Сесили фон Зигесар
Новачката (19)

19

При обсипване с розови листчета най-малкото, което един бухал от „Уейвърли“ трябва да направи, е да каже: „благодаря“.

— Ехеей — извика Джеремая, докато се спускаше по полегатия хълм със спортните терени на „Уейвърли“ надолу, към голямата морава. Брет присви очи. Той беше облечен в избеляла черна тениска, раздърпани спортни бежови панталони и яркозелени спортни обувки „Пума“. Усмихваше се толкова широко, че Брет можеше да зърне кривите му долни зъби. Джеремая вероятно изглеждаше супер готин за повечето момичета в кампуса, но за нея той беше незрял и неизтънчен.

— Здрасти — провикна се и Брет към него, като отбеляза забележимо нестабилния си глас. Джеремая се втурна да бяга, а дългите червеникави кичури на косата му се вееха зад него. Той връхлетя върху нея и обгърна талията й с ръце.

— Бебче — буйно изломоти Джеремая, — и’ам чувството, че не съм те виждал милион години и че сякаш сме мнооо’о далеч един от друг!

— Стига, това е глупаво — изчерви се Брет и хвана ръката му. — Говорихме едва вчера!

— Добре ли си? — Джеремая я стисна в прегръдките си. — Изглеждаш наистина някак… не знам… нервна?

— О, не — насили се да се усмихне Брет, — просто съм малко замаяна.

О, да, беше замаяна и още как. Но не от Джеремая, а от умопомрачителния, абсолютно вълшебен обяд с г-н Далтън. Преди да излезе от офиса му, той беше докоснал рамото й и я беше поканил на вечеря някой път. Нервно потръпващите му устни, докато задаваше въпроса си, блестящите му очи, когато чу нейното „да“… Вечеря, вечеря — вечеря с Ерик! Щяха да вечерят заедно днес!

— Ще отидем до беседката, нали?

Брет сепнато се върна към реалността и издаде вял звук на съгласие. Старата бяла беседка беше кацнала точно на брега на Хъдзън, плътно обгърната от плачещите върби. Това беше прочуто място за любовни срещи в „Уейвърли“ — толкова популярно, че миналата пролет учениците попълваха помежду си присъствен списък, защото само така можеха да не се прекъсват взаимно. Вътре имаше поостаряла, но удобна люлееща се пейка за двама. В покрива беше изрязана дупка, през която нощем можеше да гледаш нагоре, право към звездите.

— Да, но не можем да останем там дълго, защото скоро ще трябва да се приготвям за вечеря.

— ОК, става.

Те преминаха по каменната пътека, хванати ръка за ръка, а от двете им страни се простираха обширни декари със зелени ливади и червени тухлени сгради с бели ъгли. Небето се заоблачи и дали заради влажността или от нерви, Брет не беше съвсем сигурна, но тялото й определено започна да се поти. Джеремая изведнъж се спря и хвана двете й ръце. Учениците кръжаха около кампуса, запътили се към общежитията си или към учебните си часове преди вечеря, като никой не пропускаше да хвърли поглед към Брет и към готиното й гадже с дългата коса.

— Наистина ми липсваш — той я целуна по челото. — Ще ми се училищата ни да бяха по-близо, нали знаеш…

— Но те са само на петнайсетина километра едно от друго — избъбри Брет, като се оглеждаше трескаво наоколо. Бяха застанали точно по средата на моравата, без никаква преграда между тях и „Стенсфийлд Хол“. Ако Ерик погледнеше през прозореца в този момент, щеше да ги види! — Наистина не е толкова далече.

— Добре, може, но на мен ми изглежда далече.

— Хайде да вървим към беседката — Брет сграбчи бързо дланта му. — Можем там да си говорим.

— Окей — Джеремая обви голямата си, гальовна ръка около нея. — Кажи сега, как е тук? Имате ли разни откачени нови учители?

— Ъммм…

— Чух, че са назначили тази година онзи наистина богат пич?

— Не знам… — Брет винаги бе смятала, че всички учители са или богати и нямат нужда от високоплатена работа, или са наистина отчаяни и бедни.

— Ерик Далтън. Срещала ли си го?

Сърцето й спря. Тя се взря в лицето на Джеремая. Нима подозираше нещо?

— Амии…

— Би се сетила, ако си го виждала. Той е Далтън.

— Какво искаш да кажеш… че е от онези Далтън?

Джеремая я погледна така, все едно червеи излизаха от носа й.

— Какво, да не би да са известни само в Масачузетс? Далтън, нали знаеш. Дядо му е Реджиналд Далтън. Има един гигантски комплекс в Бостън с това име, сещаш ли се? Онзи, с огромното коледно дърво отпред всяка година?

В дома на Месършмит в Ръмсън имаше снимка на 4-годишната Брет, в червена кадифена рокличка и с плюшено Чихуахуа в ръце, застанала точно под далтънската коледна елха. „Баща ми е в бизнеса с железниците. Семейството ми има къща в Нюпорт“, припомни си тя думите на Ерик. Никога не й беше хрумвало, че той би могъл да е далтънов Далтън.

Брет беше гледала филми за тях по телевизията — всичко от историческите очерци до клюкарските новини тип „Те са по-зле и от Кенеди“. Беше научила, че дядото, Реджиналд Далтън, е наследник на богатство от железопътния бизнес и че семейството им притежава от сто години „Линдисфарн“, наистина най-внушителното имение в Нюпорт. Бащата, Морис Далтън, беше собственик на международно издателство, което печелеше трилиони долари годишно и публикуваше само най-добрите списания и книги. И да, Брет знаеше, че имат син, но той странеше от пресата и не искаше да бъде в светлината на прожекторите. Тя беше приела за себе си обяснението, че е или грозен, или саможив, или и двете, и че пиарът на семейството предпочита да го крие от хората. Колко дълбоко се е объркала!

— Ясно. Е, поне Черната събота наближава — смени темата Джеремая, като бързаше леко напред. — Ще бъде забавно, а? Никога не сме били на училищно парти заедно.

— Да — Брет издърпа ръката си от неговата, като се престори, че иска да се почеше.

— И така, затвори очи — те приближаваха беседката и загрубялата му от футболната бухалка ръка закри наполовина лицето й. — Имам изненада!

Той я преведе няколко стъпки напред през тревата, дишайки развълнувано. С всяка следваща крачка Брет изпитваше все по-силно и по-силно чувство на страх и вълнение. Това, от което имаше нужда в момента, беше Джеремая да изчезне, за да може да седне и да поразмишлява. Ерик беше Ерик Далтън! Наистина ли?!

— Добре, сега ги отвори — Джеремая дръпна рязко ръката си от очите й.

В средата на бялата дървена беседка имаше грамаден букет от черни лалета, заобиколен от хиляди бургундскочервени листчета от роза. Брет никога преди не бе виждала толкова много цветя на едно място. Бяха безброй.

— Харесвам черните лалета — промълви тя. „Харесвам?!“ Та тя беше напълно луда по тях!

— Веднъж го спомена, когато минавахме покрай един магазин за цветя в Манхатън — Джеремая грееше и подскачаше нагоре-надолу като малко дете, което е занесло закуска на родителите си в леглото.

— Аз… — започна Брет. Това беше жест, който Кели винаги беше мечтала да получи от Изи, но без резултат.

— Има и още — Джеремая държеше бял плик „Юнайтед Еърлайнс“. Тя го отвори и видя два двупосочни първокласни билета за Сан Франциско, след което погледна въпросително към него.

— Баща ми отваря ресторант на ул. „Нюбъри“ в Бостън и ще ходи в Сонома на дегустация за Деня на благодарността. Каза, че мога да те взема. Ще ни остави насаме, разбира се.

Брет отвори уста, но нищо не излезе от нея. Пътешествие с кола из винарските райони на Северна Калифорния звучеше страхотно, но Джеремая обичаше не вино, а бира. Тя затвори очи и се опита да си представи тях двамата в някоя винарна. Правилото предполагаше, че след като се дегустира, виното трябва да се изплюе, но той определено беше от хората, които щяха да го поглъщат всеки път, докато се напият. Джеремая задълбаваше прекалено сериозно. Прекалено сериозно. Пък и Денят на благодарността беше толкова далеч! Ами ако поискаше да го прекара с… Ерик? Боже… та те още не се бяха целунали. Все пак можеше да си мечтае, защо не…

— Това е страхотно — насила се усмихна Брет и отново погледна изумено към цветята.

Джеремая застана зад нея, прегърна я и я целуна нежно по шията.

— Това е моят начин да ти кажа, че ми липсваш, бебче.

— Е, начинът ти определено е… ъмммм… впечатляващ. Не знам какво друго да кажа.

— Ами, например „благодаря“? — гласът на Джеремая внезапно стана остър и прозвуча така, все едно майка гълчеше детето си. Брет нервно се засмя.

— Добре, да, благодаря ти! — отговори тя и сви устни, за да го целуне бързо по бузата. Той обаче извърна глава и улови устните й със своите.

— Няма защо!

 

 

OwlNet Instant Message Inbox

СейджФрансис: Тъкмо видях Брет и суперякото й гадже от „Св. Луций“ — вървяха към беседката, но тя изглеждате доста нерадостна. Бени ми каза, че според нея Брет си пада по друг. Знаеш ли по кого?

КелиВърнън: Ъмммм…

СейджФрансис: Чух, че се гушка с някого в междучасията.

КелиВърнън: Някой от училище? Но кой?

СейджФрансис: НЗ, сигурно е от големите. Така мисли Бени.

КелиВърнън: Хм…

СейджФрансис: Не знаеш ли? Вие съвсем ли се скарахте или какво?

КелиВърнън: Нещо такова. Не съм сигурна.

 

 

OwlNet Email Inbox

То: Всички нови ученици

From: DeanMarymount@waverly.edu

Date: Четвъртък, Сеп 5, 5:01

Subject: Добре дошли!

 

Скъпи нови ученици,

Добре дошли в „Уейвърли“! Надявам се, че първият ви учебен ден днес е минал добре.

Заповядайте на сладоледено парти в петък, след вечеря, организирано специално за всички новоприети и току-що прехвърлили се тук ученици. Приготвянето на мелбите ще започне точно в 20.00 часа. Това е една чудесна възможност да намерите нови приятели!

Не забравяйте, че присъствието ви е задължително.

И не се безпокойте, цветните шоколадови пръчици са от нас!

Декан Меримаунт