Рейчъл Кейн
Среднощна алея (6)

5.

Миърнин беше в настроение. В добро настроение.

— Клеър!

Докато тя слизаше по стълбите (единственото нещо, което се намираше в бараката), Миърнин като светкавица прекоси стаята, до която те водеха, и спря на сантиметри от нея, толкова близо, че тя неволно отстъпи и се блъсна в широките гърди на Сам, който побърза да я улови. Широко отворените очи на Миърнин горяха ентусиазирано.

— Очаквах те! — възкликна той. — Закъсня, закъсня, страшно закъсня. Хайде, хайде, нямаме време за глупости. Носиш ли си книгите? Добре. Е, какво стана с „Последна воля и завещание“? Научи ли символите? Ето, вземи това.

Той тикна парче тебешир в ръката й и бърз като скакалец, придърпа стара, изпоцапана черна дъска. Наложи му се да бутне няколко купчини книги, за да го стори, което той направи с блажено безразличие към бъркотията, която оставяше след себе си.

— Внимавай — прошепна Сам едва доловимо. — Опасен е, когато е в това настроение.

Без майтап. Клеър кимна, преглътна и се усмихна, когато Миърнин се обърна към нея и я погледна с налудничавите си, щастливи очи. Искаше и се да попита какво следва след маниакалната фаза, но не посмя.

— Аз ще бъда в другата стая — каза Сам и Миърнин махна нетърпеливо с ръка, поглеждайки го едва–едва.

— Да, да, добре, върви. Така. Да започнем с египетския символ асем. Асем. Знаеш ли кой елемент е това?

— Електрум — отвърна Клеър и внимателно нарисува символа, който наподобяваше купа, от която стърчеше жезъл. — Добре ли е?

— Отлично! Съвсем правилно. А сега — нещо по-трудно. Чесбет.

Сапфир. Да, това наистина беше трудно. Клеър прехапа устни, докато се опитваше да си спомни правилната последователност, след това нарисува символа. Окръжност над линия, пресечена с две черти, до нея един крак, и до него нещо, което приличаше на кола без колела над две отделни окръжности.

— Не, не, не — Миърнин разпалено изтри „колата“. — Прекалено съвременно. Виж.

И той нарисува символа наново, въпреки че според Клеър той пак изглеждаше като кола. Тя го прерисува два пъти, докато накрая Миърнин остана доволен.

Символите не бяха никак малко и той я попита за почти всички, като все повече се въодушевяваше. Ръката на Клеър започна да я боли от цялото това писане по дъската, особено след като обърка символа за олово и Миърнин я накара да го начертае сто пъти.

— Защо не го правим на компютър? — подхвърли Клеър, докато го рисуваше за осемдесет и девети път. — С графичен таблет.

— Глупости. Радвай се, че не те карам да ги рисуваш с писец върху восъчна дъска — изсумтя Миърнин. — Деца! Разглезени деца, които винаги искат да си играят с най-новата играчка.

— С компютър е много по-бързо!

— Аз мога да правя изчисления с ей това дървено сметало по-бързо, отколкото ти на компютъра — изсмя се Миърнин.

Вече започваше да я ядосва.

— Докажи го!

— Какво?

— Докажи го — Клеър се отказа от нападателния тон, ала Миърнин не изглеждаше сърдит, а някак особено заинтригуван.

Погледа я безмълвно в продължение на няколко секунди, след което по лицето му се разля най-широката и странна усмивка, която Клеър беше виждала у който и да било вампир.

— Добре тогава. Съревнование. Компютър срещу сметало.

Клеър не бе сигурна, че идеята е добра, въпреки че тя я беше предложила.

— Ъ-ъ-ъ… какво ще спечеля, ако победя?

И още по-важно — какво ще стане, ако изгубя?

 

 

В Морганвил сделките бяха начин на живот, само че тук те бяха като сключването на пакт с човекоядни чудовища. Трябваше доста да внимаваш какво си пожелаваш.

— Свободата си — напълно сериозно отвърна Миърнин. Очите му бяха широко отворени и искрени, в прекалено младото му лице нямаше и следа от притворство. — Ще кажа на Амели, че не ставаш за тази работа, и тя ще те остави да правиш с живота си каквото искаш.

Хубава награда. Прекалено хубава. Клеър преглътна мъчително.

— А ако изгубя?

— Тогава ще те изям — отговори Миърнин.

С абсолютно същото безстрастно изражение.

— Ти… ти не можеш да го сториш! — Тя дръпна ръкава си нагоре и вдигна ръка, така че светлината да падне върху златната гривна около китката й.

— Не ставай смешна. Естествено, че мога да го сторя. Мога да правя всичко, което си поискам, дете. Без мен няма бъдеще. Никой, най-малко пък Амели, има нещо против, ако от време на време си похапвам. Пък ти и бездруго не си достатъчно голяма, за да минеш за цяло ястие. А наградата, която ти обещах, наистина си струва.

Клеър направи крачка назад. Голяма крачка. Тази налудничава усмивка… Тя хвърли поглед към вратата, отвеждаща в другата стая, където беше Сам. Нищо чудно, че Амели му бе наредила да я изчака.

От гърдите на Миърнин се откъсна дълбока, театрална въздишка.

— Смъртните не са това, което бяха. Преди хиляда години щеше да продадеш безсмъртната си душа за къшей корав хляб, а сега не мога да те накарам да рискуваш дори ако в замяна можеш да получиш свободата си. Честна дума, хората са станали толкова… скучни. Е, какво става — отказваш ли се от облога? Наистина ли?

Клеър кимна и по лицето на Миърнин се изписа огромно разочарование.

— Добре тогава. За утре искам да напишеш есе върху историята на алхимията. Не очаквам да е научно издържано, но държа да имаш поне някаква представа за онова, което ще ти преподавам.

— Ще уча алхимия?

Лицето на Миърнин придоби изненадано изражение и той се огледа наоколо.

— Нима не виждаш какво правя тук?

— Но алхимията е… това са пълни глупости. Искам да кажа, това е магия, не наука.

— За съжаление постиженията на алхимията отдавна са потънали в забвение, а магия е прекрасно определение за онова, което не разбираме. Що се отнася до науката… — тук Миърнин издаде груб звук; очите му отново бяха придобили трескавия си блясък. — Науката е просто метод, не религия, ала и тя може да бъде също толкова тесногръда. А тук умът трябва да е напълно непредубеден, Клеър. Винаги. Поставяй под въпрос абсолютно всичко и никога не приемай за истина нещо, докато не го докажеш сама. Разбра ли?

Клеър кимна колебливо, по-скоро защото се боеше да му противоречи, отколкото защото бе наистина убедена. Миърнин й се ухили широко и здравата я тупна по гърба.

— Само така, момичето ми. А сега ми кажи какво знаеш за теорията на Шрьодингер. Онази с котката.

 

 

Миърнин не направи нищо странно до края на заниманията им, когато, поне така се стори на Клеър, той започна да се уморява. Клеър бе принудена да признае, че й беше забавно да работи заедно с него в лабораторията му. Беше изпълнен с необикновена жар и вършеше всичко с огромен ентусиазъм (дори когато това нещо беше да я плаши до смърт). Беше като малко дете, преливащо от енергия и неспособно да стои на едно място. Лесно избухваше в смях и също толкова лесно я срязваше, когато тя допуснеше грешка. Обичаше да се подиграва, а не да поправя. Смяташе, че за да научи нещо както трябва, Клеър сама трябва да стигне до отговора.

Когато най-сетне си погледна часовника, Клеър видя, че е станало осем часът. Прекалено късно. Вече трябваше да си е у дома. В момента Миърнин не й обръщаше внимание, след като й беше наредил да преписва таблици с неразбираеми символи от някаква книга, която според него била толкова рядка, че това бил единственият запазен екземпляр. Клеър се прозя, протегна се и заяви:

— Трябва да си вървя.

— Вече? — попита Миърнин, без да вдига поглед от нещо, което приличаше на много стар и грубоват микроскоп.

— Късно е. Трябва да се прибирам у дома.

Миърнин се изправи и когато срещна погледа му, Клеър видя, че се задава буря.

— Откога започна да ми заповядваш? — сопна се той. — Забрави ли кой е ученикът и кой — учителят?

— Аз… съжалявам, но не мога да остана тук цяла нощ.

Миърнин пристъпи към нея и Клеър едва го позна.

У него нямаше и помен от предишната маниакална енергия, нито от острия, режещ гняв. Лицето му беше помрачняло и тревожно.

— У дома — повтори той. — Домът е там, където е сърцето. Защо не оставиш своето тук? Аз ще се грижа добре за него.

— С-с-сърцето ми?

Клеър изпусна химикалката и отстъпи назад, оставяйки голяма маса, отрупана с лабораторно оборудване, между себе си и него. Устните на Миърнин се вдигнаха нагоре, разкривайки заострените му кучешки зъби.

Канал Дискавъри. Кралска кобра. О, боже, нали не може да пръска отрова или нещо такова?

В очите му лумна огън, подклаждан от нещо, което й заприлича на… страх.

— Не бягай — гласът му звучеше раздразнено. — Мразя, когато бягат. Кажи ми какво правиш тук! Защо ме преследваш? Коя си ти?

— Това съм аз, Миърнин, Клеър. Твоята ученичка. Трябва да съм тук, не помниш ли?

Очевидно не трябваше да го казва, макар че и представа си нямаше защо. Миърнин се закова на място, а блясъкът в очите му стана още по-налудничав. Беше грозно и ужасяващо. Той отново тръгна към нея, движейки се с плавната гъвкавост на котка.

— Моя ученичка — повтори той. — Значи си моя собственост. Мога да правя с теб каквото си поискам.

Кралска кобра.

— Сам! — извика Клеър и се втурна към стълбите.

Не можа да направи и две крачки.

Миърнин прескочи масата (при което много от инструментите се счупиха и по пода се посипа натрошено стъкло) и Клеър усети как студените му, невероятно силни ръце я сграбчват за глезените и я дръпват назад. Тя размаха ръце в отчаян опит да се залови за най-близкия предмет, ала той се оказа само купчина книги, която рухна заедно с нея.

Клеър се удари в пода и за миг светът спря, пред очите й затанцуваха звезди. Когато най-сетне се посъвзе, Миърнин я беше уловил за раменете и се взираше в лицето й, на сантиметри от нея.

— Недей! — примоли се тя. — Недей, Миърнин. Аз съм ти приятелка! Няма да ти сторя зло!

И сама не знаеше защо го каза, но явно бе налучкала правилния подход. Очите на Миърнин се разшириха и изведнъж налудничавият пламък в тях отстъпи място на сълзи. Той я потупа по бузата нежно и объркано, а вампирските му зъби се прибраха.

— Какво търсиш тук, скъпо дете? Амели ли те накара да дойдеш? Не биваше да го прави. Ти си твърде млада и твърде мила. Кажи й, че повече няма да идваш. Не искам да те нараня, но ще го сторя — той се потупа по челото. — Изменя ми. Тази глупава, глупава плът.

Миърнин започна да се удря все по-силно и по-силно, а по бузите му се застичаха сълзи.

— Трябва да науча някого, ала не и теб. Не и теб, Клеър. Твърде млада. Твърде мъничка. Събуждаш звяра в мен.

Той се изправи и се отдалечи, като цъкаше с език над изпотрошените инструменти и подреждаше разпилените книги. Сякаш Клеър изведнъж бе престанала да съществува. Тя се изправи разтреперана и уплашена.

Сам стоеше само на метър–два от нея. Тя не го бе видяла или чула да влиза, а и той не бе направил опит да я защити. Лицето му беше напрегнато, а погледът — смутен.

— Той е болен — каза Клеър.

— Болен, болен, болен, да, така е — обади се Миърнин, стиснал с ръце главата си, сякаш тя щеше да се пръсне от болка. — Всички сме болни. И обречени.

— За какво говори? — обърна се Клеър към Сам.

— За нищо. Не го слушай.

Миърнин вдигна глава и оголи зъби. Погледът му беше яростен, макар и разумен. Всъщност повече разумен, отколкото яростен.

— Те няма да ти кажат истината, малка хапчице, но аз ще го сторя. Ние умираме. Преди седемдесет години…

Сам я отмести настрани и за първи път, откакто го познаваше, Клеър го видя да придобива заплашителен вид.

— Млъкни, Миърнин!

— Не. Време е да проговоря. Твърде дълго мълчах — той вдигна очи, зачервени и плувнали в сълзи. — О, момиченце, нима не разбираш? Моята раса умира. Умира, а аз не знам как да я спася.

Клеър отвори уста, после отново я затвори. Не знаеше какво да каже. Сам се обърна към нея; яростта още струеше на вълни от тялото му.

— Не му обръщай внимание — каза той. — И сам не знае какви ги говори. Да се махаме, преди да си е спомнил какво се канеше да направи преди малко. Или да е забравил защо не бива да го прави.

Клеър хвърли поглед към Миърнин, който държеше стъклена тръбичка, строшена на две, и се опитваше да я сглоби наново. Когато не успя, пусна парчетата на земята и закри лицето си с ръце. Клеър видя, че раменете му се тресат.

— Не може ли… някой не може ли да му помогне?

— Няма помощ — гласът на Сам беше пропит със сдържан гняв. — Няма лек. А аз ще направя всичко възможно никога вече да не идваш тук.