Джудит Кранц
Любовни двойки (10)

10.

В края на април, след като снимачният екип напусна Калиспел, шумно рекламираното извънредно интервю на Маги Макгрегър бе излъчено по телевизията и събуди такъв силен интерес, че дори самата тя остана изненадана.

За учудване на Джиджи баща й, вместо да я изведе на ресторант, се самопокани в дома й за същата петъчна вечер. След като се нахраниха, той заяви, че тя и Дейви трябва да седнат заедно с него пред телевизора, като решително отхвърли възраженията на дъщеря си. Лицето му бе до такава степен безизразно, та Джиджи с изострената си чувствителност осъзна, че баща й е лично заинтересован от предаването. Вито бе непоправим — навсякъде обсебваше вниманието на околните. Човек можеше да си помисли, че това извънредно предаване е негова собствена продукция. С годините, наблюдавайки всичките му преображения, тя се бе превърнала в нещо като експерт по Вито Орсини.

— Татко, какъв е този небивал интерес от твоя страна?

— Това лято Зак ще режисира моя „Дълъг уикенд“.

— Не съм те чувала да споменаваш за подобен филм. — Джиджи подмина без внимание името на Невски. — Къде ще се снима — в Конго, в Австралия или в Патагония?

— В Малибу. С кола, ако караш бързо, е на четиридесет и пет минути оттук. Или на три часа, зависи колко е натоварено движението. Не се опитвай да стигнеш до Малибу в събота вечер или да се върнеш преди понеделник сутрин — оттам и заглавието, както и обяснението, което дадох на Зак.

— Зак Невски ли? — полюбопитства Дейви. — Как се работи с него?

Вито хвърли бегъл поглед към Джиджи, но не прочете нищо по ведрото й лице. „Тя е по-тежък случай и от мен — ужасен си помисли бащата. — Какъв срам! Не бива да я пускат навън без предупредителен надпис на шията. А беше такова добро дете. Животът у Били през последните години я развали. Горкото момче, не разбира ли, че съвсем не е за нея — прекалено е добър и мил? Някой ден, и то много скоро, ще й стане скучен, както вече успя да ми доскучае на мен, въпреки чувството му за хумор, въпреки цялата му любезност. Прекомерното обожание дори към собствената ми дъщеря е досадно. Нездравословно е, дявол го взел!“

— Като се има предвид начинът му на работа, Зак е направо страхотен — обърна се Вито към Дейви. — Разбирам защо двамата с Джиджи възнамеряваха да се оженят, макар преди половин година да скъсаха заради някакво глупаво недоразумение.

— ТАТКО!

— Какво? — попита Вито — самата оскърбена невинност. — Искаш да кажеш, че Дейви не знае нищо за него ли? Голяма работа! Деца, вие живеете като под стъклен похлупак. Ей, животът прилича на търкаляща се снежна топка, по която полепва все повече сняг — човек се търкаля като нея и всичко, което полепва по него, го прави такъв, какъвто е.

Джиджи избухна:

— Приличаш на фалшив гуру на Новата ера.

— Тихо, момиченце, Маги започва въведението си. Не искам да пропусна нито дума.

— О, да й го начукам на Маги! — разяри се Джиджи.

— Хайде-хайде, момиченце, Маги са я чукали предостатъчно, и то добре, недей да я съжаляваш. — Успокояващият тон на Вито довбеси дъщеря му.

— Откога ме наричаш „момиченце“, мошеник такъв? — обърна се тя към баща си.

— Шшшт — рече той с пръст на устните. — Пази тишина.

През следващия час гледаха като хипнотизирани и разговаряха само по време на рекламите.

— Страхотно — възкликна накрая Дейви. — Ако и останалата част на филма е толкова хубава, той ще стане хитът на годината.

— О, моля ти се — сопна се Джиджи. — Мелани съсипва сценария.

— Джиджи, ти си се побъркала — намеси се Вито. — Тя бе фантастична, дори аз й се кланям дълбоко. Игра с толкова сила и страст, колкото изискват тези сцени. Подкрепям думите на Дейви — „страхотно“ беше. Тази актриса със сигурност ще получи номинация за „Оскар“ и има добри изгледи да спечели.

— Нямах предвид сцените от филма — изсумтя момичето. — Те бяха… убедителни. Но ми спестете всички нейни излияния, пълните й с благодарни сълзи очи, докато сладникаво цивреше пред Маги, че дължала всичко на Зак. Имаше ли нужда да се вкопчва в ръката му и да го гледа с обожание? За Бога, та той е просто режисьор, а не създател на таланта й.

— Не смятам, че преувеличаваше — възрази Дейви. — Тя бе напълно искрена.

— О, глупости! Повдигаше ми се от нея. А Зак я гледаше, като че ли току-що е родила детето Исус, а той самият е тримата влъхви и всички животни, събрани ведно… Това си беше просто сензационен номер, и толкова. Е, научихме, че играе легнала също толкова добре, колкото и права. И какво ново има в това? Нали всяка жена го прави рано или късно? Учудвам се, че Маги не задаваше по-мъчни въпроси. Маги да се разплаче?! Била е дълбоко объркана.

— Е, радвам се, че Зак подписа договора да режисира филма ми. — Вито стана да изключи телевизора. — Довиждане, деца. Аз тръгвам. Благодаря за вечерята, Джиджи. Ела да ме целунеш за лека нощ.

— Какво си си наумил, скапано дрънкало такова? Защо си навираш носа навсякъде? — изсъска Джиджи в ухото му, докато го целуваше по бузата.

— Аз ли? Просто ми се ядеше домашно приготвено ядене, момиченце.

— Това е последното, което получаваш в моя дом, отвратителен стар дърдорко!

 

 

— Защо не си ми споменавала нищо за Зак Невски? — запита Дейви веднага, щом вратата се затвори зад Вито. Бе присвил очи въпросително, а прекрасните му устни изглеждаха тънки и остарели.

— Това е моя работа. А не на баща ми, дето е на всяко гърне мерудия.

— Казах ти, че съм се влюбвал два пъти, но не сериозно. Никога не бих премълчал връзка, която едва не е завършила с брак. — Дейви се засмя невесело.

— Аз се отнасям другояче към тези неща, Дейви. Каквото било, било. Не се интересувам от миналите ти връзки, но ти настоя.

— Настоях ли? — Той поклати упорито глава. — Нима да споделяш най-важното за себе си с човека, когото обичаш, е настояване?

— Никога не съм те разпитвала за подробности. Но ти проявяваше любопитство още от първия ден, помниш ли? Ти ми задаваше всевъзможни лични въпроси…

— Това е представата на Арчи и Байрон за шега и ти го знаеш много добре.

— А ти с готовност реши да извлечеш преимущества от нея — ядоса се Джиджи.

— Да се върнем към Невски — заинати се Дейви. — Колко време бяхте заедно, преди да скъсаш с него?

— Това няма нищо общо с теб!

— Тук ли живеехте двамата? Затова ли си наела толкова голяма къща?

— Млъкни! Не желая да ме тормозиш с въпросите си!

— Не се самозалъгвай, че ти вярвам на приказките за „уединение“. Знаех, че става нещо, което не искаш да споделиш с мен.

— „Да споделя“! Ето една дума, която мразя и презирам! Какво, да поканим съседите, да насядаме в кръг на пода и да „споделим“ травмите от детските си години ли? Това ли искаш?

— Престани, опитваш се да избягаш от отговора. — Мъчителният страх и ненавистта на ревнив любовник променяха гласа му до неузнаваемост. — Искам да зная всичко на всичко защо не си ми казала за Невски. Защо трябваше да го чуя от баща ти? Сякаш всичко… всичко са ми откраднали, изопачили, отнели… единствено поради нежеланието ти да ми съобщиш по своя воля.

— Продължавам да не желая! Това стига ли ти?

— Джиджи! Недей така! Утре заминаваш да работиш над „Омагьосаният таван“ и знаеш колко зле се чувствам — редно е най-малкото да ми разкажеш за Невски. — Младежът не се владееше.

— Дейви, всичко това започва да става смешно и абсурдно — унизително е и за двама ни. Ти се нацупи на коледното тържество в офиса, защото Арчи и Бай ме целунаха под елхата… Но те целуваха всички, дори теб! Винаги, щом тръгна за Сан Франсиско, ти изпитваш подозрения към братята Колинс, макар те да са привързани към семейството си, както никой друг. Откак Бен дойде за пръв път в агенцията да разгледа плановете, ти ставаш все по-ревнив и се държиш все по-собственически, макар да знаеш, че имам всички причини да работя над „Омагьосаният таван“, тъй като идеята беше моя.

— Нима все пак не ми принадлежиш поне малко?

— Понеже искаш да се ожениш за мен ли? Казах ти и пак Повтарям: нямам намерение да се омъжвам. Не съм готова! И може никога да не стане! Не принадлежа на никого! Непоносим си. Не ми задавай подобни въпроси! — Джиджи чак се разтрепери от нуждата да се измъкне от това нежелано робство.

— Не мога — примоли се той. — Не зависи от мен какво да изпитвам, не разбираш ли?

— Не искам да означавам толкова много за теб! Не биваше въобще да започваме цялата тази история!

— Не ние, ти не биваше да я започваш!

— О — извика тя жегната. — Искаш да кажеш, че инициативата е била моя! Ти нямаш нищо общо с това, така ли — просто си проявил любезност към мен?

— Влюбих се в теб още щом те видях. Не съм предполагал, че мога толкова да обичам някого. Но ти флиртуваше като ненормална, много добре знаеш. Ти ме насърчаваше от самото начало. Накара ме да се любя с теб заради твоята нещастна любов с Невски, нали, Джиджи? Затова всичко стана така неочаквано. Няма нужда да ми отговаряш, сигурен съм, че съм прав.

Лицето на Дейви бе изкривено от гротескно страдание, той стоеше, погълнат от черните си мисли, съсредоточен върху болката и раните си. Джиджи усети, че не може и минута повече да остане в една стая с него. Бе непоносим. Ако не бе мъж, а змия, щеше да го стъпче, без да й мигне окото. Предложението за брак бе начин да я окове в белезници.

— Трябва да си събера багажа. — Момичето тръгна към спалнята. — Изморена съм и не искам да продължавам този разговор. Ще ти се обадя от Ню Йорк. — Тя рязко хлопна вратата след себе си.

Дейвид Мелвил постоя нерешително в средата на дневната около минута, а после излезе: боеше се как би реагирала Джиджи, ако се върнеше и го завареше все още в къщата.

Сега вече знаеше защо не му бе позволила да се премести при нея и бе отказала да се пренесе при него; знаеше защо не му бе разрешила нито веднъж да остане цяла нощ в леглото й и да се събуди на сутринта до нея, защо настояваше да се любят само на дивана в дневната. Сега вече знаеше един милион неща, които не бе искал да научава, но от които се бе страхувал и поради това не бе посмял сам да се запита: „Защо?“

 

 

Джиджи бе прекалено ядосана и не мигна цяла нощ. Нервно нахвърля в куфара каквото й попадна, а после изтръска съдържанието му на килима — съзнаваше, че е взела напълно неподходящи за Ню Йорк дрехи. Недоволно претършува гардероба си — купища парцали, също толкова неуместни. Без всякакъв интерес се опита да измисли комбинации от старите си дрехи, да преобрази калифорнийския начин на обличане в манхатънски, но накрая наблъска наслуки каквото дойде, тъй като просто нямаше значение как ще изглежда през кратката си, напълно делова командировка.

Преди лягане вече бе дотам разярена, че ръцете й трепереха, докато си миеше зъбите. Трябваше да се досети, че баща й е замислил нещо, след като не я заведе на ресторант, а се самопокани при нея. Вито бе напълно наясно, че тя не иска да гледа дяволското шоу на Маги, но бе проявил такава настойчивост, че не й бе оставил избор.

Но да разкаже на Дейви за Зак! Не че беше тайна, защо, по дяволите, ще е тайна, но кой бе молил баща й да се намесва? Ала Вито никога не казваше нещо без причина.

Що се отнасяше до Дейви, край. Тази вечер всичко бе свършило. Не искаше да преживее още една подобна сцена. Вече бе забравила колко прекрасен бе този човек през чудесните им първи месеци във „ФРБ“. Сега, щом Джиджи спреше до голямата маса за хранене в главния коридор на агенцията, за да размени служебни клюки с различните групички, събрани там, той се домъкваше уж случайно и видеше ли я да разговаря с мъж — от някой новак до самия Арчи, — се включваше в разговора, като използваше всевъзможни ловки, но очевидни начини да покаже, че те двамата са нещо повече от обикновен творчески екип.

Не биваше да допуска никакви лични отношения с когото и да било в агенцията. След тази вечер тя и Дейви никога нямаше да заработят леко и в съгласие, както преди. Значи ставаше неизбежно да обясни на Арчи и Бай защо се налага да разтурят най-продуктивния си екип. Но по-добре да се притесниш, отколкото да те тормозят, по-добре да те нарекат непрофесионалист, отколкото да си имаш работа с ревнивец. Дейви щеше да я преживее — вече се бе влюбвал два пъти по собствените му признания.

Джиджи с отвращение стисна зъби, като си спомни как Мелани лежеше в леглото, а Зак бе преклонил рошавата си черна глава над нея. Това минаваше всякакви граници, макар че зрителите щяха да налапат въдицата, след като не познаваха участниците добре като нея.

А тя всъщност познаваше ли ги? Бе чувала язвителните и остроумни възгледи на Зак за актрисите толкова често, че ги бе запомнила наизуст. Но той винаги бе смятал няколко от тях за редки изключения. Ами ако Мелани беше сред изключенията? Уелс Коуп я бе заобиколил с такава непроницаема тайна, че личността й се бе превърнала в загадка. Ами ако Мелани Адамс бе такава, каквато изглеждаше?

При тази мисъл Джиджи светна лампата, стана от леглото и прерови книжната си лавица за нещо действително прекрасно, което да я завладее до сутринта. Джейн Остин? Да, точно от нея имаше нужда: да я пренесе в свят, в който сексът въобще не се е споменавал, фактически не е съществувал, а рекламата и филмите са били точно толкова немислими като диското, миниполите и целия щат Калифорния. Овехтялото томче се разтвори на любимия й разказ: „Всепризната истина е, че самотен мъж с прилично състояние със сигурност има нужда от съпруга.“

„И ти ли Джейн“ — Джиджи захвърли книгата, сякаш страниците й пламтяха, и омете цяла кутия корнфлейкс с мляко, като яростно мачкаше люспиците, сякаш бяха черупки на кокосов орех.

 

 

Бен бе изпратил лимузина да я закара до летище „Бърбанк“. Бе й казал, че и тъй, и тъй ще лети на изток с частния си самолет по някаква работа във Филаделфия и тя можела да се възползва от случая и да иде с него до Ню Йорк.

Джиджи бе затънала в работа по „Омагьосаният таван“, а Бен буквално я бе реквизирал от Виктория, която не бе в състояние да му откаже — в крайна сметка той бързо бе започнал престижна рекламна кампания за още неоткритата верига магазини във всички влиятелни списания. Според думите му Мюлерови — семейството, основало „Детския рай“ бяха предпочели да се оттеглят в Сарасота и да оставят дяловете си в ръцете на Джак Тейлър — един опитен търговски управител. Тейлър, амбициозен човек на средна възраст, впечатли Джиджи с пълната липса на въображение, която компенсираше, като я снабдяваше с богат избор от прецизни подробности. Бен й бе дал пълна свобода в оформлението на новите магазини и макар това често да я отвличаше от писането на текстове, сърце не й даваше да изпусне възможността да развие своята концепция докрай.

През идната седмица в Ню Йорк тя възнамеряваше да се срещне с трима декоратори по интериора. Всеки от тях предлагаше различни проекти за вътрешността на „Омагьосаният таван“. Джак Тейлър се бе свързал със създатели на необичайни играчки и ръчно изработени кукли из цяла Европа и Съединените щати. Те щяха да пристигнат, за да й покажат произведенията си.

През Празника на любовта Джиджи осъзна, че веригата би могла да създаде и втори пазар, насочен към мъжете, търсещи романтични подаръци по всяко време на годината. Жените от всички възрасти не оставаха безразлични към действително изключителните подобия на даровете за малки момиченца. Тя възнамеряваше да следи внимателно всевъзможни подобни вещи — от точни копия на викториански кукли до изключителни препарирани животинки.

Но в този момент не я бе грижа дали първият „Омагьосан таван“ въобще ще бъде открит. Тъкмо бе потънала в дълбок сън призори, и след петнайсет минути телефонът зазвъня. Саша и Били я засипваха с последни съвети какво да направи, да купи и види в Ню Йорк. Били настояваше момичето да не се гримира по време на полета и да използва овлажнител и вазелин за устни, та да неутрализира въздействието на сухия въздух високо горе. „Като че ли имам сили да се гримирам“! — помисли Джиджи, докато нахлузваше сивия си анцуг — най-удобната си дреха.

Макар това да бе първото й пътуване с частен самолет, тя се качи в него с безизразния, апатичен вид на човек, който никога не е летял с нищо друго. Отпусна се в креслото и неопределено зарея очи през прозореца. Бен изглеждаше направо академично със спортния си пуловер над разтворената на врата риза. Той се настани в другия край на просторната главна кабина, зае се с компютъра си, без да й обръща никакво внимание. Джиджи си даде сметка за дискретния лукс и пастелните, ненатрапчиви цветове, за стюарда, който й поднесе чай, бисквити и плодове, но що се отнасяше до нея, интериорът на един частен самолет не представляваше нищо друго, освен дълго, тясно помещение в небето.

— Изглеждаш недоспала. — Бен вдигна очи от компютъра. — Искаш ли да си легнеш? Диваните в задната част се разтягат. Можеш да дремнеш.

— О, да — прие Джиджи с благодарност. Ето къде била разликата — в спането. Обезателно ще опита. Най-скъпата дрямка в света. „Колко ли струва минута сън?“ — мъчеше се да пресметне тя, докато се събличаше, намъкваше прекалено широкото горнище на копринена пижама, оставено от стюарда за нея, и се пъхаше под завивките. Колко струвала минутата ли? Пукнат грош не даваше за цената, стига леглото да стои в хоризонтално положение.

 

 

Все още спеше, докато самолетът се приземи, зареди с гориво и отново излетя. След около три часа се събуди, наплиска лицето си с вода, изми си зъбите, навлече един халат, окачен в гардероба, и се запъти към кабината, увивайки пурпурния копринен колан около кръста си.

— Боже, май съм проспала почти целия полет до Ню Йорк! Колко е часът, Бен?

— Лосанджелиско време ли?

— Прав си, зададох тъп въпрос. Кога ще кацнем?

— Следобед. Зависи от ветровете.

На Джиджи й се стори, че двамата са някак много самотни в добре осветената капсула, понесена из немислимото, необятно пространство.

— Бен, нещо не се ориентирам — донякъде нетърпеливо рече тя. — Не съм свикнала да си поспивам посред бял ден, така че не ми задавай гатанки.

— Говоря сериозно.

— О, стига!

— Отвлякох те със самолет.

— Момичето внимателно го огледа. Бе го опознала добре през последните няколко месеца съвместна работа — не му бяха присъщи нито прищевките, нито преувеличенията. Притежаваше чувство за хумор, но не си правеше тъпи шеги.

— Е, добре, отвлякъл си ме със самолет — сговорчиво рече тя и седна до него. — Защо не в края на краищата? В събота и неделя хората се отдават на глупави, здравословни развлечения. Все пак ми се ще да зная къде отиваме. Или се въртим в кръг?

— Във Венеция. — Сбърчи чело, а сините му, вдъхващи доверие очи я погледнаха развеселено над големия му аристократичен, неравен бостънски нос. Никога не бе съвпадал чак дотолкова с представата на всяка колежанка за изключително секси млад английски професор, който я кани да обсъдят успеха й, седнали върху бюрото му. „А може би под бюрото ще е по-удобно?“ — проблесна в ума й.

— Венеция… Италия? — От предпазливост гласът й прозвуча с една октава по-ниско.

— Сметнах, че при първото ти отвличане със самолет е редно местопребиваването да е подобаващо за случая.

— Венеция! — В очите на Джиджи от радост заискриха изумрудени пламъчета.

— Значи няма възражения? — Изглеждаше по-разтревожен от всякога.

— Нямам какво да си облека! — изплака Джиджи. — О, по дяволите, защо не ме предупреди?

— Нямаше да е истинско отвличане — вразуми я Бен.

— Как стана така, че не ме уведоми? — Джиджи осъзна, че първата й реакция, макар и естествена за изненадата, май не бе съвсем в реда на нещата. — Защо реши да ме изиграеш?

— Щеше ли да приемеш, ако ти бях казал: „Хайде да идем във Венеция“?

— Може би… Не зная. Защо не в края на краищата?

— Нещо не ми се вярва. Щеше да ти остане прекалено много време за размисъл. Би следвало да уведомиш агенцията си, Били щеше да те запознае с рисковете, които крие пътуването с мъж…

— Какви рискове? — Веждите на Джиджи изхвръкнаха нагоре и се скриха под бретона, вирнатото крайче на нослето й едва не се наежи при подобно възмутително предположение. — Били никога не би изтърсила нещо толкова досадно и конвенционално. Боже мой, та ти въобще не я познаваш.

Ясно си спомняше единствената целувка на Бен през нощта, когато се бяха запознали. Тогава, макар и напълно абсурдно, й се бе сторил някак много опасен. Той не бе повторил опита си по време на съвместната им работа над „Омагьосаният таван“ и навярно вече бе забравил цялата онази странна случка. С него тя се чувстваше напълно сигурна.

— Да бе, да — страхотни рискове! — подигра го момичето. — В края на двадесети век.

— Стига ти да не си в опасно настроение.

— Дори не зная в какво настроение съм. Е, гладна съм, но това не е настроение.

— Ще хапнем веднага, щом пожелаеш. Чаках да се събудиш.

— О, Бен, чувствам се толкова божествено, прелестно, съвършено свободна! Нищо друго, освен небето отвън, а там нейде ни очаква Венеция… Какво повече би могло да иска едно момиче?

— Ох… ами навярно… паспорт.

— Господи! — Джиджи прехапа устни. Никога не бе имала паспорт.

— Ще ти го дадат на летището в Италия… Стар приятел от Държавния департамент уреди въпроса.

— Добре планирано отвличане — присмя му се тя. — Да не си от ЦРУ?

— Аз не, но старият ми приятел май е. Записа Йейл вместо Харвард — винаги ми се е струвало подозрително.

— Защо си създаваш толкова усложнения заради мен, защо се държиш така възхитително? — Лицето й грееше от жизненост.

— Защото искам. Защото ми доставя удоволствие. Защото имаш нужда от почивка, аз също.

— Добри отговори. Смятай ги за приети. — Джиджи се прозя. Протегна се така, че единствено дупето и раменете й докоснаха облегалката, изпружи голите си крака колкото се може по-надалеч. — Малко шампанско ще ми дойде добре — щастливо и властно заяви тя. — Вече съм във ваканция.

 

 

Щом самолетът се приземи на летище „Марко Поло“, чиновник от посолството на САЩ в Рим й връчи паспорта. Митничарите набързо освободиха Бен и момичето. Двамата поеха по дървен пристан и се спуснаха на палубата на продълговата лъскава моторница с корпус от блестящо, восъчно на цвят дърво. Бен се здрависа с капитана и го нарече Джузепе, а морякът натрупа багажа им в кабината.

Джиджи се озърна нетърпеливо. Нямаше нищо за гледане, освен огромно и съвсем обикновено небе, широка, много спокойна ивица вода, сред която тук-там бяха пръснати плоски острови, а в далечината — неясни очертания на сгради. Въздухът едва доловимо миришеше на сол, но не приличаше на морския.

— Къде е Венеция? — попита тя.

— Ей там — посочи Бен към плоската редица от здания. — Трябваше да пристигнем с кораб — такъв е величественият, класически път. Но летището е разположено тук, сред тази лагуна, съвсем уместно наречена Laguna Morta^[1].

 

 

— Трябваше да ме отвлечеш с яхта. Искам първото ми впечатление да бъде величествено и класическо.

— Почакай. Само почакай.

Моторницата подкара рязко и Джиджи едва не изгуби равновесие.

— Искаш ли да влезеш в кабината? Ветровито е.

— Ще стоя тук, Бен Уинтроп, докато не се покаже Венеция. Видяла съм достатъчно снимки и картини, че да не я позная, щом я видя — сопна му се Джиджи. Вятърът развя косата й назад. Тя си сложи слънчевите очила, които винаги носеше в чантичката си, и здраво се вкопчи в перилата, а Бен застана зад нея. Бързо прекосиха широката лагуна, но щом наближиха сградите, капитанът доста намали скоростта.

— По този начин почти не предизвикваме вълнение — обясни Бен, — щом стигнем града, сме длъжни да се движим съвсем бавно. Една от причините за неговото потъване са големите вълни.

Порутените, овехтели сгради бавно се уголемяваха и въжетата с пране бяха първото нещо, което се виждаше от La Serenissima — „най-ведрата“, „невястата на Адриатика“. Скоро моторницата навлезе в тесен канал. Джиджи нетърпеливо извръщаше глава ту на една, ту на друга страна за живописни гледки, но съзря само невероятно количество котки, няколко обикновени каменни моста и цели орди от пищящи хлапета. Завиха по един по-голям канал, задръстен от широк мръсен шлеп, натоварен с купчини щайги с безалкохолни напитки и минерална вода. Той почти докосваше нечистите стени на зданията.

— Не казвай нищо — обади се Бен. — Защо не се сетих да вземем хеликоптер от летището? Ами защото там няма.

— Трябва ли да се движим след това нещо?

— Да.

— Няма ли по-пряк път?

Бен се разсмя, а техният мотоскаф намали съвсем.

— Когато са строили каналите, са имали предвид широчината на гондолите. Във Венеция не се бърза. Може да тичаш по някоя планина в Непал, да се втурнеш по Китайската стена и дори да караш бързо по площад „Конкорд“, но тук не си в състояние да изпревариш и най-бавната лодка, така че седни и чакай.

Джиджи скръцна със зъби, но послуша съвета му. Напредваха сантиметър по сантиметър. От безсилие момичето затвори очи. Това можеше да продължи до безкрайност.

— Погледни. — Бен я смушка.

— Махна ли се шлепът?

— Нали тя обещах. — Гласът му звучеше развеселено.

Джиджи отвори очи и се видя да плава по Канале Гранде. В целия живот не бе имало по-изумителен миг. Бе се озовала в средата на някаква слисваща, заслепяваща призма от приглушени цветове, съчетание от водна повърхност и отражения, които нямаха равни на себе си в цялата вселена поради своята веселост, очарование и многоцветие, но най-вече поради факта, че Канале Гранде наистина съществуваше. Озърна се наоколо с мълчаливо благоговение, струваше й се, че моторницата се е преобразила в облачно возило. Бе объркана и омагьосана от гледката на дворците и църквите с куполите им, озарени от чисто сияние, потопени в сребристорозовата раковина на небето.

— Зная — обади се Бен и сложи ръка на рамото й. — Никога не свикваш с това, колкото и често да идваш тук.

Джиджи не бе в състояние да му отговори. Бе й дошло много. Сълзи изпълниха очите й потекоха по страните. Той мълчаливо й подаде кърпичката си. Мотоскафът подскачаше нагоре-надолу, докато се придвижваше бавно към центъра на най-широката част на канала, после зави надясно и спря до пристана на един продълговат, но тесен малък дворец с множество прозорци върху избелялата, изключително весела каменна фасада в розово и бяло. Една голяма, лъскавочерна гондола с възглавнички от зелено кадифе стоеше привързана към пилон на зелени, бели и черни ивици.

Джиджи избърса очи за последен път и вдигна глава:

— Това ли е хотелът?

— Не съвсем.

— Тук ли ще слезем?

— Да.

— На посещение ли отиваме?

— Не.

— Тук ли ще спим?

— Да.

— Значи това е твоят скромен дом?

— Точно така.

— Знаеш ли, Бен, в крайна сметка започвам да се чудя какво ли би казала Били.

— Съжаляваш ли, че не можа да я попиташ?

Момичето размисли за Минута. Най-сетне, без да отговори на въпроса му, заяви:

— Сега се чувствам още по във ваканция отпреди.

 

 

— Откога имаш това palazzetto^[2]! — запита Джиджи, докато двамата с Бен наблюдаваха залеза от дълбокия балкон на последния етаж.

Обзавеждането бе съвсем в духа на Венеция, но без претенцията да го възпроизвежда достоверно. Стаите, високи и тесни и само по две на етаж, преднамерено бяха оставени необзаведени, полираните подове — предимно голи, а тъканите бяха прости, та да не отвличат погледа от Канале Гранде, към който бяха обърнати всички прозорци. Въпреки това тук-там големи позлатени огледала и няколко изключителни мебели събуждаха спомени за далеч по-пищни и ексцентрични векове, през които венецианците бяха претъпкали домовете си с плячка от целия познат тогава свят.

Стаята на Бен, балконът и банята заемаха последния етаж на двореца, а покоите за гости бяха разположени под него. Вторият етаж с най-високите тавани в цялата сграда бе превърнат в салон-библиотека откъм градината и в трапезария откъм страната на канала. Складът за провизии, кухнята и стаите на прислугата се намираха на първия. Всички прозорци в задната част на двореца гледаха към фантастична градинка, заобиколена с глицинии, с лехи от миниатюрни бели олеандрови храсти, подрязани кълбовидно и обградени с розов гераниум. По зидовете се катереха орлови нокти. Продълговатата къща, която според думите на Бен местните жители упорито наричали palazzo^[3], макар да беше просто малък дворец — palazzetto, караше Джиджи да се чувства като на сцена, снабдена с всички удобства за живот — една съвременна скица върху хилядолетна историческа картина.

— От около десет години. Мой близък приятел, член на Комитета за спасяване на Венеция, ми подшушна, че навярно ще я продават. Купих го, без да го погледна, още същия ден… още същия час. Беше в кошмарно състояние. Отне ми почти три години да я направя обитаема. Долитах в края на всяка седмица да наглеждам ремонта и всеки път заварвах все по-голяма бъркотия; скелето и зелените тараби напълно закриваха фасадата, а архитектът и предприемачът си крещяха един на друг. Нямах представа какво съм купил. Но един ден пристигнах, скелето бе изчезнало, за първи път видях каменната резба без всякакъв мухъл и влага, бяха монтирали асансьор и дори фурната в новата кухня работеше.

— Колко остана?

— Трябваше да се върна в Ню Йорк на следващия ден — печално отвърна Бен.

— Искаш да кажеш, че си прекарал тук само една нощ?

— Джиджи не вярваше на ушите си.

— Дори по-малко. Къщата бе абсолютно празна, нямаше нито спален чувал, нито бутилка вино. Спах ей там, отсреща вдясно, в „Трити“. Не мигнах до зори, провесен през прозореца и загледан с копнеж като отвергнат любовник в моя празен palazzetto.

— А после какво направи? — Тя остана очарована от тази непозната досега черта на характера му.

— На следващата сутрин, преди да отлетя, наех един портиер и жена му, уредих да ги настанят в отделен апартамент на първия етаж. Следващия път ги предупредих да напуснат в срок от двайсет и четири часа и останах цяла седмица. Тогава купих моторницата и наех Джузепе, капитана. Не е единственият начин за придвижване, но е най-удобният.

— Каква част от годината прекарваш тук?

— Около месец, но с прекъсвания, винаги, щом намеря време.

— Нещо не разбирам. — Джиджи объркано поклати глава. — Каква е необходимостта да държиш цяла къща, щом идваш толкова рядко?

— Не е нужно. Въобще не ми е необходимо, но я искам. И си струва, защото тя е част от Венеция. Притежавам част от града, в който се чувствам най-щастлив на тоя свят. Ако можех, щях да го купя целия.

— Значи, ако… си тук и отседнеш в хотел, няма да ти бъде достатъчно?

— Никога. — Бен погледна отвъд канала към светлините, огрели византийските деветвековни куполи на базиликата „Сан Марко“. — Никога. — Обърна се към Джиджи и заговори съсредоточено: — Модно е да се твърди, че Венеция не била някогашната, че се била превърнала чисто и просто в един гигантски гниещ музей, в гледка за тълпите туристи. Векове наред писателите ридаят над изчезналата й слава, оплакват се, че дожите вече ги нямало, вайкат се, че Наполеон изсякъл дърветата на площад „Сан Марко“, чувстват се лично засегнати, задето Байрон и Казанова не бродели по тукашните улици. Глупаво е — все едно да поискаш да живееше в добрите стари времена от царуването на Елизабет Първа^[4]. Защо, за Бога, тези писатели не погледнат с очите си, защо просто не прекосят Риалто и не пипнат зеленчуците, не пият едно кафе във „Флориан“ или нещо по-силно в „Куадри“, не поклюкарстват и не се посмеят на гълъбите, защо не се позабавляват, както винаги са правели венецианците? Защо не забравят, че това не е Венеция на всички неосъществими романтични желания, които събужда тази дума, и не я заобичат заради нея самата — такава, каквато е: уникална и несъвършена? Днес всички тези придирчиви писачи са мъртви, а Венеция е неоспоримата слава и чудото на западната цивилизация — все още жива.

Джиджи се взираше в него учудено. Бен бе възбуден, преобразен. Не бе останала и следа от бизнесмена, който оглеждаше просторни зелени нивя или цели акри гори и виждаше единствено идеалното място за нов търговски център.

— Синьор Бен? — На вратата тихо се почука и на прага се появи жената на портиера. — Гондолиерът иска да знае дали се нуждаете от услугите му тази вечер.

— Помолете го да почака, Мария.

— Предполагам, че щатният гондолиер върви с недвижимия имот — отбеляза Джиджи.

— Не се увличай — засмя се Бен. — Плаща му се на час.

— Тогава по-добре да се преоблека. — Джиджи неохотно се откъсна от чудесата, които падащият здрач и изгрялата луна разкриваха, подмладявайки града с всяка изминала минута. — Броячът му работи.

 

 

„Нямах представа колко ужасяващо богат е Бен въпреки частния му самолет, palazzo, търговските му центрове и всичко останало — мислеше Джиджи, — докато не спомена за гондолиера.“ Не беше се пошегувал — наистина му плащаше на час. Трябваше да бъдеш много повече от богат, богат колкото Били, за да държиш на една безсмислена, нищожна икономия. Били настояваше помощниците на готвача й да използват всяко руло книжни кърпи за кухнята до последния пласт, залепен за кафявия картонен цилиндър. Веднъж бе признала, че това й дава възможност да се чувства земна, разумна, успокояващо нормална.

Докато се опитваше да не се бави, Джиджи осъзна, че събирайки багажа си, е била в някаква прострация, както биха се изразили психиатрите, или казано простичко — не на себе си. Нищо сред намачканите дрехи, които бе грабнала от дрешника си, не се съчетаваше едно с друго, освен един черен прилепнал пуловер, черна пола до пода, широк черен колан и обици от гагат. Облече се и обезсърчено огледа резултата. Това бе първата й вечер във Венеция, а тя изглеждаше нагласена като за баровско погребение.

Разтършува се из куфарите си без всякаква надежда и налетя на малък пакет, увит в копринена хартия, който Били й бе пъхнала в последния момент. Измъкна многократно нагънатия тънък плат. Разгъна го седем пъти, докато го разпростря целия на леглото — огромен триъгълник от черен тюл, изпъстрен на хиляди места със златни нишки, извезани в миниатюрни квадратчета, и обшит от трите страни с двайсетсантиметрова ивица от златна фестонирана дантела. Това бе шалът към една вечерна рокля на Джофри Бийн, която Били бе обличала няколко пъти. По цялата прекрасна материя нямаше нито една гънка.

Джиджи възбудена го премери. Ставаше за мантия, за пояс, за наметка и за саронг, за пончо и за блуза. При подходящо долно бельо — и за къса вечерна рокля без презрамки. Но най-добре бе да го използва според първоначалното намерение на Джофри Бийн просто заметнат около раменете.

Сложи си още два пласта спирала и гланц за устни, четка косата си, докато тя направо бухна над главата й, метна шала над пуловера си и пое напред — венецианка до върха на домашните си пантофи от черно кадифе, тъй като бе забравила дори вечерните си обувки.

 

 

— Ами хората, които ме очакват в Ню Йорк? — попита тя Бен на другата сутрин. Седяха на слънце на плетените жълто-зелени столове пред „Флориан“ и слушаха мелодии от стари музикални комедии, изпълнявани от оркестъра пред съседното кафене.

— Отложих всичките ти срещи. Няма да те чакат, докато не им съобщиш, че пристигаш.

— Ами агенцията? Ако позвънят в хотела, в който би следвало да отседна?

— Секретарката ми ще приема всички позвънявания и ще ти изпраща телекси тук. В тоалетната ми стая има телефон. Можеш да звъниш директно в Калифорния, никой няма да усети разликата.

— Значи, ако ме бутнеш в канала и аз се удавя и изчезна, това ще си остане една от неразгаданите тайни на всички времена?

— Обожавам веселите ти разсъждения. — Бен й се ухили. Тя бе облечена в някои от новите дрехи, които си бе купила в бутиците на Версаче, Валентино и „Криция“. Останалите препълнени пликове с покупки лежаха в краката й. „Венеция — мислеше си Бен — наред с всичко останало е първият и най-красив търговски център на земята, а мъжете, които са платили за създаването му, са били най-великите търговци на този свят.“

— Колко ще останем? — попита момичето.

— Колкото искаш. Още е април… Курортният сезон приключва чак в средата на октомври, а някои предпочитат Венеция през зимата — казват, че само тогава можеш да опознаеш града, както го познават жителите му.

— Дръж се сериозно. Толкова си зает.

— Не искай от мен да се държа сериозно днес. Прекадено съм щастлив.

— Защото си във Венеция ли?

— Защото съм във Венеция, защото оркестърът в кафенето винаги изпълнява музиката, която обичам, защото първо ще се нахраним в „Даниели“ — в градината върху покрива, — а следобед ще идем в Академията и ще видим само една картина — моя любим Джорджоне. Можеш да я гледаш колкото поискаш, цели часове дори, но след това веднага ще се махнем оттам, тъй като се придържам към своето „правило за единственото“, когато съм във Венеция: всеки ден разглеждаш едно произведение на изкуството, само едно, прекарваш поне един час на вода, изяждаш поне едно изискано ястие и купуваш едно нещо, все едно какво. За мен е щастие да се намирам тук с приятелка, която изцяло зависи от мен и не може да се отдели от мен, иначе ще се загуби. А също и защото днес следобед можем да идем в Лидо на поло, ако имаме желание; защото тази сутрин няма никакви телекси; защото засвириха „Приказки за Виенската гора“ и ми се прииска да танцувам…

Бен взе ръката на Джиджи, изправи я на крака и се завъртя с нея по площад „Сан Марко“ под мелодията на валса: гълъбите се пръснаха, децата изпаднаха във възторг, келнерите се развеселиха, туристите се възмутиха, а музикантите най-сетне се убедиха, че новият курортен сезон наистина е започнал.

През следващите три дни двамата се придържаха към „правилото за единственото“ и накрая Джиджи усети, че познава Венеция по-добре, отколкото, ако бе използвала солиден пътеводител и покорно бе спазвала препоръките му. Изключителният ритъм на града бе проникнал до мозъка на костите й и тя съзнаваше, че еуфорията от Венеция се бе загнездила завинаги в нея, че би могла да я извиква по собствена воля независимо къде щеше да се намира или на каква възраст щеше да бъде.

На четвъртия ден слезе в трапезарията на втория етаж и неочаквано се озова съвсем сама там. Бавно изпи портокаловия си сок, очарована както винаги от претовареното движение по канала току зад прозореца. Допи сока, остави чашата си и внезапно разбра, че сближавайки се с града, все повече се е объркала в отношението си към Бен Уинтроп. През деня той обличаше цветни италиански пуловери и неангажиращи панталони, а вечер — елегантни италиански костюми. Носеше ги с такава лекота, необичайният му вид — все още донейде бостънски, кръстоска между професор и бизнесмен — бе изчезнал напълно, та тя чак не вярваше да е съществувал преди. Въздългата му коса си оставаше непокорна и отказваше да расте според намеренията на фризьора му, но очите му бяха станали далеч по-сини навярно от постоянно отразените в тях небе и море. Ала промяната във външния му вид бе направо нищожна подробност, сравнена с преобразеното му поведение.

Дали защото бе изоставил „маската на играч“, непристъпното си и неразгадаемо изражение, станало част от личността му? Откак бяха пристигнали, Бен нито веднъж не й заприлича на костеливия орех, какъвто й се бе сторил при първата им среща — изискано и преднамерено безизразен човек, който оглеждаше всичко около себе си замислено и разсъдливо с преценяващ и претеглящ поглед.

Бе се превърнал в момче, в жилаво и властно момче със загоряло лице в предпубертетна възраст, ненавършило тринайсет, надраснало годините си в познанието и преценката си за произведенията на изкуството, ентусиазирано, непредсказуемо; момче преди всичко в отношението си към нея. Не бе направил дори и бегъл намек за повторна целувка; на слизане и качване в мотоскафа и в гондолата я сграбчваше единствено с момчешкото желание да й помогне; на ферибота — vaporetto, претъпкан като вагон в метрото — я предпазваше с тялото си, застанал зад нея досущ като хлапе. Щом нощем се приберяха в двореца след вечеря, я съпровождаше до вратата на апартамента й и я целуваше по косата; появеше ли се пременена в нови дрехи, Бен я поздравяваше с юношески възторг.

Но как да свърже в едно това другарче, това приятелче, това галантно момче със същия онзи възрастен мъж, чиято целувка, толкова собственическа и буйна, я бе изплашила само преди няколко месеца?

Докато момичето разсъждаваше за Бен в трапезарията, той бе спрял да се облича, за да отдели минутка за проблема „Джиджи“, да оцени положението, в което се намираха двамата, преди началото на още един ден с нея.

Поздрави се, че от полета им досега бе успял да поддържа безупречната фасада на спътник и приятел. Не бе си позволил нито веднъж да се възползва от нейната възбуда и разчувстваност, нито от постоянната, подмолна, блажена радост, с която тя посрещаше цялата романтика и красота на града. Бе й подарил Венеция, и то от най-привлекателната страна, и точно както бе запланувал, не бе поискал нищо в замяна, бе се държал като най-прекрасния проклет брат или вуйчо, за какъвто всяко момиче можеше само да мечтае. Не бе допуснал да реагира нито веднъж на близостта и топлината на нейното изумително, чувствено присъствие; бе се отнасял с нея стотици пъти по-безлично, отколкото с някое любимо животинче, макар ръцете му да пламваха всеки път, щом я докоснеше, и по сто пъти на ден да го връхлиташе копнежът да я сграбчи за прекрасната й, уханна шапка от коси, да я придърпа към себе си и да я покрие с целувки. Всеки ден непоколебимо бе извръщал устни от нея и всеки ден тя си оставаше невъзмутима, безметежна и според него приемаше държанието му за абсолютно нормално.

„Коя жена би устояла на подобни предизвикателства?“ — чудеше се Бен, напълно недоволен от себе си. Бе обмислил пътуването до Венеция до последната подробност с вниманието, което би посветил на важна бизнессделка. Месеци наред двамата заедно бяха работили успешно след онази погрешна, прибързана целувка, на която тя бе реагирала толкова зле и бе наранила гордостта му.

Момичето бе приело „отвличането“ наперено и безстрашно. Но озовала се веднъж тук с него, коя жена на тоя свят не би се засегнала от привидната му невъзмутимост пред привлекателността й?

Ако Джиджи бе от оня тип жени, дето играят сложни игри, той само би се възхитил от съвършеното й изпълнение, но дори и да се бе опитала, не бе способна да измами толкова опитен човек като него; ала тя бе такава, каквато изглеждаше, би се обзаложил на всичко. Реакциите й бяха естествени и избликваха едновременно с чувствата. Нима бе човешко от нейна страна да не положи поне някакво усилие, та да си изясни какво изпитваше той към нея, да го предизвика, да разчовърка хладнокръвието му, да разклати самообладанието му? Да го накара той да направи своя ход? Всички изпитания, всички клопки, които й бе поставял, се проваляха, тъй като тя не ги забелязваше. „И все пак — помисли си Бен, — заложил съм въдицата със стръвта толкова добре, че просто е немислимо рибата да не клъвне.“

Неочаквано телексът се събуди след няколко дни благословено мълчание. „Само това ми липсваше!“ — горчиво възкликна мъжът и толкова грубо дръпна листа от машината, че го скъса.