Сесили фон Зигесар
Дръзката (26)

26

Бухалът от „Уейвърли“ знае, че стабилната връзка се гради върху честност

След като напусна така скоростно партито, последното място, на което Брет искаше да бъде, беше нейната стая. Само час по-рано, на същото това място, тя беше на крачка от първия секс с момчето, което обичаше. Тогава всичко й изглеждаше перфектно, но впоследствие се разбра, че е било една голяма лъжа. Двамата с Джеремая не биха могли да си направят взаимно този огромен, символичен подарък — да се простят заедно със своята девственост — защото той вече я беше подарил на друга. И то съвсем скоро. Преди раздялата им Джеремая определено беше девствен. После бяха скъсали, събраха се отново след две седмици и ето че при него нещата вече бяха различни? Как така!? От мисълта да се върне в стаята си със спуснатите завеси, ароматните пръчици и нежната музика, й призля. Не, че на покрива щеше да се чувства по-добре — и от тази алтернатива й призляваше. Това, от което всъщност Брет имаше нужда в момента, бе да се втурне към изхода на „Дъмбъртън“, да скочи в колата и да кара бясно нанякъде. Но тъй като нямаше право да напуска „Дъмбъртън“, покривът беше най-далечното място, където може да се скрие.

Тя отвори рязко металната врата и пристъпи навън, в тъмния хладен въздух. Ръцете й веднага настръхнаха, но Брет не им обърна внимание. Беше прекрасна вечер, което само я разочарова още повече. Всяка от десетте милиарда звезди в небето отгоре щастливо светеше само за нея, а тя искаше всичките да ги унищожи.

Вратата отново се отвори. Задъханият Джеремая тръгна към нея, но Брет се отдръпна. Надяваше се, че тялото му изпитва още повече болка след изкачването на три етажа стълби.

— Как можа? Как можа… да направиш това… без да ми кажеш? — изкрещя тя, без да се интересува, че някой може да я чуе.

— Брет, моля те, успокой се… окей?

— Признах ти, че съм девствена. Признах ти, че съм готова да го направим. Ти обаче щеше ли някога да ми признаеш истината?

— Да! Разбира се! — Джеремая пъхна ръце в джобовете на тъмните си дънки, а лицето му бе посърнало така, сякаш любимото му куче тъкмо се беше споминало. „Добре, помисли си Брет, той заслужава да се чувства зле“. — Просто моментът не беше подходящ.

— О! И кога щеше да настъпи подходящ момент? — Брет не успя да скрие отровата в гласа си. Чувстваше се предадена. Джеремая трябваше да бъде от добрите момчета. Да бъде от антиерикдалтъновците. От тези, които не спят с всяка срещната и не забравят за гаджето си в мига, в който в стаята влезе поредната готина мацка. От него не се очакваше да постъпи така с нея. — След като го направехме ли? Защото ако Брендън и… — Брет не успя да се накара да произнесе името на Елизабет, — ако Брендън и тая кучка не бяха ни прекъснали…

— Щях да ти кажа, Брет — настоя Джеремая, извади цигара „Кемъл“ от смачкания пакет и я сложи между устните си. Започна да рови из джобовете си за запалка. — Но нека ти припомня, че ти самата също си ме лъгала месеци наред! Защо ми каза, че не си девствена?

— Защото… защото — изломоти Брет, — не знам защо. Защото това не влиза в работата на никого.

Пък и имаше ли значение? Нима ако знаеше истината, Джеремая нямаше пак да скочи върху онази кучка?

— Не влиза в работата на никого, значи… — повтори Джеремая и дръпна от цигарата си — и защо тогава си толкова вбесена в момента, след като и моята девственост не влиза в работата на никого?

— Не извъртай думите ми! — Брет се усети толкова… безпомощна. Никога преди не бе изпитвала такава ярост и то, към всичко наоколо. Към Джеремая. Към себе си. Към Елизабет. Би могла да я удуши. Всичките й мисли бяха напълно хаотични и препускаха из мозъка й със страшна скорост.

— Та ние дори не бяхме заедно, когато това се случи — тихо подчерта Джеремая, — все пак, не аз съм този, който е изневерил…

Моля? Беше толкова нечестно от негова страна да й напомня за Ерик Далтън. Вече му се беше извинила около милион пъти.

— Не съм спала с Ерик.

— И как се предполага аз да знам това? — Джеремая изведнъж започна да изглежда повече ядосан, отколкото тъжен. Червената му коса се развя от вятъра. — Ти ме заряза — със съобщение на гласовата поща! Без обяснение, без дори да отговориш на обажданията, имейлите или съобщенията ми, а десет дни по-късно прекарваш нощта в къщата на някакъв възрастен извратен тип. Какво трябваше да си мисля, а?

Брет мразеше да й се припомня как беше постъпила. Отстрани звучеше просто кошмарно.

— Знам… знам, че постъпих отвратително. Колко пъти да се извиня? И все пак, трябваше ли веднага да се втурваш и да спиш с друга? Господи, Джеремая… — гореща сълза се търколи по бузата на Брет и тя ядно я избърса с опакото на ръката си. Обърна му гръб и тръгна към каменната стена на ръба на покрива. Кампусът беше притихнал. През дърветата се мержелееха парченца от осветените прозорци на другите общежития, а някъде в другия край на кампуса Попечителите се напиваха с виното на Меримаунт и обсъждаха доброто старо време. Тя се обгърна с ръце, за да се стопли.

— Ти разби сърцето ми, Брет — каза тихо Джеремая зад нея. Звучеше така, сякаш щеше да заплаче, но после дръпна от цигарата си и гласът му спря да трепери. — Бях напълно съкрушен. Не разбирах какво става… Аз мислех… мислех, че ме обичаш.

— Аз те обичах! — извика Брет. И веднага след това осъзна колко смешно прозвуча миналото време „обичах“. Все едно го е обичала преди, но сега вече — не. Два огромни бухала се издигнаха над вековните дъбови дървета и започнаха да се преследват. Брет се зачуди дали мъжкият бухал някога се е заигравал с други женски бухали и дали женският е събрал сили да му прости.

— Е, имаш странни начини да изразяваш любовта си.

— Да не си посмял да ме обвиняваш в това! — Брет се завъртя с лице към него. Ти си този, който очевидно е нямал търпение да бъде с друга. Колко дълго чака, а? Един ден? Два дни?

Джеремая хвърли недопушената си цигара на земята и я смачка с върха на зелените си кецове „Пума“. Брет винаги беше мразила тези обувки.

— Трябваше да говоря за това с някого. Трябваше да говоря с човек, който да ме разбере. Елизабет ми е приятелка. Беше до мен. И то просто се… случи. Не мислех — бях прекалено съкрушен, за да мисля, каквото и да било.

Брет срита камъчетата в краката си и ги запрати към другата страна на покрива.

— Исках ти да си първият. Затова не можах да го направя с Ерик — просто не беше… правилно. Исках да си ти.

Да, само дето Джеремая очевидно не е искал същото, след като е могъл да го направи с първото момиче, помъчило се да го успокои. Тя чакаше да се раздели с девствеността си вече седемнайсет години… Е, нека да изключим първите тринайсет-четиринайсет. Но когато най-накрая проумя кого обича и с кого иска да я сподели… той вече го беше направил. С Елизабет. Това момиче не познаваше ли други момчета, които да весели? Брет внезапно си припомни играта на музикални столчета — музиката спира и всички си намират столче, и само ти единствен оставаш да стърчиш като идиот. Сега се чувстваше по абсолютно същия начин, но умножено по един милиард.

— Трябва да ме разбереш, Брет — умоляваше я Джеремая, — ти никога не си била с разбито сърце!

— Е, сега съм — преглътна буцата в гърлото си Брет.

— Брет…

— И как беше? — Брет не можеше да се въздържи да не си представи Елизабет и Джеремая — голи, търкалящи се из леглото му. С какво ли бельо е била Елизабет? Дали той й е казвал, че е красива? Наричал ли я е „бейби“? — Беше ли хубаво?

Джеремая не проговори дълго време. Просто я гледаше с големите си синьо-зелени очи.

— Не беше като с теб.

— Вече две седмици сме заедно — тихо каза Брет, загледана във върха на светлата си обувка. Беше останало черно петно на върха, с който бе сритала камъчетата. — И ти не успя да намериш подходящ момент или подходящо място, за да ми кажеш?

— Не исках да ме зарежеш. Отново.

Брет се загледа в звездите; прииска й се те да се изсипят върху нея с трясък и всичко да свърши. Явно бе наказана заради глупавата си история с Ерик Далтън. И дори повече — беше наказана заради лъжата си, че не е девствена. Ако Джеремая знаеше истината от самото начало, надали би скочил така бързо в леглото на Елизабет. Стих от една песимистична поема на Дороти Паркър изплува в ума й:

В секундата, в която се кълнеш,

че си негова завинаги

и трепериш, и въздишаш,

а той даде обет, че страстта му никога

не ще се свърши и умре.

Лейди, запомни това добре:

Един от двама ви лъже

Колко вярно! И двамата се бяха лъгали взаимно, затова сега бяха насред тази уродлива история, тяхно собствено творение. Брет беше така отмаляла, все едно имаше грип, а коленете й бяха омекнали. Беше вярно, че Джеремая я разбра и успя да й прости онова с Далтън. Брет вярваше, че е постъпил така, защото я обича. Но ако я обичаше наистина, как би могъл да спи с друга? Тя си пое дълбоко въздух.

— Мисля, че трябва да тръгваш.

 

 

OwlNet Instant Message Inbox

ИвонСтидър: Ъхх, аз ли скапах партито със секс въпроса си?

КараУолен: Донякъде, но не е твоя вината, че всички лъжат като луди.

ИвонСтидър: Правилно. Кой би допуснал, че Т не го е правила? Значи има надежда и за мен…

КараУолен: Скъпа, ако искаш да се простиш с непорочността си, трябва просто да кажеш. Момчетата тук само това чакат.

ИвонСтидър: Хийт Феро беше доста готин в блузката си тази вечер.

КараУолен: Ще намериш много по-свестен, дори ако само затвориш очи и посочиш произволно име в телефонния указател.

ИвонСтидър: Ти ли го поля с бира??

КараУолен: Признавам се за виновна.