Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (11)

Единайсета глава

Преди много и почти незапомнени години около Малъби се рояли ферми, по-точно — свинеферми. В онези трудни за Северна Каролина времена, когато добитъкът отказвал да вирее тук, свиневъдството било благодат за щата. Като гражданите на множество малки градчета в района хората в Малъби се гордеели с педантично опушеното и изпечено на бавен огън свинско, превърнало се в неотменима част от самосъзнанието им. Първо се наложило като неделна традиция, после като символ на общността и накрая се превърнало в изкуство, изкуството на Северна Каролина, родено от усилен сизифов труд.

С течение на времето обаче малките ферми и някогашните процъфтяващи търговски маршрути, простиращи се чак до Тенеси, постепенно изчезнали. Заизниквали квартал след квартал, а междущатската магистрала отнесла хората, които помнели, и довела други, които не помнели. Накрая потеклото и причините били напълно забравени. Останало само колективното подсъзнание, традиция без памет, сън, който всеки гражданин на Малъби сънува всяка година в един и същи ден.

В ранното съботно утро на фестивала на барбекюто в Малъби из въздуха се понася мъгла, промъква се през прозорците и се прокрадва в сънищата. „Ще забравиш, щом се събудиш, нашепва тя, но го узнай сега и се гордей. Това е твоята история“.

 

 

Стела бе тръгнала часове преди Джулия да излезе от вкъщи. Тя възприемаше фестивала като ден за поквара. Изчезваше призори и се връщаше у дома чак на другия ден. Понякога Джулия се тревожеше за нея. И още как! Беше я опознала добре през последната година и половина. За пръв път виждаше човек да се старае толкова усърдно да извлича щастие от това, което има.

Сегашната Стела се различаваше коренно от момичето, което Джулия познаваше от гимназията. По онова време Стела беше разточително претенциозна — също като Дулси Шелби. Бяха неразделни приятелки. Стела караше лъскаво черно беемве, купено специално в тон с лъскавата й черна коса. Джулия си спомняше как се носеха слухове, че майката на Стела — дизайнерка, която живееше и работеше в Рейли, докато Стела беше при баща си в Малъби — обзавела стаята й като киносалон с екран и машина за пуканки. Дори я снимали за някакво списание за вътрешен дизайн. Честно казано, когато се завърна, Джулия се изненада, че Стела още е тук. Винаги си беше представяла, че богатите й съученички от гимназията са обречени да живеят екзотично. Имаха всичко, всякакви възможности. Щом разполагаш с много, защо да го пропиляваш? Как би могъл да се задоволиш с по-малко?

Проблемът на Стела, както се оказа, бе, че е избрала неподходящ човек. Бившият й съпруг я мамел и харчел с широки пръсти наследството й. Злополучният опит я беше превърнал в чудата, склонна да се принизява жена. Работеше в цветарски магазин, живееше в къща, каквато не можеше да си позволи, и пиеше евтино вино. Понякога Джулия се питаше дали Стела не иска да върне лентата назад, дали би заменила всички житейски уроци за времето, когато беше момичето, будещо завист.

Не беше я питала. Миналото им беше чувствителна тема. Затова и Джулия не й каза за целувката със Сойър, макар всъщност да й се искаше. И щом не можеше да й довери нещо наистина съкровено, значи не бяха толкова близки, колкото смяташе Стела. Това я натъжаваше, въпреки че не разбираше защо. Джулия не искаше да се сближава с никого тук. Истинският живот я очакваше в Балтимор.

По обяд тя най-сетне се запъти към къщата на Ванс, за да заведе Емили на фестивала на барбекюто. Почука на вратата и момичето затрополи по стълбите с необичаен ентусиазъм. Веднага я обзе подозрение.

Емили изтича навън. Ванс я следваше по петите.

— Наистина ли не искаш да дойдеш с нас? — попита Емили дядо си, очевидно едва удържайки се да не заподскача.

— Наистина — отвърна Ванс. — Вие се позабавлявайте.

Джулия и Ванс проследиха с поглед как Емили се спуска по стъпалата на верандата.

— Ще я доведа, преди да се мръкне — обеща Джулия. — Ще ти донесем нещо вкусно от фестивала.

— Много мило от твоя страна, Джулия. Тя изглежда ужасно развълнувана, нали? — добави Ванс, докато Емили изчезваше под дърветата.

— Да — замислено отвърна Джулия. — Така е.

— Барбекюто я въодушевява. Одрала ми е кожата. — Той замълча. След малко, явно размислил, додаде: — Не че искам да прилича на мен, но…

Джулия го докосна по ръката.

— Тя наистина прилича на теб, Ванс. И това е чудесно.

Когато Джулия я настигна на тротоара, Емили попита:

— Защо не пожела да дойде? Нали обожава барбекюто?

— Ванс предпочита да страни от тълпата — обясни Джулия, докато крачеха към центъра на града.

— Май вече съм свикнала и забравям.

— Приспособяваш се по-бързо, отколкото ти се струва. Как се спогаждате двамата?

Емили сви разсеяно рамене.

— Добре, мисля. По-добре.

— Чудесно.

Щом излязоха на Мейн Стрийт, Емили очевидно се изненада. Типична реакция на новодошъл. Повечето предполагаха, че понеже Малъби е малък град, фестивалът също ще е малък. Ала фестивалът на барбекюто в Малъби всъщност беше най-големият фестивал на барбекюто в югоизточните щати и привличаше хора от цялата страна. Улицата бе затворена за автомобили. Бели палатки се простираха, докъдето поглед стига. В далечината се извисяваше дъгата на виенско колело. Носеше се плътно, изкусително ухание, сякаш бяха попаднали в готварска пещ.

Проправяха си път из тълпата и подминаваха десетки шатри, предлагащи барбекю — средоточието на фестивала, разбира се. В шатрите сандвичите се продаваха като на поточна линия. Със сос или без сос? Със зеле или без зеле? С царевични питки или без? Всички по улицата стискаха сандвичи, обвити във фолио. На места предлагаха свински кожички и варена царевица, пилешки шишчета, мариновани зеленчуци и карамелизирани пръчици и разбира се, крем във фунийка. Имаше и занаятчийски шатри.

— Не предполагах, че ще е толкова оживено — констатира Емили, озъртайки се наоколо, за да не пропусне нещо. — Как да откриеш някого сред такова гъмжило?

— Търсиш ли някого? — попита Джулия.

Емили се поколеба.

— Не. Не.

За да провери хипотезата си обаче, Джулия я поведе към главната сцена. По няколкото по-малки свиреха оркестри — предимно кънтри и блус — ала най-голямата се издигаше по средата на Мейн Стрийт. Тълпата се разделяше около нея като река.

Пред стъпалата се бе събрала група хора — предимно от семейство Кофи. Мъжете носеха шапки, а жените — колосани рокли с колани. Уин си бе сложил сламена шапка с периферия, с каквато всеки друг на неговата възраст би изглеждал нелепо. Емили, разбира се, веднага прикова очи в него. И той сякаш тутакси усети, защото вдигна поглед и я видя. Не тръгнаха един към друг, но помежду им премина почти осезаема вълна.

— Защо Уин… защо семейство Кофи са облечени толкова официално? — попита Емили. — Искам да кажа… по-официално от обикновено.

— Защото фестивалът е техен. Те са го основали. Провеждат го ежегодно от шейсетина години. Тяхно отроче е. След малко ще се качат тържествено на трибуната и ще се изявят като жури на няколко конкурса — за най-добро барбекю например или за най-вкусен пай.

Бащата на Уин впери очи в сина си, после проследи погледа му. И незабавно го привика точно в момента, когато Джулия придърпа Емили да продължат.

Следващите няколко часа се позабавляваха добре. Хапнаха порядъчно и си купиха тениски за спомен с надпис „Развилнях се като диво прасе на фестивала на барбекюто в Малъби“. Джулия отдавна не беше си позволявала подобно разточителство — гледаше да спестява възможно най-много, за да изплаща ипотеката на ресторанта — но си струваше.

От години не беше посещавала фестивала. Някъде наоколо имаше шатра и на „Джейс Барбекю“. Тя не участваше в организацията. Мениджърите й се бяха погрижили. Спомни си колко обичаше фестивала баща й. А някога, много отдавна, и тя обичаше да идва с него. Смяташе, че за нея празникът бе изгубил очарованието си, ала й стана приятно да го види през очите на Емили. За пръв път от доста време насам осъзна, че нещо в Малъби й е липсвало.

Изморени, потни и доволни, те най-сетне стигнаха до увеселителния парк в другия край на улицата. Понеже закъсняваха, решиха да се повозят малко, да си купят захарен памук, да изберат лакомства за Ванс и да се приберат у дома.

Ала в този момент се появи Сойър — в панталони с белезникав цвят и поло блуза. Пробиваше си път право към тях. Джулия набързо щеше да отклони вниманието на Емили и да я издърпа настрани, ако тя не го бе забелязала първа и не беше възкликнала: „Виж! Сойър!“, сякаш е зърнала особено рядка и пъстропера птица, чийто полет трябва благоговейно да проследят.

Никой не би отрекъл, че гледката си струва. Ала мускулите на раменете на Джулия се изопнаха и се вдървиха, щом той наближи. От вторник насам тя го избягваше нарочно, за да измисли план. Не знаеше какво да прави без враждебността, която изпитваше към него. Тя й беше верен спътник години наред, но сега, след като той разсея омразата, а тя реши да му разкаже какво се е случило, се чувстваше уязвима. Пристъпваше по тънко въже без спасителна мрежа, а целувката й показа колко лесно може да падне.

Той крачеше към тях и я гледаше толкова страстно, че Джулия едва не се изчерви. Първите му думи обаче сякаш опровергаваха изражението му:

— Надявам се да си доволна. Навигационната система се опитва цяла седмица да ме откара в „Тоалетните на Франк“.

Емили се засмя, а Джулия каза:

— Съжалявам.

— Оставам с впечатление, че ти харесва да ме пращаш в погрешната посока. — Преди Джулия да успее да отговори, той се обърна към Емили: — Забавляваш ли се?

— Прекарахме чудесно! — обяви Емили.

— Не няма да се бавим повече — додаде Джулия. — Решихме да се повозим малко и да се прибираме.

Той предпочете да изтълкува думите й като покана, а не като намек да си върви. Сойър не беше свикнал да приема откази. Толкова рядко му се случваше.

— Страхотно! Ще ви правя компания!

— Не искаме да те задържаме — каза Джулия. — Сигурно си с компания.

— Дойдох сам, ако това те интересува. По-рано срещнах Стела, но антуражът й стана прекалено многоброен. Тя е като комета. Събира пътьом всички космически отломки.

Емили отново се разсмя, но Джулия — по-любопитна, отколкото й се искаше, откакто Сойър й спомена, че веднъж е спал със Стела — попита сериозно:

— Не ти се нрави да си част от опашката на кометата?

— Ненадейно ме привлече друго небесно тяло — погледна я в очите той.

Емили прочисти гърло.

— Сигурно искате да останете насаме. Защо не се повозите на виенското колело? И без това ми се ще да се поразходя наоколо.

Джулия откъсна поглед от Сойър.

— Идеята не ми допада, Ем — рече тя и сложи длан върху рамото на момичето в опит да го задържи.

— Защо не? — учуди се Емили.

— Да, Джулия — усмихна се Сойър. — Защо не?

— Защото обещах на дядо ти да те наглеждам.

— Няма страшно.

— Но…

— Джулия — додаде вразумително Емили, — на седемнайсет съм, не на четири.

Джулия разбра, че няма начин да спечели.

— След един час ще те чакам пред естрадата. Един час.

Емили я целуна по бузата — неочакван, сладък жест.

— Благодаря.

— Един час! — подвикна Джулия след нея, преди тълпата да я погълне.

Усети непреодолимо желание да я върне, да я закриля от всичко, което я бе наскърбявало до болка през юношеството.

Най-сетне се обърна към Сойър, който беше вдигнал вежди.

— Търсеше си повод да се измъкне. Уин Кофи не я изпуска от поглед цял следобед. Видях, че и тя го наблюдава.

— Неизбежно беше — обяви Сойър. — Тези двамата сигурно се привличат като магнити. Обаянието на забранения плод.

— Не искам да се чувства зле. Достатъчно изпитания е преодоляла.

— Явно наистина държиш на нея. Нищо лошо не се е случило. Уин е добро момче. Ала ако я обиди, ще се наложи да се разправя с мен. А сега — приведе се леко той към лицето й, — да поговорим за вторник.

— Имам по-добра идея — каза Джулия. — Да отидем в къщата на забавленията.

Сойър я погледна объркано. Не можеше да го вини.

— Смяташ, че това е по-добра идея?

— Че кой не обича къщата на забавленията? — запъти се Джулия към малката постройка.

Дори на нея й прозвуча нелепо. Но да обсъждат вторника не влизаше изобщо в плановете й. Той искаше нея. Усети го още щом се върна. Ала първо трябваше да му разкаже за дъщеря им. И това щеше да промени всичко.

Сойър я последва и купи билетите. Когато влязоха, вълничките по пода я отхвърлиха назад към него.

Той я улови за ръка и я издърпа напред. Децата бяха предпочели да останат в тази стая, за да пояздят дървените вълни, и Джулия и Сойър се оказаха сами в огледалната зала.

Тя тръгна напред с разперени ръце. Къде беше коридорът и къде — отражението? Коя беше истинската Джулия? Извърна се бързо, когато Сойър изчезна зад гърба й.

— Къде отиде? — извика тя.

— Не знам — извика в отговор той.

Джулия се обърна и се опита да се ориентира по гласа. Едва не се блъсна в едно огледало. После го заобиколи и тръгна по коридора, накъдето й се стори, че беше поел Сойър. Десетките неонови лампи не помагаха никак. Все едно бяха попаднали в сюрреалистична ледена пещера. А трескавата музика в помещението звучеше като сърдечен ритъм.

— Ако искаш да ти се извиня, че те целунах, готов съм да го направя — извика Сойър. Тя го зърна за секунда, после отново го изгуби. — Но няма да е искрено. Съжалявам за много неща, но не и за това.

Ето! Пак го видя! Не, изчезна.

— Стой на едно място, за да те намеря — помоли го тя. — Не искам да се извиняваш. Просто… скоро си заминавам. Нищо няма да промени решението ми. Ако го приемаш…

От съседната стая долетя бурен смях.

— Какво тогава? — попита Сойър. — Мога да те целуна отново?

— Нямах това предвид. Не знаеш много неща.

Джулия свърна на другаде, но се озова в задънен коридор, който изглеждаше като огледална съблекалня в магазин за дрехи. Отстъпи назад.

— Вече проумявам — обади се Сойър. — Всъщност аз ти дадох идеята, нали? Да поживееш малко през последните шест месеца тук. Или си го планирала от самото начало? Да си почакаш до края и тогава да се отдадеш на удоволствия?

Тя спря рязко, жегната. Недоразуменията никнеха по-бързо от гъби. А тя се опитваше да постъпи добре.

— Смяташ ли, че съм способна на това?

— Способна си да изчезнеш за осемнайсет години, без да погледнеш назад. Съжаляваш ли?

Гласът му заглъхваше.

Тя се втурна напред, решена да го настигне.

— Ти си плю на петите. И откъде знаеш, че не съм поглеждала назад? Нима ти се обърна? Нищо подобно. Нямаш ни най-малка представа за какво съжалявам, Сойър Алекзандър, така че не смей да ме съдиш.

— Права си. Нямам представа. Не пожела да споделиш с мен. Пазеше го за себе си. А сега твърдиш, че си готова да го направиш, но само ако е временно. Ще ме допуснеш само защото си подсигурила изход. Никакво обвързване. Никакво намесване на обърканото ни минало.

— Къде си? — тревожно извика тя.

— Ще те изненадам. Не приемам да е временно. Всъщност още не си готова. Никак.

— Какво означава това?

— Остани в Малъби, Джулия, и разбери!

Тя чу как изскърца врата и после се захлопна.

— Сойър? Сойър!

Лута се няколко минути, докато открие изхода. Излезе през вратата и се озова във въртящия се цилиндър. Притича през него, после през надуваемите замъци и най-сетне беше навън — сред фестивалния въздух, нажежен и лепкав като захарен памук. Ала Сойър го нямаше.

Искаше да му каже, че няма смисъл да се впускат във връзка заради това, което предстои да му разкрие. Ами ако я намрази? Нямаше предвид, че смята просто да пофлиртува с него. Ала той я разбра точно така и побърза да изиграе своите козове. Защо? За да се наложи? Една мимолетна връзка — независимо дали тя имаше предвид това — би била сбъдната мечта за него. Ала Сойър намекна, че не е съгласен, ако тя не играе по неговите правила. Ако не остане.

Нима наистина си въобразява, че ще постигне своето, ако я задържи насила?

Навремето тя си помисли, че ще бъдат завинаги заедно, но всичко се обърка.

Пое към естрадата, пламнала от негодувание. Така беше добре. Враждебността се беше завърнала. Нищо не му дължеше. Би могла просто да си замине. Без нито дума повече.

О, божичко. Де да мислеше наистина така!

Само да не беше я целунал!

Само да не беше й казал…

Тъкмо прекоси увеселителния парк и някой я повика.

— Джулия! Джууулия!

Обърна се и видя как Бевърли подтичва със ситни крачки към нея върху сандалите с високи токчета. Съпругът й — Бъд Дейл — я следваше по петите, понесъл като товарно муле всичките й чанти.

— Здравей, Бевърли — равно поздрави Джулия. После се обърна към Бъд: — Отдавна не съм те виждала, Бъд. Как си?

— Справям се, Джулия, справям се. Благодаря за вниманието.

Джулия се стъписа от тона му. Баща й би се изразил по същия начин — начинът на добрите стари момчета. Бевърли бе напуснала баща й, но в крайна сметка се беше омъжила за мъж досущ като него.

— Подготвила съм ти изненада — обяви Бевърли.

— Каква?

— Не я нося — отвърна Бевърли, а Джулия се усъмни, оглеждайки десетките пазарски торби в ръцете на Бъд. — Ала утре около обед ще намина да те видя. Става ли? Толкова се вълнувам.

— Разбира се. — Джулия понечи да се обърне. — До скоро.

— Защо се държиш така, Джулия? — попита Бевърли и кръстоса ръце. — Защо си толкова кисела винаги? Много непривлекателна черта. Защо не се поиздокараш малко? Махни този ужасен кичур от косата си. Усмихвай се на мъжете, поразголи тяло. — Бевърли поизпъчи рамене и понамести дълбокото деколте на блузата си. — Е, знам, че не обичаш да показваш белезите, но в леглото мъжете не гледат ръцете, ако схващаш накъде бия.

— Благодаря за съвета. Довиждане, Бъд.

— Приятно ми беше да те видя, Джулия — каза той и тръгна.

— Опитвах се да й бъда майка — рече му Бевърли. — Да споделям опита си. Но според мен нещо не е наред у нея. Непоправима е.

С огромно усилие на волята Джулия се овладя да не я настигне и да я сложи на място. Бевърли не й беше никаква майка. Пое нататък, успокоявайки се, че скоро няма да се налага да я търпи — нито нея, нито Сойър.

Нима беше необяснимо, че е кисела? Щеше да се разведри, щом се върне в Балтимор. Не помнеше и там да се е чувствала невероятно щастлива, но пекарницата щеше да промени положението.

И поне нямаше да е в Малъби.

 

 

Емили крачеше бавно, заобиколена от горещата пара край сергиите за барбекю и пискливите мелодийки на детските въртележки. Стараеше се да не й личи, че го търси. Все пак не беше сигурна дали Уин наистина е имал предвид да прекарат известно време заедно, когато я попита дали ще я види на фестивала. Едва сега обаче й се удаде възможност да разбере.

Зърна го на няколко пъти през деня — разменяха си мимолетни погледи, преди Джулия да я издърпа нанякъде или баща му да го заговори. Емили посрещна с облекчение появата на Сойър. Предостави й се отлично оправдание да се поразходи без придружител, макар Джулия — за изненада на Емили — да не остана особено доволна, че ще остане сама със Сойър.

Пет минути по-късно, докато крачеше към шатрата за информация, където за последно видя Уин да дава указания на посетителите, почувства позната топла длан върху ръката си.

Обърна се и се усмихна.

Уин беше свалил сакото и вратовръзката и бе навил ръкавите на ризата си. Широкополата сламена шапка също я нямаше. Изглеждаше по карибски небрежен с развяващата се на вятъра бяла риза. Тя срещна наситенозелените му очи.

— Здрасти! — изтърси. Много остроумно начало, няма що. Ала в негово присъствие винаги се чувстваше неловко.

— Здравей — поздрави той.

— Забеляза ли, че сякаш са се наговорили да ни държат на разстояние минимум двайсет крачки един от друг? Кой би помислил, че приятелството е толкова трудно начинание?

Уин й махна с ръка да го последва.

— Това е разликата помежду ни — констатира, хвърляйки разсеяно поглед през рамо. — Аз знаех колко ще е трудно.

— Значи медалът за храброст се пада на теб?

— Съжалявам — отвърна той. — Не исках да прозвучи така. Радвам се, че най-сетне ще се поразходим малко заедно.

Поуспокоена, Емили отбеляза:

— Иска ми се да те проумея, Уин.

Той се подсмихна.

— Ако знаеш само колко освежаващи са думите ти!

— О, хайде! Искаш да кажеш, че всички, освен мен са наясно що за човек си?

Той сви рамене. Ризата около врата му се набръчка.

— Всички в Малъби поне.

— Ех, ех, сякаш досега изобщо не се чувствах нелепо…

— Виждаш ли, точно това имах предвид. Живееш в толкова чудат град, а ти се чувстваш странно.

Докато си пробиваха път из плътното множество, ръцете им току се докосваха. Неволният допир й харесваше. Всичко останало у Уин изглеждаше прекалено преднамерено.

— Е, радвам се, че те освежавам — рече тя и го разсмя.

След няколко минути той спря и я поведе към къса опашка.

— Да се повозим — предложи внезапно.

— Защо точно тук? — последва го тя.

Покрай него понякога се чувстваше така, сякаш участва в игра. Само дето не знаеше правилата. Или кой печели.

— Защото е най-близо — обясни той. — И татко е някъде наоколо.

Емили се озърна да открие Морган Кофи, но не го видя. Уин плати билетите и двамата поеха по платформата на виенското колело. Настаниха се в кабинката и спуснаха предпазната преграда. Уин отпусна ръка върху облегалката зад нея и се взря в небето, когато колелото бавно ги заиздига нагоре. Емили обаче погледна към смаляващата се тълпа долу. И забеляза баща му. Стоеше неподвижен като скала и ги наблюдаваше с изражение, изтъкано от призраци и гняв.

— Скоро ще си тръгне — отбеляза Уин, все още вгледан в примрачнялото небе. — Не иска никой да усети колко е притеснен, че сме заедно.

— Май не се спогаждате много-много с баща си?

— Доста си приличаме. Но не се разбираме. Той например се стреми винаги да върши всичко по установения открай време ред. Аз не съм съгласен.

Виенското колело спря. Само две кабинки ги деляха от върха.

— Миналата седмица мислих много за теб — каза тя и гласът й прозвуча по-замечтано от предвиденото.

Той отлепи очи от небето и я погледна втренчено. Усмихна се палаво.

— Нима?

— Не по онзи начин — засмя се Емили.

Вятърът разлюля кабинката напред-назад и смехът й секна. Тя стисна предпазната преграда. Той естествено, не се страхуваше, че са толкова нависоко.

— Една мисъл не ми дава мира.

— Каква?

— Не си върколак, нали?

— Моля? — възкликна той.

Тя отлепи бавно ръце от преградата и се облегна назад.

— Хрумнаха ми само две причини, поради които не можеш да излизаш нощем — или страдаш от кокоша слепота, или си върколак.

— И реши, че второто е по-правдоподобно?

— Наслуки.

Уин замълча. Накрая каза:

— Традиция е. Вековна.

— Защо?

— Добър въпрос. Предполагам, че точно такъв е механизмът на традициите.

— И по този въпрос ли сте на различни мнения с баща ти?

Виенското колело се завъртя отново.

— Да. Но да възроптаеш срещу тази традиция е много сложно. — Той се обърна към нея. — От всичко, което ще ти кажа, това трябва да осъзнаеш най-добре.

— Какво ще ми кажеш? — развълнувано попита тя.

— Странни и невероятни неща — драматично отвърна той, сякаш разказваше приказка.

— И защо? Защо го правиш?

— Вече ти обясних — имаме обща предистория.

— Техническо погледнато, нямаме — уточни тя. — Чичо ти и майка ми са имали обща история.

— Историята е спирала. Сега ние двамата сме там, където са били те преди двайсет години. Което е тяхно, е наше, а нашето ще стане тяхно.

— Доста си го обмислял.

— Вярно е.

Виенското колело се завъртя още веднъж и пак спря. Този път останаха на върха. Кабинката им скърцаше и се люлееше зловещо напред-назад. Емили сграбчи отново предпазната преграда.

Уин й се усмихна.

— Не се страхуваш, нали?

— Не, разбира се. А ти?

Той впери поглед в хоризонта.

— Обичам да виждам нещата от такава перспектива. Знам как изглежда всичко отдолу. Обичам да съзирам възможностите отвъд познатото. Отвъд спиралата, която споменах.

Емили осъзна как се е втренчила в него едва когато той улови погледа й. Атмосферата около тях ненадейно се промени. Беше толкова близо до него, че усещаше лекото ухание на одеколон и виждаше капчиците пот, събрали се в ямката под гърлото му. Очите му се стрелнаха към устните й. Топлина и отчаяние изпълниха тялото й. За пръв път се чувстваше така. Сякаш цялата Вселена ще застине, ако нещо не се случи на мига.

Ала мигът отмина. Гърдите му се повдигнаха и спаднаха като след дълбоко дихание. Той свали ръка от облегалката.

След още едно завъртане виенското колело спря. Те слязоха и прекосиха платформата в мълчание.

— Съжалявам, но трябва да вървя — каза той.

Тя все още се чувстваше странно, някак замаяна и напрегната.

— Добре.

Но той не си тръгна.

— Татко ме чака зад ъгъла — обясни. — Искам да ти спестя срещата с него.

— Добре.

Но той пак не си тръгна.

— А и скоро ще се стъмни.

— И ти не искаш да видя как ти поникват козина и вълчи зъби — каза тя. — Схващам.

Тъмната му коса се стелеше на влажни вълни в жегата. Той прокара пръсти през нея.

— Не, не мисля, че схващаш.

— Тогава ми обясни. Разкажи ми всички странни и невероятни неща.

Той се усмихна, сякаш точно това е искал да чуе, сякаш го е планирал от самото начало.

— Непременно. Следващият път.

Понечи да тръгне.

— Почакай! — извика Емили. — Трябва да те питам нещо.

— Какво?

Тя реши да не го усуква.

— Обвиняваш ли ме заради постъпката на мама?

— Не, разбира се — веднага отговори той.

— Но баща ти ме вини.

Той се поколеба.

— Не мога да говоря от негово име.

— Дядо ми каза, че мама се ядосала, задето семейство Кофи не я допуснали сред тях, и това я подтикнало да направи, каквото направила.

— Така говорят — съгласи се той.

Прониза я с поглед, изпълнен с внезапно и силно любопитство.

Тя отметна кичур коса зад ухото си. Очите му проследиха движението.

— Искам само да знаеш, че… не съм ядосана.

— Моля?

— Че семейството ти не ме харесва. Разбирам защо. И не им се сърдя.

— О, Емили…

— Какво?

— Много ме затрудняваш.

— За кое? Да си тръгнеш?

— И за това. Следващият път?

Тя кимна. Харесваше й протяжността, предвкусването. Какво ще направи? Какво ще й каже? Беше твърде запленена, твърде омагьосана. Но нямаше сили да се съпротивлява. Искаш да свикне с живота тук, а той й вдъхваше кураж, че се справя.

— Следващият път — повтори тя и си тръгна.

 

 

Срещна се с Джулия пред естрадата, както се бяха уговорили, и веднага усети, че за един час настроението им се е променило. Купиха сандвич с печено месо и пържени зеленчуци за дядо Ванс и поеха към къщи. И двете не бяха особено разговорливи.

Джулия се сбогува разсеяно пред дома на дядо Ванс. Емили я проследи с поглед. Мислите й определено се рееха другаде.

Емили влезе вкъщи и почука на стената до паравана пред спалнята на Ванс.

— Върнах се, дядо!

Той отвори вратата и тя за пръв път успя да надзърне в стаята му, която очевидно навремето бе служила като дневна. Завесите пред прозорците бяха спуснати заради жегата, ала лъчите се процеждаха през ръждивокафявата материя и обливаха помещението в залезно сияние. Стаята създаваше впечатление, че мирише на застояло, но всъщност из въздуха се носеше ухание на сладък парфюм, сякаш някоя жена току-що бе излязла оттам.

По рафтовете върху далечната стена се редяха десетки фотографии — стари снимки на същата красива жена с руси коси и усмивката на Дулси. Явно беше баба й Лили. Почуди се къде ли са снимките на майка й. Дали дядо й ги пази?

Протегна му увитите във фолио лакомства.

— Донесох ти нещичко от фестивала.

— Чудесно! Ще хапна в кухнята. Ще ми правиш ли компания?

Той я поведе натам. Щом стигнаха, Ванс се запъти право към сушилнята. Емили чу вратата да се отваря и затваря. После той се появи отново.

— Е, как намираш малкия ни празник на барбекюто?

— Никак не е малък — усмихна се Емили.

— Какво правихте с Джулия?

Той седна пред барплота и потърка колене, сякаш го наболяваха.

— Поразходихме се. Преядохме. Тя ми купи тениска.

Емили застана до него, остави храната на масата и седна. Извади тениската от плика.

— Ха! Бива си я! — възкликна Ванс, след като прочете надписа. — Видя ли се с някой връстник?

След кратко колебание, Емили отвърна:

— Само с Уин Кофи.

— Е, фестивалът е техен — констатира Ванс, разопакова сандвича и отхапа един залък. — Трябва да се запознаеш и с други деца на твоята възраст. Доколкото си спомням, приятелят ми Лорънс Джонсън има внук… в основното училище е, мисля.

— Смяташ, че би желал да го наглеждам от време на време? — объркано попита Емили.

— Да… май е малък за теб — установи Ванс. — Едва юли е. Училището започва след месец. Ще ти доскучае. — Внезапно по лицето му се изписа тревога. — Онази приятелка на майка ти, Мери, каза, че ще се погрижи да те запише и да ти прехвърлят документите. Мислиш ли, че трябва да проверя в училището? За всеки случай?

Погълната от настоящето, Емили съвсем бе забравила Мери. Стъписа се.

— Сигурно е уредила всичко. Тя е много организирана и педантична. Като мама. — Сведе очи към тениската в скута си. — Мама помогна да основат училището, в което учех. Знаеше ли?

Той кимна.

— С Мери поговорихме надълго и нашироко. Майка ти е живяла забележително. Мери ми разказа подробно и за теб. Спомена, че се включваш активно в много извънкласни дейности.

Емили сви рамене. Предишният й живот й се струваше много натоварен и тежък сега.

— Изискваха го от училище.

— Обзалагам се, че и тук ще намериш с какво да се захванеш. Защо да не използваш и нощите?

Тя долови какво се опитва да й намекне — деликатно, като великан. Не искаше тя да общува с Уин. Разбираше го. И същевременно се почуди дали не може да промени положението, дали в крайна сметка съдбата не я довела тук, за да поправи стореното. Както повтаряше майка й: „Не чакай светът да се промени“. Напоследък често обмисляше дали през годините Дулси не й е подсказвала — нарочно или несъзнателно — какво я очаква тук, какви житейски уроци е научила самата тя на това място. Емили започваше да осъзнава, че това, в което се бе превърнала Дулси, беше своего рода покаяние. На младини бе наскърбявала околните. На зряла възраст ги спасяваше. Но никога не се задоволяваше със стореното, макар то да не бе никак малко. Никога не скръстваше ръце.

Дядо Ванс се нахрани, стана и изхвърли опаковките. После пак отиде да провери сушилнята.

Емили не издържа. Трябваше да узнае. Когато той се върна, тя се изправи полека и го попита:

— Защо отваряш непрекъснато сушилнята?

Дядо й се засмя и я погледна лукаво.

— Чудех се кога ще полюбопитстваш — отвърна, извади от хладилника две зелени шишета със „Севънъп“ и подаде едното на Емили. — Бях малко напрегнат след сватбата с Лили. Бях живял твърде дълго сам. Несъзнателно вървях подире й, докато домакинстваше, за да следя дали върши всичко, както съм свикнал. Лили се изнервяше най-много, когато проверявах дали не е забравила нещо в сушилнята. — Той поклати глава, погълнат от спомена. — Понеже съм много висок, не виждам дъното на сушилнята. Навеждам се и опипвам с ръка. Един ден, след като тя изнесе коша с прането, аз влязох и пъхнах ръка вътре… Усетих нещо студено и мокро. Беше ми оставила жаба от градината! Отдръпнах рязко ръка и паднах. Жабата изскочи навън. Видях я как подскача покрай обувките на Лили. Тя стоеше на прага и се смееше. Е, научих си урока. После тя често ми казваше на шега да проверя сушилнята и винаги откривах подарък от нея. — Той отвори шишето и отпи. — След смъртта й просто продължих да проверявам. Не знам защо. Не че намирам нещо. Но си спомням за нея. И щом се притесня или ядосам, отивам при сушилнята да не би Лили да иска да ми каже нещо.

— Много мила история, дядо Ванс. Иска ми се да я познавах.

— И на мен. Щеше да те хареса.

Пожелаха си лека нощ пред стълбището и Ванс се прибра в стаята си. Емили изкачи половината стъпала и спря. Поколеба се, после се върна и влезе в пералното помещение.

Огледа сушилнята. Дори се надвеси да надзърне зад нея. Преди да се усети, ръката й се стрелна към дръжката. Тя отвори бързо вратата и отскочи, сякаш нещо ще профучи към нея.

Надникна предпазливо. Нямаше нищо.

Стана й смешно. Какво я беше прихванало? Защо го направи?

Какъв знак очакваше?

* * *

Часове по-късно Емили бавно отвори очи, учудена какво я събуди. Пое дълбоко дъх. Издиша и в просъницата въздушната струя й се привидя като синкав пушек. Взря се в тавана и постепенно разбра. Нещо не беше наред. Обикновено стаята беше по-светла.

Докато заспиваше, лунни лъчи струяха през отворените врати на балкона и обливаха помещението в бледо като сметана сияние. Емили извърна глава и забеляза, че вратите са затворени и завесите са дръпнати пред тях.

Сърцето й подскочи изненадано и скалпът й се изопна, сякаш цялата й коса беше настръхнала. Някой беше влизал в стаята й. Пъхна ръка под възглавницата и изключи МП3 плеъра, после бавно се подпря на лакти.

Разбра, че е бил той. Присъствието му се долавяше отчетливо, различно от излъчването на всеки друг. Из въздуха още витаеше топлината му.

Извади слушалките от ушите си, стана и тръгна бързо към ключа за лампата. Натисна го и полилеят обля стаята в паяжинеста светлина.

Но вътре нямаше никого.

Забеляза, че иззад завесите се подава лист хартия. Двойните врати бяха затворени, а между тях беше пъхната бележка. Тя изтича натам и я издърпа.

Съжалявам, че си тръгнах. Исках да остана още. Ще прекараш ли деня с мен? Ще те чакам на дъсчената алея край езерото тази сутрин.

Уин

Емили трескаво отвори вратите и излезе на балкона. Озърна се на всички страни.

— Уин?

Нищо. Чуваше се само сухото шумолене на листата.

Сърцето й все още туптеше тежко и забързано, но не толкова от страх, колкото от немислимо, нетърпеливо предвкусване. Отдавна забравено усещане. От месеци не беше копняла за каквото и да било — храна, рождени дни, почивни дни. Благодарение на него си припомни трепета.

Ръбът на нощницата пърхаше около краката й, а въздухът наоколо бе зареден с енергия. Не искаше да помръдва. Не искаше чувството да изтлее.

След няколко минути чу ръмжене на запален двигател фаровете на пикапа на Джулия, паркиран пред къщата на Стела, се изцъклиха внезапно. Емили видя как колата потегля надолу по улицата.

Предположи, че едва ли ще е единствената, която няма да мигне тази нощ.