Сесили фон Зигесар
Новачката (33)

33

Един бухал от „Уейвърли“ трябва да внимава да не бъде заловен.

Г-жа Смайл прокара пръсти през късата си, медено-руса коса.

— Знаете ли, защо всички не отидете да вземете душ? — каза тя след миг.

Най-сетне.

Брет имаше усещането, че току-що е пробягала маратон — винаги се чувстваше така след скандал с някого. Вървеше бавно към пейките с Кели, като и двете мълчаха. Но това беше комфортна тишина, без напрежение. Брет хвърли наколенките си в сива найлонова торба и забеляза, че телефонът й вибрира. Имаше съобщение: „Ела да се срещнем на яхтата ми, когато можеш. Трябва да поговорим. Ерик“

Тя постави глава в ръцете си. Тази единствена витаеща целувка. Меките му устни. Начинът, по който накрая я беше обгърнал с ръце, придърпвайки я към себе си. Начинът, по който ухаеше — на мента, на цигари и на френски лавандулов прах за пране. Начинът, по който леко беше изстенал, когато спряха да се целуват… Беше се почувствала толкова отхвърлена вчера, но може пък днес той да е променил решението си? Знаеше, че е опасно, но животът не беше ли риск? Надяваше се и Ерик да мисли така.

Когато пристигна на яхтата, завари Ерик излегнат на голямо бяло кресло на палубата, с пакет солети с медена горчица до себе си. Той стана и изтупа трохите от бежовия си панталон.

— Здрасти!

— Здрасти — отговори тя, като стоеше до ръба на водата. Набързо беше облякла черна тениска и тесни черни дънки, като се надяваше да изглежда семпло и небрежно, но сега й се стори, че е направила грешен избор. Тениската й беше прекалено къса, а панталоните й — прекалено плитки; твърде много стегната плът се виждаше по средата, а това беше евтино за класата на Ерик. Брет се опита да се прикрие с ръка. Фактът, че той изглеждаше божествено с кафеникаво-русата си коса, накъдрена около бялата яка на полото му, също не й помогна особено.

— Здрасти.

— Здрасти пак — тихо каза Брет.

Те замълчаха, загледани един в друг от разстояние. Брет се чувстваше глупаво, очевидно, за разлика от него. Стомахът й се свиваше от раздразнение, че я беше накарал да дойде тук, за да й каже нещо, което тя вече знаеше: че не могат да се виждат повече, бла-бла-бла. Добре, чудо голямо. Искаше й се всичко да свърши по-бързо. И никога повече да не го види. Можеше да се оттегли и от Дисциплинарната комисия. Кого го беше грижа, че членството там изглеждало добре в нечие училищно досие? Има и други начини да влезе в „Браун“.

— Значи… това си мислех аз — прекъсна той вътрешния й монолог. — Имаш още една година тук. И си на седемнайсет. Аз съм на двайсет и три — това са шест години.

— А-ха — отговори Брет, докато извиваше между пръстите си въжето на близкия пилон.

— Шест години. Тоест, когато аз съм на двайсет и осем, ти ще си на двайсет и две. И когато аз съм на петдесет, ти ще си на четирийсет и четири.

— Добре, какво се опитваш да кажеш? — изпръхтя Брет.

— Аз… — започна Ерик.

— Не се обиждай — вметна бързо тя и изпъна гръб. — Но нямам намерение да се пазя за теб, докато стана на четирийсет и четири. Да се надяваме, че тогава вече ще имам някой по-млад.

— Не вярвам, че бих могъл да чакам, докато станеш на четирийсет и четири — напрегнато я гледаше той.

— О! — възкликна Брет и затегна толкова силно въжето около пръста си, че почти спря притока на кръв. Ерик все още се взираше изпитателно в нея и после въздъхна:

— Искаш ли да влезем?

Тя се поколеба. Не беше съвсем сигурна, но подозираше, че се намира близо до най-големия, най-важния момент в живота си досега. Стоеше тук, в парцалива тениска и в най-парцаливите си дънки, след неделна тренировка по хокей на трева, леко замаяна, на седемнайсет години, с малка пъпчица на дясната си буза, прикрита с коректор, с домашно по биология, което трябва да пише… С други думи, животът й до момента беше пълна трагедия. Но само ако пожелаеше, следващите минути можеха да го променят завинаги.

— Да, искам.

Тя се усмихна кротко на себе си и прокара ръце по перилата на палубата, за да се качи.