Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (11)

Единадесета глава
Маа Потокване прави услуга

Човекът от правителството беше дал на маа Рамотсве телефонен номер, който да може да използва по всяко време, без да минава през неговите секретарки и помощници. Същия следобед тя най-сетне реши да се възползва от него и успя да се свърже с клиента си от първия път. Той бе приятно изненадан от обаждането и веднага изрази задоволство от факта, че разследването вече е започнало.

— Бих искала да отида в къщата следващата седмица — каза маа Рамотсве. — Говорихте ли вече с баща си за това?

— Да, вече го направих — отговори човекът от правителството. — Казах му, че отивате да си починете. Казах му, че ви се отплащам, задето сте ми осигурили много гласове сред жените. Ще се грижат добре за вас.

Уточниха подробностите и маа Рамотсве получи указания как да стигне до фермата, която бе разположена на север от Пилане, край пътя за Франсистаун.

— Сигурен съм, че ще намерите доказателства за престъпление — каза човекът от правителството. — И тогава ще можем да спасим горкия ми брат.

Маа Рамотсве отговори уклончиво:

— Ще видим. Не мога да гарантирам нищо. Трябва да видя.

— Разбира се, маа — припряно рече човекът от правителството. — Имам пълно доверие в способността ви да откриете какво става. Знам, че ще успеете да намерите доказателства срещу тази зла жена. Нека само се надяваме, че ще стигнете навреме.

След разговора маа Рамотсве гледа известно време замислено стената срещу бюрото си. Току-що беше отписала цяла седмица от тефтера си, което означаваше, че всички други задачи от списъка й се отлагат за неопределено време. Поне не се налагаше засега да се безпокои за сервиза, нито пък за евентуалните нови случаи, които биха били поверени на агенцията. Маа Макутси можеше да се справи с всичко това, а ако в този момент лежеше под някоя кола, както често се случваше напоследък, помощниците щяха да вдигнат телефона — вече ги беше обучила.

Но какво да се прави с господин Дж. Л. Б. Матекони? Това бе наистина труден въпрос, по който засега не успя да направи нищо. Осъзнаваше, че трябва да действа бързо. Вече бе прочела книгата за депресията и сега се чувстваше по-спокойна пред лицето на загадъчните симптоми. Но винаги съществува опасност страдащият от тази болест да направи нещо необмислено — книгата изрично предупреждаваше за това — и тя се ужасяваше от мисълта, че господин Дж. Л. Б. Матекони би могъл да бъде тласнат към някоя крайност заради убедеността си, че е недостоен за нея. Трябваше някак да го заведе при д-р Мофат, за да може лечението да започне. Но когато му каза, че трябва да отиде на лекар, той твърдо отказа. Ако опиташе пак, вероятно щеше да получи същия отговор.

Тя се запита дали нямаше начин да му дава лекарствата с хитрост. Не й харесваше идеята да използва нечестни средства спрямо господин Дж. Л. Б. Матекони, но когато става дума за разума на някого, според нея всички средства бяха оправдани, за да му се помогне. Все едно че някой е отвлечен от зли хора и го държат в плен. Кой би се поколебал, разсъждаваше тя, да използва някоя хитрина, за да победи злото? Според нея това бе напълно в съгласие със стария морал на Ботсуана, а също и с всеки друг морал.

Почуди се дали да не скрие таблетките в храната му. Това щеше да свърши работа, ако тя присъстваше на всяко негово хранене, но не беше така. Той спря да идва в дома й за вечеря и щеше да е много странно да нахлуе внезапно в къщата и му занесе ядене. А пък и той сигурно не ядеше много в това състояние — книгата предупреждаваше и за това — и май доста беше отслабнал напоследък. В такъв случай щеше да е невъзможно да му се дават лекарства, дори тя да решеше, че е редно това да се прави скришом.

Тя въздъхна. Не беше обичайно за нея да седи и гледа стената и за миг се запита дали и нея не я хваща депресия. Но тази мисъл отмина бързо — не можеше да става и дума да се разболява сега. Всичко разчиташе на нея — сервизът, агенцията, децата, господин Дж. Л. Б. Матекони, маа Макутси, да не споменаваме и роднините на маа Макутси в Бобононг. Просто не можеше да си позволи да се разболее. Така че тя стана и оправи роклята си, а после се запъти към телефона в другата част на стаята и взе в ръка тефтерчето, където си записваше номерата. Потокване, Силвия, Главна домакиня, Фермата на сираците.

 

 

Когато маа Рамотсве стигна там, маа Потокване разговаряше с потенциална приемна родителка за своите сираци. Докато седеше в чакалнята, маа Рамотсве имаше възможност да наблюдава как дребен и блед на цвят гекон дебне една муха на тавана, точно над главата й. И двамата висяха надолу с главата — геконът разчиташе на миниатюрни смукателни възглавнички на всяко от крачетата си, мухата — на пипалата си. Внезапно геконът се спусна напред, но бе твърде бавен за мухата, която се измъкна и се впусна в победна обиколка, а накрая се настани на перваза на прозореца.

Маа Рамотсве се захвана със списанията, пръснати по масата. Имаше брошура на правителството със снимки на високопоставените му членове. Тя разгледа лицата им — познаваше много от тях, а в един или два случая знаеше за тях повече, отколкото някой някога би публикувал в официално издание. Сред снимките беше и нейният познат от правителството, който се усмихваше уверено срещу фотоапарата, докато през цялото време отвътре го ядеше тревогата за малкия му брат и подозрението, че кроят заговор срещу живота му.

— Маа Рамотсве?

Маа Потокване бе изпроводила кандидат-родителката и сега наблюдаваше маа Рамотсве.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, маа, но мисля, че успях да намеря дом за едно много трудно дете. Трябваше да се уверя, че тази жена е правилен избор.

Двете влязоха в кабинета на домакинята, където чиния с трохи свидетелстваше за последната порция плодов сладкиш.

— Дошла сте заради момчето ли? — попита маа Потокване. — Явно имате някаква идея.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Съжалявам, маа. Нямах време да помисля за това момче. Бях много заета с други неща.

Маа Потокване се усмихна.

— Вие винаги сте заета.

— Дойдох да ви помоля за услуга — каза маа Рамотсве.

— Аха — маа Потокване бе поласкана. — Обикновено аз моля за услуги. Този път е различно и това наистина ме радва.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони е болен — обясни маа Рамотсве. — Мисля, че страда от болест, наречена депресия.

— Ох — прекъсна я маа Потокване, — знам всичко за нея. Не забравяйте, че съм била медицинска сестра. Прекарах цяла година в клиниката за душевноболни в Лобатсе. Виждала съм до какво може да доведе тази болест. Но в днешно време поне може да се лекува. Човек може да се оправи от депресия.

— И аз четох така — каза маа Рамотсве. — Но трябва да се пият лекарства. Господин Дж. Л. Б. Матекони не иска дори да отиде на лекар. Казва, че не бил болен.

— Това са глупости каза маа Потокване. Трябва веднага да отиде на лекар. Непременно му кажете.

— Опитах — отвърна маа Рамотсве. — Но той каза, че нищо му нямало. Трябва ми някой, който да успее да го заведе на лекар. Някой…

— Някой като мен? — прекъсна я маа Потокване.

— Да — призна маа Рамотсве. — Той винаги прави това, което го помолите. Няма да посмее да ви откаже.

— Но ще трябва да пие лекарствата — каза маа Потокване. — Няма да съм край него, за да следя за това.

— Ами — мислеше на глас маа Рамотсве, — ако го доведете тук, — бихте могли да се грижите за него. Можете да следите да си взема лекарствата и така да се оправи.

— Имате предвид да го доведа във фермата на сираците?

— Да — каза маа Рамотсве. — Да го вземете тук, докато се подобри.

Маа Потокване почука по бюрото с пръсти.

— А ако каже, че не иска да дойде?

— Няма да посмее да ви противоречи, маа — каза маа Рамотсве. — Ще бъде твърде уплашен.

— О — възкликна маа Потокване, — толкова ли съм страшна?

— Донякъде — деликатно потвърди маа Рамотсве. — Но само за мъжете. Мъжете уважават домакинките.

Маа Потокване размисли за момент и рече:

— Господин Дж. Л. Б. Матекони винаги е бил добър приятел на фермата. Много ни е помагал. Ще направя това за вас, маа. Кога трябва да отида да го видя?

— Днес — каза маа Рамотсве. — Заведете го при д-р Мофат. След това го доведете тук.

— Много добре — каза маа Потокване, вече въодушевена от задачата. — Ще отида да видя какви са тези работи. Да не иска да отиде на лекар! Ама че глупости! Ще уредя това вместо вас, маа. Имайте ми доверие.

Маа Потокване изпрати маа Рамотсве до колата й.

— Нали няма да забравите за момчето, маа? — попита тя. — Ще помислите ли за него?

— Не се тревожете, маа — отвърна тя. — Вие снехте огромен товар от душата ми. Ще се опитам и аз да сторя същото за вас.

 

 

Докато д-р Мофат преглеждаше господин Дж. Л. Б. Матекони в кабинета си до верандата, маа Потокване пиеше чай в кухнята с госпожа Мофат. Жената на доктора, която беше библиотекарка, знаеше много неща и маа Потокване се консултираше с нея от време на време по различни въпроси.

Беше вечер и насекомите в кабинета на лекаря, които бяха успели да преминат през мрежите на прозорците, замаяно кръжаха около крушката на настолната лампа, хвърляха се срещу абажура и след това, опърлени от топлината, отлитаха назад с наранени криле. На бюрото имаше стетоскоп и апарат за измерване на кръвното налягане с гумена сфера, висяща от края му, а на стената висеше стара гравюра на мисията Куруман от средата на XIX век.

— Не съм ви виждал от известно време, раа — каза д-р Мофат. — Колата ми върви много добре.

Господин Дж. Л. Б. Матекони понечи да се усмихне, но усилието сякаш го изтощи.

— Не се… — гласът му замря. Д-р Мофат почака, но нищо повече не последва.

— Не се чувствате много добре ли?

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Много съм уморен. Не мога да спя.

— Това е много сериозно. Когато не можем да спим, винаги се чувстваме зле. — Докторът направи пауза. — Има ли нещо определено, което ви безпокои? Нещо, които ви тревожи?

Господин Дж. Л. Б. Матекони се замисли. Челюстите му се движеха, като че се опитваше да произнесе някакви невъзможни думи и най-накрая той проговори:

— Боя се, че някои лоши неща, които съм извършил преди време, ще излязат наяве. Това ще ме опозори. Ще започнат да хвърлят камъни по мене. Това ще бъде краят.

— А тези лоши неща — какви са те? Знаете, че можете да говорите за тях с мен и че аз няма да кажа на никого.

— Това са лоши неща, които извърших преди време. Много лоши неща. Не мога да говоря за тях с никого, дори и с вас.

— Това ли е всичко, което бихте искали да ми кажете за тях?

— Да.

Д-р Мофат се вгледа в господин Дж. Л. Б. Матекони. Забеляза, че копчетата на яката му са закопчани накриво, връзките на обувките му са изпокъсани, видя очите му, насълзени от постоянни терзания, и разбра.

— Ще ви дам лекарство, което да ви помогне да се почувствате по-добре — каза той. — Маа Потокване казва, че ще се грижи за вас, докато състоянието ви се подобри.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна безмълвно.

— Но ще ми обещаете, че ще си пиете хапчетата — продължи д-р Мофат. — Ще ми дадете ли дума, че ще го правите?

Господин Дж. Л. Б. Матекони, забил поглед в пода, не вдигна глава.

— Моята дума не струва нищо — промълви той.

— Болестта говори така — кротко каза д-р Мофат. — Вашата дума струва много.

 

 

Маа Потокване го отведе до колата и отвори вратата. После погледна д-р Мофат и жена му, които стояха край портата, и им помаха. Те махнаха в отговор, преди да си влязат вкъщи. След това тя потегли обратно към фермата на сираците, като подмина „Тлоквенг роуд спийди моторс“, който й бе на път. Пуст и изоставен в тъмнината, сервизът не бе удостоен дори с един поглед от собственика и създателя му, докато минаваха край него.