Метаданни
Данни
- Серия
- Скрупули (3)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Lovers, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джудит Кранц
Заглавие: Любовни двойки
Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Библиотека 48
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София
Редактор: Н. Стоянов
Технически редактор: К. Спасова
Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова
ISBN: 954-8047-34-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/881
Издание:
Автор: Джудит Кранц
Заглавие: Любовни двойки
Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Библиотека 48
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София
Редактор: Н. Стоянов
Технически редактор: К. Спасова
Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова
ISBN: 954-8047-34-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/882
История
- —Добавяне
5.
През първия работен ден на Джиджи във „ФРБ“ Виктория Фрост седеше в кабинета си и дори не правеше опит да яде плодовата салата, която Поли й бе донесла. Бе все още разярена от мисълта, че Арчи, Байрон и Джиджи точно в този миг несъмнено поглъщат скъпия си обяд. Как смееха да наемат нов редактор без нейното одобрение? Как си позволяваха да я водят на обяд, като че ли рекламата е една голяма забава и не ги чака спешна работа?
След като два творчески екипа бяха грохнали от работа по поръчката на „Индиговосините“, тя бе казала на Арчи да се отърве от всичко, особено от изтощителния си светски живот, и той самият да залегне над работата — нямаше издадено постановление само жени да се занимават с текста за рекламата на бански костюми. Но той дълго бе клинчил, защото не се бил чувствал квалифициран, и Джиджи бе успяла да се вреди. Тя бе просто едно келеме, една самонадеяна пикла, която смяташе, че заради оскъдния си мижав успех в каталожната търговия има основания да прескочи в рекламата без каквито и да било познания и подготовка. Съдружниците на Виктория очевидно си бяха загубили ума.
Момичето притежаваше онзи тип миловидност, която лично на нея съвсем не й бе по вкуса, но мъжете — тези предсказуеми глупаци — намираха за съблазнителна. Нима не виждаха, че всичко бе постигнато благодарение на несъмнено боядисаната й червена коса, умишлено пресиления грим, сексуалното телце и жизнерадостния й дух? Единственото нещо, което й хареса у Джиджи Орсини, бе костюмът. Моделът на Принс винаги си личи, както и качеството на платовете му. Но ги бяха прахосали за това крещящо същество, което несъмнено щеше да се чувства като риба във вода с фалшиви диаманти. Не бе за вярване, че Джиджи така или иначе бе отгледана от Били Айкхорн, която, ако не друго, имаше вкус. Докато все още живееше в Ню Йорк и бе открит филиалът на „Скрупули“, Виктория бе намерила там точно дрехи в своя стил. Това се отнасяше и за майка й, макар нейният да бе напълно различен, но също толкова изискан.
Да, тя и нейната майка Милисънт Фрост Колдуел нямаха нищо общо помежду си, но и на двете бе трудно да се угоди.
Едно дете бе последното нещо, което искаше. Въпреки това на двадесет и една редакторството до такава степен бе влязло в кръвта на Милисънт Фрост, че даде на дъщеря си име с привлекателен царствен и исторически резонанс — нещо, което нейната майка бе пропуснала, кръщавайки я на своя любима леля. Бе получила равнодушното съгласие на своя съпруг Дан Фрост, за когото детето представляваше същото главоболие, както и за нея.
Двамата Фрост се бяха оженили набързо, както правеха хората през консервативната 1951 година. Виктория се роди дразнещо скоро — след няма и година — и принуди ядосаната си майка да вземе десет дни отпуск от доста голямата агенция „Джак Абът и съдружници“, където вече я смятаха за най-интересната и оригиналната сред младите. Тя съвсем очевидно бе златно момиче и с непринудена лекота носеше своя талант, състоящ се от чиста кинетична енергия и вродено обаяние. С това обаяние Милисънт внимателно прикриваше неприлично големите си амбиции. Беше дребничка, жизнена блондинка, изящна и миловидна, и притежаваше безценния дар да създава впечатление на безобидна. Милисънт Фрост си остана обаятелна чак до самото раждане, очарователна дори в досадата, с която посрещаше евентуалните бъдещи бавачки, и двойно по-обаятелна, когато триумфално се завърна на работа, поверила Виктория на грижите на Лори Шифер — решителна, надеждна млада жена от Цюрих.
Лори възпита дъщерята като спретнато, послушно и здраво дете, което правеше чест на бавачката си; нейните родители надникваха да я видят само вечер, преди да хукнат по коктейли и вечери. Дан Фрост бе младши завеждащ клиентите в голяма агенция и трудовата му характеристика включваше доста социални контакти.
Виктория бе двегодишна, когато двамата Фрост се разведоха. Дан се запиля в Чикаго, а после в Милуоки. Парите за издръжката изтъняваха и накрая съвсем секнаха и Милисънт се видя финансово отговорна за своята дъщеря. За щастие на двадесет и четири годишна възраст бързото й издигане в „Абът“, където вече бе вицепрезидент, завеждащ цялата редакторска дейност, й даде възможност да задържи бавачката и да наеме чистачка на непълен работен ден, да настани Виктория в частна детска градина, както и ежеседмично да поддържа прическата си.
Лори остана при нея, докато Милисънт печелеше успех след успех. Един ден, когато бившата госпожа Фрост бе на тридесет и една, тя изтегли спестените си за черни дни пари и се завърна в Швейцария да си търси съпруг.
— Интернатът ще ти хареса, миличка — увери Милисънт детето, което все още не можеше да повярва, че Лори фактически го е изоставила.
— Защо да не остана тук? — умолително запита момичето. — Обичам училището си.
Бе висока за своите десет години — на ръст почти колкото елегантната си майка, — мършава, с правилни черти и дълга тъмнокестенява коса. Майката съзнаваше, че Виктория не е хубава, но със сигурност не бе и грозновата нито миловидна, нито интересна — просто обикновено, добре възпитано момиченце на десет години с нормални възможности, които бе неин майчин дълг максимално да развие. Единствената особеност на детето бе необикновеното му чувство за собствено достойнство.
— Виктория, тук няма да намериш добри приятели, не можеш да се научиш да яздиш, да говориш правилно френски. Сентръл парк от години вече не е свястно място за игра; почивните ти дни няма да бъдат организирани както по времето, когато за теб се грижеше Лори, няма кой да те наглежда. О, за Бога, Виктория, не можеш да блеснеш, ако не тръгнеш в първокласно училище.
— Да блесна ли?
— Миличка, там ще ти бъде добре. Де да бях имала твоите възможности навремето — непреклонно рече Милисънт Фрост.
Дали дъщеря й разбираше или не, но майката бе положила огромни усилия да я запише в скъпо училище интернат в Ню Инглънд. Момичето определено бе прекалено голямо, за да наемат гувернантка, и прекалено малко, за да я поверят на грижите на икономка, особено при сепналия приток на млади жени от Европа.
Когато Виктория навърши шест, Милисънт напусна „Абът“ и постъпи в „Дойд, Дейн, Бърнбах“, най-страхотната рекламна агенция. Там тя стана един от малцината вицепрезиденти. Водеше бурен светски живот най-вече сред клиентите си — това бе абсолютно задължително при нейната професия. Времето й не бе достатъчно разтегателно, та да помага на детето си за домашните, да вика жени за вечерите, в които отсъстваше, или пък да се тревожи дали дъщеря й има чисти дрехи за следващия ден. Подобна възможност й се струваше направо смешна.
Настани Виктория в интернат близо до Бостън и в най-добрия летен лагер в Мейн. През кратките ваканции и в периода между края на учебната година и началото на летния лагер, ако детето не бе поканено у приятелки, майката наемаше току-що завършили приятни студентки, нуждаещи се от непълен работен ден, да забавляват момичето.
Внимаваше редовно да я посещава в края на седмицата в училище и в лагера, никога не пропускаше да нареди на секретарката си да изпрати прекрасни подаръци за рождените дни на Виктория. Прочу се с богатите празници, устройвани от нея за Деня на благодарността и Коледа, на които канеше всички неженени колеги от службата и на които нейната дъщеря ненатрапчиво, но приятно изпъкваше. Жените в „Дойл, Дейн“ мечтаеха да съчетават също така успешно майчинството и служебната си кариера. Съдеха по самообладанието на Виктория, която се бе научила да прикрива омразата към майка си и никой не се досещаше за чувствата й.
Благодарение на Лори Виктория възприе ентусиазирания култ към „прекрасната майка“, който швейцарката си бе създала, като гледаше колко упорито се труди хубавата госпожа Фрост без мъжка опора до себе си. Отначало момичето бе прекадено заето да се приспособява към училището си и нямаше време да мисли за Милисънт. Но скоро осъзна какво внимание получават приятелките й от своите майки, даде си сметка за любещите писма и дългите телефонни разговори.
И тя понякога получаваше кратки, бегли писма, продиктувани от Милисънт на секретарката в отговор на нейните, изпращани веднъж на две седмици, както бе задължително за всички ученици. Но като посещаваше съученичките си и наблюдаваше с жаден поглед семейния живот на другите, с болка разбираше, че макар никое познато момиче да не бе толкова внимателно надзиравано години наред, единственият човек, комуто не плащаха, за да й отделя време, я бе пренебрегнал напълно.
Нямаше с кого да сподели наблюденията си. Бавно ги попиваше през пубертета и юношеството си. Майка й бе източникът на всички нейни вещи, на всички скъпи официални рокли, на билетите за балет и театър, на уроците по плуване и езда. Всичко разкошно в привилегированото й възпитание бе платено с блестящите постижения на Милисънт.
Но това не бе достатъчно без майчина любов, без желанието на майка й да прекарва времето си с нея. Бе непростимо, напълно непростимо, и то за цял живот.
През есента на 1968 година, наскоро след шестнайсетия рожден ден на второкурсничката, Милисънт Фрост, която на трийсет и шест не изглеждаше по-възрастна, отколкото преди десетина години, за своя собствена и на всички познати изненада се влюби безумно в Ангъс Колдуел, девет години по-млад от нея, изгряваща звезда в „ББД и О“. На двайсет и осем Ангъс бе известен като най-привлекателния управител в един бизнес, в който нито един мъж, особено ако работи с клиенти, не оцелява без изключителна привлекателност. Той притежаваше огромен, неоспорим чар. Бе висок, изискан, потомък на шотландски род скотовъдци; имаше пясъчна на цвят копринена коса, падаща на челото му, и луничаво лице; тъмносивите му очи излъчваха притегателна сила, която той, изглежда, не съзнаваше. Чарът му, от една страна, се дължеше на колебливата му усмивка — плаха и леко меланхолична, а, от друга, на вида му на пораснал ученик. Независимо от това, той бе не по-малко амбициозен от Милисънт Фрост, бе се издигнал съвсем сам, а единственото му притежание бе блестящият му ум, любовта към книгите и способността да събужда доверие у всеки срещнат. Отговори на нейната любов, а разликата във възрастта не бе от значение. И макар да се познаваха само от няколко месеца, решиха да се оженят колкото се може по-бързо.
Милисънт би предпочела на сватбата Виктория да си остане в училище, по-далеч от тях. Според нея порасналото момиче изглеждаше сносно, можеше да се каже дори „хубаво“: бе високо на ръст, с изправена стойка, с чиста като порцелан, бледа кадифена кожа, с гъста, блестяща кестенява коса, с ясни, добре поставени кафяви очи и учудващо дълги тъмни мигли под тъмните вежди. Милисънт се поздравяваше — парите, похарчени по дъщеря й, не бяха отишли напразно: бе отгледала аристократка.
Но Виктория бе обезпокояващо зряла за своите шестнайсет години, а чувството й за собствено достойнство, очарователно у едно десетгодишно момиченце, бе неприемливо за майката точно в този романтичен период от живота й. Всъщност тя вече от години не изглеждаше като младо момиче; бе прескочила тромавата възраст на юношеството, нито пък според критичната си майка можеше да спечели нечии симпатии. Бе станала хладна и сдържана, без намек за мило младежко излъчване, каквото Милисънт имаше право да очаква от толкова скъпо струващо цвете. Аристократка или не, но на дъщерята липсваше чар, а според разочарованата жена нито прекрасната кожа, нито чудните коси можеха да се сравнят с чара. Не използваше дори този дар от Бога — изумителните си мигли; предпочиташе да гледа хората с немигащи очи.
Както и да е, трябваше да присъства на сватбата дори насред зимните си изпити, иначе гостите щяха да се чудят защо не стои до майка си по време на църковната церемония, на която бяха поканени всички важни люде от Медисън авеню. За щастие сред роклите на Виктория, шити за забавите в подготвителен клас, се намери напълно подходяща тъмнозелена кадифена минирокля с късо, свободно сако.
Дъщеря й имаше изпит в събота сутринта. След това разполагаше с време колкото да се облече, да хване самолета от Бостън и да пристигне в Ню Йорк точно за церемонията. Милисънт уреди на летището да я чака кола, та да я докара в „Сейнт Бартоломю“ на Парк авеню, за да се запознае с Ангъс, преди сватбата да започне.
Самолетът закъсня с половин час и Виктория, развълнувана и притеснена, пристигна тъкмо навреме да поведе към олтара майка си, която бе отлагала началото до последния момент. Ангъс Колдуел ги чакаше спокойно, въздългата му пясъчна на цвят коса бе добре сресана, тъмносивите му очи гледаха нежно, но нетърпеливо. Обърна се към Виктория, сведе се над нея и пое треперещите й пръсти в големите си, горещи длани. Стисна ги здраво, взря се в сепнатите й очи с любезно внимание, вдигна едната си вежда в израз на възхищение, усмихна се плахо и незабележимо й смигна. После се обърна към младоженката. По време на венчавката Виктория не откъсна очи от него. Бе се влюбила дълбоко от пръв поглед — първата й любов, единствената й любов, която — тя го усещаше с цялата си самотна душа — щеше да продължи цял живот.
Ангъс и Милисънт Фрост Колдуел се оттеглиха от представителните си агенции веднага след краткото си сватбено пътешествие и основаха своя собствена агенция — „Колдуел и Колдуел“. Джо Дивейн, собственик на „Оук хил фудс“, средно голяма компания, създадена от него преди десетина години, позвъни на своя стар приятел Ангъс още на следващия ден. Дотогава работел с „Огливи и Мъдър“, но след като Ангъс отварял собствена агенция, Дивейн възнамерявал да стане негов постоянен клиент при изричното условие той лично да ръководи делата на „Оук хил фудс“ независимо от разрастването на „Колдуел и Колдуел“.
Още от първия ден Милисънт и съпругът й наглед без всякакво усилие жънеха успех след успех. Учудващ брой творчески екипи от всички гигантски агенции ги заливаха с най-добрите си работи, за да бъдат веднага наети при тях. Заможни клиенти без всякаква покана ги засипваха с проблемни поръчки, а обединените амбиции и таланти на двамата посрещаха предизвикателствата с готовност.
Когато Виктория завърши училище след година и половина, „Колдуел“ печелеха седемдесет милиона годишно и държаха на работа повече от сто души. Тя кандидатства в три известни колежа и бе приета в два от тях. За награда Милисънт Колдуел възнамеряваше да изпрати зрелостницата през лятото в Италия, но тя отказа да напусне Ню Йорк.
— Искам само работа за лятото в агенцията.
— Но това не е подарък, Виктория. Децата тук са готови да се трудят усилено цяло лято; ако се наложи, и в съботите и неделите.
— Аз също. Моля те, майко, изпробвай ме. Много искам.
— В никакъв случай. Няма да е честно по отношение на онези, които наистина имат нужда от работа.
— Ами следващото лято? — примоли се Виктория.
— Виж какво, мила, желанието ти да се трудиш е похвално, но горният курс бе тежък и сега му е времето да се позабавляваш. На твоите години аз бих дала всичко да прекарам такова лято. Момиче като теб трябва да използва ваканциите, за да обогати живота си — в светски и в културен план. Освен това ще ме обвинят в протежиране, ако те взема при нас, а не мога да си го позволя.
„Нито пък — мислеше си Милисънт Колдуел — мога да допусна осемнайсетгодишната ми дъщеря да лагерува цели три месеца в апартамента ни с Ангъс. Господи Боже мой, та ние фактически сме младоженци! Нима Виктория не чувства, че искам да съм сама със съпруга си, без някакво тромаво тийнейджърче да ми се мотае в краката? Не, разбира се, децата, колкото и да са големи, дори не се сещат за подобни неща, когато се отнася до техните родители.“
Следващото лято я изпрати при познато семейство в Англия, а по-следващото — в Гърция. Уреди Виктория да следва трети курс в Сорбоната, а през лятото направи всичко възможно да я изпрати на обиколка из Италия. Момичето не оставаше повече от две-три нощи поред под майчиния си покрив. Коледа и Деня на благодарността посрещаше в Ню Йорк, но всички останали ваканции прекарваше у приятелки, където я посрещаха много по-топло, отколкото у дома.
След завършването Виктория си уреди летния стаж в „Хил асошиейтс“, малка рекламна агенция, в която връзките й с „Колдуел и Колдуел“ бяха сметнати като огромен плюс. Тук тя изпълняваше поръчки, вареше кафе и водеше кореспонденцията. Наблюдаваше, слушаше, поглъщаше и запомняше всяка подробност. Разговаряше колкото се може повече с хората, които имаха време за нея. Не бе за чудене колко много се оказваха те и колко обстойно и с желание я информираха, щом научеха чия дъщеря е — факт, който Виктория споменаваше възможно най-скромно. В края на лятото отново помоли майка си за работа.
— Виктория, това е абсурдно. Нямаш особени творчески дарби и никога не си показвала истинска склонност към писане. Беше всестранно развита студентка, но рекламата… е, тук се изисква ръка на майстор, особено чувство, нещо изключително. Ако ги притежаваше, дори в „Хил“ щеше да изпъкнеш и да бъдеш забелязана. Щяха да ти предложат постоянна работа след стажа.
— Те са малка компания и нямат нужда от мен. Виж какво, майко, зная, че никога не ще напиша рекламен текст, нито ще стана творчески директор. Наясно съм със себе си.
— Е, слава Богу. Тогава какво искаш да правиш тук?
— Мога да стана завеждащ клиентите, ако ми дадеш време.
— Наистина ли?
— Притежавам необходимите умения. Виктория говореше с онази самоувереност, която не се нуждае от наблягане на думите, нито от убедителна интонация. — Не съм творец, но се разбирам с творците. Ценя труда им и го уважавам.
— Но, Виктория…
— Моля те, не ме прекъсвай, майко, изслушай ме. Всеки, който разбира творците, може да се научи как да стане завеждащ клиентите. Необходим е човек, дето умее да изслушва тревогите на клиентите, интелигентно да ги анализира и ясно да ги предаде на творческите екипи. В същото време не бива да допускаш творците да се разстройват, ако любимите им идеи бъдат отхвърлени.
Майка й учудено вдигна къдравата си руса глава. Виктория беше дяволски права.
— Всичко се свежда до това — продължи дъщеря й — да си надежден, организиран, запознат с детайлите посредник, с когото всички се разбират. Ще имам нужда от тренинг и закалка, но зная, че искам да върша точно това. Млада съм, но видът ми не е младежки и в крайна сметка много скоро ще съм подготвена за тази длъжност. Ти твърдиш, че рекламата е бизнес за млади хора. На моите години си била редактор и си гледала бебе. Цял живот съм изпълнявала желанията ти, майко, сега си задължена да ми дадеш шанс. Искам сама да печеля парите си, да имам свой апартамент, да живея собствения си живот.
— Как е възможно да се стремиш към подобна работа, Виктория? — Милисънт бе разочарована и смутена от решителността на дъщеря си. — Господи! Погледни само какво образование ти дадох, спомни си прекрасните си пътувания, страните, които посети, чудесните си лета! Какви хоризонти ти се разкриха, с какви хора се запозна… Защо, Виктория, защо?
— О, било е по твое внушение, майко, какво друго? — Виктория озари майка си с необикновено щедра усмивка и за момент тя учудващо я разхубави. Съзнаваше, че спечелила, пък и какво друго й оставаше след всички тези години на послушно зубрене и пътешествия, през които ни веднъж не се бе усъмнила в превъзходно скриваната си и непрестанно нарастваща любов към Ангъс Колдуел.
Виктория Фрост не бе изпитвала истински интерес към никой от младежите, с които се познаваше. Мнозина от тях бяха привлечени от необикновената й сериозност и хубавия й външен вид, от ненатрапчивото, матово сияние, израз на здраве и жизненост. Бе толкова недостижима, че голяма част от тях я преследваха, изгарящи от любопитство и очаровани. Не им се вярваше, че при техните предимства, богатство, семеен произход, и изобщо при неоспоримо добрата партия, каквато бяха, едно момиче ги гледаше отвисоко, едно момиче, което в края на краищата, реално погледнато, не бе влудяваща красавица. О, тя имаше прекрасно тяло, отлично тяло, но бе лишена дори от намек за сексуалност, дето бе по-съблазнителна от самата плът, а наоколо им гъмжеше от такава. И все пак Виктория бе особено… аристократична, да, аристократка бе точното определение за нея. Виктория те предизвикваше да й направиш впечатление, да я накараш да промени нещо у себе си, за да ти достави удоволствие, но дори тези нищожни надежди бяха обречени. Е, знаеше се, че е разрешила на едно момче да я целуне, но доколкото им бе известно, това бе нейният предел през седемдесетте, когато предели не съществуваха и момичетата от най-добрите семейства експериментираха навсякъде и с всичко.
През 1978 година Виктория навърши двадесет и шест. Бе се дипломирала едва преди четири години, а вече отговаряше за четирима завеждащи клиентите, които работеха за различни отдели на „Оук хил“ в „Колдуел и Колдуел“. Откак преди десет години бе станала първият клиент на Ангъс, хранителната компания се бе разраснала толкова мощно, че сега им носеше почти сто милиона долара годишно, значителен дял от единия милиард долара, който гигантската рекламна агенция печелеше в целия свят за същия период.
— Не съм доволна от Виктория — сподели майка й със съпруга си.
— Защо? Тя върши грандиозна работа. Джо Дивейн я смята за страхотна.
— Ангъс, как може да си толкова тъп? В живота, освен работата съществуват и други неща. Тя няма постоянен приятел. Съученичките й непрекъснато я запознават с различни младежи, те самите отдавна са омъжени, а някои са разведени и отново са се омъжили… А дъщеря ми, доколкото разбирам, се е обрекла на… безбрачие! И ако това не е причина да се безпокоя, тогава какво?
— Първо, за това няма никакви доказателства, то е само твое подозрение. Виктория едва ли ще сподели с теб, че има любовна връзка. Тъкмо обратното, струва ми се. Вие почти не се виждате, камо ли пък да обсъждате нещо интимно. Рядко се сещам, че сте майка и дъщеря. Според мен Виктория е изключително дискретна — винаги е била… загадка, нали? Но долавям скрита дълбоко у нея топлота, неизразена емоционалност, нещо много лично, много прикрито. Въпросът е да срещне подходящ мъж. Тя е почти старомодно момиче, Милисънт, и това донякъде се дължи на начина, по който си я отгледала.
— Дадох й всичко, за което съм копняла самата аз — защити се жена му.
— Не исках да те обидя. Виктория има свое мерило за нещата, чувство за собствената си цена, не съм срещал друго момиче с такава целеустременост. Изключително зряла е за годините си.
Ангъс Колдуел погледна жена си с досада. Сега тя бе на четиридесет и осем. Преди шест години бе влязла в ранна менопауза и оттогава ставаше все по-раздразнителна и капризна. С нея се живееше трудно. Само работата й не бе пострадала. Майка й и баба й бяха починали от рак на белите дробове и за нейно най-голямо разочарование лекарите отказаха да проведат терапия с естрогени.
На четиридесет и пет си бе направила пластична операция на лицето, но това не променяше факта, че жената, за която се бе оженил едва двадесет и осем годишен, се бе променила до неузнаваемост. Тя, както се изразяваха хората, „гонеше петдесетте“, а той бе едва на тридесет и няколко — в разцвета на силите си. Толкова незначителната някога разлика от девет години поглъщаше почти цялото му внимание.
Бог му бе свидетел, че Милисънт все още бе руса и хубава. Той знаеше точно до минута какво й се налага да търпи ежедневно, за да запази вида си. Но бе по-жизнена от всякога. Въпреки това в изключително женствените си дрехи и чудовищно скъпите си бижута, които бе превърнала в търговска марка на своя стил и в белег за успеха си, тя бе заприличала на малка, крещящо изрисувана птичка, летяща насам-натам с насилена енергичност, блещукаща, искряща и все по-изсушена и изкуствена в опитите си да поддържа около себе си примамливата и така присъща й някога златна атмосфера. „Същинско колибри — мислеше си мрачно Ангъс, — очевидно неспособно да спре полета си и да се задържи някъде; винаги в движение, доста пъстро, но учудващо неубедително колибри.“
Макар Милисънт упорито да поддържаше изящната си фигура с едночасови всекидневни упражнения, макар все още да носеше дрехи шести номер, тялото й не бе стегнато и свежо, когато той я докосваше, а желанието му да го прави намаляваше все повече.
С ежегодното разрастване на агенцията Милисънт бе станала любимка на пресата. Тя бе звездата на висшето общество, човек, когото цитираха като авторитет, старейшината на рекламната общност. Същото се отнасяше и за Ангъс, но госпожа Колдуел бе жена и привличаше върху себе си всеобщото внимание. Бе превърнала самата себе си в пазарна стока. Никога не се изморяваше да подбира и носи най-натруфените дрехи на американската висша мода. Тя бе причината да купят заедно с цялата прислуга и да обзаведат три приказни имения в Саутхамптън, Ямайка и Кап Фера, както и за често фотографираната им двуетажна къща на Пето авеню.
И двамата Колдуел често пътуваха до канторите си в Канада, Лондон, Япония и Германия. Обикновено заминаваха поотделно, за да не изоставят агенцията си без контрол. От самото начало на съдружието им един клиент — „Оук хил“ — изцяло „принадлежеше“ на Ангъс, а над козметичните предприятия властваше Милисънт. Но иначе големият им успех почиваше на факта, че най-богатите им клиенти предпочитаха да разчитат едновременно на способностите на един уникален мъж и една уникална жена. Множество прочути рекламни агенции най-сетне бяха приели, че жените определят какво да се купува в семейството, но компаниите се ръководеха преди всичко от мъже и присъствието на Ангъс им създаваше сигурност.
Колдуелови представляваха блестяща двойка, чийто частен и светски живот наред с успеха им в бизнеса бяха неразделно свързани.
През последните пет години Ангъс Колдуел изневеряваше от време на време на Милисънт, но бе достатъчно умен да не се обвързва с жена, която би предявила претенции. Връзките му бяха предпазливи и анонимни; винаги се осъществяваха извън Ню Йорк — случайни срещи без продължение. Тяхната потайност криеше някаква жалка еротична възбуда, но не го удовлетворяваха, като се изключи чисто физическото облекчение, което му носеха. Бизнес партньорството със съпругата му опазваше парите им в семейството, но го и задължаваше да се държи като мъжко превъплъщение на нещастната съпруга на Цезар; трябва да е извън всяко подозрение в невярност. С възрастта и утвърждаването на царственото й положение незадоволеността, постоянната бдителност и ревността на Милисънт към по-младите жени в бизнеса нарастваха.
Ангъс сурово си казваше, че любовта не е за него. Все по-често си даваше сметка, че жена му не го привлича и че би опитал още веднъж да се влюби, стига с това да не разрушеше всичко достигнато в кариерата му.
Веднага след като бе назначена за завеждащ клиентите (а не бе работила и година в „Колдуел“), Виктория прекара часове наред в търсене на апартамент. Досега живееше в обзаведено студио. Знаеше точно какво иска и го откри в една пресечка на Източна петдесет и пета улица. Сградата бе стара, фоайето бе скарано с елегантността, евтино модернизираните асансьори нямаха нужда от придружител. Апартаментът се даваше, „както е“, без никакви отстъпки за повредите.
Въпреки това сградата предлагаше онази солидност, която за младата жена стоеше над всичко, обещаваше усамотеност и бе достатъчно отдалечена, та приятелите й да не се отбиват често. Трите стаи и кухнята не бяха докосвани през последните двайсет и пет години, но Виктория забеляза, че стените са дебели, таваните достатъчно високи, а стаите — просторни.
Още щом застана сред олющените стени и мръсните прозорци, тя си представи, водена от своята страст и интуиция, какво ще направи от това жилище, та то да стане мястото, където Ангъс Колдуел ще се чувства истински щастлив. Интуитивно усещаше, че той би предпочел да живее в много по-семпла обстановка, отколкото Милисънт му предлагаше.
Всички промени в апартамента се извършваха с оглед на високия енергичен мъж. Тя създаде едва доловим, невидим уют, за който едва ли би помислила, ако възнамеряваше да живее сама. В дневната окачи лавици за книги от пода до тавана. Цялата дограма в жилището бе боядисана в топли червеникавокафяви цветове. Завесите на прозорците бяха в малко по-тъмен оттенък на същия цвят. Подовете боядиса в медено. Избра дълбоки кресла и кушетки с проста конструкция, тапицирани с кафява кожа и здрава тъкан в червено и ръждиво, тук-там с жълто и зелено. През стаите сякаш току-що бе преминала ранната есен. Купи стари, приятно патинирани селски маси, избра обикновени настолни лампи и ги разположи много сполучливо. На блестящите подове просна няколко избелели, но красиви килимчета.
В съботните дни полека-лека напълни лавиците с умело подбрани книги, каквито имаше Ангъс. Беше ги търсила в антикварните книжарници из целия град. На почетно място в дневната стоеше стара махагонова библиотечна стълбичка. Пръсна няколко бежови купи, пълни с ябълки, орехи и лешници, а край прозорците нареди добре поддържани зелени растения. Пребоядиса мрачната кухня в блестящо бяло, покри пода й с теракотови плочки. Снабди се с първокласна кухненска техника, тъй като, независимо от солидното си образование бе отлична готвачка.
С една дума, апартаментът стана уютен и домашен — мечтата на всеки мъж.
За по-малко от година Виктория започна да работи с разнообразните клиенти на „Оук хил“. Бе се заела с хранителната промишленост още във втори курс и нямаше известна рекламна кампания за храни, с която да не бе запозната. Години наред бе следила всички списания, свързани с тази промишленост, без да споменава никому за това.
Когато Милисънт отсъстваше от града по работа, а Ангъс оставаше в Ню Йорк, Виктория съвсем естествено започна да го кани от време на време на вечеря. Каза му, че си готвела сама и винаги се намирала храна за двама. Нямало нищо по-просто от това да сложи още една чиния на кухненската маса, да отвори бутилка вино и да прекара една вечер в разговори за работа, за книги, политика и изкуство или по всеки въпрос, който двама интелигентни хора могат да обсъдят, ако работят заедно.
През тези дълги вечери тя не си позволяваше и най-малък намек за някакви чувства. Пиеше половин чаша вино цяла вечер, та по всяко време да се владее напълно. Никога не задържа погледа си върху него прекалено дълго, не използва нито една от общоприетите женски хитрости дори подсъзнателно. Нито веднъж не спомена за връзката си с неговата съпруга. Милисънт Фрост Колдуел преставаше да съществува, щом дъщеря й се превърнеше във внимателен слушател и интересен събеседник, за когото духовният живот стои над всичко. Сядаше на известно разстояние от него, достатъчно, за да насърчава разговора, но и отдалечено, та да избегне създаването на всякаква друга близост. Щом станеше време Ангъс да си тръгва, тя си намираше някаква работа във всекидневната и безстрастно му махваше за довиждане. Дори в кухнята по време на вечеря съблюдаваше разстоянието помежду им, подаваше му купите, каната, подноса през широката маса и нито веднъж не се наведе над него да му сервира или да му напълни чашата. Никога не го покани да разгледа спалнята й, макар в Ню Йорк да бе прието домакините да развеждат гостите из цялото си жилище, и Ангъс постепенно осъзна, че тя въобще няма да го стори.
Виктория винаги се преобличаше за идването му. Сваляше тъмните си, аскетични не за възрастта й дрехи, каквито бе избрала за работа още от самото начало, и навличаше нещо небрежно — стари, избелели, доста големи джинси, също толкова износени фланелки и пуловери. Подбираше ги в прасковен цвят или в пепел от рози, пастелни, ненатруфени, които подчертаваха хубавата й кожа. Винаги си слагаше сутиен, но не обуваше чорапогащник, та грубата тъкан на дънките да трие тялото й и постоянно да й напомня каква роля играе. Разпускаше косата си да пада свободно по гърба, не слагаше грим на прекрасното си лице и чистите си очи. Изглеждаше невероятно млада, безгрижна и невинна.
За млада, млада беше, но безкрайно предпазлива и далеч от всяка невинност, с изключение на чисто физическата. Напълно ясно съзнаваше, че с течение на времето Ангъс Колдуел започва бавно да полудява от желание, но не се издаде с нищо, не отрони и дума. Непрестанно се заричаше да остави всичко на него. С нищо нямаше да го окуражи, нито щеше да му даде да разбере, че копнее за него с всеки сантиметър от кожата си, с всяка клетка на мозъка си. Победата й трябваше да е пълна.
Постепенно дори при възможност да има някоя жена без всякакви последствия Ангъс Колдуел осъзна, че не изпитва желание да прониква в чужда плът и в нечий непознат разум. Онова, което преди бе смятал за необходимо облекчение, започна да му изглежда мизерно при мисълта за Виктория. Живо си я представяше в омагьосаната тишина на нейния апартамент, подобен на просека в гора, спокойна, усмихната, готова винаги да разбере идеите му, да го изслуша внимателно, да изкаже интересно мнение.
Все по-нетърпеливо очакваше вечерите с нея, но във всичко това се промъкваше една странна нотка. Нито той, нито Виктория споменаваха пред Милисънт за срещите си. Не бяха обсъждали този пропуск. И двамата негласно се бяха споразумели, че тя няма да погледне с добро око на часовете, които те невинно прекарваха заедно. Дали това бе още един пример за такта на Виктория, който тя толкова успешно използваше при работата си с клиентите, или се държеше така, защото той бе неин шеф? Или пък бе реакция на изключително обтегнатите взаимоотношения между майката и дъщерята? Бе станало прекалено късно за подобен въпрос. Във всеки случай Ангъс благославяше мълчаливото им съгласие, тъй като нарастващата, бдителна ревност на Милисънт към десетките му колежки и подчинени неизбежно щеше да се разпростре и върху дъщеря й, макар Виктория да не даваше никакви основания за това.
Никакви. Той нямаше основание да мисли за нея с неудържима страст, но тъкмо страстта го поглъщаше изцяло. Изгаряше ден и нощ от копнеж по момиче, което не искаше от него нищо, освен някоя и друга спокойна вечер, което дори не си даваше труда да се гримира заради него. Тя не споделяше нищо за личния си живот, та да подхрани жадното му въображение, бе го приела като приятел, и нищо повече.
Щом я срещнеше в службата, облечена в почти монашески черни дрехи, със строга прическа, студена, компетентна, овладяна, та човек я вземаше за тридесетгодишна, Ангъс не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за това как изглеждаше тя по време на техните вечери. А попаднеше ли в апартамента й, го преследваше мисълта каква ли е гола в леглото, освободена от тия проклети дънки и развлечени пуловери, тръпнеща в очакване, със затворени очи, готова за него, изнемогваща за него… Господи! Време е да се спре, казваше си той, докато се обличаше за благотворително представление в Института по костюмите към Метрополитънския музей на изкуствата.
Питаше се какво ли мисли тя за особата му, докато се разглеждаше в огледалото. Дали въобще се сещаше? Навярно мечтаеше за някой от двамата младежи, които неотдавна бе прикоткала в агенцията и с които прекарваше почти всичкото си време в кантората. Арчи Рорк и Байрон Бърнхайм, много търсен творчески екип, наети да работят върху три нискокалорични изделия на „Оук хил“. Ангъс мрачно си даде сметка, че Арчи е от онзи тип млади мъже, за които копнее всяко момиче. Но Байрон по би й допаднал. Бе по-висок от Арчи, по-мършав, с червеникава коса.
Да вървят по дяволите и двамата! Както и всички мъже, с които работеше Виктория и с които навярно излизаше, макар да не бе споменавала ничие име. Да върви по дяволите и музеят, разположен само на няколко пресечки от дома им. Можеха лесно да отидат дотам пеша, ако Милисънт не си бе облякла тъмносиня рокля на Скаси. Тя умело прикриваше голите й ръце с двоен пласт шифон, та да не си личи провисналата плът, която никакви упражнения не можеха да стегнат. Роклята бе специално ушита, за да подчертае диамантите й за три милиона долара. Милисънт, очарователно сресана и гримирана от специалист, дошъл за целта преди два часа, буквално не смееше да измине пътя от фоайето на дома им до отворената врата на лимузината от страх да не бъде нападната дори на Пето авеню.