на разрязана семка от лимон.

Тя погледна към съпругата, която й се усмихна.

— Не съм аз готвачът — каза младата жена. — Ако храната е вкусна, то не е защото аз съм я сготвила. В кухнята е Самюъл. Той е много добър готвач и ние се гордеем с него. Учил е за това и е професионален готвач.

— Това е женска работа — каза съпругът. — Затова не можете да ме намерите в кухнята. Един мъж трябва да се занимава с други неща.

Докато говореше, той гледаше към маа Рамотсве и тя почувства предизвикателството. Тя помисли за момент, преди да отговори, а после каза:

— Много хора говорят по този начин, раа. Или поне много мъже. Не съм сигурна обаче дали много жени биха го казали.

Съпругът остави вилицата си.

— Попитайте жена ми — каза той тихо. — Попитайте я дали тя би го казала. Хайде.

Съпругата не се поколеба.

— Това, което казва мъжът ми, е правилно — каза тя.

Старата жена се обърна към маа Рамотсве.

— Виждате ли? — каза тя. — Тя подкрепя мъжа си. Тук, на село, е така. В града може да е другояче, но на село е така.

 

 

След обяда маа Рамотсве се върна в стаята си и се излегна на леглото. Жегата не бе намаляла ни най-малко, въпреки че на изток облаците продължаваха да се сбират. Вече беше ясно, че ще вали, дори и да не станеше преди настъпването на нощта. Скоро щеше да се появи вятър и с него да дойде онзи чудесен мирис на дъжд, който не може да бъде сбъркан с нищо — мирис на срещнали се прах и вода, който остава няколко секунди в ноздрите, а после изчезва, понякога за месеци, докато някой ден пак те настигне и те накара да спреш и да кажеш на човека до теб, който и да е той, че това тук и сега е мирис на дъжд.

Тя лежеше на леглото и гледаше към белите дъски на тавана. Нямаше никакъв прах — знак, че добре се грижеха за къщата. В много домове таваните целите бяха наплюти от мухи или белязани по краищата от началните пътечки на термитите. Понякога можеше да се видят и големи паяци, висящи напряко на това, което вероятно им изглеждаше като обърната надолу бяла тундра. Но тук нямаше нищо такова и дъските бяха безукорно чисти.

Маа Рамотсве бе озадачена. В този ден бе успяла да научи само, че прислугата си имаше собствено мнение, но всички не харесваха човека от правителството. Той явно си придаваше важност и се опитваше да се налага, но имаше ли нещо чак толкова неприятно в това? Естествено, че по-големият брат ще има мнение как да се отглежда добитъкът; естествено бе да го споделя с по-малкия си брат. Нормално беше старата жена да си мисли, че нейният бавноразвиващ се син е умен, логично бе да смята, че хората от града са изгубили интерес към животните. Маа Рамотсве осъзна, че е узнала много малко за нея. Говедарят мислеше, че е лоша, но с нищо не подкрепи мнението си. Посъветва я да разгледа очите й, което тя направи, но безрезултатно. Успя единствено да забележи, че тя гледаше надалеч, към хоризонта, докато обядваха заедно. Какво ли означаваше това?

Маа Рамотсве седна. Има нещо, което трябва да науча тук, реши тя. Ако някой гледа към хоризонта, ако отвръща поглед, значи не иска да бъде, където е. А най-честата причина човек да не иска да е на дадено място, е, че не харесва компанията, в която се намира. Това важи при всички такива случаи. Ако тя винаги гледа настрани, значи не харесва някой тук. Не съм аз, помисли маа Рамотсве, защото, когато я видях преди това, тя не даде никакви признаци за това, а след това с нищо не съм предизвикала у нея антипатия. Детето едва ли би могло да е причина за такава реакция, а пък и тя се бе държала към него доста нежно, дори го погали един-два пъти по главата по време на обяда. Оставаха синът и жена му.

Няма майка, която да не обича сина си. Маа Рамотсве разбираше, че има жени, които се срамуват от синовете си, и жени, които се ядосват на синовете си. Но няма жени, които наистина да не ги обичат. Независимо как постъпват те, майките все пак им прощават. Следователно тази стара жена не харесваше снаха си — толкова, че искаше да бъде някъде другаде, когато тя беше наблизо.

След като вълнението й от това заключение премина, Маа Рамотсве се изтегна по гръб на леглото. Сега оставаше да разбере защо старата жена не харесва снахата — дали защото другият й син, човекът от правителството, беше споделил подозренията си? Вероятно обаче по-важен беше въпросът дали жената знае, че свекърва й не я обича. Ако знаеше, тогава би имала мотив да направи нещо, но ако бе отровителка — а тя не изглеждаше такава, пък трябваше да се вземе предвид и коренно различното мнение на прислужницата, — тогава би се опитала по-скоро да отрови старата, а не мъжа си.

На маа Рамотсве й се доспа. Не бе спала добре предишната нощ, освен това пътуването, горещината, а и тежкият обяд си казваха своето. Задушеното беше доста, питателно и гъсто, със соса като лепкава слуз. Тя затвори очи, но пред нея не стана тъмно. Появи се бяла аура, неясна ивица светлина, която сякаш преминаваше пред вътрешното й зрение. Леглото леко помръдваше, сякаш вятърът вече беше минал през границата и бе почнал да духа. Появи се мирис на дъжд, а после горещи настойчиви капки, които сякаш наказваха земята, жилеха я и отскачаха нагоре като мънички сиви червеи.

Маа Рамотсве спеше, но дишането й бе плитко, а сънищата — трескави. Когато се събуди, тя почувства болка в стомаха. Беше почти пет часа. Голямата буря бе отминала, но все още валеше, а капките удряха по тънкия покрив на къщата като оркестър от упорити барабанисти. Тя приседна, но бе принудена веднага да легне отново, защото започна да й се гади. Изви се в леглото и спусна крака на пода. После стана и се запрепъва към вратата и към банята в края на коридора. Там повърна и почти веднага се почувства по-добре. Докато достигна стаята, най-лошото вече бе отминало и тя можеше да обмисли положението. Беше дошла в дома на отровител и ето че самата бе отровена. Не би трябвало да бъде изненадана. Наистина, това бе изцяло и напълно предвидимо.