Сесили фон Зигесар
Дръзката (20)

20

Бухалът от „Уейвърли“ знае, че времето не лекува всички рани

Джени заслиза по мраморните стълби към стаята на Кара на първия етаж, а червените джапанки шумно шляпаха върху петите й. Чувстваше се малко объркана от това, което току-що се беше случило между тях с Изи, без да има идея какво точно бе то. За първи път обаче откак се бяха срещнали, нещо сякаш не беше наред. Отначало всичко изглеждаше нормално, а после, съвсем изневиделица, като че ли започнаха да говорят на различни езици — каквото и да се опитваше да каже тя, се възприемаше по съвсем различен начин от Изи. Атмосферата бе станала някак напрегната и Джени изпита облекчение, когато излезе от стаята. Може би просто имаше нужда от една бира? Всъщност тя не обичаше бира — някой изобщо обичаше ли я действително? — но от нея винаги й ставаше по-леко. А точно в момента определено жадуваше да й стане по-леко.

На първия етаж музиката беше прилично силна, за да не привлича вниманието на учителите или други важни индивиди, които случайно може да се окажат наоколо. Нищо общо с прословутото парти на покрива. Очевидно отговорният бухал се старае да се учи от грешките си. Джени подмина затворената врата на Брет и дочу тиха музика отвътре. Е, поне някой се радваше на уютна интимност с гаджето си.

Точно преди да стигне до вратата на Кара, по главния коридор премина момиче, което Джени със сигурност не беше виждала преди. Косата му, прибрана на висока опашка, беше руса отгоре и черна отдолу — вид, подходящ по-скоро за тротоарите на „Юнион Скуеър“ в Ню Йорк, отколкото за Академия „Уейвърли“. Изглеждаше и по-голямо от тях. Беше облечено в дълга тъмна пола и тясно кожено сако. Хмм. Нова учителка? Или някоя току-що завършила ученичка, която Меримаунт беше наел, за да надзирава общежитието? Джени усети раздвижване из „Дъмбъртън“ и дочу звук от затръшнати врати — явно и други бяха забелязали непознатата. Кара изскочи като фурия иззад ъгъла, а очите й блестяха.

— Бързо, ела тук — тя дръпна Джени в стаята си и затвори плътно зад нея. — Кой беше това? — Кара сякаш изпитваше удоволствие от неочакваното вълнение. Беше се преоблякла в романтична копринена блуза с висока талия, която повдигаше бюста й, с бухнали дълги и прозрачни ръкави, и квадратна яка, обточена с тънка ивица дантела. Приличаше на Шекспирова героиня. Беше съчетала блузата с готини черни тесни панталони, които обгръщаха плътно бедрата й и леко се разширяваха към прасците. Отдолу се подаваха износените й кубинки „Док Мартенс“. Изглеждаше супер и очевидно се чувстваше по-удобно, отколкото с прилепналата тъмнооранжева рокля. С тези дрехи беше много повече тя.

— Нямам представа — Джени се облегна върху етажерката за книги, претъпкана до пръсване и хоризонтално, и вертикално. Единственото разхвърляно място в иначе безупречно подредената стая. — Прекалено е млада, за да е учител.

— Но защо някой би се разхождал без причина из „Дъмбъртън“? — чудеше се Кара, докато пълзеше по земята, за да напълни две чаши с бира от кега под леглото. — Може би просто е от друго общежитие.

Джени се усмихна и огледа книгите. Беше хубаво да види толкова много книги — повечето момичета тук използваха етажерките си като рафтове за обувки. Сети се за часовете, които бе прекарала в книжарницата „Странд“ в Гринуич Вилидж, четейки заглавие след заглавие с наклонена глава, докато вратът й напълно се схване. Сега разпозна някои от любимите си книги — „Сбогом, Колумб“ на Филип Рот, „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин, „Кланица 5“ на Кърт Вонегът, а после видя две цели полици е тънки цветни книжки, изписани е дребен шрифт. Извади една — беше старо издание на комикса „X-Men“, 1968 година.

— Боже мой… всичко това комикси ли са?

— Да, аз имам нещо като мания… — изчерви се Кара. — Знам, че е тъпо. Приличам на оня с комиксите от филмчето „Симпсънс“.

— Не! — запротестира Джени и взе екземпляр на „Призрачен свят“, най-любимата й графична новела. Обожаваше невидимото съчетание на думи и образи. — Не мога да повярвам, че я имаш!

Откъм гардероба внезапно се дочу някакво шумолене, след което вратите му рязко зейнаха и оттам изскочи Хийт Феро, с черен шифонен шал около челото и с порцеланова чаша с бира в ръка. Небрежната му руса коса отчаяно се нуждаеше от подстрижка, а самият той имаше вид на леко замаян, като че ли тъкмо става от сън.

— Мацки, за комикси ли говорите?

— Това моят шал ли е? — Кара посегна към него, но Хийт отскочи назад. Клекна пред етажерката за книги и алчно награби поне двайсет комикса.

— Господи, помилуй!!!… Имаш оригинал на „X-Men“?! — той погледна с възторг към двете момичета, а очите му светеха така, все едно току-що се е натъкнал на златна мина. — Не мога да повярвам, че си падаш по комикси!!

— Защо? Защото съм момиче? — сложи ръка на бедрото си Кара и вдигна войнствено брадичка. Джени отстъпи крачка назад. Кара ставаше доста страшна, когато се ядоса.

— Не! Защото си готино момиче! — Хийт се изправи и протегна дясната си ръка в нехарактерен за него жест на учтивост. Джени си припомни, че когато за първи път беше срещнала Хийт, той не откъсваше поглед от гърдите й, а сега какво? Опитваше се да бъде джентълмен? Чудо невиждано. — Боя се, че досега не сме били официално представени един на друг.

Кара погледна ръката му така отвратено, сякаш той току-що й бе съобщил, че е болен от птичи грип.

— Да, и въпреки липсата на официално представяне, си омотал моя шал около главата си и се криеше в моя гардероб?

Забавно.

Хийт не се обезкуражи. Даже напротив, отношението на Кара го мотивираше все по-силно. Той премести подадената си за поздрав ръка, която неловко увисна във въздуха, и я подпря на етажерката, като че ли такова е било намерението му от самото начало.

— Аз съм Хийт.

— Знам кой си — погледът на Кара би могъл да среже стъкло.

Хийт продължаваше да се прави на разсеян, протегна се и се почеса по корема, което му даде чудесната възможност да повдигне тениската си и да демонстрира релефните си мускули.

— Виждаш ли, работата е там, че всички нови момичета отчаяно ме преследват. Какво да направя, като съм едно от малкото момчета тук, в „Уейвърли“, които си струва да познаваш. В случай, че си падаш по истински мъже, разбира се.

Кара остана мълчалива и Джени усети, че нещо не е наред, макар да не можеше да проумее какво точно. Между Кара и Хийт протичаше особено напрежение, почти като високоволтова електрическа дъга, а Кара изглеждаше така, сякаш иска да го убие на мига. Или да го целуне на мига. Хийт беше лигав, това е вярно, но никога не се държеше агресивно или грубо. И определено беше красив. Въпреки това обаче Кара приличаше на вулкан, готов да изригне.

— Сигурен съм, че все още не си видяла всичко от кампуса. Най-малкото, не си видяла тунелите — Хийт вдигна провокативно вежди към Кара, забравил, че и Джени е в стаята. — Какво ще кажеш за малко спелеология с мен?

— Ти си невероятен… — поклати глава Кара, а устните й леко потреперваха. Джени направи крачка напред, като се чудеше дали да не каже на Хийт да се омита оттук, преди да е вбесил напълно Кара, която очевидно страдаше от някаква алергия спрямо него. — Ти дори не ме разпознаваш, нали?

Хийт остана като гръмнат.

— Да те разпозная? — той затвори комикса, който все още държеше, върна го на рафта и потупа задните джобове на дънките си, като че ли пакетът „Кемъл“ можеше да му помогне в този момент. — Да не би да сме… ъъъ… излизали вече?

Джени знаеше, че всичките „интимни моменти“ на Хийт с момичетата са еднакви и еднакво безсмислени.

— Не и в този живот — остро каза Кара. Бузите й пламтяха. Определено беше от хората, които изглеждат красиви в гнева си. Тя пое дълбоко въздух и изпъна рамене. — Семинара по английски с г-ца Дъбински? Първата година в „Уейвърли“? Седях зад теб?

Лицето на Хийт остана озадачено и Кара продължи:

— Кара Уолен? Но не, не, чакай… ти беше измислил специален прякор за мен…

— Искаш да кажеш, че… — Хийт залитна назад и Джени видя, че този път е истински шокиран, а не разиграва поредния си театър. — Ти… ти си дебелият Кит!

Той изду бузи невярващо и заприлича на хамстер, а Джени зяпна. Секунди след това се случи нещо изумително красиво и Джени го проследи като на бавен филмов кадър. Кара, чиито очи горяха от ярост и може би доза удовлетворение, взе чашата си с емблема на „Уейвърли“, полупълна с топла бира, и без да се колебае я плисна в красивото лице на Хийт. Сцена, която според Джени може да се види на екран или да се прочете в книга, но не и да се преживее в реалния живот. И ако не виждаше сега пред себе си потресения и прогизнал Хийт Феро, от чието кралскосиньо поло „Лакост“ се процеждаха капки бира върху перфектно чистия дървен под, никога нямаше да повярва. От устните й се изтръгна неконтролируем смях.

— Веднъж задник, завинаги задник — Кара се беше вторачила с омраза в Хийт. — Наложи се да напусна училище заради теб и останалите като теб! Накара всички да ми викат Китът! Мислеше се за много умен, много популярен и толкова очарователен, че не ти пукаше ни най-малко за мен и за това, че превърна живота ми в ужасен кошмар!

— Ей! Това не означава, че трябва да изливаш шибаната си бира върху мен! — Хийт отлепи тениската от себе си с жвакащ звук. — Искам да кажа… — Той изглеждаше бесен, но очите му шареха нагоре и надолу по тялото на Кара, сякаш се опитваше да проумее как е възможно това да е същото момиче, което е тормозил. — Извинявай, че съм бил гадняр, окей? Та аз дори не си спомням!

— Е, аз помня! — Кара сви рамене и изведнъж вече не изглеждаше толкова ядосана, а уморена и леко смутена. Хвърли нервен поглед към Джени.

— Има салфетки в банята, Хийт — Джени постави ръце върху бедрата му и го побутна към коридора, все едно му казваше „Изчезвай веднага“. Мисълта за Хийт или някой друг, който би могъл да се държи зле с момиче като Кара, я накара да потръпне. Не разбираше удоволствието, което някои хора изпитваха от това, да се гаврят с другите. Затова и Тинсли си оставаше мистерия за нея.

— Момичета, прецакани сте, нали знаете? — Хийт се насили да се засмее изкуствено, докато отваряше вратата и пристъпваше в коридора. — Ако толкова искахте да ме видите гол, трябваше само да кажете — и той започна да се съблича, но Кара затвори зад него вратата с ритник. Последва миг тишина.

— Мислиш ли ме за луда? — попита тихо Кара, откачи хавлията си от куката на вратата и я хвърли върху локвата бира на пода.

— Шегуваш ли се? — Джени награби шепа салфетки от кутията на бюрото и започна да попива бирените пръски по стената. — Мечтала съм си да постъпя така с Хийт от деня, в който съм тук. Даже малко ме е яд, че ме изпревари. И все пак, ако трябва да сме честни, мисля, че това май го възбуди.

— Гадост — лицето на Кара се сгърчи от отвращение, но после се усмихна. — Ти си супер готина, знаеш ли? — тя въздъхна — Иска ми се да беше дошла в „Уейвърли“… по-рано.

— Е, вече съм тук — Джени нямаше намерение да я притиска с въпроси. Но нима наистина се е наложило да напусне училище, защото всички са се държали зле с нея? Изведнъж собствените й спомени от напускането на „Констънс Билърд“ заради няколко грешки, станали обществено достояние, вече не изглеждаха толкова драматично. Да не говорим, че всички тези „грешки“ се бяха случили малко или много по желание на Джени.

— И слава богу — Кара тръшна книгите на рафта си. — Цяла година се спотайвам и се старая да избягвам сцени като тази преди малко. Но сега май се радвам, че това се случи.

— Никога не съм виждала Хийт да се чувства така неудобно преди, значи ти спечели мача. — Джени погледна надолу към обувките си, защото внезапно си спомни за Изи, който я чакаше горе в стаята. Но не й се искаше да се връща точно сега — при Кара й беше хубаво.

— Сега сигурно ще се наложи да се разкарва цяла нощ без блуза върху себе си.

— Е, всяко нещо на този свят си има цена — Джени отпи голяма глътка от бирата си. — Наистина ли всички тук те тормозеха?

— Не всички — очите на Кара бяха тъжни, — някои се държаха добре. Но повечето просто ме игнорираха тотално. Бог е забранил в „Уейвърли“ да има бухали, които носят размер, по-голям от Х8.

— Аз също щях да се държа добре с теб — каза Джени и в този миг се запита дали казва истината. Със сигурност нямаше да бъде зла, да, но тя се сети за първите си дни в Академията, когато глуповатата Ивон Стидър я развеждаше наоколо и се опитваше да я спечели за джазовия ансамбъл. Момичето беше достатъчно мило, но Джени нямаше търпение да се отърве от него и да се присламчи към звездите, към Готините Популярни ученици. И откак се бе сприятелила с Брет, Изи, Брендън и другите, не беше се сетила за Ивон нито веднъж.

„Аз съм кучка, помисли си Джени, и аз съм една от тях“.