Александра Потър
Любовен пасианс (6)

Глава 5

Недалеч, в лоното от ален сатенен и черна гума на „Бельо за възрастни“, Риан разсеяно гризеше искрящия лак на палеца си, докато изучаваше секс играчките. Изборът беше богат. Имаше чифт лъскави сребърни белезници обточени с розов пух, украсен с кристали камшик с остри накрайници, домино от леопардова кожа в комплект прашки за нея и за него, туби с шоколадова боя за тяло… Докато ги изяждаше с очи, стомахът й издаваше шумно одобрително къркорене, макар по-скоро от глад отколкото от похот, помисли си тя.

Да не забравяме и вибраторите. Тук имаше цял стелаж, посветен на вибраторите. Риан беше хипнотизирана. На рафтовете изборът можеше да се мери само с тези за консервирани домати в супермаркета, помисли си тя и се загледа по-внимателно, а после отскочи стресната, осъзнавайки, че разнообразието тук не се свеждаше до цели или нарязани. Усетила как шията й пламва, тя побърза да отклони поглед. Разсея се. Не беше дошла да купува дилдо — в никакъв случай. Само при мисълта за това червената вълна плъзна нагоре и се разпростря като горски пожар по страните й. Риан беше тук за бельо. Беше тук, помисли си с трепетно нервно вълнение, понеже имаше среща.

Риан се наслаждаваше на непознатото удоволствие да пазарува палаво бельо, да си представя как се пристяга и закопчава с жартиери и чорапи, сатенени гащички и силно изрязани кадифени сутиени. Възбудата от мисълта, че мъжът може да зърне дантелената презрамка под роклята й или може би да прокара длан по бедрото й и да почувства дръзката закопчалка на жартиера вместо грубия ластик на гащите за прибиране на корема, беше тайно опияняваща. След като месеци наред се беше чувствала отхвърлена и увереността й беше ударила дъното, сега Риан имаше нужда от насърчение, от нещо, което да я направи прелестна, провокативна, секси, забавна.

Съвсем различно от начина, по който се чувстваше: изоставена самотна майка.

— Извинявайте, но тук не е разрешено за малки деца.

Риан се откъсна от копринената пурпурна прашка и се обърна. Зад щанда с ароматизирани масла и лубриканти видя неодобрително намръщена продавачка.

— Моля?

— Само лица навършили осемнайсет години; И бебета — добави натъртено продавачката и се нацупи, така че дебелият слой фон дьо тен по лицето й се напука като глазурата на старо теракотено гърне. Двете погледнаха тригодишния Джак, който се търкаляше на лежанката: увит в кабаретна червена боа, той си тананикаше някаква песничка. Като излязъл от Мулен Руж.

— Но той е бебе — възрази Риан. Моето бебе, добави тя наум с обожание. Само че на продавачката такива не й минаваха. Защото ако Риан гледаше тригодишния малчуган на земята и виждаше сладко малко ангелче, продавачката виждаше само нетърпим малък пикльо. Както и уволнението си, ако управителката се върнеше преждевременно от обяд в „Бела Паста“.

— Той не е в детска количка — заяви нагло тя и сви устни, които бяха наплескани с няколко пласта гланц. — Разрешено е за бебета в детски колички. Но не и деца.

— Джак, искаш ли да си седнеш в количката? — изгука весело Риан и потупа карираната седалка на количката, сякаш бе кученце.

Джак я стрелна с убийствен поглед. Забавляваше се чудесно с пернатата боа, за да позволи да го натикат в очуканата количка втора ръка.

— Заради мама?

Отчаянието в гласа на Риан беше осезаемо. Изведнъж надеждите й за довечера се оказаха под угрозата да й бъдат отмъкнати като дамска чанта на Оксфорд Стрийт. Всичко беше планирала. Щеше да остави Джак в детската ясла и пътьом да се отбие в супермаркета и да вземе рибни крокети за вечерята на детето, да отскочи до аптеката за паста за зъби, ленти кола маска, презервативи — така, де, нищо не се знае — и да й остане достатъчно време да си избере някакво непрактично и неприлично бельо от „Бельо за възрастни“.

Риан никога не бе влизала в този магазин. Тя си купуваше комплекти памучно бельо „Марк и Спенсър“, тикнати набързо в телената пазарска кошница заедно с кесиите замразени броколи и икономичните рибни пудинги. Често минаваше покрай „Бельо за възрастни“ на път за супермаркета, оглеждаше любопитно витрината с ефирни дантелени финтифлюшки и плътно пристегнати сатенени корсети, като пускаше мислите си да блуждаят, докато препускаше да свърши разни досадни задачи, представяйки си какво ли беше да носиш такива неща. Изглеждаха толкова неудобни, толкова непрактични, толкова неприлични. Толкова забавни.

А напоследък забавленията не бяха често явление в живота на Риан.

Минаха осемнайсет месеца откакто Фил ги остави и след като премина през съкрушителна диета от шок, сълзи, печал и отчаяние, тя се отказа от надеждата, че той щеше да се върне на бял кон, умолявайки я да му прости, уверявайки я, че е допуснал огромна грешка, че се е изплашил от бащинството, че още я обича. Трябваше да приеме фактите. Той си имаше нова приятелка, нов живот в Щатите и ново бъдеще, и въпреки че тя беше майката на детето му, колкото и да й беше трудно да го преглътне, тя беше и неговото минало.

Риан никога не си беше представяла, че ще свърши по този начин. Бяха изминали девет години откакто се премести в Лондон от Кардиф, за да сбъдне мечтата си да стане професионален гримьор. Бързо проби. В свят на камуфлажни панталони и анцузи, изкуствен тен и робуване на черното като задължителен дрескод, двайсет и шест годишната Риан се открояваше от тълпата със своя стил ала Грейс Кели.

С бяла като алабастър кожа, прекарала тийнейджърските си години в ровене из магазините за дрехи втора ръка и разпродажбите на винтидж дрехи много преди да излязат на мода, тя притежаваше гардероб, съставен от класически костюми от изумруденозелен сатен, антични златисти китайски рокли с избродирани дракони и пухкави мохерни жилетки, украсени с пайети и седефени копчета. Заклета противница на небрежното облекло, тя се кипреше с гердани от перли, наметки от истинска кожа, чантички от крокодилска кожа, да не забравяме нейната запазена марка, червено червило и изящно изтеглена черна очна линия.

И високи токчета.

Още като дете, обсебено от дрехите на майка си, Риан откри, че високите токчета променяха всичко в нея — от начина, по който изглеждаше, до начина, по който вървеше, начина, по който се чувстваше и от този момент нататък никой не видя нейните малки крачета в нещо по-ниско от петсантиметрови тънки, клиновидни или дебели токчета. Дори боса тя стъпваше на пръсти.

В Риан нямаше плоски неща. Беше заоблена, отвън и отвътре. С извивки тип пясъчен часовник, лъскава гарвановочерна коса и онзи дълбок гърлен смях, който можеше да засрами Катлийн Търнър, тя излъчваше старомоден сексапил в съчетание с онази ококорена наивност, която беше еднакво притегателна за жените и за мъжете. Само че Риан изобщо не осъзнаваше това. По отношение на мъжете тя нямаше почти никакъв опит. Старомодно традиционна, Риан харесваше мъжете да са мъже, а жените да са жени, затова ролите на половете в Лондон през двайсет и първи век й бяха някак мъгливи.

Фил й се видя като идеалният джентълмен. Запознаха се на една фотосесия. Той беше фотографът, тя беше гримьорката и това си беше клише отвсякъде. Тя се влюби в него от пръв поглед. Той беше болезнено красив и невероятно чаровен и когато Риан забременя, тя си помисли, че животът й не можеше да бъде по-щастлив. И позна. Не можеше. Осемнайсет месеца след раждането на Джак Фил се прибра от модни снимки на Бахамите, призна, че си е паднал по друга жена и се изнесе още на другия ден. За една нощ тя стана самотна майка. Отначало се заблуждаваше — та нали живеем в двайсет и първи век, можеше да има всичко, можеше да бъде търсен професионален гримьор и предана майка.

Но след десетки отказани ангажименти заради издънките на детегледачката, след безброй безсънни нощи с плачещо бебе и безброй дни с капризни знаменитости тя реши, че жените просто не могат да имат всичко, а пък честно казано, вече и не го искаше — беше прекалено изтощително, да му се не види. Ето как Риан се отказа от кариерата си, от заплатата си, от пенсионния план и частната здравна застраховка и стана самотна майка на социални помощи — още по-голямо клише, при това заклеймена със стигма. Първите няколко месеца бяха тежки, дните преминаваха в безрадостни задължения, нощите в будно взиране в мрака, но бавно, постепенно, удивително, новият живот взе да изпълзява на светло; Риан се пренесе в общински апартамент в Падингтън, записа Джак на детска ясла, намери си страхотна детегледачка. А довечера дори имаше среща.

Оттук и мисията за ново бельо, помисли си Риан на излизане от магазина. И без това „Никърбокс“ й пасваха повече на стила, реши тя, крачейки през навалицата, нехаеща за яркочервената боа с пера, заплетена в пухкавите пръстчета на сина й, която се влачеше победоносно зад нея.

Беше толкова погълната от лова на кокетно бельо, че едва по средата на пътя си спомни. О, боже, беше забравила да честити рождения ден на Грейс. Тя отвори чантата от крокодилска кожа и изрови сред избелелия хастар древен мобилен телефон с размери на малка черна тухла. Обикновено пускаше текстови съобщения — излизаше доста по-евтино, — но днес щеше да направи изключение, реши Риан, и набра номера.

* * *

— Аха, обичайните заподозрени.

На втория етаж на голяма тухлена сграда във викториански стил в Кенсингтън, в отдалечения край на измамно големия отворен офис, Грейс и Маги бяха пристигнали късно и зажаднели за глътка кафе се опитваха да се шмугнат незабелязано в малката кухня.

Не им се отдаде. Още на вратата се натъкнаха на Джанин, една от водещите дизайнерки и една от водещите досадници в офиса. Грейс посърна.

— Някой ми е взел пурпурния Рони — обяви липсата на любимата си чаша тя и изгледа обвинително Маги.

— Така ли? — засия насреща й Маги и излезе през аварийния изход на кухнята. Запали си цигара и пое най-мощното дръпване, което човешките дробове можеха да погълнат, след което издиша облак дим към кухнята, насочвайки потока към Джанин.

Тя се закашля театрално и размаха месестите си ръце като пеперуда, а крилцата й запърхаха.

— За бога, Маргарет — излая Джанин. — Има помещение за пушене, използвай го, моля те.

Всъщност помещението за пушене представляваше един забутан ъгъл на двора между офиса и съседната страда. Включваше три изнурени палми в саксии, които някак успяваха да оцеляват, въпреки пълната липса на светлина и неспирните потоци цигарен дим от пушачите, сбутани там като някакви низвергнати от обществото маргинали.

— Съжалявам, кукло — изгука Маги с неприкрит сарказъм. — Пускам няколко дози кофеин в тези вени и се изнасям.

Джанин изсумтя — тя обичаше да сумти — и прокара късите си дебели пръсти през кичурите си. Които не бяха естествените, златисторуси кичури а ла Дженифър Анистън, а от онези, стърчащи през шапка, добили крайно неестествен пепеляв оттенък — и харесвани единствено от жените, които притежаваха не един, ами два кошмара за всяка фризьорка: къса коса на тила и слепоочията и ситно накъдрено кече отгоре.

— И не стига че някой ми е откраднал чашата, ами отгоре на това я е заменил с тази. — С упоритостта на териер Джанин размаха една рекламна чаша на моторни масла пред няколко други колеги, които си приготвяха препечени филийки и си бъбреха.

— Някой иска ли шоколадови курабии с пълнеж? — прекъсна я Маги, угаси цигарата и извади пакет бисквити от чантата си. Размаха го и влезе отново в кухнята.

Джанин изръмжа. Бисквитите винаги пораждаха разкол в бойните редици. Тя метна пакетчето чай в омразната чаша, разфуча се из малката кухня, затръшна вратата на хладилника, зарови в чекмеджето за прибори и развъртя чаената лъжичка яростно, за да разбърка обичайните две и половина лъжички захар.

Грейс я проследи с поглед. Това беше една от десетте божи заповеди, които бе научила за живота във всеки офис. Не използвай чашата на ближния си. Не би повярвала, ако не беше пряк свидетел как нормални мъже и жени се превръщаха в побъркани маниаци, когато ножът опреше до чашата. Пазеха си ги на живот и смърт.

— Ммм, шоколадови бисквити с пълнеж — обади се Стюарт, гений на комиксите и всепризнат умиротворител. Изучавайки бележката, забодена на таблото за обяви, той протегна ръка, напипа една бисквита и загриза шоколада около портокаловото желе. — Супер.

Джанин се намръщи и отпи една глътка от омразната чаша. Идеше й да удуши Стюарт.

— Видяхте ли това? — Стюарт захапа меката сърцевина на бисквитата.

— Кое? — попита Грейс, доближи се и надникна през рамото му. Стюарт беше на двайсет и девет, сатанински красив и за нейно съжаление, гей.

— Това. — Той посочи с пръст корковото табло, на което беше забоден лист А4 със снимка на операта в Сидни и заглавие „Биг Фиш“ доплува чак до Австралия.^[1]

— Да не ти се ходи в Австралия, съкровище? — Маги му намигна и сипа две щедри лъжици нес кафе в двете чаши.

— Не бих отказал — смигна й той. — Ами ти, Магс? Какво ще кажеш за Манли?

Грейс се засмя на физиономията на Маги.

— Ами, звучи мъжествено — засмя се тя и доля чашите с нискомаслено мляко. — По нашенски как му се вика?

— Манли е плаж — обади се заядливо Джанин. — Но ти не можеш да кандидатстваш, Маргарет. Агенцията открива нов офис в Сидни и набира дизайнери, не секретарки. Иска се професионална квалификация — добави самодоволно тя. И се изкиска с крокодилска усмивка. — Опасявам се, че стенографията не се брои за ценз. Обаче Маги не се впрегна.

— Не мисля, че моят Сони ще се запали по идеята. Не си пада по сърфа, на него му дай сангрия — усмихна се тя, прекоси помещението с двете чаши и подаде едната на Грейс.

— Какви позиции се предлагат? — попита Грейс, като погледна Стюарт и отпи от кафето си. Честно казано, никога не четеше обявите на таблото, понеже обикновено се отнасяха до коли на старо, рекламни брошури с изтекла давност или яростните забележки на Джанин, нашарени с фосфоресциращ маркер, да не се оставят използвани пакетчета чай в мивката. Които само амбицираха Магида гради бентове от торбички „Ърл Грей“ върху цедката на канала.

— Ами, обичайните — илюстратори, уеб дизайнери, графици…

— Ммм, само си ги представи онези готини австралийци — засия Маги и намигна на Грейс.

— Боже, представям си ги — въздъхна мечтателно Стюарт и обиколи с поглед кухнята. — Тук е като вещерско сборище.

— Ти не трябваше ли да си завършил дизайна на корицата на онази книга, Стюарт? — излая Джанин и пое авторитарно към офиса.

— Благодаря ти, че ми напомни, Джанин — отвърна той със саркастична усмивка, хвърли печален поглед на Маги и Грейс и се запъти към бюрото си.

— Ами, ти, Грейс? — Маги въпросително кимна към обявата.

— Аз ли? — възкликна Грейс с искрена изненада. Изобщо не беше помислила за това. — Ще бъде наистина удивително. Да живея в Сидни, леле… — За момент усети порива на стария копнеж. Винаги бе мечтала да обиколи света, но после се премести в Лондон, срещна Спенсър и животът й някак си пое в друга посока. В много по-добра посока, добави наум тя. — Не, не е за мен. — Грейс поклати отривисто глава.

— Защо?

— Моят живот си ми харесва, мерси — усмихна се тя. — Пък и слънцето е вредно за кожата. Не искам да се сбръчкам като сушена слива, нали? — пошегува се тя.

— Като мен, нали? — подметна Маги и размаха незапалената цигара в ръката си.

— Ако ти трябвам, навън съм да си набавя жизненонеобходимия никотин — каза тя и се изнесе заедно с кафето си, което, както забеляза Грейс, случайно беше в пурпурната чаша на Джанин.

С усмивка, тя отпи глътка кафе и погледна отново обявата. Сидни, Австралия. Другият край на света. Съвсем нов, съвършено различен живот, изпъстрен с плажове и слънце и… за миг умът й се заигра плахо с идеята, преди да побегне от нея. Пълни глупости. Спенсър никога не би се преместил в другия край на света, а пък тя не би заминала без него, нали?

Пронизителният звън на телефон прекъсна мислите й.

— Някой ще отговори ли? — викна ядосана Джанин.

— Това е телефонът на Грейс, тя е в кухнята — обади се боязливо Стюарт.

— Вече не съм — обади се Грейс, изприпка до бюрото си и вдигна телефона. — Ало, тук е Грейс Феърли.

— Честит ти рожден ден, честит ти рожден ден, честит рожден ден…

Беше Риан. Най-добра приятелка, не особено добра салонна певица.

— Честит рожден ден, мила Грееейс — последва трепетливо чуруликане при вдигането на октавите и гласът й се устреми към финално кресчендо. — Честит рожден ден нааааа… — тук се чу рязко поемане на въздух.

Грейс отдалечи слушалката от ухото си. Всеки момент щеше да прозвучи.

— …_тееееееб_ — Понесе се онова пронизителен, треперлив вой, който продължи цяла вечност, за срам на Марая Кери. И накрая… настъпи тишина.

— Ауу, благодаря ти, Риан, беше страхотно.

— Ами, моля ти се, за нищо — отвърна задъхано приятелката й. — Е, как е в клуба на трийсет и няколко годишните?

— Освобождаващо.

— Наистина ли? — Риан беше впечатлена от равнодушието на Грейс. Когато тя самата навърши трийсет и една, цяла седмица се разнася със слънчеви очила и тюрбан, убедена, че изведнъж се е сбръчкала като плод, заснет на забързан кадър.

— Всъщност, излъгах — призна си Грейс и потъна в стола си. — Много е шибано.

Рязко хлъцване в другия край на линията. Грейс се засмя, като си представи шокираното изражение на приятелката си. С Риан тя винаги се чувстваше като непослушната по-малка сестра — безразсъдна, когато Риан беше разумна, импулсивна, когато тя беше предпазлива, непохватна, когато приятелката й беше внимателна.

— Трийсетте са новите двайсет — ведро я утеши Риан.

— Това в кое списание го прочете?

— В „Космополитън“. Значи е вярно.

Това, трябва да отбележим, беше изречено без следа от ирония. Грейс не можа да сдържи усмивката си. Ако някои хора търсеха отговор на житейските въпроси в религията, в йогата или дори в алкохола, философията на Риан съчетаваше еклектична смесица от суеверия, спиритуализъм, астрология и купища лъскави списания. В дамската й чанта винаги можеха да се намерят кристали, мексикански кукли против тревоги и какви ли не есенции; библиотеката й беше натъпкана с наръчници за личностно развитие, учебници по астрология и стари броеве на „Мари Клер“, а колкото до музикалните й предпочитания — Риан беше единственият човек, който все още слушаше Ения. При това сериозно.

— Между другото, за довечера…

— Ще дойдеш, нали? — подкани я Грейс.

— Опитай се да ме спреш — пошегува се Риан. — Детегледачката е уговорена, роклята е изгладена, дори си избръснах краката…

— Човек ще помисли, че си на среща. — Беше замислено като шега, но последвалото мълчание показа, че Грейс неволно беше налучкала истината. — Божичко, Риан, ти наистина имаш среща, нали?

— Ами, знаеш ли, бях излязла да пийнем нещо с моята приятелка Сюзи… — заобяснява виновно Риан — … и тя закъсня, а пък аз се заприказвах с бармана. Казва се Ноел — призна тя, почти засрамено.

— Тихите води са най-дълбоки.

— Не е нищо сериозно, просто така, за разнообразие — подхвана смутено тя.

Долавяйки мрачните съмнения на приятелката си, Грейс моментално превключи към насърчения.

— Браво на теб, това е страхотно.

— Не знам дали е страхотно — промълви разколебано Риан. Стигнала до магазина на „Никърбокс“, тя поспря отвън да разгледа витрината. Стомахът й отново се развълнува, сякаш беше пуснала вътре дузина пеперуди. — Честно казано, по-скоро е страшно. Затова поисках да го доведа на купона довечера, за морална подкрепа и за да го прецениш и да ми кажеш какво мислиш. — Тя заби нос във витрината, съзерцавайки чифт кремави дантелени боксерки. На нея ли така й се струваше или всичко се смаляваше и ставаше все по-оскъдно? — По отношение на мъжете, хич не ме бива да преценявам какви са, нали? Мислех си, че Фил е моята сродна душа, а пък виж какво стана.

Грейс отпи глътка кафе. — Дали изобщо съществуват сродни души? Дали не е просто някакво клише, което използват в статиите за прочутите двойки, за да насаждат на простосмъртните усещане за неудовлетвореност?

— Ами Спенсър? — възрази Риан. Нейната вяра в сродните души беше фундаментална. Като на петгодишно хлапе в Дядо Коледа. — Мислех, че той е твоята сродна душа.

Грейс се поколеба. Сети се за тази сутрин: стъкленото кълбо, разяждащите съмнения, които не се бяха разсеяли, а продължаваха да витаят като тъпа болка. За момент й се прииска да сподели с Риан как се чувстваше, да й довери страховете си, да й поиска съвет. А след това размисли. Отърси се.

— Така е — каза тя твърдо. Прекалено твърдо.

— Късметлийка — въздъхна Риан, вкара детската количка през вратата и потъна в сатенената джунгла от повдигащи бюста сутиени и изрязани прашки. Пое дълбоко дъх и се стегна като войник.

— Да, знам — съгласи се Грейс, сбогува се и затвори телефона. Отпи глътка горещо, сладко кафе и се зарея разсеяно през прозореца. Усети тъпата болка.

Късметлийка съм.