Джудит Кранц
Любовни двойки (20)

20.

— Това е по-лошо, отколкото нагласена от родители сватба — промърмори през напрегнати устни Байрон, докато той, Арчи и Виктория чакаха асансьора да ги отведе в „Бийч Кажуълс“. — Чувствам се, сякаш ще повдигна воала от непознатото лице на жена, с която трябва да прекарам остатъка от живота си — някоя, избрана от майка ми, защото е здрава.

— Отпусни се, Бай — посъветва го Арчи, оправяйки възела на вратовръзката си за десети път в продължение на две минути. — Погледни Виктория, спокойна е като кралица Елизабет. Страхотен костюм, Виктория.

— Благодаря, Арчи. Мислех си, че случаят заслужава нещо ново.

Виктория Фрост се усмихна едва-едва на съдружниците си. Беше нервна колкото тях, докато всички чакаха в пълното със суетящи се хора фоайе на голямата сграда на Седмо авеню, но професионалното й самообладание бе безукорно. Носеше семпъл черен кашмирен костюм с три копчета, с освежаващото петно от чисто бяла ленена кърпичка, подаваща се от горното джобче, но иначе без други допълнения, който й бе струвал две хиляди долара. Малко жени на света можеха да познаят колко е платила за този безупречен костюм, но никой, който я погледнеше, дори и разсеяно, не бия взел за друго, освен за жена, притежаваща извоювана самостоятелност и собствена значимост.

Държеше главата си в царствена поза; класически красивите й черти бяха толкова спокойни, а очите й тъй съсредоточени да постигнат покой, че изглеждаха празни, сякаш се бе превърнала в статуя. На изваяните си уши носеше елегантни, ненатрапчиви черни перлени обици. На съвършената й кожа вдъхваше живот единствено педантично положеното яркочервено червило.

„Нелепо е да съм толкова напрегната“ — помисли ядосано Виктория, опитвайки се да диша дълбоко. Това не бяха преговори, просто първа среща с нов клиент.

Харис Рийвс, който бе решил, че иска да се срещне с тях неофициално, преди да ги запознае с останалата част от администрацията, беше определил това събитие за десет и половина сутринта в своя офис.

Утре те щяха да започнат усилена работа за опознаване хората на „Бийч Кажуълс“ и обичаите в огромната компания, ала този следобед не бе зает с ангажименти, тъй че Виктория бе използвала свободното си време, за да си уреди среща с Джо Дейвън от „Оук Хил Фудс“. Никога не идваше в Ню Йорк, за какъвто и да е период от време, без да му се обади.

Никога не би допуснала основната грешка да приеме един клиент за гарантиран, но Арчи и Байрон толкова отдавна вършеха забележителна работа за „Оук Хил“, че да се види с Джо беше по-скоро приятелско посещение, отколкото делово. Виктория се опитваше да се успокои преди срещата с Харис Рийвс, като си представяше как ще си побъбри приятно с Джо Дейвън в продължение на половин час. Винаги бе изразявал удовлетворение от начина, по който се използваха парите му, а неговият бюджет бе нараснал от двайсет милиона на двайсет и пет за две години поради засиленото търсене на пазара.

— Виктория, асансьорът! — внезапно обяви Арчи, стряскайки я. Тя го погледна ядно, докато се мъчеха да си намерят място в препълнения асансьор, който щеше да ги отведе на четиринайсетия етаж на сградата. Там „Бийч Кажуълс“ заемаше цели три етажа. Защо Арчи налагаше собственото си напрежение върху способността й да се потапя в най-обикновено делово настроение?

Харис Рийвс демонстрираше поведение на напълно удовлетворена от себе си личност, подсилено от изрядния му до най-малката подробност външен вид. Ако можеше да си представи мъж, който да отделя повече време за сутрешния си тоалет от една жена, той беше това суетно, вманиачено, наперено човече с великолепната си глава, украсена с внимателно сресана бяла коса, реши Виктория, докато му се усмихваше през масата за кафе. Още с първия си преценяващ поглед той бе добил представа за стойността на новия й костюм.

Харис Рийвс имаше бледи, умни очи, които не пропускаха нищо дори докато си играеше на домакин, а неговите секретарки предлагаха кафе или чай на сребърни подноси и няколко вида пасти, които те приеха, но отместиха встрани.

Само глупак или човек, много по-богат от Харис Рийвс, можеше да отхапе парче от кейка на този първи етап от една делова среща.

Изминаха няколко минути в приказки за изкуството, вдъхновени от тутакси проявения интерес на Байрон към трите „Модиляни“ и двете „Пикасо“, украсяващи стените на изискания офис на Рийвс.

— Всички трябва да дойдете у дома да видите останалата част от колекцията — каза той, доволен от възхищението на Байрон. — Тук държа само няколко от любимите си картини. Производството на плажно облекло просто ми дава възможност да купувам произведения на изкуството. Жена ми и аз всяка събота следобед обикаляме галериите и търговете винаги, щом се появи нещо интересно. И никога не пропускаме голям търг в Европа. Но бихте ли ми казали къде са другите? Дано таксито им не е попаднало в задръстване, невъзможно е да се добереш до този район.

— Какво? — попита Виктория.

— Таксито им. Този нюйоркски закон само за трима души в такси затруднява придвижването с всеки изминал ден. Аз лично винаги използвам кола и шофьор, така ми излиза по-евтино.

— Кои други?

— Но нали ви казах по телефона, че искам всички да дойдете в Ню Йорк и това очевидно включва Джиджи Орсини и Дейвид Мелвил, творческия екип. Не може да не сте разбрали.

— Мистър Рийвс… Дейвид Мелвил не е при нас от шест месеца, откак той напусна, Лайза Леви, много силен млад талант, е художествен директор за „Индиговосините морета“. Когато разговаряхме по телефона, явно не съм разбрала, че я искате в този ранен етап на взаимно опознаване. Съдружниците ми тук са нашите художествени директори — Лайза не е на тяхното равнище. Ужасно съжалявам за недоразумението — каза бързо Виктория с пресъхнала уста. — Ще й се обадя да се качи на първия самолет. Утре ще бъде с нас. Отново ви моля за извинение, чувствам се ужасно глупаво.

— Не, не бива — отвърна сърдечно Харис Рийвс. — Грешката ви е разбираема. Обикновено не се обаждам на нова агенция сам, както се досещате, но толкова ми беше писнало от старата ни агенция, че просто грабнах телефона. Моят вицепрезидент, отговарящ за рекламата, щеше да изясни всичко с вас. Тази малка бъркотия ще му „вдигне акциите“, като разбере как съм се „справил“. Още кафе?

— Не, благодаря.

— Но сте казали на Джиджи Орсини да дойде, нали? — Въпросът на Рийвс бе остър и внезапен.

— Ами, всъщност…

— Е, по дяволите, това вече наистина ме притеснява. Рекламата на „Индиговосините морета“ зависеше изцяло от текста, от концепцията. На това се дължат страхотните им продажби. Трябваше да я доведете, по дяволите. Джиджи Орсини създаде кампанията, която промени нещата за Елеонора Колона и нейните момчета, нима смятате, че не знам? Хората от плажния бизнес сме затворено общество и внимателно се наблюдаваме един друг. „Индиговосините морета“ не са в нашия съюз, но ние никога не сме ги пренебрегвали, особено сега, когато продажбите им скочиха неимоверно. Джиджи Орсини трябваше да е тук днес! Ето, можете да използвате телефона ми и да се обадите оттук.

— Господин Рийвс, когато вие пожелахте да работим за вас, знаехте, че имаме „Индиговосините морета“. — Виктория отчаяно търсеше разумно обяснение.

— Какво общо има това?

— Трябваше да се откажем от тях, за да избегнем неминуем конфликт.

— Какво ме интересува мен това?

— Когато… Джиджи разбра за конфликта… тя, ъъ, тя напусна агенцията.

— Какво направи?

— Отиде си — отсече Виктория твърдо, усещайки как земята се разтваря под краката й, но решена да запази най-спокойно професионално изражение. — Явно е станала твърде близка с Елеонора Колона и семейство Колинс и беше много разстроена, че се налага да се откажем от тях като клиенти.

— Ами върнете я тогава, дявол да ви вземе! Където и да е, платете й двойно, тройно, колкото поиска, но я върнете! Чудя се защо сте си направили труда да се появите тук без нея. Тя трябваше да се потопи в работата ни от първия ден. Имали сте предостатъчно време да я върнете. Това е много лошо начало!

— Господин Рийвс — обади се Арчи, — аз контролирах работата на Джиджи още щом се появи при нас. Аз я открих и я доведох във „ФРБ“, за да се залови веднага за „Индиговосините морета“. Мога да ви уверя, че текстовете за „Бийч Кажуълс“ ще са също толкова добри, ако не и подобри от онова, което някога Джиджи е съчинявала за братята Колинс.

— Не ме интересува нищо „също толкова добро, ако не и по-добро“ — интересувам се от редакторския талант на Джиджи, който да използвам за моята компания. Нищо друго! Аз съм колекционер и събирам оригинали, не копия, много ви благодаря! Защо, по дяволите, мислите, че наех вашата агенция? За услугите на вас тримата, за които не знам нищо? Не, много ви благодаря! Хич не ме е грижа, че сте контролирали Джиджи Орсини двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата, господин Рорк, вие не пишете нещата й, нали? Не, не мисля, че го правите. Написала ги е жена, не мъж. Върнете я обратно. Няма смисъл да обсъждаме повече, докато не я доведете.

Той избута чашата си с кафе встрани, с недвусмислен жест, че срещата е приключила. Арчи и Байрон се изправиха, поглеждайки към Виктория. Щеше ли тя да каже на Рийвс, че Джиджи е напуснала рекламата завинаги.

— Господин Рийвс, отново моля за извинение. — Виктория се изправи грациозно. — Няма да ви се обадим, докато Джиджи не се върне във „ФРБ“. Напълно разбирам позицията ви. Неприятно ми е повече, отколкото мога да изразя, че тази сутрин трябваше да ви разочароваме. Това лошо начало, както справедливо го нарекохте, ще има нов, отличен старт, обещавам ви.

— Довиждане, госпожице Фрост, господа — рече Харис Рийвс сърдито. — Секретарката ми ще ви изпрати. Ще кажа на моя вицепрезидент по рекламата да открие къде е Джиджи Орсини. Давам ви време до края на седмицата да я върнете обратно. След това аз ще я взема.

— Господи, какво ще правим сега? — простена Байрон, докато се гъчкаха плътно един към друг на задната седалка на таксито, което най-после бяха успели да намерят. — Ще ми се да кажа, че са ме изхвърляли и от по-добри офиси, но не са.

— Само едно нещо можем да направим, Бай — каза Арчи. — Трябва да върнем Джиджи обратно на всяка цена, не е ли очевидно?

— Арчи е прав — съгласи се Виктория. — Вие двамата още тази минута отивате на летището и чакате следващия самолет. Не губете време да се обаждате в хотела, аз ще се погрижа за това. Намерете я и я убедете… предложете й всичко. Без мен ще имате по-големи шансове. Тя не ме обича и аз не я обичам, но това няма да й пречи да си върши работата. Обещавайте й всичко, включително и съдружие.

— Безпокоя се — тежко каза Арчи, — че Рийвс ще я открие, ако не е открил вече, че не се нуждае от нас. Той самият може да наеме Джиджи да си направи собствена агенция в компанията, да я изгради с нейна помощ, да й даде баснословна заплата и пак ще си спести доста от комисионата на агенцията.

— И той е точно човекът, който може да го направи — добави Байрон от глъбините на мрачното си настроение.

— Всеки колекционер на произведения на изкуството има достатъчно мозък да купува направо от художника в ателието му вместо чрез посредник — цената е по-добра, а и личните контакти ги карат да се чувстват покровители, а не клиенти.

— Вицепрезидентът му по рекламата ще го обезкуражи — каза Виктория. — Лесно може да се окаже без работа, ако се случи нещо такова. Отказвам да се тревожа за подобна вероятност, докато не говорим с Джиджи. Досега трябва вече да й е минало. Десет към едно, че ще прояви здрав разум.

— Защо не се върнеш с нас днес? — попита Арчи, успявайки само наполовина да прикрие паниката в гласа си.

— Дори и да не говориш с Джиджи, имаме нужда от теб в Лос Анджелис.

— Трябва да се видя с Джо Дейвън следобед — обясни тя спокойно.

— Той не може ли да почака? — тросна се Арчи.

— Не, Джо мрази да променя уговорените си срещи дори и с половин час. Нека не забравяме за двайсет и петте милиона на „Оук Хилс“, нека не пренебрегваме първия си клиент, момчета, ръководството не бива да си позволява сантименталности. Става въпрос само за лека пробойна, корабът не потъва.

„В хотела нямаше бележка от Ангъс“ — помисли си Виктория. Няма да напусне Ню Йорк, докато не говори с него и не разбере какво се е случило с майка й. Нищо, нито клиент за деветдесет милиона, който трябваше да задържат с всички средства, никакъв Харис Рийвс с абсурдната си причесчица и второразредния си Пикасо не можеше да попречи на това.

Виктория не чака повече от минута в приемната на „Оук Хилс Фудс“. Беше старомодна като личния офис на Джо, ала старомодна по приемлив начин, впечатляващ с липсата на стремеж у собственика й да впечатлява. Събитията от сутринта бяха изключени от съзнанието й с обичайната й непоклатима способност да се абстрахира. Сега единствената й грижа бе набързо да изпълни задълженията си към Джо и после да си изясни нещата с Ангъс дори ако това означаваше да отиде в офиса му.

— Господин Дейвън помоли да почакате в неговия офис, ако нямате нищо против — секретарката му идваше към Виктория.

— Той не е ли тук, Глория? Как си, между впрочем? — попита тя жената, която познаваше от години.

— Чудесно, благодаря, госпожице Фрост. Господин Дейвън го няма, но ще се върне след минутка. Тук ще ви е по-удобно — каза Глория, докато я въвеждаше, а после затвори вратата след себе си.

Зад бюрото на Джо Дейвън седеше Милисънт Фрост Колдуел.

— Добре, идваш точно навреме — каза тя равно, поглеждайки инкрустирания си със скъпоценни камъни часовник. — Седни, Виктория. — Тя се усмихна мило и й посочи стол до бюрото.

— Какво… защо… защо си тук? — Виктория спря до вратата, твърде шокирана, за да направи крачка.

— Джо беше любезен да ни отстъпи за малко офиса си, Виктория. Разбира, че правим опит за семейно помирение, и е съгласен, че ще ни е трудно да го сторим необезпокоявани в „Колдуел и Колдуел“.

— Семейно помирение? Как ли пък не!

— Да, но е точно това — каза Ангъс Колдуел, пристъпвайки напред от дълбоката ниша на прозореца, където бе останал незабелязан за Виктория.

— Ангъс! Защо не ми остави бележка в хотела?

— Не ти е оставил бележка, защото искахме да говорим с теб заедно, Виктория — отвърна майка й. — Моля те, седни.

Виктория почувства ръката на Ангъс на рамото си, която я побутваше към стола, и от топлината на докосването му събра сили. Всичко щеше да е наред. Щом майка й беше тук, това можеше да означава единствено, че се е съгласила на развод и ще се опита да уреди нещата тъй, че да са най-малко унизителни за нея. Нима така не е най-добре, нима всяка разумна жена не би предприела подобна тактика: тя да напусне съпруга си, вместо да я изостави той?

 

 

Виктория възвърна самообладанието си и отново се почувства сигурна в себе си, докато гледаше майка си отблизо, без да си прави труда да прикрива студената си преценка. „Жената все още се труфи“ — помисли тя, потръпвайки от отвращение. Жената все още си мислеше, че може да компенсира своите петдесет и три години, като носи ласкаещо бледорозова копринена блуза с високо деколте. Все още се заблуждаваше, че би могла да отвлече критичното око на един много по-млад съпруг с огромна по размери птица от рубини и диаманти, която бе забола на ревера на тъмновиолетовия си костюм, с неподходящо тежките рубинени и диамантени гривни, които носеше на крехките си китки, изпъстрени с големи вени. Сигурно всеки ден с часове работи упорито върху застаряващите си мускули, не осъзнавайки колко изсушена изглежда въпреки абсурдно момичешкия си стил. Дори току-що бе направила косите си специално за тази среща, установи дъщерята с презрение, забелязвайки новите бръчки под очите на майка си.

Виктория погледна към Ангъс, който беше седнал в един стол, издърпан напред и обърнат леко встрани, тъй че тя се намираше между него и майка си. Потърси очите му, мислейки си колко често нарочно се бе обличала за него в изчистеното от допълнителни елементи черно, което носеше днес, тъй че той да й се нахвърли, преди да си е свалила дрехите, имитирайки желание да я изнасили. О, колко изкусно се беше научила да го отблъсква, да отлага и отлага, докато той наистина започваше да вярва в неохотата й, и по този начин засилваше блаженството му от отдаването й накрая. Ако само погледнеше към нея, щеше да знае точно за какво мисли тя, ала той твърдо беше насочил погледа си отвъд нея, в някаква точка над главата на майка й, сякаш не можеше да си позволи наистина да се наслаждава на красотата, която боготвореше, докато всичко това не се разреши окончателно.

— Виктория — каза високо Ангъс, след като си прочисти гърлото, — майка ти знае, че ние с теб имаме връзка от пет години. Виктория едва разпозна гласа му, толкова бе твърд и остър — даваше й да разбере, че не ще позволи да го прекъсва.

— Милисън знае как ме подведе ти — продължи Ангъс като робот. — Тя знае как изгубих цялата си способност да преценявам и си позволих да се любя с теб; знае, че връзката ни не е прекъсвала дори когато се опитах да се отърва от теб, изпращайки те в Калифорния. Тя знае как се отдавах, отново и отново, на сексуалната си мания към теб, на моята лудост. Знае точно колко побъркано съм се държал, колко престъпно слаб и глупав бях и не можах да ти устоя, когато това започна. Казах й всичко, след като ми телефонира в Саутхамптън.

— Но ние се обичаме! — Виктория се улови за тази увереност. — Ти искаш да се ожениш за мен! Каза ли й и това?

Нечовешкият глас на Ангъс продължи, думите му маршируваха една след друга с решителност, която не търпеше намеса.

— Мислех, че те обичам, онези първи няколко години. — Той си пое дълбоко дъх и сега отправи поглед към жена си. Да, Милисънт, бях влюбен в нея, лудо влюбен, толкова дълбоко влюбен, че не бях способен изобщо да мисля трезво. Но от момента, когато тя започна да ме кара да се разведа с теб, се изплаших от нея — а любовта и страхът не вървят заедно.

— Каза ли ти, че бях девствена, когато за първи път спа с мен? — изписка Виктория към майка си.

— Винаги съм смятала, че в теб има нещо ненормално, Виктория — спокойно рече Милисънт Колдуел с очарователния си глас. — Не знаех за тази вълнуваща подробност, не, но какво значение има каква форма е приела неврозата ти? Щеше да се почувстваш много по-добре, ако беше разтворила очарователните си дълги крака, за който и да е мъж, когото си срещала, отколкото да се пазиш девствена за твоя доведен баща, не мислиш ли?

Къдравата руса коса на Милисънт Колдуел бе вдигната високо на късия й врат, а тя говореше с яснотата и невъзмутимата прецизност на всичките си години на неоспорим авторитет. Женствената претенциозност на дрехите и бижутата й внезапно се превърнаха в символи на нейната власт вместо в признак на слабост.

— Доведен баща? Не се опитвай да ми пробутваш тоя номер! — задъха се Виктория. — Дяволски добре знаеш, че никога не съм била заварената дъщеря на Ангъс, че нищо не се случи помежду ни, преди да навърша двайсет и седем — какво общо може да има нещастният му брак с теб по онова време с любовната връзка между двама възрастни?

— О, Ангъс — тихо каза Милисънт Колдуел с тъга в гласа. — Все не можех да ти повярвам, когато ми казваше, че тя не проявява разбиране… никакво разбиране…

— Разбиране за какво? — изкрещя Виктория, въртейки глава от единия към другия, чертите й се бяха изкривили в грозна гримаса на неверие. — За въображаемо роднинство? Чудесно знаеш, не смей да отричаш, че „доведен баща“ не е нищо друго, освен една фикция, удобна дума, която се опитвате да използвате без най-малкото правно или морално оправдание. За Бога, аз бях на шестнайсет, преди изобщо да съм виждала Ангъс!

— Горката Виктория — каза майка й. — Да не би да си въобразяваш, че някой, освен теб, Ангъс… и мен… ще повярва, че между вас не е имало нищо сексуално в продължение на цели единайсет години? Ти беше такова зряло младо момиче, той беше толкова сластолюбив мъж… кой ще повярва, че вие двамата зад гърба ми не сте спали заедно години наред? Единственият въпрос ще бъде кога е започнало това и къде… в Ню Йорк, в Саутхамптън, в Ямайка или в Южна Франция? „КОЛКО дълго са чакали!“ Това е единственият въпрос, който ще си задават хората. Вие двамата сте имали всички възможности… а и аз бях доста по-възрастна от Ангъс, нали? Всъщност — каза тя, усмихвайки се мило на себе си, — още съм.

Милисънт Колдуел спря за миг поглед върху гривните си.

— Това ще си кажат, знаеш го, независимо колко ще настоявам, че няма и една вярна дума. Ще помислят, че се опитвам да ви защитя. Хората няма да ми позволят да се правя на светица дори и да искам. По-скоро ще повярват на най-лошото, не си ли го разбрала досега? Пикантен международен сексскандал? Скандал с кръвосмешение? Наистина, Виктория, къде ти е здравият разум? Бедата с теб е, че не виждаш нещата от друга гледна точка, освен от своята. Всички мои познати до един ще си спомнят, че са виждали нещо да става между теб и Ангъс. Телефоните ще блокират от обаждания на най-близките ми приятели, зажаднели за новини. Никой не е дотам добър и благороден да се лиши от подобно удоволствие.

— Ами нека си говорят! Какво от това? Ангъс, на теб пука ли ти какво ще кажат хората, щом няма и капка истина? Кажи, за Бога, пука ли ти? — В разпаления й глас се усещаха първите нотки на неконтролируем ужас. Докато слушаше думите на майка си, толкова безпощадно логични, толкова неумолими в убедителността си, Виктория най-сетне усети началото на промяна във въздуха на стаята, сякаш океани се бяха превърнали в лед, сякаш се бяха разтопили планини.

— Наистина ли си толкова полудяла? Разбира се, че не ми е все едно. Какво лошо има да държиш на доброто мнение на познатите си? — попита Ангъс, подтикнат от инстинкта си за самосъхранение.

— Как може това да е по-важно, отколкото да прекараш живота си с нея? — изписка Виктория, посочвайки към майка си. — Доброто мнение не може да те направи щастлив, не може да те възбуди, доброто мнение не може да те накара да се изпразниш, скапано копеле такова. Толкова ли си изсушен като нея? Кога успя да ти отреже топките?

— Виктория, няма да постигнеш нищо с обиди — намуси се деликатно Милисънт Колдуел. — Не ти прилича, не отива на стила ти.

— Да не смяташ, че някога ме е било грижа какво мислиш ти? Или какво мислят така наречените ти приятели?

— Е, да, Виктория, но Ангъс го е грижа. Току-що ти го каза. Той обаче не ти обясни всичко. Не ти каза, че не си представя да прекара остатъка от живота си като изгнаник — компрометиран изгнаник — в Калифорния, колкото и да е слънчева. Не ти каза, че за него тук, в Ню Йорк, има много изключително важни занимания, за да се откаже от тях заради онази малка агенцийка, която ти направи толкова преуспяваща. Всъщност не се и съмнявах, че ще стане така.

— Истина ли е това! — Виктория се взря в Ангъс и осъзна, че той няма намерение да отговаря на въпроса й. Отговорът беше изписан ясно на лицето му, върху тази измамно момчешка физиономия. Не можеше да види очите му, защото те все още бяха впити в майка й с отчаяната вярност на васал.

— Ти ще умреш тук, Ангъс, ще умреш от желание по мен, знаеш това, нали? Нали, сантиментален глупако? Това е краят ти като мъж, не го ли разбираш!

— О, съмнявам се в това, Виктория — отвърна майка й със звънлив смях. — Ангъс и аз не спяхме заедно, откак ти започна с него. Знаех, че сигурно се среща с някого, но за известно време се примирих. Просто никога не ми хрумна, че ти си тази жена. Що се отнася до мен, Ангъс може да задоволява сексуалните си нужди с всяка жена, която си избере, стига да не е някоя от агенцията или някоя, с която сме близки приятелки. Или с теб. Никога повече.

Тя потупа с деликатната си ръка по бюрото на Джо Дейвън.

— Ангъс ще бъде дискретен, а аз… аз няма да мисля за това. Има и по-лоши начини за съвместно съжителство, уверявам те. Някога бях ревнива, правех глупави сцени, но това е губене на време. Смятам да имам, настоявам да имам съпруг до себе си до края на живота ми, предан съпруг и отличен бизнеспартньор.

— Предан? Ти мислиш, че той ти е предан? — Виктория изсумтя презрително. — Имаш ли представа как мрази живота, който е принуден да живее с теб? Някаква представа как заговорничеше и кроеше планове да се измъкне от теб?

— Доказателство, че просто не говориш истината — и ме поправи, ако греша, Ангъс — е фактът, че моят съпруг възнамерява да продължи да живее точно живота, който ти твърдиш, че мразел. Нямаш представа колко значим и задоволителен може да стане с годините. Има много начини да си женен, но на трийсет и две ти трудно ще го проумееш. Ти нарече Ангъс лъжец, Виктория, и си права. Той ни излъга и двете, за да ни има и двете. Теб в леглото, мен вкъщи. Но накрая, когато трябваше да избира — избра мен, Виктория, не теб. И направи този избор, без да се замисля. Права ли съм, Ангъс?

Той кимна.

— Мисля, че Виктория ще иска да го чуе от собствените ти уста — каза Милисънт Колдуел с мека настойчивост.

— Майка ти е права — съгласи се Ангъс, без да се запъва или задъхва; гласът му беше глух и равен. Милисънт му бе простила толкова лесно, че очакваше тя да го унизи поне малко. Прекалено интелигентна беше, едва ли ще продължи да му натрива носа — след няколко седмици щеше да се държи тъй, сякаш нищо не е било.

— Кажи го пак — настоя Виктория. — Опитай се да ме погледнеш и кажи, че излъга, опитай се да кажеш, че искаш нея, не мен.

Този път гласът му се стовари като чук и той я погледна със злоба.

— Излъгах теб. Излъгах Милисънт. Не те искам. Искам нея. Искам да запазя живота си. Повече никога няма да остана насаме с теб.

Виктория се изпъна смаяно на стола си. Ангъс я бе погледнал с омраза. С отвращение. С ненавист. Гордостта му беше стъпкана и той обвиняваше нея за това. Сега тя бе причината за срама му и той щеше да си наложи да я забрави колкото може по-бързо. По-опасно е да поругаеш гордостта на слаб мъж, отколкото гордостта на силен мъж, защото без нея той е нищо. Не беше го осъзнавала до тази минута.

— Е, скъпа, жалко, че трябваше да преминем през всичко това, но няма да се разделим като чужди хора, нали? — попита Милисънт Колдуел.

— Нямам какво да ти кажа. Благодари на Джо, че позволи да използваме кабинета му.

— Не, не, не бързай толкова, Виктория. Имаме да говорим по работа, нали, Ангъс? До вчера така и не бях проумяла защо „Колдуел и Колдуел“ загубиха онези трима клиенти от „Оук Хилс“. Това вече е нещо, което не мога да простя дори и за милион години. Това е нещо, което не бива да ми правиш никога. — Ти или който и да било. Не е лично отношение, Виктория въпрос на професионална гордост е. Ангъс и аз предложихме да обслужваме тези клиенти безплатно в продължение на три години, като използваме най-добрите си хора. Джо, няма нужда да го казвам, беше очарован. Тъй че ти ги загуби, Виктория.

— Колко дребнаво, колко евтино от твоя страна! Та ти не се нуждаеш от тези клиенти, за теб те са като капка в морето, за Бога!

— Изобщо не е така — отбеляза Милисънт с опрощаваща усмивка. — Направих го заради теб, Виктория.

— Това е достатъчно — каза дъщерята и понечи да стане от стола.

— Когато се върнеш в „Колдуел и Колдуел“, ти ще вземеш и клиентите на „Оук Хил“. В света на агенциите ще го очакват. Това ще измие лицето ти, скъпа, а в твоето положение трябва да спасяваш каквото можеш.

— Ти си се побъркала! Защо ще се връщам? Това е последното нещо, което ще направя!

— Защото, ако не го направиш, ще те унищожим, Ангъс и аз. Знаеш, че можем и ще го направим. Ще са нужни само няколко думи, прошепнати, където трябва, за нашата нещастна, заблудена, параноична, изнудваща ни дъщеря, и с твоята агенция е свършено. А колкото до теб, никога повече няма да получиш предложение за друга работа.

— Ти си чудовище!

— Слабо, много слабо, Виктория — размаха тънък пръст към дъщеря си Милисънт. — А уж си оценявала текстове за реклами. Искам те там, където мога да те държа под око, искам да знам къде си всеки ден от твоя живот, докато не успееш да се задомиш. Но дори и тогава ще те държа под око. Докато съм жива. Когато имаш толкова пари, колкото имам аз, Виктория, това не е трудно да се уреди.

— Но защо? — изтерзано извика Виктория. — Защо? Ти получи каквото искаше. Не можеш ли да ме оставиш на мира?

— Отговарям за теб, Виктория. Ти си единственото ми дете и от години ми създаваш проблеми. Но все още има надежда да се оправиш. Нуждаеш се от нещо сериозно, което да те интригува и предизвиква. Ще е нехайство от моя страна, ако не опитам да ти помогна. Може би ти си мислиш, че съм те пренебрегвала като малка? Бог ми е свидетел, че направих, каквото можах, но децата така и не разбират. Всички го казват. Във всеки случай аз отчасти обвинявам себе си за бъркотията в твоя живот.

— Решихме да те изпратим директор в офиса в Токио — Ангъс тихо обяви присъдата й. Очите му за кратко се спряха върху нея, само за миг, и тя не видя нищо в тях. Нищо, освен желание да приключи този разговор бързо.

Виктория не си спомняше как като смъртно ранено животно се измъкна от онази стая, но никога не забрави безмилостния, дребнав глас на Милисънт зад себе си, самодоволно коментиращ съдбата на дъщеря си:

— Мисля, че този малък семеен проблем е зад гърба ни, нали, Ангъс? Джо наистина ще е доволен.