Джудит Кранц
Любовни двойки (6)

6.

Няколко седмици по-късно Милисънт взе кутията си с бижута, три куфара и личната си прислужница и излетя с конкорд за Лондон при клиентите им от Британските авиолинии. Ангъс предложи на Виктория да вечерят заедно.

— Днес или утре? — поколеба се тя.

— Днес е по-добре — нехайно отговори той. — Стига да не ти създам работа.

— Колко му е да претопля неизяденото рагу? — Виктория се усмихна и забърза по коридора. Нареди на секретарката си да отмени срещата за тази вечер.

— Донесох ти плоча на Вивалди, която нямаш — рече Ангъс още от вратата.

— Дали си подхождат Вивалди и рагуто? — засмя се тя.

— По-добре да оставим музиката за след ядене — предложи Ангъс. Често й носеше плочи просто защото младата жена слушаше музика внимателно, с притворени очи, а това му даваше възможност да я гледа, без тя да забележи.

Тази вечер, след като се нахраниха, Ангъс се отпусна в близкото кожено кресло и изпод клепките си се взираше във Виктория, облегната на една от кушетките. Бе обута в стари бели джинси без колан, а дългата й коса падаше на меки кичури по пуловера с цвят на зряла праскова, протрит на лактите. Изглеждаше толкова немислимо млада, че сърцето му се сви. Представи си какво би било да я погали по кадифените страни, да я целуне по дългата гладка шия. Струваше му се, че стаята ще се подпали от трескавото му желание да я докосне, но тя съсредоточено слушаше музиката.

Щом Вивалди изпълни пространството, Виктория се взря в него изпод дългите си ресници. Бе установила, че така очите й изглеждат затворени. Изражението му не издаваше нищо и тя изпита болезнено желание да докосне с устни грубото му обветрено лице, пясъчната му копринена коса. Неспокойно се размърда. След няколко секунди неочаквано го видя да кръстосва крак връз крак по неприсъщ за него начин и с почти сърдит израз. Пое дълбоко дъх, изчака и вдигна ръце нагоре, сякаш гърбът й се беше схванал. Продължи да го наблюдава под спуснатите си мигли, съзря го да прехапва долната си устна. „О, да — помисли си тя, — да, сега трябва да стане; ето го мечтания миг, който подготвях толкова години; време е, крайно време е и ако не се случи тази вечер, никога няма да се случи; ами ако вече не дойде на вечеря?“ Но Вивалди звучеше и Ангъс остана на мястото си.

Пространството, което бе създала помежду им, сега й се струваше непреодолимо и непроходимо. Осъзна, че и двамата бяха застинали в дългогодишните навици, предпазливо и тайно изградени от самата нея. Сам никога нямаше да направи първата крачка. Внезапно разбра, че не ще издържи нито секунда премерената официалност на музикалния ритуал.

Обзе я нетърпение, желание да пренебрегне нечовешката си сдържаност, да отхвърли дългогодишния си самоконтрол. Стана, измърмори нещо за друга плоча и се изкачи до третото стъпало на библиотечната стълбичка. Взе да рови по лавицата с гръб към Ангъс, а сълзи на гняв и безсилие пълнеха очите й. Чу стъпки и внезапно усети как ръцете му обгърнаха кръста й. Замръзна на мястото си, докато той търсеше ципа на нейните джинси. Не мръдна и не проговори, щом усети топлите му, треперещи пръсти да се плъзгат по голия й корем надолу към жилавите косъмчета между краката. Само се вкопчи в стълбата, за да не падне. „Нека прави каквото иска — помисли си, — о, нека прави каквото иска!“ Мълчанието й говореше вместо нея, когато той я обърна и зарови жадните си горещи устни в тялото й. Останаха така дълги, дълги минути, толкова омаяни, че дори не стенеха; той притискаше лице към корема й и я изучаваше с алчните си, пресъхнали устни.

Ангъс не се откъсна от нея дори когато Виктория вкопчи ръце в главата му и се притисна към него, макар да се стресна, че това ще го доведе до несподелено блаженство. Взе я на ръце и я отнесе в спалнята, която не бе виждал досега. Положи я върху леглото, както си бе представял толкова често, и покри лицето и устата й с луди, неудържими, страстни целувки, като в същото време смъкна своите дрехи, свали нейния пуловер и сутиена бързо и жадно като престъпник. Нахвърли се грубо и безмилостно, без всякаква нежност, и тя му отвърна с неопитна готовност, брутална като неговата. Последната му мисъл бе, че по-късно ще имат време да се милват, да говорят, да се целуват. Сграбчи пениса си и опита да проникне в нея със сила, на каквато не бе предполагал, че е способен. И отново, и отново, със стиснати зъби, недодялано, настойчиво, диво. Нахвърляше се отгоре й като изгладнял хищник върху парче сурово месо, докато окончателно не потъна в нейната топлина.

— Да! — бе първата дума, отронила се от устата й, и това бе достатъчно. Разтърси го най-изумителният оргазъм в живота му. Отпусна се с разтуптяно сърце, почти в несвяст от облекчение. След много време дойде на себе си и осъзна, че Виктория лежи неподвижна до него, задъхана от напрежение.

— Ти не си…

— Не — прошепна тя. Ангъс се наведе над нея, за да й достави насладата, която тя почти бе достигнала във всекидневната, и забеляза петна кръв по чаршафа.

— Наранил съм те! — възкликна той, внезапно осъзнал собствената си варварщина и егоизъм.

— Така исках — обади се Виктория.

— Кървиш.

— Да.

— Ти… било ти е за пръв път! — смая се той, смутен и невярващ.

— Разбира се.

— Виктория, не е възможно… не е възможно да си ме чакала!

— Докосвах се… и мислех за теб.

— Тя се засмя ниско с чисто женски смях и Ангъс усети как го залива вълна от чувства — неизразимо удовлетворение, поласканост, любов и неустоимо любопитство; чувства примитивни, дълбоки и почти непоносими. Прииска му се да я хапе до кръв, да я удари, та тя да извика, да се слее с нея до самозабрава. Отново се бе възбудил. Този път внимателно и бавно вкара пениса си в изгарящото от желание, разкрито, приветливо тяло на момичето. Пръстите му, неочаквано чувствителни, докосваха извивката и трапчинката на долната й устна, подпухнала от прилив на кръв за последния час. Изпълни я със силния си, корав член, твърд с твърдостта на втория път, която трае много по-дълго, и го задържа в нея неподвижен, докато си играеше с бухналата, пламнала, трепетна пъпка — ключ към нейното удоволствие. Щом усетеше, че е готова да свърши, отдръпваше пръстите си и ги връщаше обратно едва когато тя отново се отпускаше, пронизана от пениса му, с разтворена в неизречена молба уста. Досега не бе познавал жена, разбираща желанията му без думи, никоя досега не му е била толкова подвластна, не бе изпитвал потребност да убива в мига на върховното удоволствие, да убива от чувствения възторг на пълното притежание. И избухна в нея едва след като я дари с разкошния плод на удовлетворението, страхотното, победно удовлетворение, което Виктория бе чакала толкова дълго.

 

 

През четирите дни, докато Милисънт бе в командировка в Лондон, двамата се срещаха в апартамента на Виктория всяка вечер колкото се може по-рано. Излизаха от кабинетите си поотделно, поотделно вземаха такси, и използваха отделни ключове. Щом веднъж се озовяха в жилището, отиваха направо в спалнята и се хвърляха един връз друг с такава гореща страст, че не им оставаше възможност да се отдръпнат, да спрат и да си дадат сметка за положението. Бяха прекадено възбудени, за да мислят или да градят планове, твърде упоени от множащите се открития за телата си, за да губят време за приказки.

Накрая Ангъс се замъкваше у дома да поспи няколко часа, да се избръсне, да си вземе душ, да се преоблече и да закуси, сякаш нищо не се бе случило. Дните им минаваха в трескави мечтания, докато присъстваха на обичайните срещи и представяния, заобиколени от нищо незабелязващите колеги. Тялото на Виктория бе маскирано зад надеждната, стабилна изисканост на монашеското й облекло. Ако някой бе проучил внимателно лицето й, щеше да си направи единствено извода, че се е наспала добре или е намерила начин да се попече на слънце. Ангъс установи, че за няколко дни може да остави агенцията на автопилот. Ако им се наложеше да присъстват на едно и също заседание, не смееха да се погледнат в очите. Веднъж обядваха със завеждащите на „Оук хил“ и едва преглъщаха залъците, но никой от мъжете край масата не забеляза да се различават от предишните квалифицирани, делови, добродушни Ангъс и Виктория.

— Какво ще стане сега? — насили се да запита тя вечерта преди завръщането на майка й.

— Мисля само как да бъдем заедно. Не можем… просто да седим и да чакаме кога ще замине отново. И дума да не става.

— Но вие с нея почти всяка вечер имате светски ангажименти. Няма как да се извиниш и да не отидеш.

— Просто не зная какво да правя. — Ангъс седна в леглото и зарови лице в дланите си.

Тъкмо от това се боеше Виктория: той не бе готов да се раздели с предишния си живот. Не допускаше мисълта, че трябва да разруши миналото си, за да изгради своето бъдеще с нея. За него беше прекалено рано да се изправи очи в очи с действителността, да признае, че е крайно време да обърне гръб на майка й, на нейната неспособна за любов, стисната, ненормална майка, чието наказание се бе забавило твърде дълго. Но Ангъс бе само на тридесет и девет, имаше достатъчно време пред себе си и Виктория трябваше да чака. Да чака и да чака. Сега, когато бе уверена в него, беше много по-лесно. Не биваше да допуска дори един неправилен ход, след като бе победила. Винаги е била уверена, че ще го откъсне от майка си. Той й принадлежеше от момента, в който го бе видяла за пръв път.

— Можем да наемем квартира близо до службата — колебливо предложи Виктория, сякаш не обмисляше този въпрос отдавна. — Ще се срещаме там от време на време… по обяд или в края на работния ден, преди да си отидеш вкъщи. Ще печелим час-два от едно или друго. Винаги можеш да кажеш, че си бил с някой клиент или си играл бридж.

— О, Господи, скъпа! — Ангъс зарови лице в рамото й. — Някакъв си час! Един час е нищо!

— Имаме ли друг изход? — запита тя.

— Никакъв — изстена той. — Никакъв.

Само след няколко дни Ангъс нае добре мебелирано студио на пет минути път с такси от тяхната кантора и уреди въпроса с прислугата. Срещаха се там при първа възможност, избягвайки служебните обеди, или пък в пет следобед. Така или иначе, служебните им ангажименти, зависещи от толкова други хора, съкращаваха срещите им и ги превръщаха в нещо непредсказуемо. Почивните дни от пролетта до есента Колдуелови обикновено прекарваха в Саутхамптън и те бяха изключително непоносими за влюбените, така че кратките командировки на Милисънт Фрост Колдуел си оставаха единственото време за истинска свобода.

Измина почти година и неутолимата им страст нарастваше с всяка отложена среща, всеки път, щом се наложеше да се откъснат от топлото си легло и да си надянат официалните маски.

— Не мога да се докосна до Милисънт — призна един ден Ангъс. — Не съм бил с нея от първия ни път.

— Тя казва ли нещо? — попита Виктория. С цялото й същество искаше той най-сетне да признае пред майка й.

— Не, не обръща внимание. Очевидно е решила да си затваря очите, не иска да знае нищо. — Виктория с хладен ужас долови облекчение в гласа му.

През 1981 година, в началото на зимата, Виктория бе повишена в главен завеждащ клиентелата на „Оук хил“. Точно тогава се изправи лице в лице с факта, че на Ангъс му бе изключително удобно да има любовница колежка, която ще стори всичко възможно да бъде с него в свободните му от работа промеждутъци, и съпруга, решена да не задава въпроси. Крайно време беше картите да се разкрият.

— Майко, ще ми се да дойда в Ямайка за Коледа… стига да има място за мен.

— Прекрасно. — Милисънт скри изненадата си. — Навярно ще доведеш и приятел?

— Не бях мислила по този въпрос, но всъщност права си, така е. Нищо особено, поне засега, не възлагай надежди. Благодаря ти, майко.

 

 

Виктория си избра най-привлекателния от всичките си поклонници — Еймъри Хопкинс, тридесет и пет годишен, разведен, борсов агент, много богат, необременен с деца, висок, симпатичен, добре възпитан и с приятно, ненатрапчиво чувство за хумор. Той прие поканата й с огромно удоволствие. Беше опитен спортист, танцуваше добре, обличаше се с вкус и изглеждаше така, сякаш чука прекрасно. На Милисънт щяха да й потекат лигите, така си мислеше Виктория. А Ангъс… Колкото повече страда Ангъс, толкова по-добре.

През седмицата, прекарана край залива Монтего, Виктория употреби всичките си оръжия. Съсредоточено слушаше Еймъри Хопкинс в дългите им разговори, предизвикани от нея самата, докато седяха малко отдалечени от останалите гости, с пълното съзнание, че нанася живи рани на Ангъс, каквито никакво кокетство не би могло да предизвика. Той се разтреперваше от ревност всеки път, щом чуеше ниския й, одобрителен смях, щом тя оживено се накланяше към Еймъри и прекарваше пръсти през свободно разпуснатата си, разрошена коса. Тя се отказа от обичайния си начин на обличане и носеше прозирни памучни плажни рокли без нищо под тях, което да прикрива заоблените й, разлюлени гърди; бикини, очертаващи разкошните й, стегнати бедра и твърдата, тънка талия; къси вечерни рокли, разкриващи блестящите й, дълги крака, от което му се свиваше сърцето.

Виктория се държеше очарователно с майка си. Държеше се очарователно с всички гости. Особено обаятелно се отнасяше към Ангъс, сякаш той бе възрастният втори баща, с когото тя бе прекарала дълги години на благодарна привързаност. Щом останеше сама в стаята си, Виктория се поздравяваше за професионалния си тренинг, който бе превърнал обаянието в нейна втора природа. Нито един несимпатичен, лишен от чар завеждащ клиентите не би оцелял дори и в най-малката рекламна агенция.

Еймъри Хопкинс щеше да я смята за още по-очарователна, стига да отстъпеше да се любят, но тя отказваше, колкото и да я умоляваше той. Разрешаваше му да я целува, да докосва шията и ръцете й, дори веднъж му позволи пред всички, събрани около басейна, да я намаже с плажно масло, но настояваше, че в дома на майка й благоприличието изисква да спи сама.

Един-единствен път се изхитри да уреди среща с Ангъс в съблекалните до басейна. Той я чакаше вътре, болезнено възбуден, с намерението да я целува, докато тя се разтрепери, да я отведе в една от стаите, да заключи вратата, да запретне полата на лятната й рокля и да я обладае, без да се интересува от нейното удоволствие. Бе си го заслужила, задето го измъчваше. Обеща си да я начука бързо, егоистично и безжалостно и да не й остави време за оргазъм; да се измъкне и да изчезне, като я зареже, обезумяла от унизително желание. „Нека страда — рече си Ангъс, — нека изпита същата мъчителна възбуда, която ме тормози цяла седмица и която не съм в състояние да задоволя. Нека се докосва и мисли за мен, както някога.“ И скърцаше със зъби, обзет от предчувствия.

Виктория връхлетя в съблекалните и се хвърли в обятията му. Едва успя да я целуне, а тя вече пъхаше двете си ръце в плувките му. Сграбчи коравия му пенис, с едната си ръка обхвана и ритмично започна да стиска топките му, а с другата все по-бързо и по-силно разтриваше члена му, как то той най-много обичаше. Ангъс замръзна на мястото си, задъхан, уверен, че ще свърши, без да е осъществил плана си. Внезапно Виктория подскочи стресната, уж усетила някой да минава край вратата на съблекалните. Измъкна ръце от плувките му и светкавично излетя навън.

„О, представям си колко страда“ — мислеше си младата жена, докато леко крачеше към къщата. Тя страдаше не по-малко. Би дала всичко да го усети в себе си, всичко, освен току-що спечелената победа.

— Да не мислиш, че не се досещам — направи го нарочно! — беснееше Ангъс при първата им среща в Ню Йорк в навечерието на 1982 година. — Държа се непристойно!

— Ти имаш свой живот. Аз не — тихо отговори Виктория.

— Господи Боже мой, разбери, срещаме се, когато е възможно.

— Не. — Тя решително поклати глава. Седеше на крайчеца на стола, стиснала ръкавиците си като дама, която очаква да й поднесат чаша чай. Ангъс мислеше, че ще е ненаситна като него, но никога преди Виктория не бе изглеждала толкова далеч от всякаква мисъл за секс. Даде си сметка, че тя все още си играе с него, докато се свеждаше над нея, приповдигаше я, целуваше я по устните, издърпваше фуркетите от косата й, разкопчаваше сакото и блузата й и всмукваше зърната й — това винаги я бе възбуждало. Тя му позволи всичко — да я блъсне върху кушетката, да я разсъблече, да я навлажни колкото иска с езика си, да разтвори краката й, да навлезе в нея, но не се отзова. Ангъс я облада с възбуда, каквато никога не бе изпитвал. Колкото по се владееше тя, толкова по обезумяваше той.

След като всичко свърши, Виктория само попита:

— Това достатъчно ли ти беше?

— По дяволите, не! А на теб?

— Толкова мога да ти предложа — неумолимо отвърна тя. — Трябва да тръгвам. Днес има бал в Лайтхаус. Ще се прибирам, за да се преоблека.

Неспособен да помръдне, неспособен дори да разсъждава свързано, Ангъс наблюдаваше как Виктория събира дрехите си и припряно се облича. Бе само пет и половина следобед и нямаше защо да бърза толкова — разполагаха с още един час, дори с час и половина. Как можеше да го изостави, възбудена и неудовлетворена, и то след като седмици наред не бе достигала оргазъм; та нали живееше заради чукането с него? Поне така смяташе той. Презираше се, докато задаваше въпроса:

— Кой ще те води на бала?

— Не е Еймъри. Не го познаваш.

Отиде си и го остави отчаян. Той дълго седя на кушетката, увит в палтото си — нямаше сили да се облече. Трепереше в топлата стая и се опитваше да разбере какво се бе случило, разкъсван между ревността към непознатия мъж, който щеше да танцува с нея тази вечер, да я гледа в очите и да получава усмивките й, и факта, че отново изпитваше яростна жажда за нейното тяло, толкова силна, че му причиняваше болка. Бе готов на всичко, само и само да я люби отново.

„Ти имаш свой живот“ — бе му казала тя. Наистина, така беше. Животът му бе изпълнен от събуждане до заспиване, Ангъс бе отговорен за доходите на една огромна компания, цепеше минутата на две, за да посрещне изискванията на клиентите си, всеки от които се нуждаеше от индивидуален подход; подчинените управители, завеждащи и творчески екипи гледаха него и Милисънт в очите за последно одобрение на всяка подготвена от тях рекламна кампания; трябваше да спортува здравата, защото на спортните площадки мъже като него укрепваха търговските си контакти; да пътува, за да основава международни клонове на агенцията и да контактува с клиентите от други градове… В края на краищата той бе един от водещите в рекламния бизнес.

Какво можеше да даде на Виктория? Само няколко откраднати часа през големи интервали.

„Представи си — каза си Ангъс, — представи си, че се разведеш с Милисънт. Агенцията ще се обърне с краката нагоре и работата за известно време ще отиде по дяволите. Ще се вдигне невероятен скандал. Въпреки това някои клиенти и творчески екипи ще останат при теб и ще започнеш всичко отначало, ще създадеш своя малка агенция, която полека-лека ще се разрасне. Да, това е напълно възможно. Случва се агенции, притежавани от няколко съдружници, да устоят, когато собствениците се разделят.“

Със сигурност имаше право да се разведе със съпругата си, блестящата, прочута Милисънт, и да се ожени за която и да било жена, дори за двадесетгодишно момиче. Най-много да загуби част от бизнеспартньорите си и повечето си приятели. В очите на околните навярно ще изглежда безсърдечен, като се има предвид възрастта на Милисънт и приноса й за неговия успех. Но хората винаги допускат, че проблемите в един брак не си личат отстрани, и проявяват снизхождение.

„Но я си представи, че след развода си с Милисънт се ожениш за Виктория.“ Ангъс най-сетне осъзна с ужасяваща яснота, че Виктория целеше брак. Толкова ли е бил глупав, та да се надява, че тя ще се задоволи само с връзката им?

„Да, представи си, че се ожениш за единствената дъщеря на бившата си съпруга, за младата жена, която в продължение на тринадесет години най-добрите ти познати са смятали за твоя доведена дъщеря.“ Не, никога! Това не беше инцест. Той и Виктория нямаха кръвна връзка. Не я бе осиновявал, дори на ум не му бе идвало подобно нещо. Не бе я докосвал, преди тя да навърши двадесет и шест. По време на невинните им вечери в нейния апартамент нито веднъж не си бе спомнил коя е нейната майка. А след това… не, никога. Особено пък след това.

Да, Ангъс знаеше всичко, но то нямаше значение. Не можеше да обясни нищо на околните. Фактите звучаха неубедително. Нито един от тях нямаше да има тежест, когато скандалът излезе наяве, а одумките нямаше да спрат до самата му смърт. Всички до един, всички членове на всички клубове, всеки доверил му се клиент, стотиците хора, които работеха с него, щяха да го вземат за човек, извършил престъпление срещу природата. Мъж, чукал доведената си дъщеря. Кой знае откога я е чукал. Мъж, предал съпругата си по най-гнусен начин. Който трябва да бъде изхвърлен от обществото. Когото всеки свестен човек би следвало да избягва.

В проблясък на здрав разум осъзна, че трябва да се раздели с Виктория. Да се измъкне от страховитата опасност, за която до днес, оглупял от желание и заслепен от секса, не си бе дал сметка. Беше извършил най-голямата грешка в живота си. Но трябваше да се измъкне от нея безкрайно предпазливо, така че никой, абсолютно никой, да не разбере. Виктория притежаваше властта да съсипе кариерата му, да опустоши най-важното за него.

 

 

През следващите месеци, щом се срещнеха, Ангъс Колдуел се насилваше да повдига въпроса за съвместното им бъдеще. Каза й, че осъзнавал какъв егоист е бил, че той самият не можел да продължава така — било противоестествено да се крият, да не се оженят, след като толкова се обичат. Но, за Бога, налагало се да проявят търпение, за да не се стига до скандали, тя разбирала, нали, милото му интелигентно момиче? Не, не, той бил наясно, че тя щяла да излиза с други мъже, би изглеждало странно, ако не го прави, ала не можел да не ревнува, макар да знаел, че тя не спи с тях, нека му простяла неговата ревност, само да му обещаела, че никой друг нямало да я докосва.

Да, естествено, че й имал доверие, нали знаел колко дълго го била чакала. Молел я само да облекчи задачата му, докато търсел начин как да получи свобода, да не го лишавала от любовта си, от целувките си… Да, знаел, че скоро ще навърши двадесет и девет, но й обещавал дотогава да измисли някакъв приложим план. Не, нека не става и не си тръгва точно сега, когато отново я желаел, нека му позволи да я люби още веднъж, само за това я молел.

Ангъс си осигури, кажи-речи, година, докато търсеше изход от положението.

 

 

— В Лос Анджелис! Не говориш сериозно! Защо искаш да замина там? — извика Виктория.

— Искам да заминем двамата…

— Но…

— Мила, помълчи и ме изслушай. Лос Анджелис е изходът. Дори се чудя как не се сетих по-рано. Истински шанс е да започнем отначало, да изградим нов живот, да сме заедно, да работим и…

— Но защо да заминавам първа, без теб и сама?

— Защото такива големи неща се вършат постепенно. Изслушай ме внимателно, Виктория. Докато работиш за „Колдуел и Колдуел“, си пленник на компанията. Но ако отвориш собствена кантора, ако обявиш своята самостоятелност, аз ще се присъединя към теб веднага, щом получа развод.

— Наистина ли смяташ, че желая да основавам малка агенция, и то сам-сама, в град, който не познавам, на три хиляди мили от центъра на събитията? И дума да не става, Ангъс.

— Ами ако започнеш с около двайсет милиона? Тогава ще можеш да прикоткаш неколцина от най-добрите творчески екипа; те ще те последват. И ще станеш господар на положението в собствената си работа. А аз ще се присъединя към теб с много милиони долари. Не е ли по-добре, отколкото да останем в един и същ град с Милисънт?

— Двадесет милиона?! Откъде ще намеря двадесет милиона?

— Остави това на мен. Зная какво да правя. Ако не успея да ти ги осигуря, няма да заминеш никъде, мила моя, а аз ще се заема с план Б.

На следващия ден Ангъс Колдуел си уреди обяд със стария си верен приятел и пръв клиент Джо Дивейн, който му дължеше много за успеха на „Оук хил фуд“.

— Джо, имам нужда от голяма услуга.

— Имаш я.

— Не бързай. Ще те разбера, ако ми откажеш, но Виктория и майка й имат многобройни и изключително сериозни проблеми помежду си.

— Лоша работа, Ангъс. Съжалявам.

— Никога не са били близки, Джо. Как ли не опитвах да подобря отношенията им, но още когато се ожених за Милисънт, вече е било късно да оправя нещата, каквито и да са били те.

— Наистина лошо, Ангъс, много жалко. Не съм знаел.

— Надявах се да си остане в семейството, сега обаче… е, на теб ще кажа пръв: Виктория е решила да напусне агенцията.

— По дяволите! Направо отвратителна новина! Знаеш колко разчитам на това момиче. Тя е най-силната ми карта! Ужасно жалко, че напуска, ужасно! Но какво мога да направя аз? Искаш ли да поговоря с нея? По дяволите, Ангъс, след като ти не можеш да я задържиш, какво да кажем за мен?

— Точно за това искам да поговорим, Джо. Виктория има намерение да се премести в Лос Анджелис. Смята да вземе със себе си най-добрите ни творчески екипи и да отвори собствена кантора. Не можем да я спрем по никакъв начин.

— Да му се не види! Ама че беля! Не ти завиждам, но най-много съжалявам самия себе си. Имам нужда от момичето, спечелихме много от рекламата, която тя ръководеше, и продадохме много храни.

— Да не мислиш, че не зная. Тук идва ред на услугата, която ти искам, Джо. Ще й дадеш ли част от своя бизнес? Имам предвид трите нискокалорични поръчки.

— Да го изтегля от теб ли? Да изтегля двайсет милиона от теб и да ги дам на някаква нова агенция? Ти си полудял, Ангъс.

— Напротив. Въпрос е само на време — Виктория сама ще те покани. Ще е логично от нейна страна. Откак постъпи при нас преди осем години, тя работи изключително с твоите клиенти, отрака се страхотно и твоят маркетинг и рекламата ти се разбират чудесно с нея.

— Да, толкова по-жалко.

— Джо, напълно е възможно сам да поискаш да се прехвърлиш при нея, но няма да го сториш от лоялност към — Дяволски си прав, няма. Навярно с теб печелим около сто милиона, Ангъс.

— Нещо такова, Джо, горе-долу толкова. Виктория ще трябва да получи компенсация за годините на усилен труд. Надявам се, че няма да е все така непримирима и семейната вражда полека-лека ще се уталожи.

— Какво говориш! Интересно, Ангъс, интересно. Милисънт съгласна ли е?

— Ако Милисънт разбере, че идеята е моя… Остави, Джо, животът ми няма да струва и пукната пара. Нещата вкъщи наистина са много обтегнати. Всъщност майката и дъщерята не си говорят. Аз съм този, който се опитва да се справи с положението. Разчитам на теб, Джо, че каквото и решение да вземеш, никога няма да споменаваш за това.

— Боже, нали ме познаваш. Виж какво, Ангъс, нека си помисля ден-два. Няма причини планът ти да се провали. От една страна, ще запазим Виктория, от друга, ще си останем в „Колдуел“. Напълно ли си сигурен, че няма да размислиш? Двайсет милиона са дебел комат дори за гигантска агенция като вашата.

— От месеци мисля само за това.

— Значи толкова е зле, а?

— Много по-зле, Джо, много.

 

 

— Всъщност какво точно знаем за Виктория Фрост, Арчи, освен факта, че е страхотен професионалист и очевиден наследник на „К и К“? — попита Байрон.

— Какво още ти трябва да знаещ?

— Ами интересно ми е например защо изглежда така дяволски неуязвима. Тя е само на тридесет, като нас, но колкото повече опознавам тая жена, толкова по ми заприличва на непревземаема крепост. Това не е нормално. В поведението й няма шик.

— Никакъв шик, Байрон, точно обратното.

— Дали води полов живот? Ако си имаше гадже, при тия клюкари тук все щяхме да разберем. Този въпрос ме безпокои, макар че не бих си признал пред никого, освен теб.

— Може пък да е лесбийка? Нали така мислят мъжете, ако някоя жена не се интересува от тях? В едно съм сигурен — няма хора, лишени от сексуалност… Виктория не е такава.

— Може пък да пуска димна завеса. Например да води двойствен живот на проститутка в някой бардак като Катрин Деньов в „Дневна красавица“. — В гласа му прозвуча надежда.

— Байрон, сто пъти ти казах да престанеш с тези френски филми.

— Разправят, че като гледаш четири филма на Бунюел, по дланите ти поникват косми — замислено рече Бай.

— Четири! — възкликна Арчи. — Очевидно не обръщаш внимание на великото предупреждение: „Един философ се равнява на двама извратени типа.“

— Кой го е казал?

— Жан Кокто — бързо отвърна Арчи, разчитайки, че Байрон няма да се задълбочава. — Погледни нещата от другата им страна: нашата началничка Виктория Фрост, никога Вики, непрекъснато общува с купища преуспели мъже, особено в „Оук хил“. Може би си е избрала това защитно поведение, тази външност вместо димна завеса, като прикритие. Хиляди работещи жени го правят.

— Не. Тук има нещо друго, Арчи. — След няколко години близко сътрудничество с Виктория Байрон се чувстваше лично засегнат от нейните обноски — уравновесени, изискани и професионални като на изтъкнат дипломат от кариерата преди оттегляне от последния си пост, който винаги по традиция е най-престижният.

Имаше някаква скрита страст у нея, Арчи и Бай отдавна го бяха усетили. Но пред тази страст бе спусната бариера, зад която те не можеха да надникнат.

 

 

Един ден през лятото на 1982 година, точно преди тридесетия си рожден ден, Виктория Фрост покани двамата младежи на вечеря в апартамента си — чест, с каквато досега не ги бе удостоявала.

По време на аперитива и вечерята, сервирана от прислужница в малката, осветена от свещи трапезария, тримата размениха само служебни клюки. За кафето и коняка се преместиха в дневната. Там Виктория спокойно им разказа, че е решила да напусне „Колдуел“ и да отвори своя собствена агенция.

— Не искайте от мен да ви обяснявам защо. — Хубавото й лице се напрегна, а ясният й глас внезапно прозвуча свирепо. — Очевидно и двамата разбирате, че това е свързано с дълбоките, нерешими проблеми между мен и майка ми, но сега няма да се впускам в подробности. Ще взема със себе си три от поръчките на „Оук хил“. Вие си авторите на тези кампании. Знаете, че ви смятам за най-добрия екип в агенцията, и бих искала да дойдете с мен.

Тя замълча за момент и огледа смаяните им лица. Продължи с по-мек глас:

— Вижте какво, момчета, ако отхвърлите предложението ми, много ще се разстроя, тъй като Джо Дивейн наистина ви цени. Той обаче няма нищо против да поканя друг творчески екип, ако вие не се съгласите. С други думи, преместването ми не зависи от вас, то ще се осъществи така или иначе — с вас или без вас. Мога да подбера какъвто екип пожелая от всички агенции в града. Трите поръчки ще ми донесат двайсет милиона долара. Ако кажете да, тримата ще станем равноправни съдружници в новото ми предприятие.

— Почакай една минута, Виктория — спря я Байрон, смаян както от предложението й, така и от перспективите, които разкриваше то. — Да напуснеш някоя агенция и да основеш нова е едно, да вземеш клиентите на „Колдуел“ е съвсем друго. Особено както сте едно семейство. Господи!

— Навярно си чувал за подобни случаи. Разбира се, не се смята за особено честно, но някои от най-големите рекламни агенции са започвали по същия начин.

— Права си, случвало се е и преди — бавно изговори Арчи. — Само че ти знаеш защо го правиш, а ние не. Разкрий ни поне някакви подробности защо Джо Дивейн е решил да заработи с теб. „Колдуел“ открай време се занимават с неговия бизнес. Ако не бяха те, той щеше да си остане най-обикновен производител на храни.

— Не, Арчи, не мога, дори да решите да ме последвате. Но ще ви кажа, че за нищо на света не бих ви помолила да напуснете, ако не бях абсолютно уверена, че всичко ще се нареди. Аз изоставям работата си, бъдещето си… каква по-сигурна гаранция от това?

— И как ще се осъществи? — попита Байрон. Двамата с Арчи отдавна мечтаеха за собствена агенция, ала не бяха предвиждали подобен бандитски сценарий.

— Просто и бързо — отговори тя. — Тримата ще напуснем заедно и ще сформираме нова агенция: „Фрост, Рорк и Бърнхайм“ или „Фрост, Бърнхайм и Рорк“ — зависи от вас, — стига моето име да стои на първо място… В края на краищата, идеята е моя. След около седмица „Оук хил“ ще предложат трите си артикула за преразглеждане. Ще поканят, естествено, титуляря „Колдуел“, както и нашата нова агенция. След обичайното съревнование ние ще получим поръчката. Подобни прозрачни средства не могат да измамят никого, но поне са законни.

— Виктория, Байрон и аз трябва да обсъдим предложението ти.

— Разбира се. — Тя се изправи. — Чакам отговора ви след двайсет и четири часа. Все едно какъв ще бъде, смятам двама ви за най-добрите.

 

 

— Тя ще изгуби много повече, отколкото ще спечели — рече Байрон.

— Да, но, все едно, ще напусне „Колдуел“.

— Почти не познаваме семейството. Дори не съм ги виждал от последното коледно тържество.

— И все пак това е въпрос на почтеност.

— Виктория заслужава нашата лоялност повече от двамата Колдуел. Работим с нея, докладваме на нея.

— Байрон, пресилваш нещата.

— Тя каза, че нейните проблеми били неразрешими.

— Но ние нямаме проблеми с тях — възрази Арчи.

— Обаче не сме им и съдружници, нали. Такъв шанс се дава веднъж в живота.

— По дяволите, така е — процеди Арчи през зъби. — Колко струва да се правиш на „господин Чисти ръце“?

— Не ни е по джоба. Да седим и да чакаме как друг екип ще получи нашите клиенти ли? Три години от живота ни и най-добрите ни идеи отидоха в тази кампания.

— Значи искаш да приемем? — запита Арчи.

— Това въпрос ли е или констатация?

— Ние сме екип — изтъкна Арчи.

— Ти питаш и констатираш едновременно. Умираш си за такива работи.

— Ти също — бързо му отвърна Арчи.

— И двамата искаме, но и двамата го смятаме за неправилно — изпъшка Бай.

— То все едно ще стане, с нас или без нас. Не можем да я спрем, тогава защо да не участваме.

— Не виждам никаква причина, като се изключат етичните съображения.

— Ако се занимаваме толкова педантично с етичните съображения, ще трябва да се захванем с религия, а не с реклама — заяви Арчи и с това реши въпроса.

 

 

Всичко стана точно както Виктория бе предсказала. Скоро след преместването в Калифорния „ФРБ“ набра известен брой нови клиенти: прекрасни лозя в Напа вали, „Тестени изделия Бугатини“, Асоциацията на калифорнийските производители на артишок, една компания за билкови чайове, един вносител на скъп ароматичен оцет и на зехтин и още неколцина — за съжаление все от хранителния бизнес — започнаха като агенция, специализираща се в опаковките за храни, и май бяха обречени да си останат такива. Като цяло новите им клиенти носеха около десет милиона долара, точно колкото да създават илюзията за някакъв прогрес, но подобен напредък съвсем не изглеждаше блестящ за хора, свикнали с възторга от работата в голяма агенция с огромни приходи.

Тогава Виктория реши да наеме кантора, прекадено голяма за техните нужди, и назначи декоратор, с чиято помощ интериорът да шашва бъдещите им клиенти.

Срещаше се с Ангъс много по-рядко, отколкото бе разчитала. Той обясняваше, че Милисънт затруднявала нещата повече, отколкото бил очаквал. Ако я накарал да бърза, щяла да се заинати и плановете им нямало да се осъществят. Той и Виктория били постигнали толкова много, че се нуждаели само от още малко търпение, от още малко време…

„Още време ли?“ — мрачно си рече Виктория и побутна настрани плодовата салата, която Поли й бе донесла. Като че не бе осигурявала на Ангъс търпение, търпение и пак търпение, докато не й се стори, че ще умре от търпеливост. По време на командировката й в Ню Йорк не бе намерил свободна минута за нея, въобще не се видяха насаме. Усещаше как сърцето и тялото й се късат от омраза към майка й и отвращение към Ангъс, неспособен да се изтръгне от безкрайните си задължения.

И какво намери, като се завърна? Арчи и Байрон, единствените хора, на които разчиташе, които знаеха коя е тя, които я познаваха отпреди калифорнийското й заточение, се веселяха, празнуваха и си губеха времето с Джиджи Орсини, прекалено добре облечена и очевидно напълно неподготвена за рекламния бизнес. Това момиче по някаква неясна за Виктория причина й напомняше за Милисънт на младини.