Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (10)

Десета глава
Разказът на чиновника

Маа Рамотсве осъзна, че нещо трябва да се направи за „Дамска детективска агенция №1“. Пренасянето на нещата от стария офис в новия, зад работилницата на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, не отне много време; нямаше кой знае какво, като се изключи шкафа с документи, няколко метални кутии за все още неподредените документи, старият чайник и двете нащърбени чаши — и, да, да не забравяме старата пишеща машина, която й бе подарена от господин Дж. Л. Б. Матекони и сега се връщаше у дома. Двамата му помощници пренесоха всички неща до багажника на белия микробус, след като се оплакаха проформа, че това не им влиза в задълженията. Изглежда обаче бяха готови да направят всичко, каквото поиска от тях маа Макутси — тя трябваше само да подсвирне от кабинета си, за да се затича някой от тях да попита от какво има нужда.

Отстъпчивостта им изненада маа Рамотсве и тя се запита с какво маа Макутси държи двамата младежи. Маа Макутси не беше красавица в общоприетия смисъл на думата. Кожата й бе твърде тъмна за съвременните вкусове, установи маа Рамотсве, а и избелващият крем, който ползваше, бе оставил петна по лицето й. А пък и косата й — тя често беше сплетена, но по доста необичаен начин. И най-накрая, очилата й бяха с толкова големи стъкла, че зад тях можеха да се скрият два чифта очи. Но ето че тази личност, която никога не би се промъкнала дори до първи тур на някой конкурс за красота, сега разполагаше с цялото угодническо внимание на двама пословично несговорчиви младежи. Това беше загадка.

Разбира се, зад това може би се криеше нещо повече от простата външност. Маа Макутси може и да не беше красавица, но със сигурност бе силна личност и вероятно тези младежи бяха осъзнали това. Кралиците на красотата обикновено бяха лишени от характер и мъжете вероятно се уморяваха от тях след известно време. Ужасните конкурси, които се провеждаха — като например „Мис Влюбена“ или „Мис Животновъдство“, — изкарваха на преден план най-празноглавите момичета. Тези глупачки се опитваха да се произнасят по всякакви въпроси — нещо, което маа Рамотсве абсолютно не можеше да проумее — и дори се намираха хора, които да ги слушат.

Тя знаеше, че двамата чираци следят конкурсите за красота, тъй като бе чувала да ги обсъждат. Но сега главната им грижа бе да впечатлят маа Макутси и да й се подмазват. Единият дори се опита да я целуне и бе отблъснат от нея с насмешливо негодувание.

— Откога един монтьор целува шефа си? — попита го маа Макутси. — Залавяй се за работа, докато не съм натупала безполезния ти задник с някоя дебела тояга.

С помощта на младите монтьори времето за пренасяне бе съкратено значително — багажът беше натоварен в микробуса за половин час. След това двамата се качиха отзад, за да придържат шкафа с документите, и „Дамска детективска агенция №1“, заедно с табелата си, се отправи към новото си седалище. Това беше тъжен момент и маа Рамотсве и маа Макутси едва не се просълзиха, когато заключиха входната врата за последен път.

— Това е просто едно преместване, маа — каза маа Макутси в опит да утеши работодателката си. — Не е, като да затваряме.

— Знам — каза маа Рамотсве и хвърли последен поглед към гледката пред сградата, над покривите на града и короните на акациите. — Бях много щастлива тук.

Да, не закриваха фирмата, но само толкова. През последните няколко дни с всичките им вълнения и списъци маа Рамотсве можа да посвети съвсем малко време на делата на агенцията. Всъщност почти никакво, като се замисли човек. Имаше само един висящ случай, а нови не се бяха появявали, макар че сигурно и това щеше да стане скоро. Тя би могла да поиска на човека от правителството нелош хонорар за изразходваното време, но това щеше да зависи от резултата от нейното разследване. Би могла да му изпрати сметка, дори и нищо да не открие, но тя винаги се притесняваше да иска пари, ако не бе успяла да помогне на клиента. В този случай обаче щеше да се наложи да се стегне и да поиска дължимото, понеже човекът от правителството беше заможен и можеше да плати без проблем. Сигурно е много лесно, мислеше си тя, да притежаваш детективска агенция, която се занимава само с проблемите на богатите — „Детективска агенция за богаташи №1“, — тогава лесно щяха да й плащат за услугите. Но нейната агенция не беше такава, а и иначе надали би й харесала. Маа Рамотсве обичаше да помага на всички, без значение какво е общественото им положение. Тя често работеше на загуба просто защото не можеше да откаже на човек в нужда. Това е моето призвание, си казваше тя. Длъжна съм да подам ръка на всеки, който поиска помощта ми. В това се състои дългът ми — да помагам на другите, които имат проблеми. Макар че не би могла да помогне на всеки. Африка беше пълна с хора с проблеми, така че трябваше да има граница. Просто не можеш да помогнеш на всеки, но можеш да го направиш поне за тези, които се появяват в живота ти. Такъв принцип ти дава възможност да се бориш със страданията, които виждаш. Това е твоето страдание. А нека останалите се борят със страданията, които те, на свой ред, срещат по пътя си.

 

 

Но какво да се направи тук и сега за проблемите на агенцията? Маа Рамотсве реши да преразгледа списъка си и да премести случая на човека от правителството най-отгоре. Тоест налагаше се незабавно да започне да го разследва, а какво по-добро начало от бащата на заподозряната? За това имаше няколко причини — най-важната бе, че ако наистина кроят да се отърват от брата на човека от правителството, това по всяка вероятност ще да е идея на бащата, а не на съпругата. Маа Рамотсве бе убедена, че хората, които се решават на истински тежко престъпление, много рядко действат по своя собствена инициатива. Обикновено участваше още някой, който имаше изгода, или пък някой близък, който биваше въвлечен за морална подкрепа. В този случай най-вероятният съучастник беше бащата на онази жена. Ако този мъж осъзнаваше какво издигане в обществото му носеше такъв брак и ценеше такава промяна, както твърдеше човекът от правителството, тогава той сигурно щеше да покаже амбицията си да я постигне. В такъв случай за него щеше да е много удобно да премахне зет си, за да може чрез дъщеря си да сложи ръка върху значителна част от семейното богатство. Колкото повече маа Рамотсве разсъждаваше над това, толкова по-вероятно й се струваше отравянето да е идея на чиновника.

Тя сякаш чуваше мислите му, докато седи на тясното служебно бюро и размишлява над властта и силата, които го заобикалят отвсякъде и от които до него стигат само трошици. Колко ли унизително е за подобен човек да гледа как мъжът от правителството, който всъщност се пада девер на дъщеря му, го подминава в служебния си автомобил. Колко ли трудно му е да се примири с факта, че не получава полагащото му се повишение — което би се осъществило лесно, ако повече хора знаеха за връзките му с такова семейство. Ако парите и добитъкът станат негови или на дъщеря му, което бе все същото, той би могъл да зареже уронващия достойнството му пост в обществената администрация и да заживее като заможен фермер. От човек, който няма никакви животни, щеше да се превърне в богаташ с много глави добитък. От човек, който трябва да пести от всичко, за да си позволи да отиде до Франсистаун един път в годината, щеше да стане човек, който може да яде месо всеки ден и да пие „Лайън светло“ с приятелите си в петък вечер и даже да ги черпи. И всичко, което го делеше от тази мечта, беше едно нищо и никакво биещо сърце. Ако можеше да спре това сърце, щеше да преобрази живота си.

Човекът от правителството беше дал на маа Рамотсве фамилията на съпругата и бе казал, че баща й обича да прекарва обедната си почивка под едно дърво край сградата на министерството. Това бе всичко, което й трябваше, за да го намери — името и дървото му.

— Смятам да започна работа по новия случай — каза тя на маа Макутси, докато седяха двете в новата канцелария. — Ти си заета със сервиза. Аз ще се върна към детективската работа.

— Добре — каза маа Макутси. — Наистина, ръководенето на сервиза изисква време. Мисля, че ще бъда все така заета в бъдеще.

— Радвам се да видя, че помощниците работят здраво — каза маа Рамотсве. — Направо си ги опитомила.

Маа Макутси се усмихна съзаклятнически.

— Те са двама много глупави младежи — каза тя. — Но ние, жените, сме свикнали да си имаме работа с глупави младежи.

— Наистина — каза маа Рамотсве. — Сигурно си имала много приятели, маа. Тези момчета май те харесват.

Маа Макутси поклати глава.

— Не съм имала почти никакви приятели. Не мога да разбера защо тези момчета се държат така към мен, след като има толкова много хубави момичета в Габороне.

— Подценяваш се, маа каза маа Рамотсве. Явно си жена, която привлича мъжете.

— Така ли мислите? — попита маа Макутси, лъчезарно усмихната.

— Да — отвърна маа Рамотсве. — Някои жени стават по-привлекателни за мъжете с възрастта. Виждала съм това с очите си. Докато младите момичета, всички тия кралици на красотата, стават все по-малко привлекателни, колкото повече остаряват, другият тип жени стават все по-харесвани. Това е интересно явление.

Маа Макутси се замисли. Тя нагласи очилата си и маа Рамотсве забеляза как поглежда крадешком към отражението си в стъклото на прозореца. Тя не беше сигурна дали това, което каза, е истина, но дори и да не бе, тя щеше да бъде доволна, ако така успееше да повдигне самочувствието на маа Макутси. Нямаше да й навреди никак, ако тия две некадърни лекомислени момчета й се възхищаваха, стига да не се забърка с тях, а за маа Рамотсве бе ясно, че няма почти никаква вероятност това да стане — поне засега.

Тя остави маа Макутси в офиса и потегли с белия си микробус. Беше дванайсет и половина, щеше да й отнеме десет минути да стигне, след това щеше да има време да намери място за паркиране и да се отправи към министерството. После щеше да потърси бащата на съпругата — господин Кгоси Сиполели, чиновник в министерството, и ако интуицията й не я подвеждаше, евентуален убиец.

Тя паркира белия микробус близо до католическата църква, понеже градът беше пълен и нямаше свободни места по-наблизо. Налагаше са да походи, но тя нямаше нищо против, защото така щеше да срещне познати и да размени някоя и друга дума с тях.

Не се разочарова. Още на първия завой се натъкна на маа Глория Бопеди, майката на Чемба Бопеди, която бе съученичка на маа Рамотсве в Мочуди. Чемба се беше омъжила за Пайлът Матаниани, който наскоро бе станал директор на училище в Селиби-Пикуе. Тя имаше седем деца, най-голямото, от които наскоро стана шампион по спринт на Ботсуана в категорията под петнадесет години.

— Как е вашият бързоног внук, маа? — попита маа Рамотсве.

Възрастната жена се усмихна лъчезарно. Маа Рамотсве забеляза, че й бяха останали съвсем малко зъби и май щеше да е по-добре да й ги извадят и да ги заменят с изкуствени.

— О, той наистина е много бързоног — каза маа Бопеди. — Но е и палав. Затова се научи да тича така бързо — за да може да се измъква от неприятностите. Така се превърна в бърз бегач.

— Е — каза маа Рамотсве, — поне нещо добро е произлязло от това. Някой ден може да участва в Олимпийските игри, да тича за Ботсуана. Така светът ще види, че не само Кения има добри бегачи.

И тя отново си даде сметка, че това, което казва, не е истина. А истината беше, че най-добрите бегачи наистина бяха от Кения, където хората са много високи и имат дълги крака, много подходящи за бягане. Проблемът беше, че тсуана не бяха много високи. Мъжете бяха по-скоро набити, което беше много добре, ако трябва да се грижиш за добитъка, но не толкова добре, ако се занимаваш с лека атлетика. И наистина, повечето южноафриканци не бяха добри спринтьори, макар че понякога сред зулусите и суазите се срещаха такива, които оставяха имената си в историята на бягането, като например големият бегач суази Ричард Мавусо, по прякор Конкорда.

Естествено, бурите бяха добри спортисти. Мъжете бяха едри, с налети бедра и дебели вратове, като на индийски бикове. Играеха ръгби и изглежда доста ги биваше в този спорт, макар иначе да не бяха много умни. Тя предпочиташе мъжете тсуана, които може и да не бяха толкова едри като играчите на ръгби, нито толкова бързоноги като кенийците, но поне на тях можеше да се разчита и бяха проницателни хора.

— Не мислите ли така, маа? — попита тя маа Бопеди.

— Какво да мисля, маа? — отвърна маа Бопеди.

Маа Рамотсве осъзна, че се е унесла в разсъждения, и се извини.

— Просто си мислех за нашите мъже — каза тя.

Маа Бопеди вдигна вежди.

— Наистина ли, маа? Е, да ви кажа право, и аз си мисля за нашите мъже от време на време. Не много често, но понякога. Знаете как е.

Маа Рамотсве се сбогува с маа Бопеди и продължи разходката си. Пред оптиката тя се натъкна на господин Мотети Пилаи, който стоеше неподвижно и гледаше нагоре към небето.

— Думела^[1], раа — каза тя учтиво. — Добре ли сте?

Господин Пилаи сведе поглед.

— Маа Рамотсве каза той, нека ви погледна. Тъкмо ми дадоха тия нови очила и за пръв път от години мога да виждам ясно. Ах, чудесно е! Бях забравил какво е да не виждаш размазано. И ето ви и вас, маа. Изглеждате много добре, много дебела.

— Благодаря ви, раа.

Той премести очилата по̀ към края на носа си.

— Жена ми все разправяше, че ми трябват нови очила, но аз се страхувах да дойда тук. Не я обичам тая машина, дето я използват да ти светят право в очите. Нито оная, дето ти духа право в очните ябълки. Затова отлагах ли, отлагах. Бил съм много глупав.

— Не е хубаво да се отлага, раа — каза маа Рамотсве, като си мислеше как тя бе отлагала случая на човека от правителството.

— Знам, знам — отговори господин Пилаи. — Но проблемът е, че дори да знаеш кое е най-добре да се направи, често не го правиш.

— Това е много любопитно — каза маа Рамотсве. — Но е вярно. Все едно че има двама души вътре в тебе. Единият казва: направи това. Другият казва: направи онова. Но и двата гласа са вътре в един и същ човек.

Господин Пилаи се вторачи в маа Рамотсве.

— Много е горещо днес — каза той.

Тя се съгласи с него и двамата продължиха, всеки по пътя си. Няма да спирам повече, реши тя — вече бе почти един часа, а й трябваше достатъчно време да намери мястото на господин Сиполели и да започне с него разговор, който да даде тласък на нейното разследване.

Не беше трудно да се открие дървото. То бе съвсем близо до входа на министерството — голямо акациево дърво с разлистена корона, която хвърляше широка сянка върху прашната земя. Току до дънера му имаше няколко стратегически разположени камъка, които служеха като удобни места за сядане на тези, които биха искали да постоят под дървото и да погледат как върви работният ден в Габороне. В момента, в един без пет, камъните бяха празни.

Маа Рамотсве избра най-големия и се настани върху него. Беше си донесла голям термос с чай, две алуминиеви канчета и четири сандвича — дебели филии хляб с консервирано говеждо. Сега тя извади едно от канчетата и го напълни с ройбос. След това се облегна на дънера и зачака. Приятно беше да седи на сянка, с чаша чай в ръка, и да наблюдава движението. Никой не й обръщаше и най-малко внимание — все едно че беше напълно нормално явление да видиш добре сложена жена да седи под дърво.

Малко след един и десет, когато маа Рамотсве вече бе изпила чая си и почти щеше да задреме на удобното си място, една фигура се появи от входа на министерството и тръгна към дървото. Докато човекът се приближаваше, маа Рамотсве разтърси глава, за да се ободри. Беше на служба и трябваше максимално да се възползва от възможността да разговаря с господин Сиполели, в случай че човекът, който се приближаваше, бе той — а тя мислеше, че е.

Мъжът носеше добре огладени сини панталони, бяла риза с къси ръкави и тъмнокафява вратовръзка. Точно така би трябвало да се облича младши служител в обществената администрация, който работи в някоя канцелария. Сякаш за да потвърди диагнозата, той носеше няколко писалки, спретнато защипани на джоба на ризата. Това определено беше униформата на младши чиновник, макар че в случая я носеше над четирийсетгодишен мъж. Следователно това бе чиновник, заседнал на ниско стъпало на йерархичната стълбица.

Мъжът предпазливо се приближи към дървото. Втренчен в маа Рамотсве, той сякаш искаше да заговори, но нещо му пречеше.

Маа Рамотсве му се усмихна.

— Добър ден, раа — каза тя. — Горещо е днес, а? Затова седя под дървото. Добро място в жегата.

Мъжът кимна.

— Да. Обикновено аз седя тук.

Маа Рамотсве си даде вид на изненадана.

— А, така ли? Да не би да съм седнала на вашия камък, раа? Намерих го тук и на него нямаше никой…

Той направи нетърпелив жест с ръце.

— Мой камък ли? Всъщност, така е. Това е моят камък. Но тук е обществено място и мисля, че всеки може да седи на него.

Маа Рамотсве стана.

— Не, раа, вие трябва да си заемете мястото. Аз ще седна на онзи там от другата страна.

— Не, маа — каза той припряно с променен тон. — Не искам да ви причинявам неудобство. Аз мога да седна на онзи камък.

— Не, седнете на този. Това си е вашият камък. Нямаше да седна на него, ако знаех, че е на друг човек. Мога да седна на онзи, той също е хубав. Вие седнете на този.

— Не — отказа той категорично. — Върнете се, където си бяхте, маа. Аз мога да седя на тоя камък всеки ден, а вие — не. Аз ще седна на онзи.

Маа Рамотсве отново седна с показно нежелание, докато господин Сиполели се настаняваше на другия камък.

— Донесла съм си чай, раа — каза тя. — Но има достатъчно и за вас. Нека ви почерпя, след като седя на вашия камък.

— Много сте мила, маа. Обичам чай. Пия много на работното си място. Аз съм чиновник.

— Така ли? — попита маа Рамотсве. — Това е хубава работа. Сигурно сте важна личност.

Господин Сиполели се разсмя.

— Не — каза той. — Никаква важна личност не съм. Аз съм младши чиновник. Но и това е късмет. На такъв пост обикновено назначават хора с диплома. Аз само си взех изпитите за сертификата на Кеймбридж, нищо повече. Мисля, че добре съм се справил.

Маа Рамотсве слушаше всичко внимателно, докато му наливаше чай. Бе изненадана от това, което чу — очакваше по-различен човек, дребен чиновник, възгордял се от себе си и жаден за по-висок пост. А ето че пред нея беше човек, който изглеждаше съвсем доволен от себе си и постигнатото.

— Не е ли възможно да ви повишат, раа? Не е ли възможно да се издигнете по-нагоре?

Господин Сиполели старателно обмисли въпроса й.

— Предполагам, че да — каза той след известен размисъл. — Проблемът е, че ще трябва да положа усилия да съм, където трябва, да се подмазвам, на когото трябва. Трябва да говоря каквото трябва и да критикувам подчинените си в докладите. Не ми харесва да правя такива неща. Не съм амбициозен. Доволен съм от това, което съм, наистина съм доволен.

Ръката на маа Рамотсве се поколеба, докато му подаваше чая. Изобщо не бе онова, което очакваше да чуе, и изведнъж тя си спомни съветите на Кловис Андерсън. Никога не си изграждай заключения предварително, пишеше той. Никога не решавай предварително за някого кой е и какъв е. Това може да те отклони от правия път.

Тя реши да му предложи сандвич и извади храната от найлоновата торбичка. Той беше приятно изненадан, но си избра най-малкия — още един признак на скромност. Господин Сиполели от нейните представи щеше да вземе най-големия сандвич без никакви колебания.

— Имате ли семейство в Габороне, раа? — невинно попита тя.

Преди да отговори, господин Сиполели сдъвка хапка говеждо.

— Имам три дъщери — каза той. — Две от тях са медицински сестри, едната е в „Принцеса Марина“, а другата — в Молепололе. А първородната ми дъщеря се справяше много добре в училище и отиде в университета. Много се гордеем с нея.

— Тя в Габороне ли живее? — попита маа Рамотсве, като му подаде още един сандвич.

— Не — отвърна той. — Тя живее другаде. Омъжи се за един младеж, докато следваше. Живеят извън Габороне, в ей онази посока.

— А вашият зет — запита Маа Рамотсве се замисли за миг, а после каза:

— Сигурно най–хубавото нещо, когато ожениш децата си, е да знаеш, че ще могат да те гледат, като остарееш.

Господин Сиполели се усмихна.

— Ами, сигурно е така. Но ние с жена ми имаме други планове. Смятаме да се върнем в Махалапие. Там имам малко добитък само няколко глави и парче земя. Там ще сме щастливи. Това е всичко, което искаме.

Маа Рамотсве замълча. Този очевидно добър човек явно казваше истината.

Подозрението й, че стои зад заговор за убийството на собствения си зет, явно беше абсурдно и тя се срамуваше от себе си. За да скрие объркването си, му предложи нова чаша чай, която той прие с благодарност. След още петнайсет минути разговор на всекидневни теми тя стана, изтупа трохите от полата си и му благодари, че е споделил обедната си почивка с нея. Вече знаеше, каквото искаше да знае, поне за него. Но срещата с бащата я накара да се усъмни и в предположенията си за дъщерята. Ако тя поне малко приличаше на баща си, тогава не би могла да е отровителка. Беше невероятно такъв добър и непретенциозен човек да е отгледал дъщеря, която би могла да постъпва така. Или пък не беше? Беше напълно възможно от добри родители да се пръкват лоши деца — не ти трябваше кой знае какъв житейски опит, за да знаеш това. Но в същото време това не беше много правдоподобно, което значеше, че следващата фаза на разследването щеше да изисква много по-голяма непредубеденост, отколкото беше проявила в началната.

Ето че научих един урок, каза си маа Рамотсве, докато се връщаше към белия микробус. Тя се бе замислила дълбоко и едва забеляза господин Пилаи, който все още стоеше пред оптиката и съзерцаваше клоните на дървото над главата си.

— Мислех си за това, което ми казахте, маа — отбеляза той, когато тя мина покрай него. — Думите ви ме накараха да се замисля.

— Да — каза маа Рамотсве, изненадана насред мислите си, — но се страхувам, че не знам отговора. Просто не го знам.

Господин Пилаи поклати глава.

— Значи ще трябва още да помислим за това — каза той.

— Да — отвърна маа Рамотсве, — ще трябва.