Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (12)

Дванадесета глава
Семейни работи

Тя тръгна рано сутринта по хлад, макар че пътуването нямаше да отнеме повече от час. Роуз бе приготвила закуска, която изядоха заедно с децата, седнали на верандата на къщата на „Зебра драйв“. Утринта беше спокойна — преди седем, когато повечето хора отиваха на работа, по този път не минаваше почти никой. Няколко души минаха покрай тях — един висок мъж в износени панталони, който ядеше печена царевица, една жена, която беше привързала бебе на гърба си с един шал, а бебето клюмаше глава в съня си. Едно от кльощавите, недохранени съседски кучета с жълтеникава козина се промъкна край тях, заето с някакви свои тайнствени кучешки работи. Маа Рамотсве понасяше кучета, но изпитваше силна антипатия към лошо миришещите жълти твари, които живееха в съседство. Техният вой през нощта й пречеше, а те виеха постоянно — срещу сенките, срещу луната, срещу поривите на вятъра — и тя бе убедена, че именно те прогонваха от градината й птиците, които толкова обичаше. Изглежда всяка от къщите, с изключение на нейната, имаше своя дял кучешка популация и понякога животните се отърсваха от принудата на лоялността, преодоляваха взаимната враждебност и хукваха по улицата в глутница, преследвайки коли и плашейки велосипедисти.

Маа Рамотсве наля на себе си и на Мотолели ройбос; Пусо отказваше да свикне с чая и получи чаша топло мляко, в която маа Рамотсве сипа две пълни лъжици захар. Той обичаше сладко, може би в резултат на захранването със сладки неща, докато сестра му се бе грижила за прехраната му в оня двор на север, във Франсистаун. Трябваше да се опита да го приучи към по-здравословна храна, но такава промяна изискваше време. Роуз бе направила овесена каша и сега тя стоеше на масата, насипана в купички, тъмна меласа украсяваше повърхността им, а в отделна чиния имаше нарязана папая. Това е наистина пълноценна закуска за едно дете, помисли маа Рамотсве. Какво ли щяха да ядат тия деца, ако бяха останали при племето си, запита се тя. Онези хора живееха от нищо — от корени, изровени от земята, ларви, яйца на птици, — но пък ги биваше да ловуват, както никой друг, и си набавяха месо от щрауси и антилопи, неща, които хората в градовете рядко можеха да си позволят.

Тя си спомни как веднъж, като пътуваше на север, спря край пътя да се наслади на чаша чай. Мястото беше отбивка край шосето и избеляла табела съобщаваше, че точно там се пресича Тропика на рака. Тя мислеше, че е съвсем сама, и много се изненада, когато иззад едно дърво се показа един базарва, или бушмен, както ги наричаха преди. Той бе облечен в кожена препаска и носеше кожена торба. Приближи я, като издаваше странното свиркане, характерно за неговия език. За момент тя се изплаши — наистина, беше два пъти по-едра от него, но пък тези хора имаха стрели, отрова и бяха пъргави по природа.

Тя несигурно се изправи на крака, готова да зареже термоса и да потърси закрилата на белия микробус, ала той просто посочи към устата си с няма молба. Маа Рамотсве реши, че разбира, и му подаде чашата си, но в отговор той показа, че търси нещо за ядене, а не за пиене. Маа Рамотсве носеше само два-три сандвича с яйца, които той грабна лакомо и веднага ги захапа. Като се наяде, облиза пръсти и се обърна да си ходи. Тя го гледаше как изчезва сред храсталаците, сливайки се с тях толкова естествено, все едно бе диво животно. Зачуди се какво ли си е помислил за яйчените сандвичи, дали те са му се сторили по-вкусни от това, което му предлагаше Калахари, с нейните грудки и гризачи.

Към този свят бяха принадлежали и децата, но нямаше връщане назад. Това бе начин на живот, към който не можеш да се върнеш, понеже това, което някога си приемал за даденост, ще ти се стори непосилно сега, когато вече нямаш необходимите умения. Мястото им бе при Роуз, при маа Рамотсве, в къщата на „Зебра драйв“.

— Ще отсъствам четири — пет дни — каза им тя на закуска — Роуз ще се грижи за вас. Всичко ще бъде наред.

— Чудесно, маа — отвърна Мотолели. — Аз ще й помагам.

Маа Рамотсве й се усмихна окуражително. Тя беше отгледала братчето си и явно бе в характера й да помага на по-малките. От нея ще стане чудесна майка, като му дойде времето, помисли си тя, но после се върна към действителността. Можеше ли тя да стане майка, след като беше в инвалидна количка? Сигурно е невъзможно да родиш дете, ако не можеш да ходиш, предположи маа Рамотсве, а дори и да е възможно, надали някой мъж би поискал жена в инвалидна количка за съпруга. Това не беше честно, но човек не бива да се отвръща от лицето на истината. За това момиче винаги щеше да бъде по-трудно, винаги. Естествено, нямаше да липсват и добри мъже, които да мислят, че такова нещо няма значение и да поискат да се оженят за нея заради чудесния й смел характер, но такива мъже се срещаха толкова рядко, че маа Рамотсве бе затруднена да изброи повече от няколко. А може би не бе права? Да вземем господин Дж. Л. Б. Матекони, който бе наистина много добър човек, въпреки че в момента се държеше малко странно, или пък епископа, или починалия вече сър Серетсе Кхама, държавник и върховен вожд. Д-р Мериуедър, който ръководеше шотландската болница в Молепололе, също бе добър мъж. Имаше и други, които не бяха толкова известни, даде си сметка маа Рамотсве. Господин Потолани, който помагаше на бедняците и раздаде голяма част от парите, които спечели от магазините си, или пък мъжът, който й поправи покрива и колелото на Роуз без пари, след като видя, че имат нужда от ремонт. Всъщност добри мъже имате много и вероятно и за Мотолели щеше да се намери някой, когато му дойдеше времето. Не беше невъзможно.

Естествено, само в случай че тя искаше да има съпруг. Беше напълно възможно да си щастлив, без да си женен — или поне донякъде щастлив. Тя самата бе щастлива да бъде сама, макар че, като се вземеше предвид всичко, май все пак бе по-добре да има съпруг. Чакаше с нетърпение деня, когато щеше да може да се увери, че господин Дж. Л. Б. Матекони се храни както трябва. Както и деня, когато при някой шум нощем — а нощни шумове не липсваха в днешно време — господин Дж. Л. Б. Матекони ще е този, който отива да провери какво става. Нуждаем се от още някой в този живот, реши маа Рамотсве, от човек, когото можем да превърнем в наше божество на земята, както се казва в старата поговорка. Дали ще бъде съпруг, дете, родител, или пък някой друг, ние се нуждаем от някой, който да осмисли живота ни. Тя винаги бе имала баща си, покойния Обед Рамотсве, миньор, собственик на добитък и благороден човек. За нея беше удоволствие да се грижи за него, докато бе жив, а сега с радост вършеше едно или друго в негова памет. Но това не можеше да осмисли изцяло съществуването й.

Според някои за всички тия неща на човек не му трябва непременно да се жени. Те са прави донякъде. Няма нужда да си женен, за да си имаш някого в този живот, но пък така нямаш гаранция, че това ще е за постоянно. Не че бракът сам по себе си бе гаранция, но поне и двамата обявяваха, че искат да се съединят навеки. Дори и да се окажеше невярно, все пак поне опитваха. Маа Рамотсве нямаше време да спори с онези, които осъждаха брака. В старо време той беше капан за жените, понеже даваше на мъжете повечето права, а на жените — задълженията. Така беше при племенните съюзи, макар че с възрастта, и особено ако раждаха синове, жените ставаха уважавани и авторитетът им растеше. Маа Рамотсве не подкрепяше такъв тип брак. Според нея модерното понятие за брак — съюз на равни — правеше нещата за една жена съвсем различни. Жените направиха голяма грешка, смяташе тя, като позволиха да бъдат въвлечени в разрушаването на вярата в брака. Някои жени помислиха, че така ще се освободят от тиранията на мъжа, и донякъде това се бе оказало вярно, но също така бе дало чудесна възможност на мъжете да се държат егоистично. Ако си мъж и ти кажат, че можеш да бъдеш с една жена, докато тя ти омръзне, а след това лесно можеш да се прехвърлиш на някоя по-млада, като никой не те осъжда за това поведение — нали това не е изневяра, така че не вършиш нищо лошо, — нима това няма да те устройва напълно?

— Кой понася цялото страдание в днешно време? — с този въпрос маа Рамотсве се обърна към маа Макутси един ден, докато седяха в офиса и чакаха да се появи клиент. — Не са ли жените, които биват изоставяни от мъжете си заради по-млади от тях? Не се ли случва точно това? Мъжът става на четиридесет и пет и решава, че стига толкова. И отива при някоя по-млада жена.

— Права сте, маа — каза маа Макутси. — В Ботсуана страдат жените, не мъжете. Мъжете са си много добре. Виждала съм го с очите си. Виждала към го в Ботсуанския колеж за секретарки.

Маа Рамотсве зачака да чуе подробности.

— В колежа имаше много хубави момичета — продължи маа Макутси. — Най-вече тези, които не се справяха добре с материала. Изкарваха на изпитите петдесет процента или съвсем малко повече. Излизаха по три-четири вечери на седмица и много от тях се срещаха с по-възрастни мъже с пари и хубави коли. Въобще не ги беше грижа, че тия мъже са женени. Излизаха с тях и ходеха да танцуват по баровете. И какво, мислите, че ставаше после, маа?

Маа Рамотсве поклати глава:

— Мога да си представя.

Маа Макутси свали очилата и ги избърса в блузата си.

— Караха мъжете да изоставят жените си. Мъжете казваха, че това е добра идея и ги напускаха. Така че останаха много нещастни жени, които няма да могат да си намерят Друг мъж, понеже мъжете се заглеждат само по нагласени момичета и не искат възрастни жени. Такива работи ставаха, маа, и даже мога да ви дам списък с имена. Цял списък.

— Няма нужда — каза маа Рамотсве. — И аз имам един много дълъг списък с нещастни жени. Много дълъг.

— А колко нещастни мъже познавате? — не спираше маа Макутси. — Колко мъже познавате да си седят вкъщи и да мислят какво да направят, след като жена им ги е изоставила заради някой по-млад мъж? Колко, маа?

— Нито един — каза маа Рамотсве. — Нито един.

— Именно — рече маа Макутси, — жените бяха подведени. Подведоха ни, маа. А ние влязохме в капана като добичета.

 

 

Децата се отправиха към училището, а маа Рамотсве опакова багажа си в малкия кафяв куфар и тръгна да излиза от града, покрай пивоварните и новопостроените фабрики, новите евтини предградия, с техните редици бараки от сиви тухли, през жп линията от Франсистаун за Булавайо, докато стигна шосето, което щеше да я отведе към мястото, за което се бе запътила, и неговите проблеми. Дъждовният сезон тъкмо бе започнал и изгорелите кафяви полета започваха да зеленеят — а никнещата трева бе добре дошла за добитъка и за скитащите стада кози. Белият микробус нямаше радио — или поне не такова, което да работи, — но маа Рамотсве знаеше песни, които можеше да изпее, и наистина запя на отворен прозорец, като поемаше хладния утринен въздух с пълни гърди, а подплашени от звука на гласа й от скривалищата си край пътя излитаха птици с искряща перушина. Над нея, безкрайно празно, бе небето, това най-бледосиньо небе от всички бледосини небеса.

Тя не харесваше мисията си най-вече защото това, което бе на път да направи, представляваше нарушаване на основните правила на гостоприемството. Човек не отива на гости в някоя къща под прикритие, а тя точно това се канеше да направи. Наистина, щеше да бъде гост на бащата и майката, но дори и те не знаеха истинската цел на посещението й. Щяха да я приемат като човек, на когото синът им дължи услуга, а тя всъщност бе шпионка. Вярно, щеше да шпионира в името на справедлива кауза, но това не променяше факта, че целта й бе да проникне в семейството и да открие тайните му.

Докато пътуваше в белия микробус, маа Рамотсве реши да отхвърли всякакво двоумение. Добре обосновани доводи можеха да се приведат в полза и на двете страни. Тя обаче трябваше да избере едната, защото като се вземеше предвид всичко, беше по-добре да се извърши измама, но да се попречи да бъде погубен един живот. Всякакви съмнения трябваше да се оставят настрана, а целта да се преследва от все сърце. Няма смисъл да се тормозиш за решението, което си взел, и да се чудиш дали е било правилно. Пък и скрупулите само могат да попречат на убедителната игра и измамата да се разкрие. Все едно някой актьор да постави под въпрос ролята си насред представлението.

Тя подмина някакъв човек, караш каруца, теглена от муле, и му махна. Той пусна с една ръка поводите и й махна в отговор, същото направиха и спътниците му — две възрастни жени, една по-млада и едно дете. Сигурно отиват на село, помисли маа Рамотсве. Като че ли малко късно — би трябвало да се захванат с оранта в самото начало на дъждовния период, но даже и сега биха могли да засеят навреме и да имат царевица, пъпеши и боб, като дойде време за прибиране на реколтата. Върху каруцата имаше няколко чувала, в които сигурно бяха скътани семената, както и продуктите, с които семейството щеше да се храни, докато са на нивата. Жените щяха да правят овесена каша и ако имаха късмет, момчетата можеше да уловят нещо за тенджерата — от някоя токачка например би станала чудесна яхния за цялото семейство.

Маа Рамотсве гледаше в задното огледало как семейството се отдалечава, как се смалява — все едно че се връщаха в миналото. Някой ден хората щяха да престанат да вършат това — нямаше да отиват на село за сеитбата, а щяха да си купуват храната от магазина, както правят хората в градовете. Ала каква голяма загуба щеше да бъде това за страната — какво приятелство, солидарност, каква любов към земята щяха да си отидат, когато станеше това. Тя беше ходила на село като малка с лелите си и бе живяла там, докато момчетата биваха изпращани по пасищата, където с месеци живееха в пълно уединение, надзиравани само от неколцина възрастни мъже. Тя обичаше това време и никога не бе скучала. Метяха дворовете и плетяха трева, плевяха лехите с пъпеши и си разказваха дълги истории за неща, които никога не са били, но биха могли да бъдат — в някоя друга Ботсуана може би, някъде другаде.

А после, когато заваляваше, те трепереха в колибите, слушаха гръмотевиците и усещаха мириса на мълнията, когато наближи — парливия мирис на изгорял въздух. Когато дъждовете стихваха, излизаха навън и дебнеха летящите мравки, които излизат от дупките си във влажната земя и които можеш да хванеш тъкмо преди да литнат или да ги сграбчиш във въздуха, преди да изчезнат, и да ги изядеш веднага — заради вкуса им на масло.

Тя подмина Пилане и хвърли поглед към пътя вдясно, който се отклоняваше за Мочуди. Бе живяла добре там — и добре, и зле. Добре, защото беше мястото на нейното моминство, зле — защото точно там, недалече от това отклонение, беше мястото, където пътят пресичаше железопътната линия и където майка й загинала в онази ужасна вечер, когато я прегазил влакът. И макар по онова време тя да е била още бебе, маа Рамотсве така и не се освободи от тази сянка през целия си живот — сянката на майката, която не помнеше.

Вече наближаваше целта си. Беше получила подробни указания и ето че намери портата в оградата за добитъка точно където очакваше. Тя отби от пътя и слезе, за да я отвори. След това тръгна по черния път, който водеше на запад, към малка група къщи, закътани сред храсталаците, край които се извисяваше кулата на метална вятърна мелница. Това е богата ферма, помисли маа Рамотсве, и почувства моментна завист. Обед Рамотсве щеше страшно да хареса такова място; въпреки че бе постигнал много, отглеждайки добитък, не беше забогатял достатъчно, за да се сдобие с ферма от такъв калибър. Това бяха поне шест хиляди акра, а може би и повече.

Главната сграда в двора на фермата беше голяма къща с много пристройки, с червен ламаринен покрив, обградена от всички страни от сенчести веранди. Това бе първоначалната фермерска къща и към нея през годините бяха добавяни други сгради, две, от които представляваха самостоятелни къщи. От двете страни голямата къща бе оградена от буйни бугенвилии, а отзад и от едната й страна растяха дървета папая. Явно се бяха опитали да създадат колкото може по-голяма сянка, тъй като съвсем близо на запад почти виждаше с просто око началото на Калахари. Но тук все още се намираше вода и достатъчно трева и храсти за добитъка. И наистина, не толкова далече на изток започваше Лимпопо, която, макар и да не се напълваше много на място, все пак прииждаше през дъждовния сезон.

До една от външните постройки имаше камион и маа Рамотсве реши да паркира своя бял микробус край него. Имаше едно съблазнително място под сянката на едно от най-големите дървета, но щеше да е невъзпитано от нейна страна да избере него, тъй като то вероятно бе мястото за паркиране на някой от възрастните членове на семейството.

Маа Рамотсве остави куфара си на седалката до шофьорското място и се насочи към портата, която служеше за вход към предния двор на главната къща. Тя извика — щеше да е грубо да се вмъкне без покана. Никой не отговори и тя извика повторно. Този път една врата се отвори и от нея излезе жена на средна възраст, която бършеше ръцете си от престилката. Тя поздрави любезно маа Рамотсве и я покани да влезе.

— Тя ви очаква — каза жената. — Аз съм главната прислужница тук. Грижа се за старата жена. Тя ви очаква.

Под стрехите на верандата беше хладно, а още по-хладно бе в полутъмната вътрешност на къщата. Минаха няколко секунди, докато очите на маа Рамотсве се приспособят към промяната в осветлението, така че отначало всичко представляваше по-скоро сенки, отколкото форми, но после тя успя да различи стол, на които седеше стара жена, а до нея и маса, върху която имаше кана с вода и чайник.

Те размениха поздрави и маа Рамотсве направи реверанс на възрастната дама. Това поласка домакинята, която реши, че има пред себе си жена, познаваща старите обичаи, не като дръзките модерни жени от Габороне, които си въобразяваха, че знаят всичко, и не зачитаха възрастните. Виж ги тях! Смятаха се за много умни, мислеха се за кой знае какви, вършеха работата на мъжете и се държаха като кучки. Тук обаче не търпяха такива неща — в тази къща все още зачитаха старите обичаи.

— Много мило да ме приемете у вас, маа. Вашият син също е много любезен човек.

Старата жена се усмихна.

— Но, маа, това е в реда на нещата. Съжалявам, че имате проблеми. Но всички проблеми, които изглеждат големи и преголеми в града, стават дребни, когато човек дойде на място като това. Какво има значение тук? Дъждът. Тревата за добитъка. Никое от нещата, които терзаят хората в градовете, не означава нещо, когато човек дойде тук. Ще видите.

— Това е едно хубаво място — каза маа Рамотсве. — Много е спокойно.

Старата жена погледна замислено.

— Да, спокойно е. Винаги е било спокойно и не бих искала това да се промени. — Тя наля чаша вода и я подаде на маа Рамотсве. — Пийнете, маа. Сигурно сте много жадна след пътуването.

Маа Рамотсве пое чашата, благодари и я поднесе към устните си. Докато правеше това, старата жена я наблюдаваше съсредоточено.

— Откъде сте, маа? — попита тя. — Винаги ли сте живели в Габороне?

Въпросът не изненада маа Рамотсве. Това беше учтив начин да се разбере към кои принадлежеше. В Ботсуана имаше осем големи племена — и още няколко по-малки — и макар че младите не мислеха, че тези неща са важни, за по-старото поколение те означаваха много. За жената пред нея, която имаше високо положение в племенната йерархия, бе съвсем естествено да се интересува от тези неща.

— Аз съм от Мочуди — каза тя. — Там съм родена.

Старата жена видимо си отдъхна.

— О, значи сте кгатла, като нас. В кой двор живяхте там?

Докато маа Рамотсве обясняваше произхода си, старата жена кимаше. Да, познавала този вожд и братовчед му, който се оженил за сестрата на братовата си жена. Да, май била срещала Обед Рамотсве преди много време; после, ровейки из паметта си, тя внезапно попита:

— Майка ви е покойница, нали? Жената, която бе прегазена от влак, докато детето й беше още бебе.

Маа Рамотсве остана леко изненадана, но не, а изумена, че тя знаеше това. Съществуваха хора, които си поставяха за цел да помнят историята на общността и явно тя беше от тях. В днешно време май ги наричаха пазители на устната памет, но всъщност това бяха стари жени, които помнеха нещата, които ги интересуваха най-много — сватбите, смъртните случаи, ражданията. Старите мъже пък знаеха всичко за добитъка.

Докато разговаряха, старата жена постепенно и умело измъкваше от маа Рамотсве историята на живота й. Тя й разказа за Ноте Мокоти и възрастната жена поклати глава в знак на съчувствие, но каза, че има много такива мъже и че жените трябва да внимават.

— Мъжът ми бе избран от семейството ми — обясни тя. — Те започнаха сватосването, макар че нямаше да настояват, ако бях казала, че не го харесвам. Но те направиха избора и знаеха какъв мъж ще бъде добър за мен. И се оказаха прави. Имам чудесен съпруг, когото успях да даря с трима сина. Единият се интересува от броенето на добитък, което му е хоби — той е много умен по свой начин. Другия го познавате, маа, той е на висок пост в правителството; има още един, който живее тук. Той е много добър стопанин и печели награди с биковете си. Всички са чудесни мъже. Гордея се с тях.

— А бяхте ли щастлива, маа? — попита маа Рамотсве. — Бихте ли си сменили живота, ако някой дойде и каже: ето лекарство, с което можеш да си смениш живота. Бихте ли го направили?

— Никога — каза старата жена. — Никога. Никога. Бог ми даде всичко, което човек може да иска. Добър съпруг. Трима здрави синове. Здрави крака, които дори и днес ме носят по десетина километра. А погледнете тук: всичките ми зъби още са на мястото си. На седемдесет и шест години съм и нямам паднал зъб. Същото е и при съпруга ми. Ще имаме зъби, докато станем на по сто години. А може би и след това.

— Вие сте късметлийка — каза маа Рамотсве. — Във всичко ви е провървяло.

— Почти във всичко — отговори старата жена.

Маа Рамотсве почака. Щеше ли тя да добави нещо? Може би щеше да сподели нещо, което е видяла да прави снаха й. Може би я беше забелязала как приготвя отровата или пък просто бе дочула нещо? Всичко, което старата каза обаче, беше:

— Когато е дъждовно или влажно, ръцете почват да ме болят. Тук и тук. По два-три месеца ме болят и това ми пречи да шия. Опитах всякакви лекарства, но нищо не помага. Та си мисля, че ако това е всичко, което Бог ми е пратил като изпитание в този живот, значи имам голям късмет.

 

 

Повикаха прислужницата, която беше посрещнала маа Рамотсве, за да я отведе в стаята в задната част на къщата, определена за нея. Тя беше просто обзаведена, покривката на леглото бе съшита от различни парчета плат, а на стената в рамка висеше снимка на хълмовете край Мочуди. Имаше маса с плетена на една кука покривка и малък дрешник.

— Няма завеса на прозореца — каза й прислужницата. — Но и без това никой не минава край него и тук ще бъдете на спокойствие, маа.

Тя остави маа Рамотсве да разопакова дрехите си. Обядът се сервирал в дванадесет часа, поясни тя още, а дотогава щяло да й се наложи да се развлича сама.

— Тук няма какво да се прави — каза прислужницата и тъжно добави: — Виждате, не е Габороне.

Тя тръгна към вратата, но маа Рамотсве не прекрати разговора. Опитът я бе научил, че най-добрият начин да накараш някого да говори, беше да го насърчиш да приказва за себе си. Тя усещаше, че тази прислужница имаше собствено мнение, явно не бе глупава жена, а при това говореше съвсем правилно сетсуана.

— Кой още живее тук, маа? — попита тя. — Има ли и други членове на семейството?

— Да — каза прислужницата. — Има и други. Синът им е тук с жена си. Те имат трима сина. Единият няма много акъл и по цял ден брои добитък. Той е постоянно на пасището и въобще не се появява тук. Като малко дете е и затова прекарва времето си с пастирчетата навън. Те се държат към него като към един от тях, нищо, че е голям мъж. Това е първият. Има друг в Габороне — много важен човек — и още един тук. Това са синовете.

— Вие какво мислите за тях, маа?

Това бе пряк въпрос, може би зададен преждевременно, което криеше риск — жената можеше да стане подозрителна към такава проява на любопитство. Но това не се случи — вместо това тя приседна на леглото.

— Да ви кажа правичката, маа — започна тя, — синът, дето е на пасището, е много тъжен човек. Но трябва да чуете как майка му говори за него. Казва, че бил умен. Умен ли?! Той си е останал малко дете, маа. Не е негова вината, но си е такъв. Пасището е най-доброто място за него, ама да приказват, че бил умен… Това си е просто лъжа, маа. Все едно да кажеш, че вали дъжд през сухия сезон. Никакъв дъжд не вали.

— Наистина, не вали — каза маа Рамотсве.

Без да обърне внимание на думите й, прислужницата продължи:

— Ами онзи в Габороне… Когато си идва, винаги създава неприятности. Пита какво ли не. Пъха си носа навсякъде. Даже хока баща си, можете ли да си представите?! Но после майка му се развиква и го слага на мястото му. Може и да е важна клечка в Габороне, но тук е просто един от синовете и не може да крещи на възрастните.

Маа Рамотсве бе доволна. Точно такива прислужници обичаше да разпитва.

— Имате право, маа — намеси се тя. Твърде много хора в днешно време крещят на другите. Крещят ли, крещят. И човек трябва да ги слуша през цялото време. А той защо вика според вас? Да не би да е, за да си прочисти гласа?

Прислужницата се разсмя.

— Той наистина има силен глас, вторият им син. Но не — вика, защото тука било ставало нещо нередно. Работата не се била вършела, както трябва. И още вика… — Тя сниши глас. — Вика, че жената на брат му е лоша жена. Казва го на баща си, ама с много думи. Чух го. Хората си мислят, че слугите не чуват, но ние също имаме уши. Чух го да го казва. Говори лоши неща за нея.

Маа Рамотсве повдигна вежди.

— Лоши неща ли?

— Казва, че била спяла с други мъже. Казва, че като се роди първородното им дете, няма да е от това семейство. Разправя, че синовете им ще бъдат от други мъже и че във фермата ще влезе чужда кръв. Такива работи разправя.

Маа Рамотсве се умълча. Тя гледаше през прозореца — точно до него бугенвилия хвърляше морава сянка. Зад нея бяха короните на акациите, които се простираха чак до ниските хълмове на хоризонта — самотна земя в началото на пустошта.

— А вие как мислите, маа, дали това е вярно? Има ли истина в това, дето го разправя за тази жена?

Прислужницата направи гримаса.

— Истина ли, маа? Истина ли? Този мъж не знае какво е истина. Разбира се, че не е вярно. Тя е добра жена. Братовчедка е на братовчед на майка ми. Цялото им семейство, всичките до един, са християни. Четат Библията и следват Божието слово. Не спят с чужди мъже. Това е истината.