Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (1)

Първа глава
Светът в чуждите очи

Maa Рамотсве, дъщерята на покойния Обед Рамотсве от Мочуди, близо до Габороне, Ботсуана, Африка, беше обявила годежа си с господин Дж. Л. Б. Матекони, син на покойния Пумфамилитсе Матекони от Тлоквенг, фермер и в последните си години главен портиер на Централното управление на железниците. По всеобщо мнение те щяха да бъдат чудесна двойка — тя бе основателка и собственичка на „Дамска детективска агенция №1“, единствената детективска агенция в Ботсуана, която се занимаваше с проблемите и на дамите, и на всички останали; той бе собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и имаше репутацията на един от най-добрите автомонтьори в страната. Хората казваха, че различните интереси са хубаво нещо за един брак. Традиционните бракове, в които мъжът взема решенията и управлява повечето от семейното имущество, бяха съвсем в реда на нещата за жени, които искат цял живот само да готвят и да се грижат за децата, но времената вече бяха други и от гледна точка на образованите жени, които искаха да постигнат нещо в живота си, несъмнено и за двамата съпрузи беше по-добре да си имат занимание.

Имаше много примери за такива бракове. Например този на маа Макететсе, която бе отворила малка фабрика за производство на къси панталони за ученици. Тя бе започнала от една тясна и задушна стая в задната част на къщата си, но по-късно бе взела братовчедите си да кроят и шият и цехът й се бе превърнал в една от преуспяващите фирми в Ботсуана, която изнасяше панталони за Намибия въпреки сериозната конкуренция на големите фабрики за облекло в Кейптаун. Тя се бе омъжила за господин Седрик Макететсе, който въртеше два магазина за алкохол в столицата Габороне и наскоро бе отворил трети във Франсистаун. Местният вестник бе публикувал малко смущаваща статия за тях с привличащото внимание заглавие: „Производителка на панталони закопчава търговец на питиета.“ И двамата бяха членове на Търговската камара и за всички бе ясно, че господин Макететсе безкрайно се гордее с търговските успехи на жена си.

Естествено жената, която има успешен бизнес, трябва да си отваря очите на четири дали мъжът, който я ухажва, не търси всъщност начин до края на живота си да си живее без материални грижи. Такива случаи имаше много и маа Рамотсве беше забелязала, че последиците от подобни съюзи почти неизбежно биваха катастрофални. Мъжът или се пропиваше, или проиграваше печалбите от предприятието на жената, или пък се опитваше да поеме бизнеса в свои ръце и в резултат го съсипваше. Мъжете не са лоши търговци, но жените не им отстъпват, беше мнението на маа Рамотсве. Жените бяха по-пестеливи по природа — налагаше се да бъдат, за да могат да водят домакинство, разполагайки с оскъдни средства, и да изхранват вечно гладните детски гърла. Децата ядяха толкова много, че сякаш човек никога не можеше да сготви достатъчно тиква или овесена каша, за да напълни гладните им стомаси. А що се отнася до мъжете, на тях им дай само да поглъщат огромни количества скъпо месо. Всичко това кара жената да се обезсърчава.

„Това ще бъде добър брак — казваха хората, когато чуеха за годежа на маа Рамотсве с господин Дж. Л. Б. Матекони. — На него може да се разчита, а тя е много добра жена. Ще бъдат щастливи — всеки от тях ще си гледа бизнеса и ще си пият заедно чая.“

Маа Рамотсве бе наясно с ширещите се мнения за годежа си и ги споделяше. След като бракът й с джаз тромпетиста и непоправим женкар Ноте Мокоти завърши катастрофално, тя бе решила никога да не се омъжва повторно, въпреки нееднократните предложения. И наистина, когато господин Дж. Л. Б. Матекони й направи предложение, тя отначало го отхвърли, но шест месеца по-късно все пак се съгласи. Бе осъзнала, че най-добрата проверка на бъдещия съпруг е да си зададеш един-единствен прост въпрос, който може да формулира всяка жена — или поне всяка жена, която е имала добър баща, — въпрос, чийто отговор тя ще разбере интуитивно. Тя си бе задала този въпрос по отношение на господин Дж. Л. Б. Матекони и отговорът бе недвусмислен.

„А какво би си помислил за него моят покоен баща?“ — се бе запитала тя. Това стана в същия ден, когато прие предложението на господин Дж. Л. Б. Матекони, така, както човек, след като завие на някой кръстопът, се пита дали това е правилната посока. Тя помнеше къде бе, когато си зададе въпроса. Бе излязла на вечерната си разходка близо до дигата, на една от пътеките, криволичещи из бодливите храсти. В един момент спря внезапно и погледна нагоре към небето, към избледнялата синева, която на залез-слънце внезапно се изпъстря с медночервени ивици. Бе тихо и тя бе съвсем сама. И тогава тя изрече въпроса на глас, сякаш някой край нея би могъл да чуе.

Погледна нагоре към небето, донякъде очаквайки да намери там отговора. Но той естествено не бе там, а пък тя и без това си го знаеше, нямаше нужда да гледа. Тя не се съмняваше, че Обед Рамотсве, който бе видял всякакви мъже по време на работата си в ония далечни мини и който бе научил слабостите на всички тях, би одобрил господин Дж. Л. Б. Матекони. И ако това бе така, тогава тя не би трябвало да има никакви опасения за бъдещия си съпруг. Той щеше да се отнася добре с нея.

Сега, докато седеше в офиса на „Дамска детективска агенция №1“, в компанията на своята помощничка маа Макутси, завършила като първенец на випуска си в Ботсуанския колеж за секретарки, тя размишляваше над решенията, които щеше да й се наложи да вземе поради предстоящия си брак с господин Дж. Л. Б. Матекони. Първият въпрос бе къде щяха да живеят в бъдеще. Проблемът беше разрешен сравнително бързо — къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони близо до някогашния Армейски клуб на Ботсуана, безспорно забележителна със старата си веранда в колониален стил и с лъскавия си ламаринен покрив, не бе толкова подходяща, колкото нейният дом на „Зебра драйв“. Градината около неговата къща бе рехава, всъщност направо си беше един гол двор, докато тя притежаваше немалко дървета папая, няколко акации, които хвърляха чудесна сянка, и грижливо гледана леха с пъпеши. Още повече, ако се вземеше предвид обзавеждането, къщата на господин Дж. JI. Б. Матекони със спартанската си мебелировка категорично отстъпваше пред нейната. Тя с мъка би се разделила с дневната си — с хубавия килим върху полирания червен под, с полицата над камината, на която имаше възпоменателна плоча с лика на сър Серетсе Кхама, върховен вожд, държавник и пръв президент на Ботсуана, и дори с крачната шевна машина в ъгъла, която все още работеше толкова добре, дори когато нямаше ток — докато по-новите машини спираха.

Не се стигна до дълго убеждаване. Всъщност, не се наложи решението в полза на „Зебра драйв“ дори да се изрича на глас. След като господин Дж. Л. Б. Матекони бе убеден от маа Потокване, директорката на фермата на сираците, да поеме грижата за едно осиротяло момче и неговата саката сестра, децата се нанесоха в нейната къща и мигновено свикнаха с нея. След това се прие, че като му дойде времето, цялото семейство ще живее на „Зебра драйв“. Засега господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да продължи да живее в собствения си дом, но щеше да вечеря на „Зебра драйв“.

Това бе най-лесното от всички неща, които трябваше да се уредят. Оставаше обаче въпросът за бизнеса. Докато седеше зад бюрото си и гледаше как маа Макутси подреждаше някакви документи в шкафа на техния малък офис, маа Рамотсве бе заета с мисълта за трудната задача, която й предстоеше. Не й се беше удало лесно да вземе такова решение, но тя го беше взела и щеше да й се наложи да се стегне и да го изпълни. Нали в крайна сметка това беше същността на един бизнес.

Едно от елементарните правила в света на бизнеса бе да не се дублират излишно помещенията. След като тя и господин Дж. Л. Б. Матекони се оженеха, те щяха да имат два бизнеса и съответно, два офиса. Вярно, те работеха в съвсем различни сфери, но „Тлоквенг роуд спийди моторс“ разполагаше с голяма офисна площ и щеше да бъде много разумно маа Рамотсве да ръководи агенцията си оттам. Тя бе огледала отблизо сградата на господин Дж. Л. Б. Матекони и дори се бе посъветвала с един от местните строители. „Няма да бъде трудно — каза след огледа на сервиза и офиса. — Мога да сложа нова врата на онази стена ей там. Така вашите клиенти могат да влизат, без да се цапат, като преминават през работилницата.“

Съчетаването на двата офиса би позволило на маа Рамотсве да даде под наем сегашния си офис, доходът, от който щеше доста да промени положението. В момента неприятната истина за „Дамска детективска агенция №1“ бе, че тя не носеше достатъчно пари. Не защото нямаше достатъчно клиенти — всъщност техният поток никога не пресъхваше; но детективската работа отнемаше безкрайно много време, а хората просто не биха могли да си позволят услугите й, ако им поискаше действителния хонорар. Двеста-триста пули, за да се провери информация или да се намери някой изчезнал, беше поносимо, и обикновено си заслужаваше парите, но няколко хиляди пули щеше да бъде нещо съвсем друго. Съмнението бе за предпочитане пред сигурността, ако разликата между двете биваше голяма сума пари.

 

 

Маа Рамотсве би могла да се разори, дори и да не беше заплащането на маа Макутси. Отначало тя бе назначена като секретарка, защото за да вземат насериозно някое начинание, то трябва да си има секретарка, но скоро маа Рамотсве разбра какви дарби се крият зад тези големи очила. Маа Макутси бе повишена в помощник-детектив — пост, който й даваше така желания от нея статут. Маа Рамотсве се бе почувствала длъжна да повиши и заплатата й, стъпка, чрез която агенцията бе излязла още повече на червено.

Тя обсъди въпроса с господин Дж. Л. Б. Матекони, който се съгласи с нея, че не й остава голям избор.

— Ако продължаваш така — каза той мрачно, — ще банкрутираш. Виждал съм това да се случва с други фирми. Назначават им един човек — казва се съдебен надзорник. Той е като лешояд, кръжи ли, кръжи наоколо. Много е лошо, когато такова нещо се случи с някоя фирма.

Маа Рамотсве цъкна с език.

— Не искам това да се случи — каза тя. — Ще бъде много тъжен край за агенцията.

Те се спогледаха мрачно. Тогава господин Дж. Л. Б. Матекони каза:

— Ще ти се наложи да я уволниш. На мен вече ми се е налагало да уволнявам монтьори. Не е лесно, но така е в света на бизнеса.

— Тя беше толкова доволна, когато я повиших — отвърна тихо маа Рамотсве. — Не мога изведнъж да й кажа, че повече няма да е детектив. Тя си няма никого тук, в Габороне. Нейното семейство е на север, в Бобононг. Мисля, че са много бедни.

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава. Има много бедни хора — каза той. — Много от тези хора страдат ужасно. Но не можеш да печелиш от въздуха. Това е ясно на всички. Трябва да събереш, каквото си получил, и после да извадиш, каквото си похарчил. Разликата е печалбата ти. В твоя случай пред тая цифра стои знак минус. Не можеш…

— Не мога — прекъсна го маа Рамотсве. Не мога да я уволня сега. Аз съм й като майка. Тя толкова иска да е детектив и работи толкова много.

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна в краката си. Той подозираше, че маа Рамотсве очаква от него да предложи нещо, но не беше съвсем сигурен какво трябва да е то. Дали очакваше да й даде пари? Или искаше той да плаща сметките на „Дамска детективска агенция №1“, макар ясно да бе показала, че очаква той да продължи да ръководи работилницата си, докато тя се грижи за своите клиенти и проблемите, които ги тревожат?

— Не искам ти да плащаш — каза маа Рамотсве с такава твърдост в погледа, че събуди у него едновременно страх и възхищение.

— Разбира се, че не — побърза да отговори той. — Дори не съм си го помислял.

— От друга страна — продължи маа Рамотсве, — ти се нуждаеш от секретарка в сервиза. Сметките ти са в пълен безпорядък, не е ли така? Ти никога не си записваш какво плащаш на тия твои безполезни чираци. Сигурно им даваш пари назаем. Записваш ли си?

Господин Дж. Л. Б. Матекони се чудеше накъде да погледне. Как бе узнала тя, че всеки от чираците му дължеше по повече от шестстотин пули? И че нямаше изгледи да успеят да му ги върнат?

— Значи искаш тя да дойде да работи при мен? — попита той, изненадан от предложението. — Но какво ще стане с работата й като детектив?

Маа Рамотсве замълча за миг. Тя не бе обмисляла нещата предварително, но в главата й вече започваше да се оформя един план. Ако преместеха агенцията в сервиза, маа Макутси би могла да запази работата си като помощник-детектив и в същото време да върши секретарската работа, от която имаше нужда там. Господин Дж. Л. Б. Матекони би могъл да й плаща за това и по този начин разходите на агенцията щяха да намалеят. А това, заедно с наема, който би могла да взема за сегашния офис, би подобрило значително финансовото й състояние.

Тя обясни плана си на Господин Дж. Л. Б. Матекони. Макар че винаги се бе съмнявал в ползата от маа Макутси, той веднага видя предимствата на идеята на маа Рамотсве, сред които не на последно място бе, че това би я направило щастлива. А той чудесно знаеше, че това е най-важното нещо за него.

Маа Рамотсве прочисти гърлото си.

— Маа Макутси — започна тя, — мислех си за бъдещето.

Маа Макутси, която бе приключила пренареждането на шкафа, бе запарила ройбос и тъкмо се настаняваше удобно за половинчасовата си почивка, която обикновено правеше в единайсет сутринта. Започнала бе да чете списание — стар брой на „Нашънъл джиографик“, дадено й от неин братовчед, който беше учител.

— Бъдещето ли? Да, това е много интересно. Но според мен не е толкова интересно, колкото миналото. В това списание има една много хубава статия, маа Рамотсве — каза тя. — Ще ви го дам, след като го прочета. Тя е за нашите предци горе, в Източна Африка. Говори се за някакъв д-р Лийки. Той е много известен доктор по кости.

— Доктор по кости ли? — озадачи се маа Рамотсве. Обикновено маа Макутси се изразяваше много добре както на английски, така и на сетсуана, но от време на време използваше доста необичайни изрази. Какво ли значеше „доктор по кости“? Звучеше по-скоро като шаман, но едва ли някой шаман би се казвал „д-р Лийки“.

— Да — продължи маа Макутси, той знае всичко за много старите кости. Изравя ги и ни разказва за миналото. Ето, погледнете това тук.

Тя вдигна списанието, отворено на снимка, заемаща цели две съседни страници. Маа Рамотсве присви очи, за да успее да я види. Бе забелязала, че очите й вече не бяха зорки както преди, и се опасяваше, че рано или късно ще свърши като маа Макутси с нейните странни очила с големи стъкла.

— Това ли е д-р Лийки?

Маа Макутси кимна.

— Да, маа, това е той. Държи черепа на много древен човек. На човек, който живял преди много време и бил много стар.

Маа Рамотсве усети, че е заинтригувана.

— И кой е бил този много стар човек? — попита тя.

— В списанието се казва, че е живял по време, когато почти не е имало други хора — обясни маа Макутси. — По онова време ние всички сме живели в Източна Африка.

— Всички ли?

— Да, всички. Моите хора. Вашите хора. Всички хора. Ние всички произлизаме от едни и същи предци. Д-р Лийки е доказал това.

Маа Рамотсве се замисли.

— Значи всички ние в някакъв смисъл сме братя и сестри?

— Да, всички — отвърна маа Макутси. — Ние сме един и същ народ. Ескимоси, руснаци, нигерийци. Те са като нас. Същата кръв, същата ДНК.

— ДНК ли? — попита маа Рамотсве. — Какво е това?

— Това е нещо, което Бог е използвал, за да направи хората — обясни маа Макутси. Всички ние сме направени от ДНК и вода.

Маа Рамотсве помисли за миг над последиците от тези разкрития. Тя нямаше мнение за ескимосите и руснаците, но нигерийците бяха друга работа. Маа Макутси бе права обаче, разсъди тя. Ако хората по цял свят бяха братя и сестри, сред тях би трябвало да са и нигерийците.

— Ако хората знаеха това — каза тя, — ако знаеха, че всички произхождаме от едно семейство, те щяха да са по-добри един към друг, не мислиш ли?

Маа Макутси остави списанието.

— Сигурна съм — каза тя. — Ако знаеха това, би им било доста трудно да постъпват лошо към другите. Вероятно щяха да си помагат повече.

Маа Рамотсве замълча. С думите си маа Макутси много утежняваше положението й, но двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони бяха взели решение и нямаше друг избор, освен да съобщи лошата новина.

— Всичко това е много интересно — каза тя, като се стараеше гласът й да звучи твърдо. — Трябва да прочета повече за д-р Лийки, когато ми остане време. Но в момента ми се налага да посветя цялото си време на това, как да запазя фирмата си. Сметките не са в добро състояние, както ти е известно. Нашите сметки не са като тези, които публикуват във вестниците — онези с две колони, приходи и разходи, като първата винаги е по-голяма от втората. В нашия случай е обратното.

Тя направи пауза, за да види какъв ефект ще окажат думите й върху маа Макутси. Зад тези очила беше трудно да се каже какво мисли тя.

— Така че ще ми се наложи да направя нещо — продължи тя. — Ако не направя нищо, ще бъдем поставени под съдебен надзор или пък управителят на банката ще дойде и ще ни вземе офиса. Това се случва на фирмите, които не печелят, и то е нещо много лошо.

Маа Макутси гледаше в бюрото. След това вдигна глава към маа Рамотсве и за миг клоните на акацията отвън се отразиха в очилата й. За маа Рамотсве това бе смущаващо — все едно да видиш света през очите на друг човек. Докато тя си мислеше това, маа Макутси обърна глава и маа Рамотсве видя за миг отражението на собствената си червена рокля.

— Правя най-доброто, на което съм способна каза тихо маа Макутси. Надявам се, че ще ми дадете шанс. Аз съм много доволна да бъда помощник-детектив тук. Не искам да бъда просто секретарка до края на живота си. Тя млъкна и погледна маа Рамотсве.

Какво ли би било да си маа Макутси, размишляваше маа Рамотсве, да си завършила Ботсуанския колеж за секретарки с резултат 97 на заключителния изпит, но да си нямаш никого, освен някакви роднини далеч оттук, в Бобононг? Тя знаеше, че маа Макутси им праща пари, защото я видя веднъж в пощата да купува пощенски запис за сто пули. Тя си представи как те са били уведомени за повишението й и колко горди са се почувствали от факта, че тяхната племенница, или каквато там им се падаше, се справя толкова добре в Габороне. А истината беше, че племенницата бе държана от съчувствие и човекът, който всъщност издържаше онези хора в Бобононг, бе маа Рамотсве.

Погледът й се премести към бюрото на маа Макутси и към все още отвореното на снимката на д-р Лийки списание. С череп в ръка, д-р Лийки гледаше от снимката право към нея. „Е, маа Рамотсве — сякаш казваше той, — какво ще правите с тази ваша помощничка?“

Тя прочисти гърлото си.

— Няма защо да се безпокоиш — каза тя. — Оставаш си помощник-детектив. Но ще трябва да поемеш и други задължения, след като се преместим в „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Господин Дж. Л. Б. Матекони има нужда от помощ във воденето на сметките и кореспонденцията. През половината от времето ще бъдеш секретарка, а през другата половина — помощник-детектив.

Тя прекъсна за момент и после бързо добави:

— Но ще запазиш званието помощник-детектив. Това ще бъде официалната ти длъжност.

През остатъка от деня маа Макутси бе по-тиха от обикновено. В мълчание тя запари следобедния чай, а после й подаде чашата, без да каже каквото и да било, но в края на деня, изглежда, вече се бе примирила със съдбата си.

— Предполагам, че в офиса на господин Дж. Л. Б. Матекони цари пълен хаос — каза тя. — Не мога да си представя да държи документите си в ред. Мъжете не обичат този род работа.

От смяната на тона на маа Рамотсве й олекна.

— Наистина е хаос — потвърди тя. — Ще му направиш голяма услуга, ако сложиш нещата в ред.

— Учили са ни как да правим това в колежа — каза маа Макутси. — Един ден ни изпратиха в офис, който беше в голям безпорядък, и трябваше да въведем ред. Бяхме четири — аз и три хубави момичета. Хубавите момичета прекараха времето с приказки с мъжете в офиса, докато аз вършех работата.

— Мога да си го представя — каза маа Рамотсве.

— Работих до осем вечерта — продължи маа Макутси. — В пет часа другите момичета отидоха на бар с мъжете и ме оставиха там. На следващата сутрин директорът на колежа каза, че всички сме се справили много добре и всички ще получим най-високата оценка за тази задача. Другите момичета бяха много доволни. Те казаха, че макар аз да съм свършила повечето работа, те са имали по-трудна задача да държат мъжете настрана, за да не пречат. И наистина мислеха така.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Тези момичета са безполезни същества — каза тя. — Напоследък в Ботсуана има много като тях. Но поне ти знаеш, че си успяла. Сега си помощник-детектив, а те какво са? Най-вероятно нищо.

Маа Макутси свали големите си очила и внимателно избърса лещите с крайчеца на някаква кърпичка.

— Две от тях се омъжиха за доста богати мъже — каза тя. — Имат големи къщи близо до хотел „Сън“. Виждала съм ги да се разхождат с техните скъпи слънчеви очила. Третата отиде в Южна Африка и стана манекенка. Видях снимката й в едно списание. Омъжена е за фотограф, който работи в същото списание. Той има много пари и тя е много щастлива. Викат му Кумало Полароида. Много е хубав и е известен.

Тя отново си сложи очилата и погледна към маа Рамотсве.

— Някой ден и ти ще си намериш съпруг — каза маа Рамотсве. — И той ще бъде голям късметлия.

Маа Макутси поклати глава.

— Надали ще се омъжа — каза тя. — В Ботсуана няма достатъчно мъже. Това е добре известен факт. Всички мъже вече са се изпоженили, не е останал никой.

— Не е нужно жената непременно да се омъжва — каза маа Рамотсве. — В днешно време неомъжените момичета си живеят много добре. Аз съм сама. Не съм омъжена.

— Но ще се омъжите за господин Дж. Л. Б. Матекони — възрази маа Макутси. — Няма да сте сама задълго. Бихте могли…

— Не ми се налагаше да се омъжвам за него — прекъсна я маа Рамотсве. — Бях си щастлива и сама. Можех да си остана така.

Тя спря. Бе забелязала, че маа Макутси отново е свалила очилата си и за пореден път ги бърше. Стъклата им се бяха замъглили.

Маа Рамотсве се замисли за момент. Тя не беше способна да гледа някого нещастен и да остане бездейна. Вярно, това качество бе доста неподходящо за частен детектив, тъй като работата й беше свързана с безчет чужди нещастия, но тя не можеше да затвори сърцето си за тях, въпреки че се опитваше.

— А, има и още нещо — започна тя. — Не ти казах, че на тази нова работа длъжността ти ще е помощник-управител на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Не е просто секретарска работа.

Маа Макутси вдигна поглед и се усмихна.

— Това е много хубаво — каза тя. — Много сте мила към мен, маа.

— А това ще означава и повече пари — каза маа Рамотсве, отхвърляйки всякаква предпазливост. — Не много повече, но все пак малко отгоре. Ще можеш да пращаш малко повече на роднините си в Бобононг.

Тази новина доста ободри маа Макутси и последните задачи за деня — напечатването на няколко писма, които маа Рамотсве бе нахвърлила в чернова — бяха изпълнени от нея с жар. Сега маа Рамотсве беше тази, която гледаше мрачно. Д-р Лийки бе виновен, реши тя. Ако не беше се вмъкнал в разговора, тя може би щеше да бъде по-твърда. А сега не само че беше повишила отново маа Макутси, но й бе дала и добавка към заплатата, без да се посъветва с господин Дж. Л. Б. Матекони. Разбира се, щеше да се наложи да му каже за това, но може би не веднага. Има си време да се съобщават лошите новини и това време трябва да се изчака. Мъжете обикновено свалят гарда от време на време и изкуството да успяваш като жена и да побеждаваш мъжете на собствения им терен беше в това, да изчакаш своя миг. Когато той дойде, можеш да манипулираш мъжа много лесно. Но трябва да изчакаш.