Сесили фон Зигесар
Новачката (37)

37

Много „Уейвърли“ бухали могат да бъдат популярни, но само един може да е талисманът на училището.

Брет ровичкаше из сивата си найлонова чанта за хокей и накрая извади оттам миниатюрна бутилка с ром.

— Трябва да го отпразнуваме! — заяви драматично тя.

Трите момичета седяха на пода на стая 303 в „Дъмбъртън“, напълно изтощени — Джени и Брет от стреса на заседанието на Дисциплинарната комисия, а Кели от стреса, че не присъстваше там.

Джени наблюдаваше как Брет налива бавно ром във всяка чаша. Чувстваше се така, както и на партито за Черната събота — топло, сантиментално и съпричастно. Това беше животът в „Уейвърли“, за който беше мечтала и сега той беше реалност. Мечтите й се бяха сбъднали.

Най-вече усещаше тази близост с Брет. Кели все още оставаше леко хладна. Разбира се, веднага щом Джени влезе в стаята и сподели новините, Кели се втурна към нея и я прегърна горещо, след което изрази огромната си благодарност, задето не я беше издала. Но въпреки това между тях витаеше нещо недоизказано.

— За новата учебна година в „Уейвърли“! — вдигна тост Брет.

Те звъннаха с чаши.

— И — вметна Кели — за нас и за цялата Тинсли история, която оставихме зад гърба си!

— Правилно — съгласи се Брет.

— Не разбирам какво ви разстройва толкова много, момичета — включи се Джени.

— Дълга история.

— Имаше слухове — обясни Кели. — Хората размишляваха защо Тинсли беше изключена. Някои казваха, че аз съм го направила, други — че Брет има пръст. Никой не знаеше на какво да вярва.

— И като говорим за слухове — започна Брет. Джени забеляза, че кожата под очите й беше зачервена, а обикновено перфектно поддържаните й нокти бяха изгризани до дъно. — Чувала ли е някоя от вас слух за мен и за г-н Далтън?

— Не — отговори прекалено бързо Кели. Джени я погледна озадачено, а Брет завъртя отегчено очи.

— Вижте, знам, че и двете знаете. Имам… има нещо между мен и г-н Далтън.

— Спа ли с него? — попита Кели.

— Не. Но почти.

Те помълчаха за кратко.

— Джеремая ме хвана да излизам от яхтата му вчера — продължи равно Брет и отметна косата си назад. Джени забеляза голямо петно от осмукване. — Но се чудя откъде ли знаеше, че съм там?

Джени хапеше устни и видя, че Кели прави същото. Не бе проронила дума на никого, но Кели със сигурност беше. Въпреки че… как беше разбрала самата Кели? Брет сигурно мислеше, че Джени я е издала.

— Нямам идея — повтори Кели, като избягваше да гледа Брет директно в очите.

— Добре — смотолеви Брет.

— Всичко наред ли е? — попита Джени. — С г-н Далтън и въобще?

Брет сви рамене. Не беше сигурна какво да отговори. Искаше й се да бъде малко по-смела и да им каже истината. Да им сподели, че докато Ерик се събличаше, на нея взе да й липсва начинът, по който се събличаха нейните връстници — нервното дърпане на дрехи, оплитането в крачоли и ръкави, все едно не могат да повярват на късмета си, че ще бъдат до момиче като Брет. Очевидната опитност на Ерик я беше уплашила. Искаше й се да беше събрала кураж да се върне при него и уверено да му каже: „Хей, голямо момче, вземи ме сега“. Но не беше успяла. Не беше готова. Наистина много искаше да разкаже всичко това на Кели и Джени, но нали Кели знаеше, че девствеността на Брет е изгубена още преди години, с онова швейцарско момче. Как би изглеждало, ако признаеше истината сега?

Момичетата мълчаливо отпиваха от чашите си и чакаха Брет да отговори. Джени се облегна назад. Чувстваше се късметлийка. Не беше гадже на Изи, но усещаше, че ако нещо се случи между тях, нямаше да бъде нередно. Напротив, щеше да бъде напълно в реда на нещата. Само ако можеше Кели да пожелае да се върне при Брендън…

— Ей — наруши тишината Кели. — Имам идея.

Тя скочи на крака и излезе от стаята. Върна се след минута, като носеше голяма, червена книга с кожена подвързия. Върху нея имаше надпис „Бухалите на Уейвърли 2000“

— Долу има такива книги за всяка една година — до петдесетте на миналия век.

— Стари годишници? — попита Брет. — Нас все още ни няма в тях!

— Не, но г-н Далтън го има — Кели се усмихна злорадо.

— О, боже, отвори го! — възкликна Джени.

Разгърнаха страниците и намериха буквата Д, а после и Далтън. Ето го и него, с папийонка по случай завършването си и със същата Имам-нещо-наум-но-няма-да-ви-кажа усмивка. Изглеждаше с пет години по-малък, но пак точно толкова готин. Те го съзерцаваха притихнали.

— Вероятно ще успеем да открием, че е бил супер мухльо с пъпчасало лице, побъркан по Плейстейшън — рече тържествено Кели. — Мисля, че може да е от полза.

— Моля ви — противопостави се Джени. — Всичко, от което имаме нужда, е книжката му от първи курс. Гарантирам, че там изглежда като пълен идиот. Искам да кажа, всички изглеждат така в първи курс.

— Дори и ти? — добронамерено попита Кели.

— О, не. Аз никога не съм изглеждала нелепо. Трябва да видиш снимките ми от седми клас. Бях луда по попарените блузки. Супер секси!

— О, не! — засмя се Кели.

— Да. Когато се срещнете с баща ми, той несъмнено ще ви ги покаже.

— Толкова си откачена! — Брет я замери с възглавница.

Джени се закиска и уцели Брет в отговор. Едно перце изпадна от възглавницата и се залепи върху покритите с блясък устни на Кели, което накара Джени да се захили още по-силно. Може и от рома да беше, но се чувстваше някак превъзбудена.

Изведнъж на вратата се почука. Момичетата замръзнаха.

— Ромът — прошепна Кели. — Под леглото!

Те изпокриха чашите си, като в бързината скриха дори годишника на „Уейвърли“. Кели отвори широко вратата и видя срещу себе си декана, Анджелика Пардий и г-н Пардий, всички скупчени на дървения праг.

„О, господи — помисли си Джени. — Променили са решението си. Ще изключат всички ни. По дяволите, по дяволите!“

— Стаята определено става за четирима — размишляваше замислено Анджелика и се оглеждаше наоколо.

— Всичко, което е нужно, е четвърто легло — добави г-н Пардий. — Свободно бюро има.

Кели, Джени и Брет се спогледаха. Четирима?!

— Ъммм, можем ли да ви помогнем с нещо? — попита Брет. Опитваше се да говори, с колкото е възможно по-затворена уста, за да не усетят учителите алкохолния й дъх.

— Момичета — обяви Меримаунт. — Имам интересни новини, които мисля, че ще ви зарадват.

— Моля? — заекна Кели. — Ще настаните друго момиче при нас?

— Не просто друго момиче — усмихна се г-н Пардий. — А вашата стара приятелка, Тинсли.

Трите съквартирантки мълчаха напълно потресени. Кели и Брет се гледаха с разширени очи. Погледът на Джени се стрелкаше между тях двете. Тинсли?!

— Един момент — изкряка Кели. — Какво казахте?

— Чухте ни — изгърмя гласът на декана. — Управата реши да върне Тинсли.

— И тя ще се настани отново тук… при нас?

— Точно така.

— Уау — това беше всичко, което Брет успя да каже. Другите момичета закимаха в съгласие.

— Леле-мале — добави Джени за финал.

„Леле-мале“ добре изчерпваше въпроса.

 

 

Owl Net Instant Message Inbox

КелиВърнън: Седиш срещу мен, но не искам Джени да чуе това, което ще кажа.

БретМесършмит: Окей, давай.

КелиВърнън: Не знам дали в този кампус има място за Джени и Тинсли едновременно.

БретМесършмит: Какво имаш предвид?

КелиВърнън: Знам, че знаеш какво имам предвид.

БретМесършмит: Окей, да… те и двете имат това… нещо. Но може би ще станат най-добри приятелки?

КелиВърнън: Или ще си издерат очите.

БретМесършмит: Очертава се интересна година.

КелиВърнън: Определено.

БретМесършмит: И все пак, защо връщат Тинсли, как мислиш?

КелиВърнън: Може да е танцувала еротично на Декана… Чувала съм, че той си пада по това.

БретМесършмит: Ти си мръсница!

КелиВърнън: И ти затова ме обичаш!

БретМесършмит: Обичам те, да. Поне засега…