Сесили фон Зигесар
Дръзката (30)

30

Бухалът от „Уейвърли“ знае как да пази тайна, особено ако тя му гарантира, че ще си запази гаджето

— Не мога да повярвам, че двамата с Хийт довлачихме кег с бира чак тук горе! — възкликна Джулиън. Беше застанал на ръба на покрива и гледаше надолу, над каменния зид и витата метална стълба на противопожарния изход.

— Половин кег — закачливо уточни Тинсли. — И защо сте го направили, все пак?

— Едно красиво момиче ни каза — Джулиън взе камъче от настилката на покрива, духна го за късмет, а после развя ръката си няколко пъти напред и назад, преди да го метне към двора, все едно правеше „жабки“ в езеро.

— Нима изпълняваш всичко, което красивите момичета ти казват?

— Какво мога да отговоря? Възпитан съм, както трябва.

И той наистина беше направил нещо, както трябва. След като партито се разпадна, Джулиън, Тинсли и неколцина други се качиха горе, в по-малката обща стая, в която бяха телевизорът и DVD-то. Джулиън, леко смутено, беше извадил от сака си библиотечно копие на филма „Розенкранц и Гилденщерн са мъртви“ и бе прошепнал: „Тъй като срещата на филмовия клуб се отложи…“. В този момент Тинсли беше изпитала благодарност, че не са сами, иначе кой знае какво би станало. Вместо това те бяха седнали на прилична дистанция един от друг, а до тях се бяха настанили Лон и Бени. Огромният диван беше издънен по средата, затова Тинсли и Джулиън се плъзгаха плавно един към друг. Затова в началото на всяка сцена се налагаше Тинсли да се дръпва встрани, иначе до края на филма щеше вече да седи в скута му.

Не, че би имала нещо против да останат насаме. Но… имаше много фактори, които да се вземат под внимание. Тинсли знаеше, че това е глупаво — възрастта не би трябвало да има значение. Мадона беше десет години по-голяма от Гай Ричи! Но пък Гай Ричи не беше новак.

Имаше и още нещо. Любимите й моменти винаги бяха тези, които водят до първата целувка — когато все още не си сигурен дали ще се случи и какво ще бъде, когато нервите ти са обтегнати докрай в очакване. Понякога — за жалост, твърде често за Тинсли — очакването беше по-добро от резултата. В повечето случаи целувката я разочароваше. А веднага след нея, ако и момчето се докажеше като посредствено, нещата практически приключваха.

Тинсли не искаше да стане така и с Джулиън. Тръпката беше страхотна — да стои до него в мрака, Бени и Лон да са само на няколко крачки, да гледат един от най-смешните филми на света, а тя да си представя какъв ли вкус имат устните на Джулиън. Той се смееше по неустоимо привлекателен начин — смееше се така, сякаш не го беше грижа за нищо и никой на планетата.

След финалните надписи двамата се измъкнаха от общата стая. Главата на Бени беше нежно отпусната върху гърдите на Лон и един от двамата хъркаше силно. Тинсли и Джулиън се бяха промъкнали на покрива, където се намираха и сега.

— Ела тук — каза неочаквано Джулиън, докато отново гледаше надолу през ръба. Тинсли бързо отиде до него и надникна, като се чудеше дали Пардий най-сетне не си идва. Но не видя нищо, освен трева и храсти, потънали в мрак. Нищичко не помръдваше.

— Какво точно трябва да гледам? — попита Тинсли и осъзна, че стои много, много близо до Джулиън. Той бе само на сантиметри от нея.

— О, нямам представа — каза той и Тинсли вдигна очи към него озадачено. По някое време беше свалил плетената си шапка и сега бризът развяваше дългите му кичури. Трапчинката в ъгъла на устните му стана още по-дълбока. — Просто исках да дойдеш по-близо.

— О… — промълви Тинсли — и какво друго искаш? — цялото й тяло потръпна.

— Искам да спреш да задаваш въпроси, за да мога да те целуна.

— Защо ще… — започна Тинсли, внезапно обзета от нервност, че нещата се случват прекалено бързо. Не беше сигурна, че вече е готова да се раздели с очакването. Но тогава Джулиън се наведе и притисна устни до дясната й буза, задържа ги за момент, и Тинсли си спомни на какво мирише косата му — на борови дървета.

Не беше й казал нищо за подлия начин, по който бе сложила край на играта „Аз никога“ и това й допадна. Не изглеждаше нито изненадан, нито разочарован — просто показваше, че я харесва. Затова Тинсли реши, че няма смисъл да се въздържа повече. Остави носа си да се отърка о неговия и устните й докоснаха неговите — отначало лекичко, а после и по-настойчиво, след което ръцете на Джулиън се стегнаха около талията й и я придърпаха по-близо.

„Може и да е по-малък, но определено знае как да се целува“, помисли си Тинсли.

— Видя ли? — каза тя, когато се отдръпна от него, но не твърде далеч. — Понякога мога и да мълча.

Джулиън приглади косата й назад и я целуна по ухото. Или по-скоро, почти я целуна по ухото, защото устните му едва го докоснаха. После се плъзнаха към шията й и възпламениха зашеметяваща експлозия от удоволствие в тялото й.

— Не ме разбирай погрешно. Аз много те харесвам и докато говориш… — думите му прозвучаха по-интимно дори от целувките му, — но е хубаво да се разнообразяват нещата. Наистина те харесвам…

— Та ти не ме познаваш — въздъхна Тинсли. Изтръгна се от ръцете му и се облегна на стената.

— Не съм сигурен в това — отвърна Джулиън. — Знам например как точно си бръснеш краката под душа. Знам как започваш да хихикаш преди всяка смешна фраза във филма, само защото знаеш, че предстои. Знам, че имаш малка смешна бенка зад лявото ухо, която само късметлиите могат да видят. Или да целунат.

Тинсли се загледа в звездите над себе си, които закачливо й намигваха.

— Благодаря ти — промълви тя замечтано. Искаше й се те двамата да останат тук горе завинаги. — И аз те харесвам.

Джулиън прокара ръка през косата си и я прехвърли на една страна. Приличаше на гладуваща рок звезда. Нямаше да е зле да сложи още малко месо върху костите си. Тинсли взе пакет ароматни цигари, които някой — Кели? — трябва да беше забравил, заедно с кутийка кибрит до тях. Запали една и предложи кутията на Джулиън, но той поклати глава.

— Никой няма да повярва — заключи Джулиън с глуповата усмивка върху лицето си.

— Чакай, чакай — Тинсли внезапно се събуди. — Не можем да казваме на другите за това. То трябва да е нашата малка тайна.

Джулиън я изгледа така, сякаш току-що го бе поляла с кофа ледена вода.

— Защо?

Защото си новак, прииска й се да извика. Но вместо това събра мислите си и заговори спокойно, все едно представяше позицията си в официален дебат. Като се изключи фактът, че всъщност нямаше върху какво да се дебатира.

— Не исках да прозвучи обидно, но ти си тук отскоро и още не знаеш как връзките в „Уейвърли“ стават на пух и прах, когато се разчуят; как изгарят под натиска на усилени разследвания и клюки — тя сви рамене невинно, но всъщност си мислеше за краха между Джени и Изи. — Просто не искам това да се случи… и с нас, разбираш ли?

— Да не би да те е срам да имаш за гадже новак, а? — кафявите очи на Джулиън изпитателно се взираха в лицето й, търсейки отговор.

— Не и ако новакът е някой, готин като теб — бързо отговори тя. Това наистина не беше основният проблем. Всъщност истината беше, че Тинсли някак… не се справяше с връзките. В момента, в който усетеше, че нещата с някого стават сериозни, започваше да иска да се освободи. А и вечно шпиониращите очи в „Уейвърли“ не й помагаха особено. Веднага след като се разнесеше слух, че е заедно с някого, всички оставаха много изненадани, ако случайно ги зърнат поотделно. Тинсли потръпна от мисълта, че хората ще я поздравяват с: „Къде е Джулиън?“. Сякаш след като човек стане част от двойка, спира да съществува като индивид. От това просто й призляваше. А точно сега чувствата й към Джулиън бяха толкова хубави… Не искаше нещата да се прецакат.

— Ще бъде много по-добре, ако си остане само между нас — продължи Тинсли, като видя, че Джулиън все още се колебае, — така никой няма да ни се пречка.

— Някой някога казвал ли ти е „не“ изобщо? — след кратка пауза я попита той.

Очите му проблясваха от вълнение, все едно знаеше, че се въвлича в нещо опасно, на което не може да устои, а трябва.

— Рядко — призна Тинсли и устата й се изви в щастлива усмивка.

 

 

OwlNet Email Inbox

From: BrettMesserschmidt@waverly.edu

To: DeanMarymount@waverly.edu

CC: KathrynRose@waverly.edu, Dumbarton residents

Date: Неделя, октомври 6,17:14

Subject: Есе

 

Уважаеми г-н декан Меримаунт и г-ца Роуз,

Всички ние приемаме факта, че се наложи да жертваме целия си уикенд в домашен арест заради това, което направихме. То БЕШЕ грешно. Само че ние стигнахме до едно по-различно заключение, след като обсъдихме какво точно трябва да представлява отговорният бухал.

Вие ни разглеждате като Бухалите от „Уейвърли“ — възприемате ни чрез най-простите мерки и най-удобните определения. Разглеждате ни като наследници, принцеси, психари, музиканти, нарушители и отговорни бухали. Нали така? По същия начин гледахме и ние едни на други, преди да ни заключите. Защото мозъците ни бяха промити.

Не всички сме виновни в това, в което мислехте, че сме — в нарушаването на Правилника на Академията. Но всички ние сме виновни в друго. Виновни сме, че робуваме на марки, норми и етикети; че им позволяваме да ни влияят и че полагаме усилия да се нагодим към тях.

Ето защо стигнахме до колективен извод, че „отговорният бухал“:

— Не се опитва да бъде някой, който не е, дори и да е облечен в неговите дрехи;

— Добре знае кои са му съквартирантите и кои не са;

— Казва истината за себе си пред другите и пред самия себе си;

— Казва това, което мисли, и мисли това, което казва;

— Уважава себе си и по този начин кара и останалите да го уважават.

Това е нашият отговор. Това научихме през отминалия уикенд и това няма да забравим никога.

Искрено ваши:

Момичетата от „Дъмбъртън“

 

 

OwlNet Instant Message Inbox

БениКънингам: Готино есе, Би! Горда съм, че си префект на класа. Как успя да съчиниш целия този ужас?

БретМесършмид: Джени, Кели и Кара ми помогнаха. И не съм съвсем убедена, че е ужас…

БениКънингам: Искаш да кажеш, че Джени и Кели все още не са си издрали очите взаимно?

БретМесършмид: Не мисля, че има шанс това да се случи — не и отсега нататък.

БениКънингам: Всички разправят, че Кара изляла бирата си в лицето на Хийт — това е мегаяко! Тя е готина мацка. Радвам се, че я открихме.

БретМесършмид: Тя си е била тук цяла година, Би… Не е като да сме я открили.

БениКънингам: Както и да е… Харесва ми стила й. У нея има… не знам. Нещо.

БретМесършмид: Може би у всички нас има.