Джудит Кранц
Любовни двойки (15)

15.

— Ще излизаме ли тази вечер? — Спайдър се закова на прага на дневната и я погледна объркано.

— Не, мили, защо?

Били се бе извърнала към него така нетърпеливо, сякаш бе закъснял за предварително уговорена вечеря с приятели.

— Облечена си официално и сякаш изгаряш от желание да излезеш.

— Така ли? — Били бе съвсем наясно защо мъжът й се бе учудил толкова. Днес следобед, след дълго обмисляне на новата си идея, се бе почувствала прекалено радостна, та да нахлузи пак удобните си, привични домашни дрехи, с които бе свикнала през последните месеци. Оставаше с тях дори и по време на питието преди вечеря, докато двамата със Спайдър си играеха с децата. Обикновено си слагаше чисти дънки и нова риза само когато Хал и Макс съвсем я изпоцапваха.

Два часа преди завръщането му Били бе преровила огромния си дрешник, застлан с килим в цвят слонова кост и тапициран с бледолилава коприна, в търсене на дрехи, подходящи за възторженото й състояние, които обаче не изискваха да си обува чорапогащник и обувки — щеше да изглежда смешно за вечер вкъщи. Възможно ли бе жена, появила се за пръв път в списъка на най-добре облечените още на двайсет и три, да няма какво да си сложи за вечеря у дома със съпруга си? Това ли бе резултатът от майчинството?

Най-сетне в чекмеджето, където лежаха спортните й дрехи, намери подходящото: тесни панталони и ослепителна туника с дълбоко изрязано овално деколте, ушита от тежка ориенталска коприна в блестяща разцветка, колебаеща се на несигурната граница между крещящо и яркорозовото. Ансамбълът се бе превърнал в костюм, след като навремето си бе направила подходящи кадифени пантофки за него. Тогава й се струваше важно, жизненоважно, към всички дрехи да има подходящи обувки.

Взе си душ, вдигна с четката за коса тежките си къдри над челото и осъзна, че дрехите й изискват повече грим, руж и червило от обикновено. После видя, че липсва някаква окончателна нотка, и отиде в трезора си да избере подходящи бижута.

Толкова отдавна не си бе слагала нещо, което децата не биваше да докопват и напъхат в устата си, че почти бе забравила двете отделни, заплетени комбинации на ключалката. Тежката врата рязко се отвори и Били смаяно се взря в редовете табли от черно кадифе, внушително наредени една върху друга по полиците. О, да, тя имаше бижута, откак Елис Айкхорн бе започнал да й ги купува и да я дарява с тях като император — току-що омъжена принцеса… Но бяха толкова много… бе забравила какви съкровища притежава.

Избра си огромни сапфирени обици с голяма, чудновата перла, висяща от тях, и двойния наниз от перли и сапфири, който прекрасно вървеше на деколтето й.

„Всички знаят, че скъпоценните камъни трябва да се носят, защото от липсата на допир с кожата потъмняват. Или това се отнасяше само за перлите? Май дори се налагало поне два пъти годишно да плуваш с тях в солена вода. Както и да е, пак заприличах на себе си, нали?“

Огледа се от глава до пети в тройното огледало. След като навремето, на младини, се бе освободила от излишните тлъстини, всички дрехи и кройки й стояха добре при нейните източени, изящни крайници. Но тази вечер дъхът й направо секна от възхищение. О, изглеждаше великолепно — в оня смисъл на думата, в който я бяха прибавяли към имената си Лоренцо де Медичи и султан Сюлейман.

Стоеше пред една балконска врата, когато чу Спайдър да влиза в дневната. Нарочно остана извърната, докато не го усети зад гърба си.

— Боже мой! Сещам се какво има! — Той я хвана за раменете и я огледа от разстояние. — Можеш да си толкова красива и въодушевена само по една причина.

— Няма ли да ме целунеш? — Тя се протегна към него, но силните му ръце я задържаха на мястото й.

— И да размажа червилото ти? Няма, докато не ми кажеш, че съм прав — пак си бременна!

— О, стига, Спайдър! Според теб това ли е единствената причина да изглеждам красива? — възкликна Били, дълбоко разочарована.

— Това е най-добрата, за която се сещам, но не единствената — изненада се той от реакцията й.

— Каква е другата?

— Близнаците са направили нещо ново, например открили са за какво служат салфетките, а може да си намерила друг фризьор, който ще идва у дома, или пък масажът ти е минал великолепно, или… о, не зная, по дяволите. Да не си купила на децата куче — нали бяхме говорили?

— Силата на твоето въображение ме смайва. — Били скри раздразнението си. — Искаш ли да пийнеш?

— С удоволствие. Къде са момчетата?

— Играят си в детската с двете бавачки. Забавляват се да откъртват плочките от пода една по една. Всъщност се надявах да прекараме няколко минути насаме, като се прибереш, вместо непрекъснато да се борим с Хал и Макс да не пият от чашите ни.

— Ама, миличка, аз нямам нищо против — ако малките разбойници се докопат до чашите ни и вкусят напитката, току-виж, възненавидели алкохола за цял живот. Терапия чрез внушаване на отвращение. Защо не звъннеш на Елизабет по вътрешния телефон да ги доведе? Ако не ги видя сега, след вечеря вече ще са заспали.

„Пак съм била бременна — гневеше се Били, докато звънеше, — пак бременна… Като че ли близнаците не ни стигат. Сякаш единствената причина да изглеждам великолепно е, защото утробата ми все още функционира! Това ли съм аз за Спайдър — матка на два крака, нещо като тостер, който редовно изхвърля топли бебета? Ама че снизходително копеле! За каква ме мисли! Все пак, ако трябва да бъда честна, и аз съм не по-малко виновна от него“ — мислеше Били, докато отпиваше от чашата си, а близнаците се катереха по Спайдър, сякаш той бе шведска стена, и пренебрегваха нейното познато им до болка присъствие. Цели десет месеца сляпо се бе потопила в състоянието, наречено от някои викториански писатели „боготворене на бебето“; като се прибави към тях и бременността, когато изцяло се бе концентрирала върху очарователните си възпроизводителни възможности, нищо чудно, че той бе забравил коя е всъщност. А нима това не важеше и за самата нея? Струваше й се, че току-що се бе събудила от продължителна кома.

Все пак… не му ли бе изгодна подобна разсеяност? Не бе ли приел оставането й вкъщи с учудваща бързина и без всякакви възражения? Но ако разсъдеше справедливо, не би ли постъпил така всеки друг мъж? Май им бе заложено в гените на тия копелета? Дори и на Спайдър Елиот!

Е, тъй да бъде. Тя щеше да взриви този типично мъжки начин на мислене. Щеше да запази новата си идея за след вечеря — бе прекадено увлечена от нея, та да се храни и да я обсъжда едновременно.

 

 

„Защо ли — разсъждаваше Били, докато двамата със Спайдър след вечеря отново се изкачваха по стълбите към дневната, — колкото и да е голяма една къща, колкото и кътчета да си подредил за разговори, все се връщаш в едно и също местенце, което неизбежно се оказва най-малкото помещение в дома?“

Щом вратата хлопна зад гърба им, тя усети ръцете му около кръста си.

— Добре, не си бременна — рече Спайдър. — Но има ли причина да не те забременея още тази нощ? Помисли само, ще си имаме три деца под двегодишна възраст. И дори четири, ако имаш късмет отново да родиш близнаци.

— Ето едно наистина привлекателно хрумване. — Според Били отговорът бе прозвучал определено отрицателно, но когато той я извърна към себе си, настойчивите му, властни ръце й дадоха да разбере, че нейната ирония му бе убягнала. „Змийчето в панталоните си остава глухо за нюансите“ — осъзна тя.

— Ти си ослепителна. — Спайдър я целуна по тила.

Били се дръпна и се загледа в старинните японски вази, пълни с десетки разноцветни гербери. Тази вечер те бяха подбрани в различни оттенъци на жълтото и великолепно се съчетаваха с розовата й туника. Избра си едно цвете и се залови да си играе с листенцата му. Най-после заговори:

— Спайдър, имам една идея и нямам търпение да я споделя с теб.

— Аз имам по-добра идея и нямам търпение да ти я демонстрирам. — Той взе гербера от пръстите й и умишлено я целуна по устните.

— Спайдър, говоря сериозно!

— Аз също. Сериозно съм възбуден.

Били рязко се отдръпна и намери защита зад една тежка маса.

— Седни и ме изслушай. Ти винаги си възбуден.

— Само когато те видя.

— Тогава можеш да почакаш, нали? Моля те, моля те да ми обърнеш внимание.

— Колко ще продължи? — взе да се пазари той.

— Първо да се изкажа. И искам наистина да ме изслушаш, а не да ме търпиш, докато не стане време да се нахвърлиш отгоре ми.

Спайдър й пусна една от своите усмивки, от които й се приискваше да се сгуши в скута му.

Изпълнявам волята ти, целият съм слух, стига само да стоиш далеч от мен. Аз ще седна на стол, ти остани на дивана. Ако желаеш, нахлузи си книжна торбичка на главата… Не се безпокой, ще гледам в краката си. И тъй, каква е твоята идея?

— Дойде ми на ум днес следобед. Размишлявах, че трябва да направя нещо със себе си, вместо просто да си седя у дома, и реших да пренаредя…

— Защо не? Една съвсем нова обстановка ще ти дойде добре.

— Обмислях преобразованията — не му обърна внимание Били — и разбрах, че се нуждая от истинска работа, а не да се пипкам с неща, от които съм напълно доволна.

— Щом искаш да работиш, защо не се върнеш на старото си място?

— Старото ми място вече не съществува, Спайдър. Постепенно ме изместиха. Не се оплаквам. В края на краищата мина година и половина, откак не работя в „Скрупули две“. Колко души си назначил оттогава да се занимават с част от моите ангажименти?

— Чакай да видя… Доди работи с Принс. Освен това взехме Фабиан, Сърийна и Трейси да закупуват аксесоарите и старинното бельо на Джиджи. Мери Ан отговаря за облеклото за бременни. Саша разшири отдела си и има вече шестима помощници вместо четирима…

— С една дума, за мен няма място.

— По дяволите, мила, нали сме собственици — можем да създадем нови работни места. Наемаме все нови и нови хора само защото бизнесът се разраства много бързо и не успяваме да го контролираме…

— Спайдър — прекъсна го Били, — сега мога да погледна „Скрупули две“ и да си кажа: „Направихме го.“ Мога да прегледам всеки нов каталог и да си помисля със задоволство: „Ние със Спайдър работихме заедно и това е наше дело.“ Той е стабилно, перспективно постижение, в което вложих голяма част от себе си; той е мой и твой, на Джиджи и на Саша, съдържа обединените ни усилия и ще продължи да съществува. Но това не е достатъчно.

— А какво ще е достатъчно? — Спайдър се взираше в лицето й с любов и любопитство.

— Искам да направя нов каталог. Мой собствен още от първата стъпка, нещо, което не съществува… което никога не е съществувало.

— И какъв ще бъде?

— За обзавеждане. Ще го нарека „Къщата на Скрупули“. Ще възложа на шепа от най-добрите дизайнери на мебели да създадат цялостна, изключителна колекция от мебели за скромните, но съвсем не ниски цени, по които „Скрупули две“ продава дрехи… И искам…

— Но какъв ще бъде пазарът? — намеси се Спайдър. — Хората, нашите купувачи, не пазаруват мебели по каталог. Те желаят да идат и да си изберат, да седнат на тях…

— Ти всъщност ходил ли си някога в мебелен магазин?

— Всъщност… Май не… В Ню Йорк подбрах някакви вехтории за мансардата си… някоя и друга палма и една пружина. В Лос Анджелис наех две обзаведени къщи, а после се преместих тук — в мебелния рай… Не, не съм.

— Имаш късмет. Опитите да намериш продавач и да се оправиш в бъркотията водят до пълно объркване. Ако не се откажеш, след часове си тръгваш изтощен и с убеждението, че си направил скъпо струваща грешка. Абонатките на „Скрупули две“ нямат време да обикалят магазините, ето защо поръчват от нашия каталог.

— Добре де. Ами ако използват вътрешни декоратори?

— Спайдър, те не вършат работа на работещите майки. Иначе жените биха си наемали специален човек за покупки.

— Щом ти твърдиш така… Декораторите по интериора са твоя втора специалност.

„Има вид на човек, който потиска желанието си да угоди на комичния ми навик да пилея пари“ — рече си Били. — Не съзнава ли колко сериозно съм обмислила този въпрос?

— Смисълът на пазаруването по каталог — продължи тя, като внимателно наблюдаваше мъжа си — е да купуваш по възможно най-ниски цени, тъй като по същността си един каталог представлява удобен и добре подреден склад.

— Зная, Били — нетърпеливо рече Спайдър. — Това ми е работата. Все още не си отговорила на въпроса ми.

— „Къщата на Скрупули“ ще представя основното, най-главното за пет различни типа домове: традиционна градска къща, класически модерна, американска провинциална къща, френска ферма и западно ранчо. Пет прекрасни дивана, пет идеални кресла, пет маси за храна с най-разнообразно приложение и т.н. — вече си представяш, нали? Всички те могат да се закупуват наведнъж или поотделно според основния ни принцип да си подхождат, благодарение на който колекциите на Принс имат такъв шумен успех. — Били вдигна очи към Спайдър в очакване на някакъв отклик, но той изглеждаше объркан като преди. — Спайдър, обърни внимание! Нашата купувачка ще може да обзаведе дома си сама без ничия помощ. Тя ще се сдобие с най-основното по цени на едро.

— А с какво ще бъдат тапицирани мебелите?

— С едноцветен муселин. Освен това ще има богат избор на калъфи.

— Калъфи ли? За Бога, Били, ами че това ще бъде пълна катастрофа! Колко вида разцветки ще ти трябват, та да задоволиш клиентките си?

— Смятам, че като начало шест ще са достатъчни. Неутрални, перящи се, стегнати тъкани — док, памучен плат на бели и сини или бели и черни ивици, три основни, подхождащи си разцветки върху много здрави платове и един на цветя. Купувачките ще могат да се снабдяват и с пълен комплект от калъфи. Ако се наложи, ще добавям нови. — Били говореше с гордост. Идеята за калъфите бе най-удивителната и новаторска в цялото предложение — те бяха съвсем евтини за произвеждане, практични за употреба и лесни за съчетаване.

— Виж какво, нека засега оставим калъфите настрана — рече Спайдър, като се опитваше да се освободи от видението как Били затъва в стотици метри непотребни тъкани. Както вървеше, скоро щеше да открие магазин за продажба на изостанали топчета нежелан от никого плат.

— Какви ще са цените според теб?

— Като има предвид обзавеждането за прислугата тук, най-ниската цена на едро за един сносен диван за трима души ще излезе около шестстотин; една хубава, солидна маса за осем души ще струва някъде около четиристотин и петдесет…

— Но тук ти обзаведе преди три години, нали?

— Горе-долу.

— Ох, Били, Били… оттогава цените скочиха като луди. Пък и твоят мебелен каталог е предназначен за клиентките на „Скрупули две“ — жени с вкус, представителки на средната класа със солиден доход.

— По дяволите, Спайдър, искаш да кажеш, че съм купила неудобни и некрасиви неща за своите хора ли? Смяташ, че бих приела те да живеят в мизерия, така ли? За такава ли ме вземаш?

— Не си преценила практично и си се ръководила от собствения си вкус, а не от този на обикновените хора.

— Грешиш — пламна Били. — Ръководя се от своите предпочитания. Залагам на вкуса си, но не и на своята екстравагантност.

— Бог е милостив, любима. Твоят вкус струва скъпо.

— Аз мога да си го позволя. Но не храня илюзии, че мебелите за „Къщата на Скрупули“ ще са същите като моите. Те няма да са тапицирани със сто процента пух, нито ще са ръчно изработени.

— Само не ми казвай, че ще доставят същото удоволствие.

— Спайдър, не си прав! Ти просто не искаш да ме разбереш и не ме слушаш. Ако наема най-добрите дизайнери на каквато и да било цена и им дам строги указания да проектират красиви, но прости мебели; ако строго огранича избора и продам много от тях, ще направя страхотен удар!

Съпругът й стана, отиде до бюрото и взе да пише нещо. Били внимателно го наблюдаваше и усещаше как яростта й расте с всяка нова чертичка на молива.

— Според моите изчисления — рече той най-накрая, — твоята напълно обзаведена дневна ще струва поне четири хиляди долара и нещо, и то дори без лампа, на чиято светлина човек да погледне какво е купил.

— Разбира се, че помислих за килими, лампи и други аксесоари, но в отделен раздел на каталога — защити се Били. — Има страхотни предмети на такива ниски цени, че…

— А ти откъде знаеш, принцесо на креслата от по осемстотин долара?

— Абонирана съм за специализирани списания — от най-скъпите до най-евтините. Ох, защо не учих за декоратор…

— Аха! Сега разбрах откъде ти е хрумнало всичко това! Значи си искала да станеш декоратор? Никога не си ми казвала, чудя се защо. „Къщата на Скрупули“ е също толкова непрактична, както беше и „Скрупули“, когато за пръв път влязох там и открих точно копие на парижкия „Диор“, пльоснато насред Бевърли Хилс.

— Спайдър, никога ли няма да го забравиш? Сегашното ми хрумване е съвсем различно, базира се на всичко, научено в магазина и от каталога. Необходимостта от него е насъщна…

— Почакай за миг. — Спайдър вдигна ръка с властен жест, сякаш да спре натоварено улично движение. — В „Скрупули две“ получаваме парите предварително без всякакви затруднения, иначе нямаше да въртим търговия. Прав ли съм? И тъй, твоята клиентка поръчва мебели за своята дневна. Те пристигат и тя открива, че не й харесват: може цветът да не й допада или размерите да не отговарят, тъй като е измерила погрешно, или пък съпругът й да не ги одобрява. Какво ще направи — ще ти ги върне ли?

— Да — вторачи се в него Били. — Ще намеря някакъв начин.

— Ох, Били, помислила ли си за допълнителните разходи по пратката като такава? Имаш ли представа от какъв огромен склад ще се нуждаеш? Ако искаш моето мнение, не по-малък от щата Кентъки. И как твоята клиентка ще разопакова касетите, щом й бъдат доставени, и как ще ги внесе вкъщи? Ако работи, откъде ще е сигурна, че ще си е у дома за доставката, а което е най-лошо — как ще ги опакова отново, за да ги върне? Това са обемисти неща — не можеш да изпратиш диван за трима души по пощата, нали? Неприятности, Били, ще си създадеш само неприятности. А какво ще стане, ако сгрешиш — сума грешки допусна в „Скрупули две“, така че сигурно ще сбъркаш: ако никой не иска френска спалня, а ти си се заринала със стотици или ако всички искат само това и ти се нуждаеш от двеста броя незабавно?

— Още колко кофи студена вода ще излееш върху идеята ми? — попита Били, физически наранена от думите му. Гледаше го и го ненавиждаше.

— Мразя да ти противореча, но все някой трябва да ти каже, че планът е напълно непрактичен. Той е една прекрасна, добронамерена фантазия, но не е делови. „Скрупули две“ бе делово предложение от самото начало. Ти не смяташе така, докато не те убедих, но това… това няма да стане.

— Ще стане! — страстно извика Били. — Ще го осъществя със собствените си пари, ще видиш ти!

— А, да, такъв избор винаги съществува, нали? — провлече равнодушно Спайдър.

— Защо ми говориш с такъв тон?

— Ти не разбираш нищо от финансиране, никога не си подписвала ведомостта за заплатите, нито си вземала заем. Няма банка, която би ти отпуснала петаче за подобно предложение. Щом искаш да пилееш спечелените си с пот пари, моля, но като затънеш и дойдеш да ми се жалваш, да не кажеш, че не съм те предупредил.

— Обещавам ти. — Били с ненавист изгледа русата му коса, обърна му гръб и излезе на балкона.

Защо въобще му бе казала? Защо не бе наела дизайнерите, и толкоз? А после щеше сама да задвижи нещата. „Когато купих най-хубавото кътче в Бевърли Хилс и построих «Скрупули», нито питах някого, нито споделях, нито исках съвети, а от оня порив се роди голям магазин и страхотен каталожен бизнес години преди погледът ми да се спре на Спайдър Елиот“ — помисли си Били, разтреперана от гняв. Само защото се бе омъжила за него, той се смяташе за неин началник. Въобразяваше си, че сам е създал „Скрупули две“ — той, тоя невежа, дето, откак бе напуснал майка си и баща си, не си бе купил нищо повече от една саксия с цветя, който се бе задоволявал с мебелирани стаи под наем, докато не се бе пренесъл в дома й само с няколко чисти ризи. А сега имаше нахалството да й се прави на цар по домашно обзавеждане!… Защо, вместо да помогне, тутакси бе оплюл идеята й?

Спайдър излезе на балкона и здраво я прегърна откъм гърба.

— Зная, че си сърдита. Не биваше да говоря с такава сигурност. Може пък да стане, знае ли човек? Защо първо не опиташ с нещо дребно, например с каталог „Скрупули“ за спално бельо или за принадлежности за къпане. И ако излезе успешно, на етапи да предприемеш по-голям бизнес?

— Такива каталози съществуват. Получавам ги с дузини. Аз не започвам с дреболии. — Бе толкова ядосана, че не можеше да произнесе нито дума. Колко благородно от негова страна да й пробутва залъгалки под формата на фестонирани чаршафи и сапунерки! Какво лекомислие! Какво неуважение! Той не я уважаваше! — Уморена съм — каза Били и се изтръгна от ръцете му. — Ще си лягам.

Докато се събличаше и си сваляше грима на тоалетката, усещаше как ядът и неудовлетворението й продължават да растат. Облече си халат, взе някаква книга и седна на шезлонга в спалнята. Нямаше желание да си ляга в едно легло със Спайдър, освен ако той не спеше дълбоко. Двойните легла бяха дяволско изобретение.

— Хубава ли е книгата? — Опитваше се да създаде нормална атмосфера преди лягане.

— Не особено.

— Тогава защо не дойдеш при мен и не ме оставиш да се извиня по-ефикасно?

— Имаш забележително чувство за хумор. По-добре да чета. Дори лоша книга.

— Както искаш. — Спайдър записа нещо в бележника на нощното си шкафче. — Поглеждала ли си моя бележник?

— Не, защо? Да не са ти хрумнали нови идейки за каталог?

— Не, отказах се, благодаря. Просто си записвам да се обадя утре на „Русо и Русо“. Не мога да упълномощя другиго да се заеме с такава особена задача.

— Каква задача?

— Не ти ли казах? Реших да наема рекламната агенция „Фрост-Рорк-Бърнхайм“ за „Скрупули две“ и се налага аз да съобщя на момчетата лошата новина.

— Какво си направил! — Били захвърли книгата и скочи.

— Нали току-що ти казах. Сменям агенцията. Виктория Фрост се отби днес при мен и ме убеди, че изборът ни е бил грешен. Много внушителна дама.

— Аз наех Бил и Ед Русо. Аз ги открих — развика се Били. — Те са ми приятели и ти го знаеш. Рекламата влизаше в моя отдел. Как смееш да ги отхвърляш, без да се посъветваш с мен?

— По дяволите, Били, ти не си участвала в ежедневните решения, откак се родиха децата. Какво да се прави, „Русо“ не вършат работата си достатъчно добре. Нали не питам теб сутрин как да си закопчавам ципа на панталоните!

— Боже, какво глупаво, инфантилно клише! Говориш като осемгодишно дете. Забрави ли — когато си смени работата, Джиджи ни даде да разберем, че при никакви обстоятелства не бива да се местим при тях?

— Не съм. Виктория твърди, че сега Джиджи се отнася спокойно към този въпрос.

— Не зная, но съм сигурна, че Виктория Фрост не е веща по отношение на Джиджи. Те двете едва успяват да запазят приличие, когато са заедно.

— Аз останах с друго впечатление — мрачно рече Спайдър, който наблюдаваше Били с погнуса. „Има ли представа как изглежда, когато налага себе си и мнението си, сякаш парите на нейния бивш съпруг й дават право да върши каквото си иска?“

— Приел си предложението на Виктория Фрост и си готов да потъпчеш чувствата на Джиджи, както тъпчеш моите. Виж какво, Спайдър: „Скрупули две“ е толкова твой, колкото и мой. Длъжен си да се съобразяваш с мен. Ще позвъниш на Виктория Фрост още утре заран и ще й кажеш, че си променил намеренията си. Точка. Ще се консултираш с мен относно избора на нова агенция. Точка. Няма да се отказваш от „Русо“, докато аз не огледам проблема и не реша дали да им дам още една възможност. Чуваш ли! Няма да ти се размине проявата на неуважение към мен само защото не уважаваш Джиджи.

— Никой не може да уважава жена, която отхвърля секса, крещи като продавачка на риба и парадира със склонността си да държи своя мъж под чехъл.

— Вземи си думите обратно!

— Няма! — извика той. — Вярно е. И ти го знаеш.

— Вън от спалнята ми. Върви да спиш другаде. Повдига ми се от тебе. И не забравяй нито едно от нарежданията ми. — В гласа й прозвуча смазващо високомерие.

— Били, ти не искаш това, повярвай ми.

— Не ми казвай какво искам. Ти не знаеш какво искам. Ти не ме познаваш. За съжаление аз те познавам много добре. Ти си достоен за презрение.

— Излизам — заяви Спайдър толкова спокойно и снизходително, че Били изпита желание да го убие. — Махам се, иначе ще те обърна върху коленете си и ще те нашляпам, както заслужаваш.

На следващата сутрин Спайдър влезе в своята баня и намери до огледалото си за бръснене следната бележка:

Отивам си и не зная кога ще се върна. Ти се справяш отлично и без мен. Не виждам причина да остана и да ти водя домакинството. Не зная защо не ме уважаваш, но си личи по думите и поведението ти. Няма да търпя това. Ще изпратя да ми доведат децата.

Нямаше нищо повече, дори не бе подписана. Спайдър хукна към нейната баня и забеляза, че е взела част от гримовете си. Бъркотията в дрешника й свидетелстваше, че е подбрала достатъчно неща за един пълен куфар.

Позвъни на Бърго О’Съливан по вътрешния телефон:

— Кога тръгна госпожа Елиот?

— Преди около час дойде една кола да я вземе, господин Елиот.

— Благодаря, Бърго. Моля те, предай на готвача, че няма да закусвам вкъщи.

Изчисли, че е хванала първия самолет за Ню Йорк и вече е във въздуха. Нямаше съмнение, че щеше да отседне у Джесика. Винаги там търсеше убежище от неприятностите. Като се има предвид станалото, така бе най-добре, макар бележката й да звучеше смехотворно и драматично. Бог му бе свидетел, днес не би искал да я вижда.

Докато се бръснеше, си рече, че Джесика винаги намира начин да принуди Били да изслушва от нея неща, които жена му не би възприела от другиго. Тъкмо приятелката й я бе накарала да разбере Вито и да не прекрати брака си с него още през първите седмици. Единствено мъдрата, обичана и любеща Джесика, която товареха с какво ли не, владееше изкуството на компромиса и съзнаваше, че Били е прекалено богата и невероятно упорита, за да приеме каквото и да било без бой до последно.

Щяла била да изпрати за децата ли? Само през трупа му.

Изпълнен с праведно негодувание, Спайдър се втурна към кабинета си. Първата му работа бе да позвъни на братята Русо и да ги уведоми, че вече не са техни клиенти.

 

 

— Има само един проблем — каза Саша на Вито, докато вървяха по плаха в Санта Барбара, хванати за ръка. — Ще се наложи Джиджи да покани Зак на приема в чест на нашата сватба. И то в къщата, където двамата живееха заедно.

— Той ще бъде само един гост сред цяла тълпа хора. Тя ще трябва всичко на всичко да му каже „Добър ден“… Ще мине дори без „довиждане“, стига брат ти да си тръгне тихомълком, а съм сигурен, че точно така ще направи — успокои я Вито. — Но тя не може да не го покани, той вече е неин роднина или нещо такова. Дори Били да даваше приема, би следвало и двамата да дойдат — нали е заради нас в края на краищата.

— Кажи ми честно, смяташ ли наистина, че хората могат да се разбират помежду си, след като са се разделили? За всички би било далеч по-лесно и по-цивилизовано.

— Не, всъщност не смятам. Как би се чувствала, ако дойде Джош?

— О, Господи! Нали Джиджи няма да покани и него?

— Познава го, откак се помни, и вежливостта изисква да го покани — въздъхна Вито. — Но… я предупредих, че не е включен в нашия списък.

— Ти си ужасен, Вито, каза го само за да ме измъчваш.

— Обожавам те измъчена. Ти се измъчваш толкова чаровно.

— Не си играй с късмета си, момче.

— У теб има нещо от Джийн Харлоу, Саша, а може би от Мей Уест?

— А ти ми напомняш за… за… Джордж Рафт.

— Е, сега вече прекали. Предизвика ме.

— И какво ще направиш?

— Почакай и ще видиш.

— Докога да чакам, Джорджи?

— Тъкмо сега му е времето.

— Вито, не! Не на плажа! Престани!

 

 

В шест часа на следващата вечер във „ФРБ“ беше пусто, като се изключат Виктория, Арчи и Байрон. Бяха изпратили всички да си ходят, седяха на масата в кабинета на Виктория и допиваха втора бутилка шампанско. Мъжете бяха по ризи и отдавна си бяха свалили вратовръзките. Дори Виктория бе разкопчала почти монашеската си блуза и бе качила краката си на масата.

— Допада ми вашата непоследователност — наруши тя сънливата, ленива тишина, която се възцарява след силна възбуда. — Загрижени сте как ще реагира Джиджи, задето взехме „Скрупули две“, но ви е все тая, че тя получи „Омагьосаният таван“ и „Корабите Уинтроп“, защото спи с Бен Уинтроп. Макар че въпросът доколко са спали си остава дискусионен.

— Нейна работа — рече Арчи и го удари на песен: — Няма друга работа като нейната, ла-ла-ла, всички, ла-ла-ла, го знаят, ла-ла-ла…

— Клиенти, които зависят от секса, са… нож с две остриета. — Виктория подбираше думите си, тъй като Арчи и Байрон бяха доста по-пийнали от нея. — Сексуалното… напрежение… между клиента и твореца в най-добрия случай е опасно. Какво ще стане, когато на Уинтроп му омръзне? Ще възникне проблем, това е въпрос само на време. Той е голяма плячка. Поне знаем, че Спайдър Елиот се интересува единствено от работата й.

— Голяма плячка ли? — запита Байрон. — Искаш да кажеш, че ние с Арч не сме голям улов? Ще ти съобщя една новина: много жени няма да се съгласят с теб. Прав ли съм, Арч?

— Голяма плячка, в смисъл че е много богат. Не се обиждай, Байрон Бърнхайм Трети, ти даваш големи надежди, но си на светлинни години от неговото голямо, голямо богатство. Някой ден историйката на Джиджи ще приключи. — Виктория бе уверена в преценката си.

— Не е задължително — настоя Арчи. — Виждал съм ги заедно. Момчето здравата е хлътнало по нашата малка Джиджи… чак до ушите. Като нищо ще се ожени за нея.

— Тогава тя ще стане съпруга на наш клиент, ще спре да работи и ще води съвсем различен живот — продължи Виктория. — Първата й грижа ще бъде веднага след сватбеното пътешествие да смени рекламната агенция, в която я познават като работещо момиче. Съпругите на клиентите обожават да се месят в нашата дейност, макар да не разбират нищо от реклама. А Джиджи ще бъде хиляда пъти по-лоша… Тя знае прекалено много.

Тримата потънаха в мълчание, спомняйки си всички ужасни истории за жените на клиентите — легенди, превърнали се в неизменна част от рекламния занаят. Страхът от тези съпруги бе повсеместен, а Джиджи в лагера на противника би представлявала по-голям проблем, отколкото Джиджи, която чисто и просто върти любов с някой клиент.

— О, по дяволите, стига сме се кахърили — възбудено рече Арчи. — Я оставете това! Имаме такъв повод да празнуваме. Виктория, бъди човек, разправи ми отново за Харис Рийвс. Разправи какво точно се случи, той какво ти каза, ти какво му рече.

— Сериозно ли говориш, Арч? Един вид приказка преди лягане, а? — Виктория се усмихна толкова чувствено, че на лицето й се изписа еротично изражение.

— Още не мога да го смеля — отвърна Арчи. — Чувствам се като дете, Получило за рождения си ден цял цирк. Истински цирк със слонове, лъвове и ездачи без седла. Или собствено казино с хиподрум в добавка. Хайде, госпожице Фрост, миличка, не ме карай да ти се моля.

— Аха, давай — настоя Байрон. — И аз искам да го чуя още веднъж.

— Днес сутринта дойдох на работа и намерих съобщение да се обадя на Харис Рийвс в „Бийч Кажуълс“ в Ню Йорк. — Виктория умишлено замълча, та да се наслади на нетърпението им.

— Умолявам те, Виктория — приплака Арчи. — Продължавай!

— И аз, Виктория, дай газ! — извика Байрон. „Ама че късмет извадих — помисли си той, — да работя с тая страхотна кучка, дето не бута!“

— Обадих му се, но бе излязъл да обядва. Тъй като той е главен изпълнителен директор на най-голямата компания за плажни облекла, аз си седнах на задника, загризах си ноктите и зачаках, пресмятайки колко време ще обядва. В единайсет калифорнийско време — добре ли ви го описвам, момчета? — пак позвъних и го намерих. Май не се храни дълго. Обясних, че се обаждам по негово настояване, и го попитах какво мога да направя за него. А той каза… каза, че… Чакайте да видя какво беше точно.

— Виктория! Ще ти извия изключителния, шибан врат — заплаши я Арчи.

— Ама, Арчи, ако го направиш, ще свършиш в газова камера — изкикоти се тя.

— Виктория!

— Добре, добре. От мен да мине. Ама че сте бебета! Той каза, че бил страшно впечатлен от работата ни с „Индиговосините морета“, следял растежа на продажбите им, а аз му благодарих. Той рече, че неговият вицепрезидент, отговарящ за рекламата, ни направил цялостно проучване и чул само хубави неща от Джо Дивейн и от останалите. Пак му благодарих, а той се оплака, че сегашната му рекламна агенция взела да мухлясва, вече десет години работела без никаква конкуренция. Бил ги предупредил, а на тях не им мигнало окото, били се превърнали в същинско блато и не измисляли нищо ново и интересно. Аз издадох само едно „хм“ и тук той ми съобщи, че искал ние да поемем „Бийч Кажуълс“. Ето това е. Докато още се опитвах да изрека нещо разумно от рода на: „Много ви благодаря!“, Харис Рийвс заяви, че всички трябвало да вземем самолета следващата седмица и да заминем за Ню Йорк, за да се срещнем с хората му. Отговорих, че се чувстваме изненадани и поласкани, и го попитах кога ще им е най-удобно, а той рече, че в сряда, още преди почивните дни, за да сме се запознаели с всички, да сме обсъдели нещата и тем подобни, а аз отново му благодарих. Според него щял да възникне конфликт с „Индиговосините“, но аз го уверих, че веднага ще им откажем услугите си, той се зарадва, най-после стигнахме до церемонията по сбогуването и телефонният разговор приключи. Сега доволни ли сте, момчета, или искате да го повторя още веднъж?

— Изтърва най-интересното — оплака се Арчи.

— Тя го направи нарочно. Иска да й ближем петите — пригласяше му Байрон. — Свали си чорапогащника, Виктория, аз съм твой.

— Трогната съм, Бай, но няма да стане, благодаря. Може би по-късно.

— Остави това, Виктория, разкажи ни най-хубавото!

— Поръчката възлиза на девет милиона долара на година.

— Девет милиона — благоговейно прошепна Арчи.

— Девет милиона — повтори Байрон. — Девет шибани милиона. Каква шибана победа.

— Не — възрази Арчи, — не можеш да я наречеш победа, защото не сме се конкурирали. Каква шибана кражба.

— Не — обади се Виктория. — Не сте прави, деца, не сме я откраднали от никого. Просто ни падна от небето. Това е голям късмет. Никой не получава девет милиона току-така, дори майка ми!

— Господи, Виктория — похвали я Арчи, — радвам се, че Харис Рийвс е говорил точно с теб. Аз щях да получа сърдечен пристъп, ако е възможно да получиш сърдечен пристъп от добра новина.

— Останах с впечатлението, че човекът не е възхитен от вицепрезидента си по рекламата — рече Виктория на себе си. — Рийвс иска да държи нещата в свои ръце и не допуска друг, освен него да има реална власт. Представяте ли си как се е чувствал вицепрезидентът му след неговото обаждане? Рийвс е основал „Бийч Кажуълс“ преди цели трийсет години и е прав — рекламата му е традиционна.

— Ти ли ще позвъниш на семейство Колинс да откажеш услугите ни — запита Арчи, — или смяташ, че трябва да го стори Джиджи? Тя поддържа връзки с тях и навярно е редно тя да им се обади.

— Арчи, отказът от клиент заради конфликт на интересите с друг клиент, който е поне десет пъти по-мащабен, е работа на мениджмънта — рязко отговори Виктория.

„Арч и Бай да не мислят, че ще отстъпя другиму удоволствието да съобщя на «Индиговосините», че не са достатъчно представителни за Виктория Фрост? — зачуди се тя. — Ох, ох, а дали първият работен ден на Джиджи, след като се върне, преливаща от самодоволство заради суперскъпия екскурзионен кораб на приятелчето си, ще мине добре?“

Виктория наля шампанско на всички и вдигна тост:

— Наздраве за „Фрост-Рорк-Бърнхайм“, агенцията, която разбира същността на бизнеса!

Чукнаха се и пресушиха чашите си.

— Отварям нова бутилка — заяви Виктория. — Вие, ненаситни хлапета, излочихте първите две.