Джудит Кранц
Любовни двойки (3)

3.

И ето, само четири дни след срещата си със Саша Джиджи се настаняваше в един кабинет с Дейвид Мелвил след най-бързия обяд, приготвян някога в „Дом“. Благодарение на старомодните размери на сградата кабинетът представляваше истинска стая, за разлика от обичайните кабинки на художествените екипи. И двамата бяха събули обувките си и бяха качили крака на бюрата си.

— Я да чуем размишленията ти относно банските — подкупващо я покани Дейвид.

— Цялата тая работа е същински ад за всички, навършили единайсет — решително отсече тя. — Искам да узная повечко за Виктория Фрост. По време на обяда дори не споменахте името й. Наслушах се на страхотните ви дрънканици, на войнствените ви историйки за изтърваните поръчки, на благоприличните ви вицове за пред жени, за които няма да ви обвинят в сексизъм, та чак сякаш ми преляха тестостерон от разискванията ви. Но призракът на благосклонно отсъстващата госпожица Вики сякаш седеше с нас на масата. Разкажи ми всичко за нея.

— Тук съм само от шест месеца, а тя май отсъства през повечето време — неубедително отговори Дейвид.

— Все знаеш нещичко, Дейвид, момчето ми — хайде, изплюй камъчето!

— Не разполагам с никакви сведения за личния й живот. Честна дума. Но в професионално отношение си тежи на мястото и е опитна. Много е печена в мениджмънта. Тя ни е служебният шаман — непрекъснато ловува за нови поръчки, а когато предлагаме идеите си на някой бъдещ клиент, тя играе съществена роля в преговорите. Виктория изключително добре се поставя на мястото на клиента и разбира гледната му точка — „културата“ му, както чудновато се изразяваме тук, сякаш става дума за друга държава.

— И ако „културата“ на клиента отхвърли идеите?

— Тогава се прибираме у дома, при собствената си „културичка“, и си удряме главите в стената, докато ни хрумнат нови идеи или умрем. Както се случи.

— Нима тя не убеждава клиента, че нашите идеи са добри?

— Това е работа на художествените екипи. Виктория ни напомня какво сме длъжни да правим, за да задържим поръчката. Истинската й цел е компромисът. Освен това се подмазва на клиента или иначе казано, изгражда лични взаимоотношения с него и се грижи за щастието му.

— Тогава кой всъщност ръководи агенцията?

— А?

— Виктория ли, Арчи ли или Байрон?

— Тримата заедно. Те са шефовете, собствениците и те делят печалбите, а как — не зная. Арч и Бай са художествени директори. Виктория е изпълнителен директор и главен контрольор.

— Ами ако имат разногласия? Кой взема надмощие — художествените директори или госпожица Вики?

— Сега вече навлизаш в работи, дето не ги знам — протестира Дейвид. — Не ходя на тези събрания.

— Според теб тя защо ми се вбеси още от самото начало?

— Напоследък все е напрегната, а когато се връща от Ню Йорк, е направо непредсказуема. Смятам, че е, защото не изглеждаш като новоназначен член на художествен екип. С тоя костюм минаваш за мениджър, а в това отношение Виктория е страхотен шовинист. Мениджмънтът несъмнено е нейна територия.

— Но в агенцията сигурно има и други мениджъри — възрази Джиджи, — и други завеждащи поръчките. Нали освен Арчи и Байрон съществуват още три художествени екипа?

— Там са все мъже и сред тях госпожица Фрост е безпрекословен главатар. Тя ги е наемала — до един. Рекламата като цяло е мъжка работа, а във „ФРБ“ — повече от другаде. Виктория е единствената жена с реално влияние тук. И определено е единствената, която се облича като ръководител. Останалите жени се носят направо небрежно, с изключение на Зиги и Джоун — и двете са художествени директори. Е, те вече минават всякакви граници — толкова са ексцентрични. Арч и Бай от време на време го раздават нюйоркски, особено като правят хайка, както след теб. Аз се облякох изискано днес заради обяда.

— Е, поне си изясних, че тя не влага нищо лично — намуси се Джиджи, все още неубедена. Не й се вярваше нарушаването на правилата за обличане от страна на един новоназначен да предизвика толкова враждебна реакция. — И тъй, да се върнем към теб, Дейвид, моето момче. Женен ли си, самотен или разведен? Още не сме си разказали целия този „личен боклук“.

— Нямаме време за това сега — отмина той дружелюбния й въпрос. — Банските ни чакат.

— В един идеален свят на никоя жена не би й се наложило да излага плътта си на добре осветено обществено място, като изключим двадесетина представителки на слабия пол, родени, не — предопределени за манекени на бански костюми за кратък период от живота си — произнесе Джиджи разсъдливо. — Може би някъде между шестнайсет и деветнайсет плюс-минус няколко години.

— Възнамеряваш ли или не да ми помогнеш да продавам бански или както казваше майка ми — къпални костюми? — навъси се Дейвид. „Невъзможно е да се влюбя в Джиджи — обеща си той. — Моля те, Боже, или който и да си, увери ме, че не съм се влюбил още първия път, щом успях да я зърна.“ Нямаше време за любов: рекламата бе шестнайсетчасово ежедневно призвание, а не работа и той се бе зарекъл да отложи личния си живот за по-следващото десетилетие.

— Къде е капучиното, което изгаряше от желание да ми направиш тази сутрин? — запита Джиджи с копнеж и въздъхна мечтателно, а на него му се изправиха косите.

— Банските предлагат огромни пазари, Джиджи — настоя Дейвид и за свои ужас усети, че изпитва невероятно, тайно удоволствие да произнася името й. — Както и много реклами в списанията, редакторска подкрепа и връзки за в бъдеще. В края на краищата жените трябва да се прикриват с нещо, докато плуват, а не могат да носят един и същ бански цял живот.

— Ще ми се да можеха. И ми се прищя да хапна твоите сушени смокини, дето се опитваше да ми ги пробуташ одеве. Още съм гладна.

— Проучванията сочат — продължи Дейвид решително, пренебрегвайки горещото си желание да й поднесе най-коленопреклонно всички трошички в кабинета, — че жените най-често се оплакват от широки ханшове, наедрели талии, шкембета, увиснали дупета и други обичайни следпубертетни промени в теглото. Опитните дизайнери в „Индиговосините морета“ са изнамерили множество начини да сведат тези проблеми до минимум. Къде си, Джиджи? Джиджи. Да знаеш, че още два творчески екипа — Кери и Джоун и Джон и Лу — също работят по поръчката на „Индиговосините морета“. Тук водим ожесточени вътрешни съревнования. Докато ние си лафим, те седят в уютните си дупки и се опитват да ни излязат с такива хубави неща, че да ни призлее. За Бога, чуваш ли ме?

— Прощавай, Дейвид, бях се отнесла — рече тя без ни най-малък признак на разкаяние. — Тъкмо решавах дали съм готова да разкрия подробностите около това как загубих своята девственост и установих, че вече съм готова.

Той подмина думите й, но сърцето му подскочи: „Нима е бил такъв наивник, та да я смята все още девствена?“

— „Индиговосините морета“ са се специализирали в бански, в които едрите жени да изглеждат добре. Нашият купувач е ясно набелязан — последното допитване до общественото мнение показва, че петдесет и осем процента от американците страдат от наднормено тегло…

— Така твърдят — равнодушно вдигна рамене Джиджи. — Между другото аз съм зодия „Овен“.

— Защо, по дяволите, са те взели? Ето какво искам да зная. — Дейвид си свали очилата, тръшна ги на бюрото и й хвърли гневен поглед. „Овен“ бе съдбовният за него любовен знак. За своите двадесет и осем години се бе влюбвал два пъти, и все в „овни“. Дори космосът бе против него.

— Какво ще рече това? Нима ме мразиш, задето отказах твоята проклета природоцелесъобразна ябълка?

— Дявол те взел, не приемай всичко толкова лично, че да хленчиш! Виктория потроши седмици, за да се сдобием с тази поръчка, а ти засега си сто процента отрицателно настроена към вероятния ни клиент. Но теб са те наели, за да създадеш копнеж, Джиджи, да накараш жените да закопнеят за бански от „Индиговосините морета“.

— Никоя нормална жена не копнее да си купи, чийто и да било бански — нито от „Коул“, нито от „Готекс“, нито от „Сандкасъл“, пък едрите жени — още по-малко от другите — заинати се Джиджи.

„Още не съм готова да се заловя за работа“ — недоволно си мислеше тя. Арчи и Байрон така и не бяха намерили време да я представят на останалите, нямаше и помен от банските на „Индиговосините морета“, та да получи представа като как изглеждат, а не бе свикнала да съчинява текст, изсмукан от пръстите. Винаги се бе вдъхновявала от самите стоки или поне от снимките им.

— Налага се да ги накараме да закопнеят — подчерта Дейвид.

— Няма логика. Копнежът не става по принуда, моето момче. Той възниква неволно — направи справка в речника.

— Не и във „ФРБ“, Джиджи. Тъкмо в това се крие съдбоносната разлика между каталога и рекламата. Тук ние създаваме копнеж. Вникни в програмата, Джиджи. Прояви поне малко ентусиазъм, дявол да го вземе!

Ядосана, тя скочи и чевръсто му отдаде чест.

— Но аз съм ентусиазирана, сър! Покажете ми още веднъж набелязаната цел. Готова съм за полет призори. Бомбите са хвърлени, сър! — „Искаше ентусиазъм, на ти го!“

— Не се занасяй.

— Слушам, сър! — Тя отново отдаде чест.

— Говоря сериозно. Чака ни работа.

— Така е, сър!

— Ако още веднъж отдадеш чест, ще ти откъсна ръката.

— Да, сър!

— Сядай, да ти се не види!

— Да, сър!

— Ако още веднъж чуя „сър“, ще ти откъсна главата.

— Както кажеш, Дейви, красавецо мой, хубавото ми момче. — Джиджи седна и се почувства по-добре. Тази бегла проява на непокорство, макар и символична, както винаги я ободри.

— Много е готино да си имаш съотборник… Досега съм работила все сама… Навярно твоето превъзходство ме увлече. — Тя изпърха с мигли срещу него и просто ей така — от нямане какво да прави — го поощри с безсрамна, кокетна усмивка — незаменима, фатална и неизбежна. „Дали Дейвид осъзнава, че като си свали очилата, очите му изглеждат изненадващо огромни, изпъстрени със светлокафяви петънца? Късогледите мъже печелят без очила.“

— Защо ми се усмихваш така? — запита я Дейвид. Чудеше се как ще отложи личния си живот за по-следващото десетилетие, след като единственият личен живот, който бе искал, седеше до него в кабинета.

— Защото се опитвам да те подлудя… сър.

— Пукнат грош не даваш за банските, нали?

— Липсва ми дух на сътрудничество, сър — това винаги ми е създавало проблеми.

— Поръчката е за седем милиона долара — дребна за някои, но съществена за малка независима агенция като нашата. А „Индиговосините морета“ са солидна компания със страхотен потенциал за разрастване.

— О, чудо на чудесата!

— Речникът ти е като на единайсетгодишна.

— Седем милиона! Ей, това е почти достатъчно за евтин филм — закачи го Джиджи. Горкото невежо момче бе прекалено сериозно. Беше длъжна да го развесели.

— Джиджи, продължаваме да губим време.

— Напротив, опознаваме се един друг, махаме от пътя си „целия този личен боклук“, както предложи Арчи. Или май беше Байрон?

— Не желая да слушам как си загубила девствеността си, Джиджи, промених решението си. Не искам да научавам никога.

— Бре-бре, ама това ме оскърбява. Ако не ме изслушаш сега, ще ти се наложи да го сториш по-късно. Не можем да прескочим такава тема, както се прескача трети клас. Но тъй да бъде. — Тя сграбчи един жълт бележник и молив. — Дейви, ти упорито наричаш набелязания купувач на нашия клиент „едър“. Аз зная, а и ти знаеш, че в действителност искаш да кажеш „дебел“. Да приемем, че с думата „дебел“ няма да продадем този продукт. Дори „закръглен“ не върши работа. Да смятаме ли тогава своя купувач за „пищен“? Пищността е привлекателна — сума хубави неща за ядене и пиене в изобилие за всички, всеобща радост и удобства.

— Добре. Що се отнася до мен, никога „едър“, винаги „пищен“. Тук аз съм само художествен директор.

— В „Скрупули две“ продавахме дрехи за пищни жени с тонове. Наричаме ги „Доли Мун“.

— Как, по дяволите, сте успели да използвате името на Доли Мун? Последният й филм с Дъстин Хофман беше върхът! — Дейвид изпъна рамене на стола.

— Както обикновено, Доли се опитваше да отслабне и реши да мотивира диетата си с желанието дрехите „Доли Мун“ да не са й по мярка. Ето защо ни даде разрешение да използваме името й. Тя е най-добрата приятелка на Били — това улесни нещата. Значително.

— Очевидно ние не можем да я използваме за „Индиговосините морета“.

— Не. Мисълта ми е, че в каталога не снимахме „Доли Мун“ на стройни модели, а използвахме наистина пищни жени. Пищните жени си дават ясна сметка, че са пищни. Те са справедливо подозрителни и се вбесяват, когато им показват модели шести номер, предназначени уж за тях. Няма нищо лошо да си пищна — някои са такива по природа, други не. През всеки друг век, а дори и в началото на нашия този въпрос не е пораждал спор. Много мъже — изненадващо многобройна група — въобще нямат нищо против пищните форми. Не бива никога да се подценява обаянието на пищните жени. Но когато те си купуват бански, скърцат със зъби и ненавиждат самата мисъл, поради което отлагат колкото се може по-дълго. Дори само за да ги докараме в магазините, трябва да превърнем банските поне в донякъде желана покупка, но за копнеж не може да става и дума.

— Цял съм слух.

— Агенцията на Нина Бланшар разполага с цял списък от бивши модели, станали прекалено пищни за работа. За „Скрупули две“ ги вземахме оттам. Защо да не покажем продукта върху най-величаво пищната и най-хубава манекенка, която ни се удаде да намерим? Да я превърнем в нашето момиче за индиговосините постери?

— Ами… ъхъ… може би — бавно изрече Дейвид. — Никога не е правено, но това не означава, че е невъзможно.

— И някой мъж с нея? — запита се Джиджи.

— Не, представям си я сама в басейн — сочна Венера в сочно тюркоазена вода… тя… не се носи по водата… а изскача от нея направо от дъното, край нея летят сочни искрящи пръски вода… сочни рамене, гъста коса, пригладена назад, сочна усмивка, страхотни зъби, а от изделието се вижда само дали изпълнява чувствената функция да поддържа един сочен чифт пищни цици — големите цици не са включени в списъка на оплакванията.

— А надписът е: Достатъчно жена ли сте за „Индиговосините морета“?

— И толкова?

— Друго не ни трябва.

— „Достатъчно жена“… защо не поразработиш темата? По-подробно? За дизайнерите: да знаят какво да сведат до минимум?

— Не — решително отряза Джиджи. — Достатъчно е да събудим любопитството на жените дали са „достатъчно жени“, та да се осмелят да влязат в магазините за бански: там те сами ще открият какво е нужно. Най-тежкото е въобще да ги вкараме там.

— Добре. Ето как изглежда. — Дейвид нахвърли нещо с флумастер върху специална оризова хартия и й подаде скицата. Джиджи незабавно я огледа.

— Наистина си добър.

— Аха. Затова ме сложиха да работя с теб. Това е възнаграждение — вместо повишение.

— От колко други идеи се нуждаем?

— А ти колко имаш?

— Още не зная. Сега започвам. „Достатъчно жена“… би могло да стане „За жената, която е изцяло жена — Индиговосините морета“. Ами ако използваме „пищна“ на италиански — abbondanza! Първо въпрос: „Притежавате ли abbondanza?“, а после следва списък от неща като: „О, учите се да танцувате танго, готвите по рецепти на четири езика, всички съседски момчета се увъртат около вас, вие подсвирквате на строителните работници, получили сте награда за своето барбекю, имате четири страхотни червени рокли, пеете като Доли Партън, страхотно го духате“, а след това казваме: „Индиговосини морета“ — бански костюми за жени с abbondanza!, и наемаме София Лорен да позира за нас. Тя се снима в реклами за очила, тя предизвика разкола — тя е въплъщението на abbondanza, защо да не направим опит да я вземем?

— „Страхотно го духаш!“ Как ще влезе в текста!

— Дейви, за Бога… Май те шокирах. Ти се изчерви! — Джиджи извъртя очи с греховна наслада. — Просто проверявах дали ме слушаш.

— Слушах. — Дейвид си помисли, че навярно е изглеждал разконцентриран, докато си е представял как Джиджи съблича един миниатюрен смален бански на „Индиговосините морета“.

— Опитвам се да създам настроение от рода на: „Голямо чудо, по дяволите! Да не взимаме банските чак толкова навътре.“ Жените обичат да попълват тестове. И аз винаги ги попълвам, където и да ги срещна. Дявол го взел! Току-що осъзнах, че не притежавам abbondanza. Никога не подсвирквам на строителните работници.

— Не променяй темата точно когато импровизираш — примоли се Дейвид. — Трябват ни поне четири идеи, за които сме сигурни, че стават, плюс още няколко, в които не сме дотам уверени, та Арчи и Байрон да имат какво да отхвърлят. Но не прекалено много — никога не обърквай клиента.

— Сега разбирам какво си подразбирал под „да си удряме главите в стената“. Ако не бях жена и ако не знаех как Доли Мун се отнася към тялото си, нямаше да съм наясно накъде да поема оттук нататък — замислено рече Джиджи. Внезапно и решително се изправи. — Да хвърлим по едно око на истинските, реални бански, Дейви. Хайде да идем в спортния универсален магазин на „Нордстром“ и там да проведем задълбочено проучване „по места“. А после ще се отбием в магазина за моторни превозни средства и ще си побъбрим с дамите, дето чакат на опашка за очния лекар. Моето татенце винаги ми е казвало, че те формират основните средоточия. Не се налага да им плащаш и обичат да си поприказват.

— Виж, Джиджи, прощавай, задето ти казах, че си несериозна и пукнат грош не даваш за банските.

— Чувал ли си мотото: „Не се отнасяй сериозно към своята работа — отнасяй се страстно.“ Към това се стремя — стъпка по стъпка. Ей, Дейвид, спри! Да не си посмял да си вземеш ключовете. Аз ще те карам в моята червена количка.

 

 

— Знаеш ли, че имам братовчед, почти милионер, собственик на търговски центрове? — запита Били Спайдър, докато, останали сами, си пиеха питието преди вечеря пред огъня в камината, след като близнаците най-сетне бяха прибрани в креватчетата им.

— Не. Как се казва?

— Уинтроп, Бен Уинтроп. Всъщност — Бенджамин Уорън Солтънстол Уинтроп ни повече, ни по-малко. Говори ли ти нещо?

— Високо и ясно. Според „Форбс“ е един от най-агресивните бизнесмени на осемдесетте, макар те да използват по-вежлива терминология. Не знаех, че сте роднини. Той действа от Ню Йорк, не от Бостън.

— Може, но е също и един от ужасната тайфа зли братовчеди, които ме тормозеха, докато растях в Бостън. Бяха десетки, и все гадни. Не си спомням никого на име Бен, но той позвъни днес следобед и убедително ми доказа самоличността си. Уорънови са разклонение от родословното дърво, пристигнало на „Мейфлауър“^[1].

 

 

— Май кръвта му не се е разредила кой знае колко, независимо от цялата му генеалогия.

— Каза, че е дошъл по работа и ще се радва да ни посети. Не съм ходила в Бостън отпреди Елис да почине и не съм се срещала с братовчедите си от погребението на леля Корнилия. Тогава бях на двайсет и четири. Със сигурност не съм познавала никакъв Бен Уинтроп, докато бях там.

— Покани ли го?

— Естествено, мили. Как ще изтърва възможността да се изфукам с теб пред един от онази снобска, затворена в себе си, самодоволна шайка, която ми тровеше живота, докато бях малко бедно момиченце? Как ще пропусна случая да се изфукам с близнаците?

— Май размени реда на предметите на своята гордост — обади се Спайдър, временно пожелал да заеме второто място.

— Не чак дотам. Както и да е, утре ще дойде на вечеря. Нека поканим Джиджи — съвсем самичка е, а аз умирам да чуя как е новата й работа.

— Тя е там само от два дни.

— Вярно, но нали първите впечатления са най-важни реши, че съм една студенокръвна кучка още щом ме видя.

— А ти не беше ли?

— По дяволите, прав си. И се гордея с това. Поне в автобиографията ми фигурира и такъв период, и то сега, когато съм с промит мозък, боса, вързана за кухненската печка и бременна.

— Пак ли? — кротко попита Спайдър.

— Просто така се казва.

— Какво облекчение.

— Не искаш ли повече деца? — сърцераздирателно запита Били. — Едно малко момиченце?

— Разбира се, че искам, скъпа, но не сега веднага, преди Макс и Хал да са престанали да те контролират с поглед и преди да сте встъпили в словесно взаимодействие, та ти най-сетне да вземеш връх над тях.

 

 

„Дали и братовчедка ми Били Уинтроп навсякъде води със себе си двама телохранители?“ — запита се Бен Уинтроп леко изненадан, докато се навеждаше от прозореца на колата да съобщи името си на пазача на имението на Били в Хоумби Хилс. Напомняше му за Хюстън, големия, бързо развиващ се град, където негов приятел си бе построил часовникова кула на покрива на дома си и бе наел мъже с картечници да го пазят денонощно. Бе известно, че невероятно богатите в Бостън и Ню Йорк с толкова — е, почти толкова — пари като Били Айкхорн ходят по улиците, ползват таксита и дори метрото. Не прекаляваха ли? В края на краищата той все още не познаваше достатъчно добре комплицираните местни ритуали на лосанджелиските богаташи, макар да възнамеряваше бързо да се специализира в тази област.

Лос Анджелис от години омагьосваше въображението на Бен Уинтроп. Градът бе последната област на Щатите преди Хавайските острови, не завоювана от търговските му центрове, пръснати из различни привилегировани райони по света. Сега Бен бе на тридесет и пет. Юношеството му съвпадна с шейсетте години — факт, способен да отклони едно недотам целеустремено момче. Но Бен бе префучал през онези трепетни, изкусителни години, опазвайки се и от най-нищожната съблазън да се оттегли, да се пренастрои, да превключи или да излезе на гребена на вълната. От млад се запозна с недвижимите имоти така, както милиони негови връстници бяха запознати с рокендрола, и целенасочено се зае да се сдобива с места за строеж на търговски центрове още като първокурсник в Харвард. Вземаше заеми срещу капитала, който щеше да получи, навършвайки двадесет и една година.

Баща му бе сметнал заниманията му за крайно не бостънски. Не само не ги одобряваше, а ги смяташе за отклонение по лош път, в разрез със здравия разум на бизнесмена.

— Следва да обмисляш навлизането си в семейните тръстове, Бенджамин — в крайна сметка голяма част от тях ще станат твои, — вместо да се опитваш да покриваш хубави земни площи с грозни паркинги и противни фасади на магазини — сухо заяви баща му, седнал в библиотеката на построения си от Булфинч^[2] палат на „Маунт Върнън стрийт“. — Мозък като твоя трябва да се използва за опазването и нарастването на семейния капитал, както и за защита на обществените институции, зависещи от нашата поддръжка. И в никакъв случай за нещо толкова вулгарно и естетически безнравствено като тези отблъскващи търговски центрове. Ето защо реших да не инвестирам при теб.

 

 

„Баща ми съвсем очевидно не е направен от същия материал, като капитаните на клиперите — рече си Бен независимо колко грубовати, но енергични кибритлии разбойници са основали семейното състояние. Толкова по-зле за стария.“ — Бе се почувствал длъжен да даде на собствения си баща възможността при изгодни условия да вложи парите си. Той бе проиграл шанса си, а друг Бен не се канеше да му предлага.

Отказа на баща си Бен Уинтроп прие като последно доказателство, че планът му да установи бъдещото си ръководство в Ню Йорк е правилен. Финансовият климат в Бостън често се влияеше от нравствени съображения. Но Луис Карол бе предупредил Бен в „Алиса в страната на чудесата“: „Тц, тц, тц, детето ми — рече Херцогинята, — всяко нещо крие поука, стига да я намериш.“

Много отрано, по времето, когато все още му подаряваха детски книжки, той бе решил, че няма и минута за губене и моралът не го интересува. Никой не бе натрупал състояние, дирейки удобен за нравствеността случай. И през последното десетилетие и половина Бен Уинтроп бе спечелил над осемстотин милиона както от търговските си центрове, така и от допълнителни вложения, особено в корабостроенето. Държеше си очите отворени за всяка възможност и боговете на удобния случай, така угоднически ухажвани, богато го възнаграждаваха.

Щеше да е погрешно да се смята, че поради бързия си успех в бизнеса Бен Уинтроп бе нетърпелив човек. Той бе надарен с вродената способност да преценява кога търпението, ревностното и непреклонно търпение, ще се отплати за вложеното в акциите му. И бе усвоил изкуството да изчаква, наблюдава и лелее някой проект до точния момент на пълното му съзряване. Тогава Бен скачаше бързо и решително, вземаше каквото иска и го правеше своя собственост. Държеше да притежава изцяло и всичко само за себе си. Представата да дели с някого му бе чужда и дълбоко противна.

И към желаните жени се отнасяше като към недвижимата си собственост — отглеждаше ги с умишлено сдържано търпение до най-благоприятния момент. Самонаблюдаваше се повече от достатъчно и бе установил преимуществата от своята донейде академична външност, по която не личеше и помен от хищническата му същност. Бе завършил Харвард summa cum laude^[3], с искрен интерес към литературата и историята и с искрена любов към красотата във всичките й форми. Най-голямо удоволствие му доставяше да печели пари, да обича жените и да разглежда красиви предмети. Ако някоя жена или предмет го поразяха с изключителните си достойнства, не се спираше пред нищо, за да се сдобие с нея или с него.

Бен Уинтроп нямаше представа за размерите на гордостта си. Би се удивил, ако някой го наречеше безнравствен. „Аз съм аморален — казваше си той от време на време с усмивка, човек, към когото не могат да се приложат незначителните нравствени възгледи, защото съм извън тесния свят на морала; със собствени усилия съм се издигнал в рационалната сфера на аморалността, където се намират здравомислещите и богатите, на които завиждат неспособните да скочат толкова нависоко“.

 

 

Бен Уинтроп винаги живо се бе интересувал от изтъкнатия бунтар в големия род — от Били Айкхорн, чиито постъпки лека-полека се бяха превърнали в храна за семейната легенда. Той бе дете, когато тя напусна Бостън, и едва седемнадесетгодишен, когато Били на двадесет и една се омъжи за Айкхорн. Но още си спомняше как жените от семейството тихичко обсъждаха помежду си дъщерята на Джоусая Уинтроп по време на неделните обеди с гласове, с каквито в Бостън обикновено се разправяха скандализиращи клюки. Бе чел за създадената от нея „Скрупули“ с одобрение, с каквото посрещаше абсолютно всяка проява на предприемчивост, като се изключат неуспешните банкови обири.

Остави колата си на Бърго, огледа огромната къща и околните паркове и бързо ги оцени. Бе специалист по всички видове недвижими имоти, но все още го побиваха тръпки на възбуда при вида на съвършеното, нищо че не можеше да построи търговски център върху него. Въведе го една прислужница и той се запъти към Били с характерната си стремителна и широка крачка на човек, който винаги бърза.

— Добре дошли, братовчеде Бен — поздрави го Били, взирайки се в лицето му. — Със сигурност не ви познавам.

— Навярно защото никога не сме се срещали. Аз принадлежах към друга вълна братовчеди. Вашата тайфа така и не се побратими с моята, докато не пораснахме.

— Моята тайфа така и не се побратими с мен. — Тя го изрече сухо, както хората се научават да говорят за най-дълбоките рани от детството си.

„Бен Уинтроп притежава осанка“ — реши Били, дока то го представяше на Спайдър. Имаше сухо и жилаво лице, сухо и жилаво тяло и сухо и жилаво се ръкуваше. Усмивката му бе вяла, но напълно убедителна и дори в мига на приветствието криеше известна замисленост, сякаш не възникваше като автоматичен отговор, а в резултат на искрено вътрешно решение.

Бавачката Елизабет слезе при тях и представи Макс и Хал. Били наблюдаваше как новият й братовчед ги разглежда внимателно. Бе достатъчно опитен, за да не им подава пръста си на чужд човек, покрит с микроби, та да го докоснат и после, не дай Боже, да си пъхнат ръчичките в устата. Вместо това погали ходилцата им. Оцени момченцата по достойнство — нещо неочаквано за един ерген.

— Нямам деца, но неописуемо прекрасният им мирис ми въздейства много силно — каза Бен, след като бавачката отнесе сънливата двойка. — Налага ми се да оглеждам множество бебета — приятелите ми се възпроизвеждат като побеснели. Но вашите имат по-властен поглед от всички, на които съм се натъквал досега. Сякаш проникнаха в мозъка ми и го прецениха като поносим, и то донякъде. Бъркам ли, или те са особено добри представители на своя вид?

— Не, те са палета-помиярчета — отговори Спайдър.

— В такъв случай си признавам грешката.

„Този Бен Уинтроп е умно момче — помисли си Били — или по-скоро умен мъж.“ Огледа го с възобновен интерес. Челото му бе високо и леко набръчкано. Това му придаваше донякъде интелектуален вид. Гъстата му своенравна кестенява коса растеше в различни посоки, независимо от хубавото подстригване. Носът му бе възголям, дълъг, неравен — много характерен и те предизвикваше да го погалиш — като на интелигентен дог, устата му — решителна, широка, с тънки устни, а брадичката — добре оформена. Очите му имаха неопределения тъмен сиво-зелен цвят на променливо зимно море и бяха така разположени под веждите, че придаваха на изражението му прямота и надеждност, но Били изпитваше съмнения — един магнат на търговски центрове не можеше да притежава подобни качества. Бе поне с около десетина сантиметра по-нисък от Спайдър — навярно едва малко над метър и осемдесет. Движеше се уверено. Донякъде й напомняше на професор, излъчваше някаква оксфордска педантичност. Най-вероятно това се дължеше на неговата проточила се в Бостън младост.

„Как ли изглежда оная му работа, когато е възбуден? — зачуди се Били. — Господи, Боже мой! Това пък откъде ми скимна — на мен, дето съм толкова хлътнала по Спайдър, че въобще не забелязвам останалите мъже. Що за възмутителна и неуместна мисъл?“

Дълбоко шокирана от себе си, Били мълчаливо отпиваше малки глътки от чашата си с шампанско, докато Спайдър разговаряше с Бен. Най-сетне реши, че въпросът й просто доказваше колко бавно отзвучават старите навици, нищо че сега бе вярна съпруга и прекрасна майка. А може би Бен Уинтроп притежаваше сексапил, пред който всяка жена се улавяше в подобни размишления? Били предпочиташе второто обяснение. Очевидно времената, когато всеки привлекателен мъж предизвикваше подобни мисли, не бяха останали далеч зад гърба й.

— Има ли някой вкъщи? — прозвънна безгрижният глас на Джиджи с увереността, че е добре дошла. Тя влезе в бляскавата сграда с осезаемото, макар и невидимо излъчване на същество, което с пълно основание прекарва живота си, танцувайки чарлстон, същество, чието отношение към действителността носи белега на отминали десетилетия.

— Всички сме тук, мила — извика Били. — Вътре сме.

Джиджи влезе, обута в тесни кафяви кадифени джинси, напъхани в любимите й меки кафяви велурени ботуши, които й стигаха над колената и завършваха с широки маншети. Бледозелената й кенарена блуза бе препасана с дебел златист шнур. Около врата си бе сложила рюш от ирландска дантела. Бретонът и буйната червеникава коса й придаваха вид на човече от тапет, на паж, менестрел, млад принц или на момиче, предрешено за маскарад като момче.

Тя целуна Били и Спайдър и се обърна към Бен Уинтроп с обичайната си прямота. Подаде му ръка с открито любопитство в широко разтворените си очи.

— Джиджи, това е братовчед ми Бен Уинтроп. Бен, доведената ми дъщеря Грациела Джовани Орсини.

— Защо толкова официално? Защото Бен ми е доведен братовчед ли? — попита Джиджи. — В края на краищата, Били, ти издържа баща ми само една година, но мен ме търпя повече от седем. Ако една от двете ни бе мъж, можехме да сключим граждански брак. Тогава защо твоят братовчед да не е и мой, нищо че съм ти доведена дъщеря? Аз си нямам ни един и тази несправедливост трябва да приключи. Претендирам за този братовчед.

— Думите ти съдържат известна сурова справедливост — намеси се Спайдър, развеселен от смутения вид на Били. — Като си помисли човек, Бен ми е братовчед в резултат на брака ми с теб. Джиджи, защо да не се отнасяш към него като към много далечен братовчед, каквото и да означава това?

— На мен полага ли ми се глас? — Бен Уинтроп неволно пристъпи към момичето с желание да уточни какъв именно зелен оттенък притежават очите й, скрити зад наежената преграда на миглите.

— Тук няма демокрация — осведоми го Джиджи и на закачливите й устни се появи усмивка. „О, тя крои нещо лошо тази вечер — помисли Спайдър, докато я оглеждаше. — Дали заради новата й работа или поради продължителното отсъствие на Зак, но се е скрила зад маската на покорителка на мъжките сърца, а всички знаем, че в подобни случаи не играе според правилата.“

— А какво има тогава? — запита Бен. — Монархия ли?

— Нежна диктатура — отвърна Джиджи. — Хал и Макс създават законите, а ние, останалите, живеем, за да ги схванем и да им се подчиняваме, нали, Спайдър?

— Напълно вярно, момиченце. Как върви новото ти бачкане?

— Работата е очарователна, щура, неясна, изнервяща, любопитна, напълно подвеждаща и в същото време необикновено невинна. След като една стока е произведена от наш редовен клиент, тя наистина е най-хубавата. Ако не е, значи не заслужава дори презрение — в рекламата няма място за сиви шапки. Аз съм тъй наречената „новоназначена“, следователно всички се отнасят към мен с подозрение. Освен това съм „творец“, а те са прословути със своята вятърничавост и вдетиненост в жаждата си за признание. Така че в момента не мога да върша нито добро, нито зло. Напълно се различава от „Скрупули две“ — там се работеше разсъдливо. Рекламата прилича на кръстоска между лудница и детска градина — обожавам я! Там е десет хиляди пъти по-тежко, отколкото в „Скрупули две“.

„Джиджи изглежда вълнуващо безразсъдна — помисли си Били, — като боец, като кипящо от енергия петле с наперена, блестяща външност, готово да рискува, да щурмува, да се хвърли в огъня. Нима пробутването на бански за жени с наднормено тегло е предизвикало тази метаморфоза? Или се дължи на някого в новата й служба? Или просто защото е станала самостоятелна?“

— За кого работите? — попита Бен.

— За една нова, малка самостоятелна агенция — „Фрост-Рорк-Бърнхайм“. Преди са били при Колдуел в Ню Йорк. Едва ли сте чували за тях.

„Джиджи не е осведомена за най-новата история на рекламата — развеселено си помисли Бен. — Значи е постъпила при прословутите рекламни комарджии и ги смята за безобидни. Моята нова далечна братовчедка със сигурност е достойна потомка на капитаните на клипери.“

 

 

Гостуването завърши рано, тъй като Били щеше да става призори, за да храни близнаците. Джиджи не я свърташе, бе прекалено възбудена, за да се прибира. Ето защо прие поканата на Бен Уинтроп за едно питие преди лягане.

— Къде бихте искали да отидем? — запита я той. — Много е глупаво, но се налага да вземем и двете коли. Изглежда некавалерски от моя страна.

— Е, в този квартал няма кръчма — цели километри без пивници. Най-близък е хотел „Бел Еър“, но едва ли ще го намерите сам. Достатъчно е да пропуснете няколкото малки знака към хотела. Последвайте ме. — Тя надуто посочи напред и се качи във фолксвагена си.

След криволиците по тъмните пътища на Бел Еър, сякаш умишлено неосветени, та единствено шпионите да налучкат посоката, те скоро се настаниха в един усамотен ъгъл на рядко посещавания, но иначе просторен бар на елегантния лосанджелиски хотел. Тук огънят в камината гореше дори и през лятото, стените бяха обшити с дървена ламперия, скамейките — тапицирани, а зелената кожа на креслата бе обкована с гвоздеи — това бе бар, замислен да наподобява уединено мъжко убежище в някой британски замък.

— Къде живеете? — попита я Бен.

Джиджи се бе свила в ъгъла на скамейката с подвити под себе си крака и бе мушнала отрупаните с пискюли възглавнички зад гърба си, сякаш се намираше в собствената си всекидневна.

— На Холивуд Хилс.

— В апартамент?

— В малка къща — умишлено късо отговори Джиджи. Нямаше намерение да разгласява точните обстоятелства на личния си живот пред никой мъж, особено пък пред току-що срещнат. — Пристигнали сте, за да осквернявате нашия прекрасен щат, нали? Да откриете навсякъде козметични салони, ксерокси и пекарни за кроасани? Ако е така, вече сте закъснели.

— Не строя мини търговски центрове — засмя се той. — Занимавам се с големи работи: разклонения на универсални магазини, комплексни кинотеатри, вериги от бакалници, магазини за специалитети в заможните извънградски квартали, ресторанти…

— Граби и плячкосвай.

— Точно така.

— По принципа, че ако не го правите вие, ще го стори някой друг.

— Несъмнено. Освен това държа винаги да се докопвам пръв.

— Много е ободряващо да се запознаеш с откровен човек — подхвърли Джиджи с присмехулна възхита.

— Откровеност е презимето ми наред със Столтънстол. Искате ли да научите повечко неща за мен?

— О, както би казал Дейвид: „Нека приключим с тоя личен боклук.“

— Кой е Дейвид?

— Художествен директор. Ние с него сме един творчески екип. Представяте ли си що за работа е това да събереш двама непознати в една стая по цели дни и да очакваш за една седмица да създадат печеливша рекламна кампания?

— Ще се справите ли?

— Те се обзалагат, че да. Имам чувството, че навярно, би могло… Да стане така. И по-странни неща са се случвали в рекламния бизнес.

— Звучи къде по-привлекателно от моите сегашни проблеми.

Бен Уинтроп се взря по-съсредоточено в Джиджи. По време на вечерята бе твърде погълнат от общия разговор и не й обърна достатъчно внимание, но дори за секунда не забрави за нейното присъствие. Смяташе себе си, и то с основание, за изключително опитен с жените. Бе имал много от най-прекрасните в страната за известно време, докато го интересуваха. Джиджи не спадаше към нито една от познатите му категории.

Според Бен Уинтроп всички жени играеха своя игра, а тя не бе разкрила нейната, макар със сигурност да си имаше. Съзнаваше, че е циник, но всеки, който не бе циник по отношение на жените, бе нещо по-лошо — глупак. Тя не се осланяше на чара си, а можеше да го прави, и то с лекота. Не се възползваше от външния си вид повече, отколкото всяка друга жена с подобна привлекателност. И не изглеждаше да има план по отношение на него. Това, разбира се, само по себе си също можеше да е план, но тя бе навярно прекалено млада и неопитна за такъв неуловим нюанс.

— А какви са вашите сегашни проблеми? — запита Джиджи.

— Ще ми се наложи да поставя под възбрана първите си арендатори — семейство Мюлер. Моята компания, освен строител е и наемодател, а последното понякога е болезнено. „Детски рай“ е верига магазини за играчки, която е на път да бъде изместена от размаха на „Тойз ар ас“. Тя не е в състояние да се противопостави на ниските им отбивни цени, а по същество стоките им са еднакви. Имам по един „Детски рай“ в почти всичките си търговски центрове и съм приятел с ръководителите им, но от месеци, не си плащат наема.

— Колко „Рая“ прави това?

— Сто и два. Собственик съм на седемдесет и три търговски центъра, те обаче имат магазини и извън тях.

— Седемдесет и три! Господарят на търговските центрове!

— Покривам страната. А тя е голяма. Наумил съм си да строя колкото се може по-близо до най-процъфтяващите области, така че моите арендатори да въртят представителна търговия. Тогава и аз ще получавам представителни наеми.

— Къде строите в Лос Анджелис? — попита Джиджи. — „Гледа прямо и открито. И въпреки това погледът му, не разкрива повече, отколкото той е решил да покаже помисли си тя. — Напомня ми за баскетболните треньори, когато по телевизията ги дават в близък план по време на продълженията. Щом «игралните им лица» са си на мястото, камерата не улавя и най-незначителен намек дали са разстроени или доволни от играта на своите отбори. Дори и след като срещата приключи. Сигурно полагат доста усилия, за да изглеждат неподправени.“

— В момента строим в Санта Моника, в Кълвър сити и в Енсино. После ще се разпростра на север и на юг върху вече закупени от мен земи.

— Звучи като нашествие — тихо подсвирна Джиджи Дружелюбно ли сте настроен към нас, туземците, или сме просто вид, който възнамерявате да наблюдавате отдалеч — играчки в ръцете на боговете?

— Зависи от състоянието на кредитните ви карти.

— От планетата „Виза“ ли идвате?

— Именно.

— Ама че тъпо!

— Пък аз си мислех, че работите в рекламата.

— Само през последните два дни — възрази Джиджи Още не съм успяла да стана коравосърдечен бизнесмен като вас. Сложете под възбрана нещо, наречено „Детски рай“, и ще се афиширате напълно.

— Казах ви, че съм откровен. Бизнесът си е бизнес в края на краищата независимо колко не ви се нрави да вършите определени неща. Чуйте, трябва да видите проектите за фасадите на търговския ми център в Санта Моника — наистина е красиво. Дадоха ми разрешение да купя земята и да строя, защото в архитектурно отношение е изключителен. Нека ви ги покажа, за да спася репутацията си.

— Утре не разполагам с време да разглеждам отдавна изгубени рисунки на Леонардо — връщам се към „Индиговосините“ и към пищните жени — цял ден и цяла нощ, ако се наложи.

— Ще ни отнеме само десет минути — сега, а не утре. Нося ги у себе си… ето.

— Е, ами защо тогава допуснахте да си мисля, че не знаете пътя към хотела? — възнегодува Джиджи. — Искате да възстановите добрата си репутация, твърдите, че сте откровен, а не ми казахте, че сте отседнали тук? Ха!

— Изглеждахте така, сякаш повеждате кавалерийски щурм в пущинака — просто ви се наслаждавах, докато ви гледах. Харесвам стила ви, възхищавам се от енергичните жени — това престъпление ли е?

— Да, да — безучастно прошепна Джиджи.

— Моля?

— О, добре. И то само защото ви обявих за далечен братовчед. Сега ясно виждам, че съм постъпила твърде импулсивно, но ви оправдавам по липса на доказателства.

 

 

— Действително съм впечатлена — рече Джиджи, след като огледа подробно архитектурните планове. — Доколкото разбирам от търговски центрове, този ще е чудесен. Но в него май няма да има магазин за детски играчки.

— Навярно, освен ако не се нанесат „Тойз ар ас“, но при нашите високи наеми — едва ли.

Джиджи стана от мястото си до масичката за кафе и бавно закрачи из просторната дневна в кабинета на Бен, от която се излъчваше разкош в двадесет и пет разцветки на кафявочервеното.

— „Детски рай“ занимаваше ли се с реклама? — попита тя.

— Тук-там, но не много.

— Хм. Вижте, Бен, през последните шест месеца ми се наложи да ходя на пет бебешки приема с подаръци при Били, при Саша и при трите сестри на Спайдър. Гостите бяха все жени — от заможни до богати — тъкмо каквито живеят около вашите търговски центрове. Никога не съм виждала такива подаръци!

Докато говореше, тя ускори крачка и поклати глава при спомена за прекалените бебешки приеми.

— Нямах представа, че съществуват подобни наистина разкошни бебешки дрешки и също такива изключителни принадлежности, след като облеклото им умалее. Освен това имаше купища баснословно скъпи играчки и неща, които май доставят повече удоволствие на майките. Бебетата едва ли биха могли да ги използват и да си играят с тях: като например старинни юрганчета, старинни детски столчета, музикални кутии, чаени сервизи за някогашни кукли. — Джиджи спря и се обърна към него:

— Виж, Бен, мисълта ми е следната: след като подаръците бъдат разопаковани, гостите неизбежно си разменят забележки колко невъзможно е да намериш нещо необикновено за приемите — далеч по-трудно, отколкото да избереш подарък за новобрачни. И тези случаи зачестяват, защото жените раждат все по-често, и то в по-късна възраст.

— Имам чувството, че ме насочвате към някакъв капан.

— Така е. Послушайте само. Дошлите на бебешки прием изпитват необходимост да ударят другите в земята — нали всички наблюдават как съответният почетен гост разопакова подаръка си. Ама че противно! Да вземем мен например. Веднъж прекарах часове в търсене на нещо наистина страхотно за Саша. Отчаях се. Най-сетне открих една книжарница във Вали, специализирана за стари детски книжки… Изкупих цялата им стока — всички издания на Оз, всички творби на Биатрикс Потър, на Харди Бой, на Нанси Дру… Подарих на Саша първото издание на „Добрата Глинда“ и вече съм спретнала необходимото количество за години напред. Пазя източника си в тайна да не би някой да ме изкопира.

— Джиджи, вашите алтруистични пориви са впечатляващи. Но не бихте ли стигнали до същността?

— Привлякох ли вниманието ви? Добре. Е, наясно съм, че живея в общество, в което всичко се преувеличава, но от само себе си се разбира, че тази мания за детски подаръци се е разпространила из всички скъпи квартали, макар и без съмнение не в чак толкова драматични размери. Но вие и сам знаете, че тенденциите водят началото си от тях. Шейкър Хайтс? Оук Форест? Бруклин? Ла Джола? Мейн Лайн? Наясно сте. Нима това не показва нуждата от магазин, в който се продават единствено представителни детски принадлежности, и то изключително за баби и дядовци.

— Баби и дядовци ли?

— Ама вие сте един плиткоумен ерген, Бен! Бабите и дядовците подаряват най-смехотворно скъпите неща на света. Навремето им се е налагало да се въздържат, за да не разглезят своите деца, а сега всички възбрани са рухнали. Плюс, че едната двойка винаги си съперничи най-ожесточено с другата.

— Все още не схващам — скептично рече той, за да протака.

Ерген или не, но Бен Уинтроп всяка година харчеше хиляди долари за подходящи и впечатляващи подаръци за новородените бебета, които братовчедите му неспирно произвеждаха, а също и за многобройните кръщелници, натрисани му от неговите харвардски състуденти. Рождените дни сякаш извираха ежеседмично, а Коледа бе същински кошмар. На една от секретарките му бе възложено постоянно да е в течение за положението с детските дарове и тя все се оплакваше колко трудна била задачата й.

— Искам да променя „Детски рай“, да го превърна в „Скрупули“ за детски подаръци. Да го нарека… О!… О! „Омагьосаният таван“, аха, това е!… „Омагьосаният таван“ — ще го обзаведете наново, за да отговаря на името си, ще преобърнете избора на стоки с главата надолу, ще подсигурите приказни опаковки — разковничето е в добрата опаковка, кутиите трябва да носят фирмения знак; ще го направите мястото за най-хубавите, най-вълнуващите и оригинални подаръци — един вид „Тифани“ сред магазините за играчки; плюс старинни детски дрехи и вещи, каквито няма в универсалните магазини; освен това — ред по-особени дребни подаръчета, като бебешките халки за чесане на зъби на „Тифани“ например, за хора, които не искат да се охарчват, но държат на престижа си и…

— Ох, не зная — безизразно рече Бен. Всъщност знаеше; още от мига, когато тя каза: „Скрупули за деца“, бе осъзнал, че идеята й е естествена, потенциална златна мина, капиталовложение тъкмо като за него, защото търговските му центрове се намираха точно в райони, където подобни магазини ще преуспеят.

— Защо не, по дяволите? — Джиджи сложи ръце на кръста си и го изгледа предизвикателно. — Посочете ми поне една приемлива причина. Нали от вас се очаква да бъдете ясновидец?

— Говорите много бързо, мила, но осъществяването ще изисква голямо вливане на капитали.

— Според мен не капиталите, а даването под наем е по-сериозният проблем. Ако оставите Мюлерови от „Детски рай“ по местата им, докато се преобразуват из основи, те няма да стигнат до просяшка тояга и…

— А вие какво печелите от това? — запита той.

— Ясно е като бял ден! Те несъмнено ще имат нужда от реклама. Рекламата е съществена част от сделката. На „Омагьосаният таван“ ще се наложи да стане клиент на „ФРБ“ и значи аз ще допринеса за печалбата.

— Само това ли искате? Сигурна ли сте?

— Не ми се връща към търговията на дребно, много ви благодаря, но се обзалагам, че Били, тъй като това е по нейната част, би могла…

Бен я нападна, преди да е довършила:

— Джиджи, нито дума повече — никога не работя със съдружници.

— Повторете!

— Никога не работя със съдружници. От време на време ми харесва да рискувам, така че ще авансирам със собствен капитал, ще се въздържа от възбраната, ще забавя наема, колкото е необходимо, и ще наема специалист по търговия на дребно, който да работи заедно с хората от „Детски рай“.

— Ох, ох, ох!…

— Ама защо ридаете?

— Много бързате! Я задръжте малко! Нищо не споменахте за рекламен бюджет. Без реклама няма „Омагьосаният таван“.

— Какъв бюджет имате предвид? — Ако не се бе учил цял живот как да запазва безизразно изражение, щеше да се усмихне на наивността й.

— Ами… хм… ние работим върху рекламна кампания за седем милиона долара просто за да продадем определена търговска марка бански на един тип жени, част от които дори не плуват… а тук се обсъжда същински взрив от деца на предпубертетна възраст. Те до едно имат рождени дни и празнуват Коледа… нека помисля… Една част ще отиде за верига от сто и два магазина… Смятам — налучкваше стремително Джиджи, — че ще имате нужда от далеч повече пари за отпечатване на реклами, за да създадете самоличност на клиента си. В края на краищата „Индиговосините морета“ притежават самоличност, а „Омагьосаният таван“ не. О, със сигурност ще са ви нужни повече пари. Ще искате реклама от национален мащаб в лъскавите списания и от местен — в градските. Освен това не бива да пропускате списанията за родители, както и женските… Да не говорим за телевизията… Да речем — дванадесет милиона през първата година. — Джиджи затаи дъх.

— Бих казал… осем. Докато траят преобразованията, рекламата няма да върви с пълен ход.

— Но, Бен, струва си да се рекламира — има сметка.

— В края на годината ще направя преоценка.

— Не зная — рече Джиджи и млъкна.

— Хайде, да чуем какво ви тежи — засмяно я подтикна той. — В края на краищата все едно няма да премълчите.

— Както се казва, не зная дали да му тегля една благословия, или да се натряскам. Уха! — Тя се строполи на кушетката, обгърна раменете си с ръце и размаха ботушки във въздуха. — Един момент — върна се Джиджи от седмото небе: — Няма да промените решението си, нали? Споразумяхме ли се или не? Нека си стиснем ръцете — настоя тя.

— Споразумяхме се. Ето, да се ръкуваме. — „Все пак тя може да поиска процент от печалбата, тъй като идеята е нейна — нищо че си стиснахме ръцете и с това сключихме сделката — помисли си Бен Уинтроп. — Пък и Били или Спайдър, току-виж, я посъветвали за това и аз ще бъда задължен да приема. Но защо да се безпокоя отсега? В крайна сметка възможно е да греша и «Омагьосаният таван» да не се окаже златоносна мина. В най-лошия случай при загуба ще спестя от данъците.“ — Хайде да го отпразнуваме с едно питие — предложи й той.

— О, не, време е да си вървя. Нямах представа, че е толкова късно.

— Ще ви изпратя до обслужващия паркинга.

Апартаментът му се намираше доста далеч от входа на хотела. Двамата вървяха по мъждиво осветени пътечки с пищни цветни лехи от двете страни. Хотелът бе прочут с тях. Те се свързваха с редица тайнствени, здрачни вътрешни дворове, сред които бликаха фонтани.

Потънали в мислите си, стигнаха до последния двор. Бен спря и притегли Джиджи до себе си. Тя изненадано вдигна очи и го видя да й се усмихва.

— Мила ми далечна братовчедке, вие сте голямо откритие. — Той се наведе и силно я целуна. Дори в този бегъл миг широката му уста се притисна до нейната собственически и с несъмнена страст. Джиджи цялата настръхна в мигновена съпротива. Бен незабавно я пусна, така че не й се наложи да се дръпне. Грешка — помисли си той, ядосан на себе си, — голяма грешка. Какво го прихвана, та бе избързал в преценката си? Тази вечер тя го бе очаровала, но това не извиняваше глупостта му. Никога не бе изпреварвал събитията, по дяволите! Повече няма да се случи — обеща си той с хладна ярост. Гордостта му бе наранена.

— Ще ми се да видя агенцията — рече Бен с безучастен глас, сякаш нищо не се бе случило. — Кога е най-добре?

— Първо трябва да ги уведомя. — Думите й прозвучаха също толкова хладно. — Още не съм мислила в такава далечна перспектива.

— Ще ми се обадите ли утре да ми съобщите? Ще се върна тук около шест.

— Несъмнено. — Джиджи забърза към осветеното фоайе, за да избегне мрака на хотелските пътечки.

Тя потегли, а Бен бавно се запъти към апартамента си, като все още размисляше над реакцията й. Да, той естествено бе избрал неподходящ момент за целувка, но все пак реакцията й изглеждаше прекалена. Плаха ли беше? Стресна ли се? Бе сигурен в едно — в постъпката й не се криеше нищо, насочено лично срещу него. Бе уверен, че й се харесва, иначе не би я докоснал. „Госпожица Джиджи Орсини е ребус, но някой ден аз ще го реша — обеща си Бен. — Но ще го сторя с толкова търпение, с такова умение и незабележимо планиране, че тя да дойде при мен по своя воля.“ Длъжен бе — заради нейната съпротива, задето настръхна при допира на устните му. Досега нито една жена не бе реагирала по такъв начин.

„Една целувка — мислеше си Джиджи, докато караше към вкъщи, просто една съвсем естествена целувка от мъж, който не знае нищо за Зак, а ти се държа като хлапачка.“ Но защо ли се чувстваше толкова… потресена… виновна… не, а сякаш току-що бе избягнала… опасност? Е, това пък бе направо смешно. Нека бъде разумна. Докато тичешком изкачваше стъпалата към спалнята си, се спря на идеалната противоотрова за своето все още неизчезнало объркване. Ще позвъни на Дейви и ще му съобщи невероятната новина. Нищо че е късно — дори и да спи, той е неин съотборник и трябва да научи пръв.