Джудит Кранц
Любовни двойки (19)

19.

— Бен Уинтроп ще бъде в града същата вечер, когато ще давам прием за теб и татко — имаш ли нещо против да го поканя? Още не си го виждала — Джиджи попита Саша, докато двете си играеха с малката Нели в градината на мебелираната къща в Брентуд, която Вито беше наел, докато си намерят нещо постоянно.

— Разбира се, че не. Иска ми се най-после да зърна господин Великолепни, и кой знае, може пък да го придумам да ме повози в летящата си машинка. Нали не би отказал на молбата на младоженка на закъснелия й сватбен прием?

— Няма — отвърна уверено Джиджи. — Къде искаш да отидеш?

— О, на разходка! Сега, когато те уволниха, бихме могли да отскочим до Сан Франсиско за един приятен обед и да пообиколим магазините, слагайки си бели ръкавици и шапки като истински тамошни дами, а после да се приберем навреме за вечеря.

— Предполагам, ти ще ми заемеш шапката и ръкавиците? Но Сан Франсиско е страхотна идея — ще мога да занеса подаръка си на Елеонора Колона лично. Саша, не искам да казваш, че са ме „уволнили“. Аз напуснах „Фрост-Рорк-Бърнхайм“.

— Каква е разликата? — попита Саша. — Нали не получаваш пари на края на седмицата?

— Но изборът беше мой и не можеш да си представиш колко свободна се чувствам. Пък и без това си имам достатъчно работа: ще организирам вашия прием, а после и венецианското празненство — не бих могла да се ангажирам с каквато и да било друга постоянна служба.

— Венецианското тържество ли? — попита Саша. — Искаш да кажеш, онова след пускането на вода?

— То ще е второто, след една година. Сегашното е след две седмици. Правим го заради бизнеса, за повече реклама. Бен вижда в него възможност да покаже успехите на „Уинтроп Дивелъпмънт“. Поканил е всичките ключови фигури от компанията си, включително момчетата, с които работех напоследък в Ню Йорк.

— Какъв е смисълът, щом корабът е още на сух док? Ти ми каза, че това е гледка, приятна само за окото на собственика.

— Когато се строи кораб — заобяснява Джиджи, — в първата плоча на кила собственикът вгражда една монета за късмет. Бен иска да смени старата плоча с друга, в която ще има сребърен американски долар в чест на покупката на трите кораба и преустройството на „Изумрудът“. Аз организирам всичко съвместно с една голяма туристическа агенция. Трябва да привлечем пресата във Венеция, после в Порта Маржера за церемонията по заменянето на плочата и отново във Венеция за честването в „Чиприяни“. Транспорт, храна и квартири за почти две хиляди журналисти и няколко десетки служители на Бен.

— Ще ти платят ли за това венецианско „шоу“? — попита подозрително Саша.

— Бен искаше да ми плати, но аз отказах.

— Джиджи! — Саша беше скандализирана. — Като твой бивш агент не мога да позволя това.

— Саша, аз просто не мога — няма — да приема пари от него.

— Колкото и да е странно, разбирам как се чувстваш с това толкова деликатно балансиране, с тази… неуточненост помежду ви. О кей, работи безплатно, не ме интересува. Радвам се, че Бен ще дойде на приема, защото гледката на двама ви, толкова узрели за сватба, може да е точно онова, от което се нуждае Зак, отрезвяването, което му липсва. Прекалено дълго се отдава на емоционалните си фантазии и побърква горкия Вито с разсеяността си. Бих направила всичко да те забрави. О, Нели, това е червей, мила, не играчка. Дай го на мама. О, Джиджи, тя го пъха в устата си! Спри я, за Бога!

— Нели, недей — каза кротко Джиджи и взе червея от ръчичката на детето. — Ето ти една хубава лопатка, иди да копаеш.

— Вчера намери един червей и го изкъпа в чашата си с портокалов сок — каза Саша. — Нищо не му направи, върна го обратно в градината. Мислиш ли, че от нея ще излезе зоолог?

— Такава щура майка ще има късмет, ако изобщо оцелее дотогава.

— Не мисля, че съм щура, като се интересувам за бъдещето на Нели. Сега за жените няма нищо невъзможно, а когато тя порасне…

— Не ми играй театър, Саша Невски, познавам те чудесно.

— Саша Орсини, моля. Толкова ли ти е трудно да споделяш това име с мен? Вече от години не играя театър.

— Тогава какви са тези глупости за Зак?

— Де да бяха. Вито се е поболял заради него. В „Дълъг уикенд“ вече не е същият фантастичен режисьор и горкият ми съпруг се е видял в чудо. Една черна комедия се превръща в сантиментален романс, защото режисьорът все още е хлътнал по дъщерята на продуцента — как мислиш, дали от това също не би могло да излезе филм? Може да го предложа на Вито, ако не е много късно да се преправя сценарият.

— Саша, не виждам друга причина, освен садистичното ти желание да ме дразниш, като ми разправяш, че Зак все още е „хлътнал“ по мен — ама че отвратителен израз. — Знам как умираш да създаваш неприятности, но си мислех, че браковете ти с двама мъже един след друг са те излекували от това.

— В теб има нещо дребнаво, Джиджи, напомняш ми за Джош тъкмо когато съм толкова щастлива. Как можеш?

— Няма да ме накараш да се почувствам виновна, Саша, тъй че престани. Защо ми наговори всичко това?

— Ако Зак ходеше по срещи, дори с актриси, изобщо нямаше да ми хрумне, че все още вехне по теб — този израз повече ли ти харесва, от 30-те години е, — но той не го прави. Зак Невски е престанал да се занимава с жени, откак двамата с него скъсахте. Питам те, Джиджи, здравословно ли е това за млад мъж в разцвета на силите?

— Откъде измъкна целия този боклук?

— Всяка вечер, щом се върне вкъщи, мъжът ми в продължение на един час го изтърсва в скута ми. Попитай го. Мислиш ли, че баща ти би си измислял подобно нещо?

— Ако му помага да си прави филма, да. Но това… е някаква игричка. Вие двамата сте намислили нещо.

— Мили Боже, не мислиш ли, че си имаме и по-добри занимания, отколкото това да ласкаем фаталния ти чар? Как може да си толкова егоцентрична? Нели! Престани! Джиджи, тя разряза червея на две с лопатката! О, Господи, как можа да го направи?

— Като порасне, ще стане сериен убиец, рядкост при жените, но се случва. Или терминатор. Върни я в кошарката й, за Бога. Прилича на огромно дебело колибри. Изнервям се, като я гледам. Сега разбирам какво трябва да е преживяла Били с близнаците.

— Ще дадеш ли на Нели шишето? Вече й е време.

— Не, няма — каза Джиджи през зъби.

— О, хайде, бъди по-смела, някой ден ще ти се наложи и на теб. Почти всяка жена го прави, дори Майчето трябваше да ни храни с шише, а може пък да ни е кърмила. Когато Зак й се обади следващия път, ще го помоля да я попита.

— КОГАТО ЗАК НАПРАВИ КАКВО? — Джиджи изненадано опули очи. Изпитваше страхопочитание към Татяна Орлов Невски, могъщата доминираща фигура в клана Невски, с пословично зъл нрав.

Саша въздъхна.

— Обажда се на мама, понеже се нуждае от нежното й съчувствие. Вито казва, че напоследък го прави два пъти седмично.

— Нали не ме лъжеш, Саша?

— Казвам ти чистата истина, кълна се в малката Нели.

— Но… не се обиждай, но твоята майка е диктатор. Уважавам я и й се възхищавам, но не бих искала да съм нейно дете.

— Знам, но когато се чувстваш наистина отчаян, толкова, че Маминка да забрави какво разочарование си за нея, тя успява да изсмуче от себе си малко състрадание. И аз й се обаждах по време на неприятностите с Джош и след това се чувствах по-добре. Поне си имах майка, колкото и да е ужасна.

Джиджи смилаше думите на Саша в мълчание. Тази черта на Татяна за нея беше непозната.

— Зак никога не е — попита тя колебливо — казал нещо… за мен, имам предвид… на татко, нали?

— Нито дума. Нито на мен, нито на Вито.

— Виждаш ли, фантазираш си.

— Точно обратното. Щеше да е така, ако беше положил усилия да те изтрие от съзнанието си. Като се има предвид колко време прекарва с Вито, това е крайно подозрително. Ако Зак дори веднъж го бе попитал как я караш, просто от куртоазия — но да не споменава името ти в продължение на година, когато всеки ден са заедно с Вито — това аз наричам сигурен признак, че още не се е излекувал. В края на краищата ти говориш за Зак, без да те е еня, защото си влюбена в Бен, но горкото ми, смазано от любов братче, дори не може да произнесе името ти на глас, защото така и не е успял да свикне с факта, че ще трябва да прекара остатъка от живота си без теб.

— Значи е глупак.

— Точно това казах на Вито.

— И какво отговори скъпото ми татенце?

— Нещо сладко, в смисъл че също не си представя живота без мен, но Вито все пак е по-различен от Зак, той е възрастен, а Зак е едно болно от любов момче.

— Момче?

— Момче? Наистина, Саша, бракът ти с по-възрастен мъж те е направил много снизходителна. Зак е поне на трийсет и една.

— Но все още е момче по сърце, страстно, романтично момче, като Хийтклиф. Дали Хийтклиф е презимето му или малкото име? Джо Хийтклиф? Хийтклиф Джоунс? Няма значение. Тъжно е, но се опитвам да не мисля за това. Ето ти я Нели, можеш да я оригнеш, щом не искаш да я храниш. Приятно е да оригваш бебе — не само да чуеш оригването, но и да усетиш как излиза от телцето навън.

— Щом Нели е достатъчно голяма да тича насам-натам и да разрязва червеи, сигурно може да се оригне сама.

— Разбира се, но не искам да те лишавам от такава рядка възможност, щом обещаваш да летим заедно за Сан Франсиско.

 

 

Сгушена в леглото, Виктория Фрост отново и отново се наслаждаваше на мисълта за последните им успехи. Сега агенцията можеше да разчита на клиенти, носещи почти сто и деветдесет милиона долара годишно, а освен това тя се бе отървала от тая нахална малка въртиопашка, самозваната рекламна специалистка Джиджи Орсини, без да загуби клиентите, които й бе осигурила Джиджи, освен „Индиговосините морета“, но бездруго не биха могли да ги запазят.

Въпреки заявлението на Джиджи, че напуска рекламата, през цялата изминала седмица Виктория бе напрегната в очакване да чуе, че Джиджи е убедила Спайдър Елиот да си оттегли „Скрупули две“, а Бен Уинтроп да ги лиши от „Омагьосаният таван“ и „Корабите Уинтроп“. Накрая, ловко подпитвайки колеги в бизнеса, Виктория, Арчи и Байрон разбраха, че Джиджи не е отишла на работа в друга агенция и не е взела клиентите със себе си, макар да можеше лесно да го направи. Предварителната работа по „Бийч Кажуълс“ и „Скрупули две“ напредваше бързо.

В допълнение на това „ФРБ“ беше поканена на преговори с три важни компании със седалище в Ню Йорк. Изготвянето на предложенията за всяка от тях струваше пари и време и изискваше пълно съсредоточаване, но те бяха във форма като никога досега. Вече бяха популярни в цялата страна, не само на местно ниво, и всичко това бе постигнато за по-малко от две години.

Вече не съществуваше дори най-нищожна причина Ангъс да се колебае да напусне Ню Йорк. Отдавна беше осъзнала, че той държи на навиците си, че е мъж, който не гори от желание да предприеме следващата неизбежна стъпка в живота си — не беше ли това всеобща, основна слабост на мъжете? — ала страстта му се бе задълбочила след оредяването на срещите им. Усещаше с всяка своя клетка, с костите си, с всеки косъм на главата, че никоя жена не притежава такава физическа власт над мъж, каквато тя имаше над Ангъс.

Виктория се обърна по гръб и се замисли за мъжете, с които се бе забавлявала в Калифорния. Всеки от тях бе добавил по нещо към еротичния й опит и сексуалната й изобретателност. Бяха й послужили добре. Всеки път Ангъс обладаваше тялото й с такава необуздана страст, че на моменти тя се плашеше от него. Тя притежаваше този мъж. Той й принадлежеше. Дошло беше време тя да поставя условията. Животът му с майка й бе болезнен фарс, беше й го казвал стотици пъти. Чакала беше, колкото бе преценила за необходимо. Сега беше моментът да си поиска своето.

При сегашния й успех не бе от значение, че много от клиентите на Ангъс няма да оставят „Колдуел и Колдуел“, въпреки безкрайното време, отделено от него за осъществяване на промяната. За тях двамата щяха да се намерят достатъчно щедри предложения тук, в Лос Анджелис. И Нещо също толкова важно, ръководството на „ФРБ“ наистина се нуждаеше от Ангъс.

Работата на Виктория бе прекалено обемна за сам човек, макар че досега успяваше да го скрие от Арчи и Байрон. Те двамата бяха твърде много заети да наемат хора за творческите екипи за новите клиенти, а тя от своя страна все още ограничаваше обхвата на дейност на помощниците си, както и броя им до минимум, тъй че мястото на Ангъс в ръководството го очакваше.

 

 

Беше рано сутринта в събота. Виктория се беше събудила преди зазоряване. Ангъс и майка й трябва да бяха в Саутхамптън за уикенда. Виктория погледна часовника на нощното шкафче, но бе толкова рано, че сигурно майка й още не се бе появила долу за закуска. Сега Омразните ограничения, продължили години, изведнъж се разлетяха на парчета под напора на успеха и нетърпението й. Седна в леглото, взе телефона и набра номера в Саутхамптън.

— Мистър Колдуел, ако обичате. Джо Дейвън иска да говори с него — каза тя на прислужничката, която вдигна телефона.

След минута Ангъс пое слушалката.

— Аз съм. В коя стая си? — попита тя.

— В библиотеката, какво по дяволите…

— Не ме прекъсвай. Сигурно си прочел, че „Бийч Кажуълс“ ни станаха клиенти?

— Да, но…

— Ангъс, минаха почти две години. Няма да чакам повече. Омръзна ми да ме държат като куче на верижка, не мога да издържа такъв живот. Няма никаква причина да оставаш там, където си, нуждая се от теб тук.

— Моментът е неподходящ, прекалено много бързаш…

— Моментът никога няма да е по-подходящ. Идвам в Ню Йорк следващата седмица. Имаме една неофициална среща с Харис Рийвс във вторник сутринта и кратка среща с Джо Дейвън следобеда. Следващите три дни ще прекараме с „Бийч Кажуълс“. Ще имаш предостатъчно време да й кажеш.

— Аз… виж, аз…

— Ако ти не й кажеш, ще го сторя аз.

— Не го мислиш, Виктория…

— По-добре не ме изпитвай. Сбогом.

Ангъс Колдуел затвори телефона, без да каже повече дума. Затвори вратата на библиотеката и остана вътре, все още чувайки гласа на Виктория в ушите си. Настъпи денят, който бе отлагал и отлагал, надявайки се — не, вярвайки, — че нещо ще го предотврати. Че тя ще срещне някого, че ще го надрасне, ще загуби интерес… Беше подхранвал всякакви надежди, но никога не бе смятал, че този момент наистина ще дойде.

Внезапно, неспособен да стои повече зад затворени врати с тези опасни мисли, Ангъс Колдуел бързо излезе от голямата къща, построена неколкостотин ярда навътре в океана. Прекоси съвършената зеленина на моравата и пясъка и спря едва когато стигна до миещите брега вълни, тази сутрин спокойни.

Той обгърна с очи просторния хоризонт на Атлантическия океан и се замисли за равностойното си съдружие в агенция, която скоро щеше да разполага с милион долара годишно. Той и Милисън бяха добри шефове; честно бяха спечелили всичките си милиони.

Живееше по-добре от всички свои познати мъже, но там горе Милисън все още спеше в спалнята си, Милисън, която му даваше всякакви свободи, само не и онази, за която копнееше. Ако Виктория бе тук в момента, той щеше да намери място, където да я има, където може да получи освобождението, възможно само с нея, защото гласът й по телефона го беше възбудил непоносимо, до степен на болка. Не, не би бил в състояние да се спре дори ако трябваше да я хвърли на пясъка пред погледите на цялата къща.

„Ако ти не й кажеш, ще го сторя аз“, бе казала тя. Когато вълните се оттеглиха, той издълба голяма дупка в пясъка с върха на маратонката си, наблюдавайки как обратните вълни постепенно я запълват догоре. Вдигна рамене при това неизбежно явление и започна да бяга по широкия бряг, движейки се плавно и с лекота, мъж, който изглеждаше тъй, сякаш единствената му грижа на света бе да поддържа добра спортна форма, за да удължи своя заслужаващ завист живот.

 

 

Вито и Зак прекъснаха за кафе, докато редакторът преглеждаше кадрите на сцена, върху която работеха във временния редакторски кабинет в един мотел недалеч от Малибу.

— Там май има няколко кадъра, по-добри от онова, което току-що видяхме — каза Зак с надежда. — Можем да направим тези последни снимки значително по-сполучливи.

— И аз мисля, че можем — каза Вито. — Всъщност колкото повече лента изразходваш, толкова по-добре изглежда филмът. Миналата седмица имаше дни, когато си мислех, че ни остава само да изгорим негатива и да се надяваме, че ще ни се размине, но сега „Дълъг уикенд“ се превърна в интересно забъркана „гозба“, ексцентрична, получерна комедия, примесена с лек сантиментализъм и освежаващ секселемент.

— Ако си прав, Вито, то ще е заради няколкото ми щастливи проблясъка и алхимията на актьорите. Не бях на ниво, не мисли, че не го съзнавам. Все ми се привижда как Сискел и Еберт ми показват среден пръст, а в петък приключваме.

Вито се засмя от сърце.

— Това е само един филм, както непрекъснато ти повтарям, Зак. Не го взимай толкова навътре, хлапе. И двамата сме имали проекти, които са се заличали в началото. А понякога всичко върви страхотно, а накрая се получава едно миризливо нищо. Гледал ли си „Военнополева болница“? Не, остави! Не искам да те притеснявам.

Вито отново се засмя и си наля още кафе.

— „Дълъг уикенд“ започна кутсузлийски. Местните хора сигурно са се събирали заедно всяка седмица и са ни правили малки восъчни фигурки, забождали са игли в тях и са ги пържели в олио. Те изобщо не желаеха този филм да се снима тук, това място е тяхното съкровено убежище, пазещо кръвосмесителните им тайни. Но не можаха да ни надвият и вече сигурно са се предали. „Дълъг уикенд“ трябваше да се нарича „Черната бъркотия в Малибу“. Всъщност ще поговоря за това с гилдията утре.

— Вито, защо си толкова спокоен? Изнервяш ме. Откак заработих с теб, всяка минута беше въпрос на живот и смърт, а сега, когато оплесках всичко, ти го приемаш с лекота — е, относителна. Това не е същият Вито Орсини, когото познавах.

— Първо, ти не си оплескал нищо, филма си го бива. Второ, не съм оня Вито Орсини, когото си познавал, и трябва да благодариш на сестра си за това. Когато се прибирам вкъщи при Саша, животът ми добива други измерения. А ако се върна навреме да оригна Нели, забравям колко страници сме снимали през деня.

— Ти наистина обожаваш това бебе, нали? — попита любопитно Зак.

— А мога ли да не го обожавам? Яд ме е единствено, че не съм бил наблизо, когато Джиджи е била на същата възраст. Но сега Джиджи ми е такъв проблем, толкова ме безпокои, че наистина се радвам, задето между вас двамата не се получи. Нейната ексцентричност, твоята ексцентричност — щеше да е обречена комбинация.

— Благодаря.

— Слушай, хлапе, нали не ме обвиняваш, че искам да видя Джиджи задомена за Беи Уинтроп, а? Той много настоява, но тя не желае да обсъжда предложението, дори не ми позволява да се срещна с него. Саша казва, че съм продажен, ала кой баща не би се радвал на мисълта дъщеря му да се омъжи за млад, богат, красив и доколкото ми е известно, достатъчно почтен човек? Саша твърди, че няма начин това да стане, понеже Джиджи е с тотално объркани чувства и дори и да се омъжи за Уинтроп, той просто ще се е възползвал от нестабилното й състояние, а и бракът им няма да просъществува, понеже тя ще се омъжи за него, за да забрави теб.

— Саша не е с всичкия си! — горчиво възкликна Зак. — Господи, какво й става? Винаги е смятала, че съм неустоим за жените, тъй като й напомням за нея самата. Мислех, че бракът може да я излекува… Явно не се е получило.

— Знаеш ли какво, Зак? И ти, и сестра ти сте заплаха за обществото. Никой мъж досега не е успял да забрави Саша. Виж този нещастник Джош Хилман. И дъщеря ми, най-приземеният човек, когото познавам, все още е толкова чувствителна по отношение на теб, че не смея да произнасям името ти пред нея, защото на лицето й се изписва онова уязвимо, наранено изражение, което ме кара да се чувствам като безсърдечен звяр. Нито веднъж не ме е попитала как върви този филм само защото го снимаш ти. Поканих я да дойде някой ден на снимачната площадка, нали сега не работи, но не благоволява. За другите филми не ме е оставяла на мира, все искаше да види как върви, макар да я предупреждавах, че ще й е скучно. Просто не е способна да се срещне с теб.

— Тогава няма да дойда на тържеството. — Гласът на Зак прозвуча рязко.

— Трябва да дойдеш, Зак, знаеш, че трябва. Саша и аз няма да ти простим, ако не дойдеш. Джиджи е душевно подготвена за това. Всъщност и физически, вече спря да се затваря в спалнята като отшелник. Мисля, че това е добър признак. От друга страна, прекарва цяла сутрин в четене на „Диър Аби“, Ан Ландърс, Джойс Бръдърс и на хороскопите във всички списания, които успява да купи. Да не си мисли, че ще намери отговора на проблемите си с теб в тия измишльотини? Очаквам всеки момент да започне да спи с плюшено мече.

— Вито, по дяволите, не аз скъсах с нея, тя скъса с мен. Не е моя вината, че тя е… това, което е.

— Знам, Зак. Никоя от бившите ми приятелки не се е държала сантиментално и многострадално като Джиджи. Дори с Били се разбираме сега. Следващият си филм ще продуцирам за Сюзън Арви и Маги Макгрегър, и отношенията ни са като на много добри познати.

— Ти и Сюзън Арви! Не думай!

— Разбира се, ти какво си мислиш? Сега съм нов човек… но навремето си поживях. И то славно. Добре, че Саша не иска да знае за това, иначе ще трябва да й разкажа и подозирам, че истината няма да й хареса.

— Ами Маги? — очарован попита Зак.

— Това наистина продължи дълго, преди да срещна Били. Защо, мислиш, ти обърна такова специално внимание в Калиспел?

— Не се замислих. А би следвало да съм по-съобразителен.

— Нищо подобно, за това е нужно да знаеш някои неща. Казва ти го човек, врял и кипял в тези работи. Ето например Джиджи, тя си е купила касетата на „Какви бяхме някога“ и си я пуска всяка вечер, когато е сама вкъщи.

— „Какви бяхме някога“?

— Е, ти не си Редфорд и тя не е Стрейзънд, но темата, Зак, темата за двама души, които не могат да живеят заедно, но между тях има любов, която няма да умре — винаги ще те разчувства, дори и да я знаеш наизуст. Двайсет носни кърпички. Гледал ли си филма?

 

— Да, веднъж… не ми направи особено впечатление — неумело излъга Зак. Взимаше под наем касетата винаги, щом усетеше, че му се гледа, веднъж седмично, а понякога и за уикенда. Не си позволи да я купи. Щеше да го зароби.

 

 

Вечерта на сватбения прием, който Джиджи подготви за Вито и Саша, все още запазваше от зноя на деня, необичайно топъл за края на октомври. На небето се бе показала луната, обла и оранжева, преди още слънцето да е залязло.

Джиджи беше репетирала за тържеството няколко вечери поред, затъмнявайки къщата и поставяйки нови крушки в малките лампички, от които сега извираше мека розова светлина. По всички клони на дърветата висяха фенери, също в розово, а по балконите висяха гирлянди от миниатюрни бели светлинки.

Отначало Джиджи мислеше да украси къщата в бяло, но отхвърли идеята, защото нито Саша, нито Вито се женеха за първи път. Вместо това отиде на пазара за цветя в центъра на града и натовари един пикап с двайсет дузини саксии с най-бледорозовите циклами и двайсет дузини саксии с бели и розови хризантеми, които тъкмо разцъфтяваха. После отиде на фермерския пазар, за да купи розови плодове, но изборът беше нищожен.

Ябълки, реши Джиджи, щайги и щайги ябълки, във всички нюанси на червеното. Обикаляше из пазара, помирисваше, докосваше и най-сетне попадна на миниатюрни връзки розови и бели репички със зелени листенца. Изкупи ги всичките, неколкостотин, и ги нареди между ябълките в щайгите като оригинална допълнителна украса.

Чудеше се къде да сложи бара. Опитът й в този бизнес я бе научил, че пред баровете винаги се получава струпване. Тя щеше да избегне това, като разположи барчета на четири различни изхода, на места, достатъчно тесни, за да предразполагат хората да се помайват там.

След като дълго търси какво по-особено да сервира, Джиджи реши да е разумна и да се обърне към изпитания от времето италиански бюфет, любимата храна на Вито. Невъзможно бе някой да не си хареса нещо измежду петте вида тестени блюда, пилетата с черни маслини, колбасите с чушки и печените агнешки крачка. И сватбена торта, разбира се.

Успя да наеме покривки за маса с щампа от розови и бели ябълкови цветчета на фона на по-наситенорозово; кърпите за храна бяха бледорозови, свещите бели. Казала беше на служителя от компанията за организиране на приеми да използва маси за групи от по осем човека и да ги разположи из цялата къща.

Гостите. Джиджи беше изпъшкала на глас заради тежката задача, която й предстоеше. Хората, които Саша беше поканила от „Скрупули две“, никога не се бяха срещали с когото и да било от холивудския списък на Вито. Нищо чудно, че Саша и баща й не се бяха запознали по-рано. Единственият гост, когото щяха да познават бегло, беше Зак. „И Джози Спийлбърг, и Бърго“ — поправи се Джиджи. Можеше да разчита на Джози и Бърго, и двамата бяха добри компаньони, но не и на Зак, който, надяваше се тя, щеше да прояви добрия вкус да се появи символично и после да изчезне.

Веднъж Зак й беше казал, че единствената й грижа, когато организира тържество, е как гостите да прекарат добре, а как ще се чувстват домакините, било без значение.

Навремето това й прозвуча разумно, но сега приемът беше такъв, че трудно би постигнала философската дистанция, която бе измислил той. Освен това къщата, макар и прекалено голяма за нея, щеше да е твърде малка за гостите и може би ограниченото пространство щеше да доведе до по-голяма задушевност. Елза Максуел, прочута с приемите си между двете войни, винаги бе настоявала, че подобна задушевност е ключът към всяко добро тържество.

Благославяйки деня, когато Саша сключи договор с бедния господин Джими за производство на имитации на нейното старинно дамско бельо, в резултат на което сега Джиджи разполагаше с пари, за които не бе и сънувала, тя потвърди наемането на дванайсет момчета от службата за паркиране, на осем цигулари, които щяха да свирят романтични мелодии на най-големия балкон, и на оркестъра за танцова музика в двора.

 

 

Докато се обличаше за приема, изстиналите й ръце трепереха и за малко да й засече ципът. В „Нийман-Маркъс“ беше открила рокля от шифон, чийто светлозелен цвят й напомняше за игривите забавления на русалки и морски духове рано напролет. Беше със силно вталена горна част, прилепнали по ръцете ръкави, завършващи при китките с миниатюрни маншети, и дълбоко изрязано деколте, което някак си съумяваше да започне точно където розовото на зърната й рязко контрастираше с пресечената от сини вени белота на гърдите. Полата. Ушита от три пласта шифон, скроена на верев, се диплеше при движение, разкривайки всяка извивка на тялото й от кръста надолу. Завършваше до средата на коляното, точно дължината, от която да е видно, че е краят на 1984, нито ден по-рано, нито ден по-късно.

„Когато баща ти се ожени за жена само три години по-голяма от теб — каза си Джиджи, докато си купуваше най-дръзката и предизвикателна рокля в живота си, — длъжна си да изглеждаш така, че новата ти мащеха да не се чувства обременена от заварено дете, твърде невинно, за да се грижи само за себе си. Или прекалено скромно. Е, тази рокля би могла да изглежда скромна единствено на жена, която смята ръцете си за най-чувствителните ерогенни зони.“

Оглеждайки се критично в огледалото, Джиджи установи, че тази вечер изглежда безсрамно греховна и откровено прелъстител на, както би изглеждало всяко красиво момиче. Съзнанието за това я изпълни със задоволство. Беше оставила косата си да расте и сега тя бе по-дълга от всякога. Спускаше се до средата на шията й и при всяко движение на главата се гънеше в преливащите цветове на есента. „Нямам нужда от нищичко повече, освен от позлатените сандали“ — реши Джиджи, докато отстраняваше бижутата си. В тази рокля се съдържаше послание и дори една гривна би разводнила това послание за… за какво точно? Разбира се… съвършената домакиня: уравновесена, спокойна, дружелюбна, уверена в себе си и зряла. Особено… зряла.

 

 

Един час по-късно, когато тържеството беше в разгара си, а вечерята тепърва щеше да се сервира, Джиджи можеше да се отпусне и да се движи из препълнените стаи с онова главозамайващо удовлетворение, познато само на триумфиращата домакиня. Празненството се оказа успех още от минутата, когато се появиха първите гости. Хората от „Скрупули две“, които като всички в Лос Анджелис се смятаха заети в двоен бизнес — техния собствен и шоубизнеса, — бяха очаровани да се срещнат с холивудската тълпа, също доволна да намери нова, жадна за впечатления публика, поддържаща чувството и за собствената й значимост.

Във въздуха се носеше празничността на случая, реална като фенерите и пълната луна, и настроението на Джиджи пърхаше и се въртеше под звуците на музиката, докато тя „прелиташе“ от гост на гост в позлатените си сандали. Усещаше се тъй, сякаш шампанското, което бе изпила, я повдигаше няколко сантиметра над земята.

Чувството й за пълна удовлетвореност внезапно се разклати, щом се появи Зак, почти изпълвайки рамката на вратата с раменете си. За един миг никой от тях не направи нищо, само се взираха един в друг. И сякаш годината на раздяла изобщо не беше съществувала, двамата се озоваха дълбоко потопени в недвусмислена интимност.

— Този цвят… никога не съм те виждал с него — избъбри Зак изненадано.

— Не беше заради цвета, а заради кройката — оправда се тя и леко потръпна.

— Пуснала си си дълга коса — каза той полуодобрително, полукритично.

— И ти.

— Продуцентът ми не ми оставя време да се подстрижа.

— Защо не се оплачеш на агента си?

Джиджи си спомни времето, когато между целувките го подстригваше в банята с ножичките си за маникюр.

— Ами… — Зак млъкна.

Тя беше непоносимо красива, но ако не можеше да й каже дори това, какво друго безопасно да й каже? Ако се загледаше отблизо в очите й, щеше да му струва живота, щеше да е като хващане на оголена електрическа жица с ръка.

— Ами — автоматично повтори Джиджи, накланяйки се леко към него, чудейки се паникьосано какво друго да каже, без да предизвика някакъв спомен от съвместния им живот. Без да мисли, пъхна чашата си с шампанско в ръката му.

— Какво да правя с това? — попита Зак.

— Изпий го.

— Чашата май е празна.

— О, извинявай, върни ми я. Защо не отидеш да поздравиш булката и младоженеца и да си вземеш нещо за пиене?

— Булката и младоженеца? — Той я погледна объркано. В мига, когато прекрачи прага, беше забравил причината, поради която се озова тук, прехласнат от сладката възможност отново да съзерцава Джиджи.

— Саша и Вито — успя да му припомни тя, мислейки си, че никога преди не бе виждала Зак объркан, не и Зак, който обикновено доминираше навсякъде със заразителния си смях, впечатляващата си фигура и магнетичното си присъствие.

— О… тях ли. Правилно! Ще ида да ги поздравя. Нали за това дойдох? Къде са те?

— На горния етаж, във всекидневната.

Джиджи се изчерви толкова силно, че си пролича как пламнаха дори гърдите й. Точно в тази стая за последен път бе видяла Зак, там му бе казала да си върви.

— Ще ги намеря. Ти се погрижи за другите си гости.

Входната врата се отвори зад него и Бен Уинтроп влезе във фоайето. По своя делови, забързан навик пренебрегна Зак и се насочи право към Джиджи.

— Здравей, скъпа — каза той, целувайки я леко по устните. — Извинявай, че закъснях — не можах да свърша съвещанието и секунда по-рано. Изглеждаш очарователно, но ако някоя рокля плаче за изумруди, то това е тази. Защо не ми каза какво смяташ да облечеш? Щях да ти ги донеса.

— Бен, това е Зак Невски. Зак, Бен Уинтроп.

— Невски? Сигурно сте братът на булката — каза Бен любезно, докато се здрависваха. — Толкова съм слушал от Джиджи за Саша, та чак не вярвам, че още не я познавам. Или бащата на Джиджи, и него не съм виждал — добави той с бавната си, уверена усмивка. — Подозирам, че нарочно ме крие от семейството си. Хайде, скъпа, води ме при почетните гости, за да ги поздравя най-после.

Джиджи се обърна и забърза нагоре по стълбите, оставяйки двамата мъже да я последват в реда, който си харесат; единственото й желание бе да се разтопи, да изчезне, да се изпари, да се пъхне под леглото. Кой дявол я бе накарал да покани Бен на тържеството? Бе й се сторил най-естественият начин да го запознае без церемонии с Вито и Саша, без да прави голям въпрос от това, но не беше съобразила, че ще дойде и Зак. Ама че зряла домакиня се бе оказала!

„Може би — помисли тя напълно объркана, а цялата й гордост на домакиня се беше стопила, — може би те просто ще се пренебрегнат един друг, и двамата толкова властни по природа, че биха могли дори да не се забележат. Защо не познавам някой невзрачен мъж? Някой приятен, невзискателен и с мек нрав? Като Дейви Мелвил…“

„Значи това е господин Великолепни“ — помисли си Саша, докато очаровано поздравяваше Бен. Да, побъркващо секси, трябваше да признае, и с добре овладяно самочувствие. Говореха си за незначителни неща, докато острият й ум работеше на бързи обороти, преценявайки го. Макар Бен да бе малко по-висок от Вито, в него имаше нещо специфично, някаква аура, която моментално й напомни за забележителните ниски мъже, които познаваше в Ню Йорк — те изглеждаха високи върху невидимите си пари. „Дори и да не знаеш за богатството на Бен — помисли си Саша, — можеш да го усетиш в стойката му, в ненатрапчивата му привлекателност, в определеното отсъствие на всякакъв открит опит да очарова.“ Този интелигентен мъж с педантичен израз бездруго си знаеше, че е очарователен. Всъщност сега, като се замисли човек, не беше ли малко неприлично да е толкова хладен, щом за първи път се среща със семейството на любимата си? Сигурно е върхът в леглото. Напълно в стила на Джиджи да не спомене нищо.

Но като оставим това настрана, що се отнася до Бен Уинтроп, според Саша може би малко скромност и съвсем лека нервност, дори неловкост, биха били уместни тук, при тези деликатни обстоятелства, пък макар и демонстрирани само заради Джиджи.

„Боже мой — помисли Саша, щом се появи Зак и я взе в широката си прегръдка, — Бен Уинтроп не заслужава да измести брат ми от живота на Джиджи. Той никога няма да я обича така безнадеждно и всеотдайно като Зак, защото просто няма сърце за това.“ А Саша Невски Орсини поназнайваше нещичко за сърцата, както и за големите чукачи. Двамата с Бен продължаваха да бъбрят и тя ловко намери възможност да намекне за пътуване в самолета му.

— Ама, разбира се, много ще ми е приятно, по всяко време, когато ви е удобно, но имам по-добра идея — каза Бен. — Защо двамата с Вито да не летите с мен и Джиджи за тържеството във Венеция като мои гости?

— О, Вито, какво ще кажеш? Има ли възможност да отидем? — Саша се обърна към него, изгаряща от желание.

— Ами… зависи — бавно произнесе Вито, изненадан от неочакваната покана.

— От какво? — не го остави Саша. Какво, че щеше да е представяне за медиите — но да изтърват тържеството във Венеция!

— Току-що приключихме с филма… сега редакторът прави своя монтаж, това ще отнеме около седмица, после Зак има няколко месеца за режисьорската работа…

— Значи ще сте абсолютно свободен десет дни — отбеляза Бен.

— Теоретично да — отвърна Вито неохотно; не обичаше да го насилват за нещо, което не беше негова идея. Но как би могъл да откаже на Саша, щом тя го желае?

— Прекрасно! Разчитам на това. — Бен се обърна към Джиджи: — Скъпа, ти ще се погрижиш за организацията, нали? Мисля, че един апартамент в Грити ще е най-доброто. Така Саша и Вито ще могат да ти махат през канала.

„О, бихме могли, и защо не“ — каза си Вито със силно, но добре прикрито раздразнение. Тройно проклет да е, ако се занавежда през хотелски прозорец, за да маха на дъщеря си, отседнала при този мъж. Той беше модерен баща и беше приел факта, че дъщеря му не е… вероятно… съществуваше такъв момент… девственица, общо взето… но не би искал да навлиза чак дотам в подробностите от личния й живот. Някои неща не бива да се излагат на показ толкова публично. Имаше нещо… неделикатно… в иначе лъскавия Бен Уинтроп. Само как държеше ръката си около раменете на Джиджи, без да го е еня за стегнатата й, напрегната стойка. Уинтроп имаше усета и нерва на отличен танцьор, защо тогава не уважаваше скрития език на тялото?

Зак се беше отделил и седна на един диван в другия край на стаята, където бързо го заобиколи група приятели от минали продукции. Улавяше се как всяка минута поглежда бързо към Вито и Саша, все още на горната площадка, поздравяващи закъснелите гости. Джиджи и Бен се бяха изгубили сред навалицата в другите стаи. Беше възнамерявал да си тръгне веднага, но изведнъж се бе превърнал в Отело. Можеше ли да си иде, докато Уинтроп е тук? Можеше ли Отело да каже на Яго да си обира крушите? Значи това зелено плачело за изумруди, а? Ако изумрудите можеха да унищожат някой цвят, това бе именно този. Ама че надуто лайно, ама че дебелокож, самодоволен, захилен, проклет негодник!

Най-сетне, наблюдавани отблизо от Зак, Джиджи и Бен се присъединиха към Саша и Вито, стоящи с гръб към него.

— Вече е време да сервираме вечерята — каза Джиджи.

Усети как ръката на Бен се плъзна под талията й и накрая легна плътно върху дупето. Тя я избута леко с припряно движение, надявайки се баща й да не забележи.

— Саша, твоите гости всички ли са тук? — попита Джиджи.

— Ако не са, значи са закъснели — отвърна Саша, безразлична към появата на още закъснели гости.

— Моите приятели са тук до един — увери Вито дъщеря си.

Бен Уинтроп, нетърпящ възражение, върна ръката си на старото й място и гальовно я задържа там.

— Престани — изсъска Джиджи в ухото му, възползвайки се от шума наоколо.

— Какво да престана? — попита той, обхващайки още по-настойчиво плътта под тънкия шифон. — Не мога да ти устоя в тази рокля. — Беше неустоима в своето сладко, срамежливо объркване, не разбираше ли каква чест е, че той я закача?

Зак не усети кога бе прекосил стаята с три големи крачки, докато не извъртя към себе си Бен, улавяйки го за рамото, и не го халоса здраво в окото. Бен се олюля назад, тутакси възвърна равновесието си и налетя на Зак със съсредоточената решимост на колежански шампион по бокс, какъвто бе навремето.

Двамата сумтящи мъже се налагаха злобно като в нереален филм. Никой в стаята не беше наблюдавал юмручен бой, освен на екрана и изведнъж всички изпаднаха в приповдигнато настроение, сякаш внезапната експлозия на ярост беше част от забавленията на вечерта. Джиджи и Саша се вкопчиха една в друга, парализирани от истинско смайване, докато Вито стоеше по-назад с царско достойнство, прегърнал ги с ръка и наблюдаващ боя като професионален съдия. Каквото и да го бе предизвикало, той залагаше парите си на Зак, просто заради физиката и мотивацията му, макар Бен да го превъзхождаше по форма.

Бърго О’Съливан, ветеран от многобройни кръчмарски скандали, се измъкна от изненаданата тълпа и с помощта на братята Джоунс накрая раздели биещите се, и двамата силно кървящи, но все още на крака.

— О, Джиджи, тия ревниви побойници развалиха чудесното ти парти — изплака Саша.

— О, не! — засмя се Джиджи с необяснимо приповдигнато настроение. — Направиха тази вечер паметна.

Тя вдигна връзка репички, която се търкаляше на пода, пъхна я зад ухото си и даде знак да започнат със сервирането на вечерята. „Значи това било — помисли си Джиджи — да се чувстваш като Хубавата Елена.“