Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (13)

Тринадесета глава
Арбитърът на красотата

В този ден маа Макутси, изпълняваща длъжността управител на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и помощник-детектив в „Дамска детективска агенция №1“, отиде на работа с известен трепет. Въпреки че обичаше да поема отговорност и двете последни повишения я бяха зарадвали истински, все пак винаги досега маа Рамотсве беше наоколо и тя можеше да се обърне за помощ към нея, ако проблемът не се окажеше по силите й. Сега, когато тя бе далече, маа Макутси осъзна, че отговорността за двете фирми и двамата работници тежи изцяло върху нея. Макар маа Рамотсве да бе планирала да прекара не повече от четири-пет дни във фермата, това време напълно стигаше нещата да се объркат и тъй като маа Рамотсве не можеше да бъде намерена по телефона, на маа Макутси щеше да й се наложи да се справя самостоятелно. Що се отнася до гаража, тя знаеше, че сега за господин Дж. Л. Б. Матекони се грижат във фермата на сираците, тоест не можеше да му се обажда, докато не се пооправи. Почивка и пълно откъсване от тревогите в работата — това беше посъветвал докторът — и маа Потокване, която не бе свикнала да противоречи на лекари, щеше ревностно да брани пациента.

Тайно в себе си маа Макутси се надяваше нито един клиент да не се появи в агенцията, докато маа Рамотсве не се завърне. Не защото не искаше да работи по някой случай — точно обратното, — а защото не желаеше да бъде изцяло и единствено отговорна за него. Но както винаги става, клиент се появи, а — което бе още по-лошо — заедно с него се появи и проблем, който изискваше незабавни действия.

Маа Макутси седеше зад бюрото на господин Дж. Л. Б. Матекони и подготвяше фактури от името на сервиза, когато един от чираците надникна през вратата.

— Някакъв много издокаран мъж иска да ви види, маа — обяви той, като си бършеше ръцете в омасления комбинезон. — Отворих му да влезе в агенцията и му казах да изчака.

Маа Макутси се намръщи на помощника.

— Издокаран ли?

— Носи скъп костюм — отговори той. — Нали разбирате. Хубавец, като мене, ама не съвсем. С лъснати обувки. Много елегантен мъж. Внимавайте, маа. Мъже като него винаги се опитват да завъртят главите на дами като вас. Само гледайте.

— Престани да си бършеш ръцете в комбинезона — сопна се маа Макутси, докато ставаше от стола. — Ние плащаме за пералня, а не ти. Даваме ви памучни парцали за тая цел. Тия парцали са за това. Господин Дж. Л. Б. Матекони не ви ли го е казвал?

— Сигурно е казвал — отвърна помощникът. — А може и да не е. То шефът едно ли ни е казвал досега, та да помним всичко…

Маа Макутси профуча край него, като си мислеше, че двете момчета са просто невъзможни, но поне се бяха оказали по-усърдни работници от очакваното. Може би господин Дж. Л. Б. Матекони е бил твърде мек с тях преди — той беше толкова мил човек и не беше в характера му да критикува прекомерно хората. Затова пък определено беше в нейния характер. Бе завършила Ботсуанския колеж за секретарки, а учителите в колежа бяха повтаряли неведнъж: „Не се страхувайте да критикувате — конструктивно, разбира се — както своя собствен начин на работа, така и, ако е необходимо, начина на работа на другите.“ Е, маа Макутси критикуваше и това вече бе дало плод. Сервизът вървеше добре и работата се увеличаваше с всеки изминал ден.

Тя поспря пред вратата на агенцията, точно на ъгъла на сградата, и погледна колата, паркирана под едно дърво зад нея. Онзи човек — издокараният мъж, както го описа чиракът — определено караше хубава кола. За миг тя плъзна поглед по заобления силует на автомобила и двете антени, предна и задна. Защо му бяха на човек толкова много антени? И без това не можеш да слушаш повече от една радиостанция, нито пък да водиш повече от един телефонен разговор, докато караш. Но каквото да бе обяснението, те несъмнено допринасяха за излъчването на блясък и важност, което имаше колата.

Тя бутна вратата. Настанил се в креслото срещу бюрото на маа Рамотсве, кръстосал крака в елегантно-отпусната поза, седеше господи Моемеди Пулани, по прякор Двете попадения. Всеки читател на „Ботсуана дейли нюз“ би го разпознал веднага, тъй като привлекателното му и самоуверено лице често се мяркаше по страниците на вестника. Първата мисъл на маа Макутси беше, че чиракът е бил длъжен да го познае, и тя се ядоса, че не го е направил, но мигом си даде сметка, че той се обучаваше за автомонтьор, а не за детектив, а пък и не беше виждала чираците да четат каквито и да било вестници, прекарваха много време, прелиствайки възхитено някакво южноафриканско списание за мотоциклети, а също и издание на име „Страхотни момичета“, което се опитваха да крият от маа Макутси всеки път, щом ги завареше да го разглеждат през обедната почивка. Така че нямаше причина да знаят за господин Пулани, неговата модна империя и добре известния му принос за местните благотворителни организации.

Щом я видя да влиза, господин Пулани веднага стана и любезно поздрави. Те се здрависаха и маа Макутси заобиколи бюрото, за да седне на стола на маа Рамотсве.

— Радвам се, че ще можете да ме приемете без предварителна уговорка, маа Рамотсве — каза господин Пулани, като извади сребърна табакера от горното си джобче.

— Аз не съм маа Рамотсве, раа — отвърна тя, като отказа предложената й цигара. — Аз съм заместник-управителката на агенцията. — Тя направи пауза. Това последното не беше съвсем вярно, всъщност изобщо не беше вярно. Но тя наистина я управляваше в отсъствието на маа Рамотсве — значи, твърдението бе донякъде оправдано.

— Значи така… — каза господин Пулани, докато палеше цигарата си с голяма позлатена запалка. — Но аз бих искал да говоря лично с маа Рамотсве, ако е възможно.

Облак дим достигна маа Макутси и тя се дръпна назад.

— Съжалявам — каза тя. — В следващите няколко дни това не е възможно. Маа Рамотсве разследва много важен случай извън страната. — Тя отново спря. Беше преувеличила толкова лесно, без да се замисли нито за миг. Звучеше много по-сериозно маа Рамотсве да е в чужбина — това придаваше международен авторитет на агенцията, — но въпреки това не биваше да го казва.

— Разбирам — каза господин Пулани. В такъв случай, маа, налага се да говоря с вас.

— Слушам ви, раа.

Господин Пулани се облегна на стола.

— Въпросът е много спешен. Ще можете ли да го проучите още днес?

Маа Макутси успя да поеме дълбоко въздух, преди да бъде обвита от следващия облак дим.

— На ваше разположение сме — каза тя. — Естествено, спешните разследвания са по-скъпи, раа, сигурно разбирате това.

Той пренебрегна предупреждението.

— Цената не е проблем. На карта е заложено бъдещето на конкурса „Мис Красота и Почтеност“.

Той направи пауза, за да се почувства сериозността на думите му. Маа Макутси реши, че е длъжна да не го разочарова:

— О, това наистина е много сериозен въпрос.

Господин Пулани кимна.

— Така е, маа. И разполагаме с три дни, за да решим проблема. Само с три дни.

— Разкажете ми за това, раа. Готова съм да ви изслушам.

— Въпросът има интересна предистория, маа — започна да обяснява господин Пулани. — Тя започва преди много, много време. Всъщност началото й е в Райската градина, когато Господ сътворил Адам и Ева. Помните, че Ева съблазнява Адам с красотата си. И оттогава всички жени продължават да бъдат красиви в очите на мъжете и до днес.

Мъжете на Ботсуана също харесват хубавите жени. Те винаги се заглеждат по тях, дори когато остареят, и вечно обсъждат коя жена е красива, а коя е по-красива от нея и т.н., и т.н.

— По същия начин обсъждат и добитъка — прекъсна го маа Макутси. — Приказват коя крава е добра, а коя — не толкова. Добитък, жени — за мъжете е все едно.

Господин Пулани й хвърли кос поглед.

— Може би. Сигурно на нещата може да се погледне и по този начин. Вероятно. — Той направи кратка пауза, преди да продължи. — Както и да е, тъкмо този интерес на мъжете към хубавите жени прави конкурсите за красота толкова популярни тук, в Ботсуана. Харесва ни да откриваме най-красивите жени на страната и да им даваме титли и награди. За мъжете това е много значим начин на развлечение. Аз съм един такъв мъж, маа. Не съм спирал да се занимавам с подобни състезания през последните петнайсет години. Вероятно съм ключовата фигура във всичко, свързано с красотата, при тези конкурси.

— Виждала съм снимката ви във вестниците, раа — каза маа Макутси. — Виждала съм ви как раздавате награди.

Господин Пулани кимна.

— Преди пет години започнах да организирам конкурс „Мис Блясък“ на Ботсуана и сега той е номер едно. Момичето, която печели състезанието, винаги стига до конкурса „Мис Ботсуана“, а понякога и до конкурса „Мис Вселена“. Пращали сме момичета в Ню Йорк и Палм Спрингс и те са получавали високи оценки за красотата си. Някои твърдят, че те са най-добрата ни стока за износ след диамантите.

— И след добитъка — добави маа Макутси.

— Да, и след добитъка — съгласи се господин Пулани. — Но има хора, които постоянно ни критикуват. Пишат по вестниците, че е неправилно да поощряваме жените да се издокарват и да дефилират пред много мъже. Разправят, че това насаждало неправилна представа за истинските ценности. Пфу! Истински ценности! Хората, които пишат подобни писма, просто завиждат. Завиждат на красотата на тези момичета. Знаят, че никога няма да могат да се явят на такова състезание. Затова само се оплакват и злорадстват, ако нещо в конкурсите за красота се провали. Между другото, те забравят, че на тези конкурси се събират много пари за благотворителност. Миналата година, маа, събрахме пет хиляди пули за болницата, двайсет хиляди пули — цели двайсет хиляди, маа! — за борба с последствията от сушата и почти осем хиляди за стипендии за медицински сестри. Това са големи суми, маа. А колко са събрали нашите критици? Мога да ви кажа веднага: нищо. Но трябва да внимаваме. Получаваме много пари от спонсори и ако те се оттеглят, ще загазим. И ако с някой конкурс нещо се провали, спонсорите могат да кажат, че повече не искат да имат нищо общо с нас. Те са ни заявили, че не искат да бъдат обект на лоша реклама. Заявили са ни, че плащат за добра реклама, не за лоша.

— А има ли нещо, което е на път да се провали?

Господин Пулани забарабани с пръсти по бюрото.

— Да. Случиха се някои много неприятни неща. Две от кралиците на красотата през последната година се оказаха лоши момичета. Първата беше арестувана за проституция в един от големите хотели. Това не беше добре. За другата стана ясно, че се е сдобивала със стоки с измама и е използвала чужда кредитна карта. Нещата бяха разгласени в пресата. Много хора злорадстваха и питаха това ли били типа момичета, които се избират за неофициални посланички на Ботсуана. Питаха защо не сме отидели до някой затвор да си изберем от затворничките и да ги направим тях кралици на красотата… Тия хора си мислят, че това е забавно, но то никак не е. Някои от фирмите разбраха за това и казаха, че ако се случи отново, ще си оттеглят спонсорството. Получих четири писма, в които пишеше едно и също. Така че реших тази година темата на конкурса да е „Красота и Почтеност“. Казах на хората си, че трябва да подберем момичета, които са добри гражданки и няма да ни засрамят по такъв начин. Това е единственият начин да запазим отношенията си със спонсорите. Затова на първия тур всички момичета трябваше да попълнят формуляр, който съставих лично. В него се задават всякакъв тип въпроси за техните възгледи, като например: „Бихте ли работили за благотворителна кауза?“, „Кои са ценностите, към които трябва да се придържа добрият гражданин на Ботсуана?“ или „Кое е по-добре — да даваш иди да получаваш?“. Всички момичета попълниха въпросниците и до втория тур бяха допуснати само онези, които показаха, че разбират значението на фразата „добра гражданка“. От тях избрахме пет за финала. Тогава излязох пред пресата със съобщение, че сме намерили пет много добри гражданки, които вярват в истинските ценности. В „Ботсуана дейли нюз“ се появи статия със заглавие: „Добри момичета се борят за титлата Кралицата на красотата“. Останах много доволен, още повече че критиците ни са принудени да седят със скръстени ръце, защото не могат да излязат и да разкритикуват тези момичета, които искат да бъдат добри гражданки. Спонсорите ми звънят да кажат, че са много доволни да ги свързват с ценности като добро гражданско поведение и че ако всичко мине добре, те ще продължат да ни подпомагат и занапред. А благотворителните организации казват, че в такива конкурси е бъдещето. — Господин Пулани прекъсна разказа си, погледна маа Макутси и за миг изисканите му маниери го напуснаха и зад фасадата се показа обикновен оклюмал човек. — И ето че изведнъж вчера дойдоха лоши новини. Едно от момичетата финалистки беше задържано от полицията заради кражба в магазин. Чух за това от един от служителите си и когато помолих мой приятел, който е полицейски инспектор, да провери, се оказа, че е вярно. Момичето е било хванато да краде в един от големите магазини в Габороне. Опитало се да отмъкне голяма готварска тенджера под блузата си. Но не забелязало, че дръжката стърчи отстрани и детективът на магазина я спрял. За щастие, вестниците още не са разбрали това и ако имаме късмет, няма и да разберат, поне докато случаят не влезе в съда.

Маа Макутси изпита известно съчувствие към господин Пулани. Въпреки пристрастието си към външния блясък, той наистина даваше много за благотворителност. Беше неизбежно светът на модата да е повърхностен и вероятно този човек беше също толкова лош като всеки друг; но поне правеше много за бедстващите. А конкурсите за красота бяха реалност, с която на човек му се налага да се съобразява. Човек, който се опитваше да направи своите конкурси по-приемливи, заслужаваше подкрепа.

— Съжалявам да чуя такова нещо, раа — каза тя. — За вас вероятно е бил голям удар.

— Да — отвърна той отчаяно. — Но това, което още повече утежнява положението, е, че финалът е след три дни. В списъка са вече само четири момичета, но как мога да бъда сигурен, че няма да ме изложат? Явно петата е излъгала, като е попълвала формуляра, и си е измислила, че е добра гражданка. Как мога да бъда сигурен, че и останалите не лъжат, като казват, че са готови да работят за благотворителна кауза? Как мога да разбера? А ако изберем момиче, което лъже, после то може да се окаже крадла или кой знае още какво. Значи ще бъдем обречени да се провалим, щом тя започне да изпълнява ангажиментите си.

Маа Макутси поклати глава.

— Много сложна ситуация. Значи искате да можете да надникнете в сърцата на останалите четири. Ако има някоя добра сред тях…

— Ако има такова момиче — каза господин Пулани твърдо, — то ще спечели. Мога да уредя то да спечели.

— Ами останалите съдии? — попита маа Макутси.

— Аз съм главният съдия — отвърна той. — Можете да ме наречете „арбитър на красотата“. Моят глас е този, който има значение.

— Разбирам.

— Да. Нещата стават по този начин. — Господин Пулани загаси цигарата в подметката на обувката си. — Както сигурно разбирате, маа, точно това искам да направите. Ще ви дам имената и адресите на четирите момичета. Бих искал да разберете има ли някое наистина добро сред тях. Ако не можете да откриете такова, поне ми кажете кое е най-честното в групата. И това ще свърши работа.

Маа Макутси се разсмя.

— Но как ще успея да надникна в сърцата им толкова бързо? — запита тя. — Би ми се наложило да говоря с толкова много хора, за да разбера това. Би отнело седмици.

Господин Пулани вдигна рамене.

— Нямате на разположение седмици, маа. Имате три дни. Нали казахте, че ще ми помогнете.

— Да, но…

Господин Пулани бръкна в джоба си и извади лист хартия.

— Това е списък с четирите имена. Написал съм адреса на всяко момиче под името му. Всичките живеят в Габороне. — Той плъзна листа по бюрото, а след това измъкна тънък кожен портфейл от друг джоб. Когато го разтвори, маа Макутси видя, че това е чекова книжка. Той отвори книжката и започна да пише. — А това тук, маа, е чек за две хиляди пули, платими на „Дамска детективска агенция №1“. Ето. Слагам по-късна дата. Ако ми дадете нужната информация вдругиден, можете да го представите в банката още на следващия ден.

Маа Макутси се вторачи в чека. Представи си какво би било да може да каже на маа Рамотсве, когато тя се върне: „Спечелих две хиляди пули с работата в агенцията, маа, и те вече са платени.“ Знаеше, че маа Рамотсве не е алчна, но също така знаеше, че тя се безпокои за финансовата стабилност на агенцията. Хонорар с такъв размер би бил голяма помощ, а също и отплата, помисли маа Макутси, за доверието, което маа Рамотсве й бе оказала.

Тя пъхна чека в едно от чекмеджетата и забеляза, че действията й предизвикаха облекчение у господин Пулани.

— Разчитам на вас, маа — каза той. — Чувал съм само добро за „Дамска детективска агенция №1“. Надявам се да се убедя лично в това.

— И аз се надявам, раа — отговори маа Макутси. Но съмненията й, че ще успее да открие коя от четирите финалистки е честна, растяха. Задачата изглеждаше неизпълнима.

Тя съпроводи господин Пулани до вратата и за пръв път забеляза, че той носи бели обувки. Забеляза и големите му златни копчета за ръкавели и вратовръзката, която блестеше като коприна. Не бих искала мъжът ми да изглежда така, помисли си тя. Би се наложило да прекарвам цялото си време в някой козметичен салон, за да мога да поддържам външността си на нивото, което той би очаквал. Разбира се, това би устроило напълно някои жени, даде си сметка маа Макутси.