Александра Потър
Любовен пасианс (47)

Глава 46

Флоси се радваше на сутрешната разходка в парка, тичаше напред на телескопичната каишка, отдадена на любимото си хоби да подушва уханията около дънера на всяко дърво, всяка пейка и боклукчийско кошче, сякаш беше жена в парфюмериен магазин. Преди най-накрая да избере онези, които й харесваха най-много, да приклекне на задните си крака и да се изпишка, вероятно в знак на кучешкия еквивалент на изваждането на кредитната си карта.

Джими я следваше печално. Той се мъкнеше по тревата със смъкнати рамена, нахлупил плетената вълнена шапка ниско над веждите, скрит зад черни дизайнерски очила, потънал в дълбините на депресията.

— … разбираш ли, просто не мога да повярвам — жалваше се той по мобилния си телефон. Тръшна се на една дървена пейка, зарея скръбен поглед в далечината и въздъхна тежко. — Тя ме е използвала само за секс.

— И това е причината да ми се обадиш в осем и половина сутринта? — възкликна невярващо Клайв. — Това ли е ужасното нещо?

Клайв тъкмо се беше прибрал в апартамента си в облак от блаженство след любовната нощ и беше натиснал лениво бутона за прослушване на съобщенията на телефонния секретар, за да чуе някакъв глас да крещи: „Мътните да го вземат, аз съм, Джими. Къде си, по дяволите? Трябва да говоря с теб! Случи се нещо ужасно“.

Клайв се беше изплашил. В главата му преминаваха образи на автомобилни катастрофи, ужасяващи злополуки, загинали близки и Джими, проснат в безпомощно състояние и ранен смъртоносно някъде в Ийст Енд, докато набираше номера на приятеля си с разтреперани пръсти.

Само за да открие, че Джими не е ранен, не е в опасност и няма да гушне букета. Всъщност, единственият проблем на Джими, осъзна той, отдръпвайки слушалката от ухото си, докато приятелят му се жалваше, беше как и защо беше прекарал нощта с Грес, как тя се беше измъкнала на сутринта, и как той беше влюбен до уши, веднъж и завинаги.

— Не мога да повярвам, наистина. Ние се любихме — хленчеше жално той.

Клайв се подсмихна под мустак. Да чуеш Джими да говори за „любене“ беше все едно да чуеш Вини Джоунс да говори за бродерия.

— Не е смешно.

— Не се смея — възрази Клайв, като натика юмрук в устата си и се хвърли на дивана, разтърсван от неудържим смях.

— Ооох–ооохххх. — Джими изохка високо, подпря глава на ръцете си и заби поглед напред. Беше толкова погълнат от дълбините на тъгата, че дори не забеляза задъханата стройна бегачка с наболи зърна, която мина покрай него с надеждата да й обърне внимание. Той изобщо не я удостои с поглед. Край, свършено беше с него.

— Не знам какво ми става. Чувствам се ужасно — изстена глухо той. Като алкохолик, който посяга към бутилката, Джими се вкопчи в хипохондрията си. — Мисля, че имам тумор в мозъка.

— Убеден съм, че си съвсем здрав — побърза да го увери Клайв.

Но Джими не го слушаше. Решен да се превърне в мъченик на страданието, той не спираше да се рови в депресията си.

— Казах ли ти, че гледах предаване за една жена с толкова голям тумор, че го слагаха в ръчна количка? И когато я оперираха, израстъкът си имаше коса, и зъби, и всичко останало.

Клайв не му обърна внимание.

— Защо не й се обадиш? — прагматично предложи той.

Защо не й се обадих преди тринайсет години, помисли си Джими, политайки по спиралата на мелодраматични угризения. Погледна мрачно Флоси за малко кучешка утеха.

— Поне си имам теб — каза гальовно той, като цъкна с език и потупа коляното си. Флоси веднага откликна, клекна пред него, изръмжа силно и снесе пред краката му голямо, вдигащо пара изпражнение. Джими го изгледа печално. Страхотно. Просто супер. Идеалната черешка върху тортата на живота ми, въздъхна той, и извади найлонова торбичка от джоба си. Напъха ръка в торбичката и вдигна мекото топло съкровище.

— Защо просто не бъдеш честен и не й кажеш какво изпитваш?

— Тълкувайки мълчанието му като примирение, Клайв продължи: — Какво имаш за губене?

— Вече опитах — призна Джими, спомняйки си катастрофалното си любовно признание на ледената пързалка. — Не беше голям успех, между нас казано.

— Защо не опиташ отново?

— Защо просто не взема да си тегля куршума? — Щом щеше да тъне в меланхолия, по-добре да стигне докрай и да затъне в суицидна депресия.

— Не, ще бъде голяма свинщина — отбеляза сухо Клайв. Познаваше Джими достатъчно дълго, за да реагира на невротизма му. — Ако ще се самоубиваш, избери хапчета. В комбинация с алкохол. Много, много алкохол.

Джими се усмихна мрачно. Имаше само двама души на този свят, които не се връзваха на глупостите му: Клайв и Грейс. Мисълта за нея предизвика неудържим копнеж.

— Както и да е, какво стана с теб снощи? — попита той, но му се зави свят от рязкото изправяне. „Дали не е признак, че наистина имам тумор в мозъка“, запита се той, внезапно обзет от паника. Закрачи през тревата към изхода, теглейки Флоси зад себе си, понесъл найлоновата торбичка с кучешкото лайно. По-зле нямаше накъде, реши Джими.

— Аз? — Клайв се поколеба при мисълта за Риан в кремавата сатенена роба. В стомаха му нещо изпърха. Какво пък, нямаше защо да пази това в тайна. — Нищо особено. Просто срещнах жената, с която смятам да прекарам живота си — отбеляза спокойно той. Поне така възнамеряваше да прозвучи, но гласът му трепна от вълнение й възхита.

— Чудесно — подметна безгрижно Джими. — Надявам се да сте много щастливи.

— Звучиш някак озлобено.

— Такъв съм си аз. Озлобен и завистлив. — Той хвърли торбичката в боклукчийския кош и излезе от парка в посока на Албърт Мемориал.

Последва зловеща пауза.

Обикновено Клайв би прехапал езика си и би подминал себичния цинизъм на Джими, но тази сутрин нещо му прещрака. Днес той беше в добро настроение. Днес се беше случило нещо прекрасно. И днес никой — дори Джими — нямаше да го развали.

— Поне веднъж исках да се зарадваш за мен — сопна се той с висок и обиден глас. — Да се зарадваш, че съм срещнал жена, която наистина харесвам — пардон, обожавам — и която по някакво чудо май ме харесва. Защото аз съм се радвал за теб стотици пъти.

Може би дори хиляди пъти. Слушал съм търпеливо разказите ти за всяка една жена, която си срещал някога. Налагах си да проявявам ентусиазъм, когато ти ми разказваше за техните прелести дупета, трябваше да проявявам интерес, когато ми опяваше за изумителните им дизайнерски дрехи, трябваше да ти подаря дори моя късметлийски кондом — заяви възмутено той, като пое рязко дъх.

— А ти какво правиш за мен? А? Кажи, де?

Джими крачеше слисан покрай Музея по естествена история, стъписан, че Клайв, учтивият, свитият, лоялният Клайв му викаше — буквално крещеше — по телефона.

— Нищо. Нищо друго освен да подхвърлиш някаква ужасна, подигравателна, егоистична забележка… — Клайв замълча, гръдният му кош се вдигаше и спускаше тежко, дъхът не му стигаше, ръцете му трепереха. Почувства се като дете, дръзнало да се опълчи на тормозителя си. Но когато адреналинът започна да отшумява, го прониза тревога. Боже, май прекалих, помисли си той, готов за равностоен гневен изблик от страна на Джими.

А получи неговата пълна противоположност.

— Мътните да го вземат. Съжалявам, приятелю.

В разхвърляния си апартамент на последния етаж на голяма къща в Ийлинг, Клайв приседна на дивана. Беше буквално шокиран.

— Не ми обръщай внимание — примоли се Джими и се впусна да се извинява. — Ти си прав, аз не бях прав…

В този момент Клайв отдръпна слушалката от ухото си и направи странна физиономия, с широко ококорени очи и зяпнала уста.

— Аз съм идиот. Бях пълен идиот и не е честно да си го изкарвам на теб. Аз обичам Грейс и провалих всичко. Провалих се още преди тринайсет години. Животът не дава втора възможност и аз знам това. Винаги съм се плъзгал с лекота по повърхността, никога не съм страдал. Не страдах истински, когато Кайли ме изостави, не се чувствах толкова ужасно. Ако трябва да бъда честен, тя направи услуга и на двама ни, между нас нямаше да се получи. Ние не искахме да прекараме живота си заедно, а само да ядосаме родителите си…

Джими замълча, чувайки разтреперания си глас да изрича тези думи. За първи път изричаше гласно причините, поради които беше поискал да се ожени за Кайли, сигурно защото не ги беше признавал дори пред себе си. Но сега, след като ги изрече на глас, нямаше как да не признае истината. По свой собствен начин той бе обичал Кайли, но искаше да се ожени по съвършено погрешни причини. Това беше неговият малък бунт. Начин да си върне вниманието на баща си, да му докаже, че най-после беше пораснал и вече беше зрял мъж. Да му покаже, че можеше да се ожени за когото си поиска, че не бе задължително да се ожени за мюсюлманка, че не беше задължително тя да е от добро семейство и че не беше задължително да има бащината благословия. Баща му щеше да бъде гневен, разстроен, разочарован, но какво от това? Не можеше да направи нищо повече. Женитбата с Кайли щеше да докаже, че баща му вече нямаше никаква власт над него.

Джими беше потресен. Потресен от признанието си, потресен от истинските си чувства и потресен от осъзнаването, че в действителност беше точно обратното. Защото след всичките тези години на отчуждение, баща му все още беше важна част от живота му, Джими все още се влияеше от него и все още държеше на него. Независимо дали му харесваше.

— Разбираш ли, в това е проблемът. Аз всъщност не исках да се оженя за Кайли и тя не искаше да се омъжи за мен — призна тихо Джими, клатейки глава. — Свикнал съм да получавам каквото искам, но не мога да имам Грейс. И защо съм й? Ами, да, само ме погледни. Аз съм зарязан годеник, страдам от творческо безсилие, за една нощ обраствам с косми като горила. Коя би ме обикнала?

— Е, не знам, не си толкова лош — пошегува се Клайв, опитвайки се да го развесели. След като каза на Джими какво мислеше, сега той се чувстваше ужасно отговорен за явните терзания на приятеля си.

— Напротив, лош съм. Аз съм пълен негодник, Клайв. Егоист, инат, невротик… — Джими замълча, за да огледа отражението си в една витрина. Тази сутрин, за първи път от пубертета насам, не се беше занимал с окосмяването си. Не беше избръснал брадата си, не беше подрязал веждите си и не беше изскубал порасналите косми от носа си. — … На нищо не приличам — завайка се той, като свали плътните слънчеви очила и огледа странното брадясалото създание, което му се пулеше насреща. — На трийсет и една години съм, а вече съм се превърнал в космата горила.

— Може би трябва да дойдеш насам, да излезем да пием кафе — предложи Клайв, за да разведри ситуацията.

— Не ми трябва кафе. Имам нужда от Грейс — заяви решително Джими. — Трябва да й кажа, че преди тринайсет години допуснах грешка.

— Не съм сигурен, че това е разумно… — Клайв се опита да предотврати катастрофата.

— Не, ти имаш право. Ще бъда напълно честен. Ще й кажа какво изпитвам.

За първи път в живота си Клайв не искаше да бъде прав. Изобщо не искаше да бъде прав. Правотата носеше със себе си огромна отговорност. Тя причиняваше болка. Напротив, искаше да греши. Да греши като наивник. Да греши откровено, глупаво и абсурдно. Да греши толкова много, че никой да не го слуша. Всъщност, от какво се беше оплаквал през всичките тези години? Толкова беше хубаво да грешиш.

— Ами, да, както ти каза, какво имам да губя?

Клайв слушаше мълчаливо, дълбоко съжалявайки за съвета си.

Но вече беше късно. След като се беше изправил лице в лице срещу демоните си, беше излял душата си и беше взел решение, Джими започваше да сваля товара от плещите си.

— Благодаря ти за всичко, приятелю. Ще ти се обадя по-късно.

— По-късно? — Страхът скова Клайв. Усети, че започва да говори несвързано: — Защо, къде отиваш?

— Ти как мислиш? — засмя се Джими, вече крачейки бодро по тротоара, следван от подтичващата Флоси. — У Грейс.

Клайв изохка задавено, но връзката беше прекъснала. О, боже. Мили боже. Какво беше направил? Защо се беше намесил? Сигурно беше объркал положението още повече. Може би трябваше да позвъни отново на Джими и да се опита да го спре. Разкъсван вътрешно, Клайв се чувстваше отговорен. Ако нещата се развиеха благоприятно, той щеше да бъде герой, но ако всичко се объркаше… За момент остана неподвижно на дивана, вторачен в телефона, с вкаменено от тревога изражение, без да знае как да постъпи. И тогава го осени гениалната мисъл. Той започна да набира яростно цифрите. Щеше да се обади в генщаба.

Щеше да се обади на Риан.

 

 

След като разговаряха почти един час, Спенсър погледна тревожно часовника си.

— Работа — каза той и вдигна виновно рамена. Без да изчака сметката, той остави една десетачка под чашата от кафето си и двамата излязоха под яркото слънце навън. Пресрещната от кресливите улични шумове и забързаните минувачи, Грейс се почувства така сякаш беше излязла от киносалон, а фантазията отстъпва място на реалността. Завръщането към живот без фотошоп, без приказен саундтрак и без гарантиран хепиенд.

Вътре в затъмненото кафене тя и Спенсър бяха изолирани в своя малък свят, но сега бяха изправени пред реалността — проблемите на тяхната връзка, разваления годеж, случилото се между нея и Джими.

Грейс се спря. Нищо не се беше случило. Беше само секс, не означаваше нищо, той не означаваше нищо за нея, тя не означаваше нищо за него.

— Иска ми се да можех да остана по-дълго, но ме очакват в офиса. — Застанал насред гъмжащия от хора тротоар, Спенсър се обърна към нея и продължи да се извинява. — Днес излиза решението за развод на един много важен клиент и ако не съм там, ще хвърчат глави. Включително и моята.

— Това да не е същият онзи много важен клиент, който пазиш в тайна от месеци? — попита Грейс, подхващайки темата само за да съсредоточи ума си върху нещо.

— Същият — потвърди Спенсър, като плъзна ръка около кръста й.

— Хайде, де, кажи ми кой е, сигурно е някоя знаменитост — възкликна Грейс, преструвайки се, че не забелязва познатата сигурност на ръката му, пръстите му, които обхванаха плътно талията й.

— Не мога, нямам право да наруша конфиденциалността на клиента.

— Поне веднъж? — настоя Грейс, вдъхвайки носталгично уханието на дезодоранта и одеколона на Спенсър.

— Сигурно не си го чувала — възрази той. Извади ключовете от горния джоб на сакото си и натисна алармата. Джипът чероки премигна и изписка.

— Я да видим.

— Притискаш ме до стената — засмя се Спенсър и се наведе да я целуне.

Устните му принудиха Грейс да замълчи. Това беше топла, уверена, типична за Спенсър целувка. Несъмнено предсказуема. Прекалено предсказуема, помисли си Грейс и изпита леко разочарование. Пропъди го. Спенсър бързаше, а тя имаше махмурлук. Какво очакваше тя? Фойерверки? Тях ги имаше в романите, а не в истинския живот, скастри се наум Грейс. Споменът за целувките на Джими експлодира като бомба в главата й, обсипа я с мънички искрящи звезди, накара я да затаи дъх, да пламне, доказвайки й, че грешеше:

— Но трябва да обещаеш, че няма да кажеш на никого. — Спенсър се качи в джипа, затвори вратата и свали прозореца. Подаде се навън. — Дори на Риан — добави многозначително той.

— Обещавам — заекна Грейс, опитвайки се да блокира спомена за онези фойерверки, но те бяха запечатани в ума й, сякаш беше гледала в слънцето.

— Ами, той е някакъв радиоводещ. Подвизава се под името доктор Купидон и води някакво смешно предаване за самотни сърца…

— „Любовен пасианс“ — довърши Грейс.

Спенсър се слиса.

— Ти слушала ли си го?

— Един-два пъти. — Грейс се пренесе в апартамента на Джими, когато лежаха на дивана, слушаха радио, разговаряха, смееха се, любеха се. — Той е Повелителят на сърцата — добави тя, връщайки се в реалността и цитирайки дословно рекламния слоган на предаването.

— Е, опасявам се, че не е опазил своето. Или сърцето на жена си. Тъкмо приключиха много труден развод. Заради непреодолими различия.

— Доктор Купидон се развежда? — ахна Грейс, изумена. — Ау, ти ме разби — засмя се тя, донякъде нервно, донякъде иронично.

— И останалите 500 000 слушатели ще бъдат разбити. Според теб защо го пазим в толкова строга тайна? — подхвърли Спенсър, като допря показалец до устните й.

Това беше просто един жест, незначителен и мимолетен, но Грейс се почувства така, сякаш я мъмреха като непослушно дете. През последните няколко месеца тя беше свикнала да говори и да прави каквото, когато и където си искаше. Джими я наричаше шеговито „луда за връзване“, но сега, виждайки сериозното изражение на Спенсър, тя не се почувства луда. Само незряла.

Спенсър завъртя стартера и погледна часовника върху таблото.

— Довечера ще те взема в седем. Искам да те заведа на вечеря. На някое специално място. — Той я погледна продължително, мълчанието беше наситено с недоизказани неща. И като се покашля смутено, Спенсър добави тихо: — Не беше същото без теб, Грейс.

Тя се усмихна с благодарност на комплимента му, на извинението му, на обяснението в любов, на признанието, че се бяха одобрили. Но докато гледаше как джипът се отдалечава, Грейс не можа да заглуши, тънкото, възмутено гласче в нея, което попита: „Наистина ли така мислиш“?

 

 

Джими зави по Олд Бромптън Роуд и вдиша с пълни гърди. Еха, сега се чувстваше много по–добре. Беше взел решение, щеше да й каже, да излее сърцето си, да бъде напълно честен. Както беше казал Клайв. Какво имаше за губене?

— Хайде, момиче — подръпна той каишката на Флоси. — Хайде да отидем да видим Грейс. — Флоси излая доволно и размаха дебелата си опашка в радостно одобрение, когато завиха зад ъгъла. Й спряха. Смразени.

Усмивката на Джими посърна. Опашката на Флоси замря и тя заскимтя тихичко. Защото там, на стотина метра, беше Грейс. Но не беше сама. До нея, обвил ръка около кръста й, стоеше Спенсър. Замръзнал, Джими видя как той се качи в джипа си. Не можеше да чуе какво казваха, но не беше и нужно. Начинът, по който се усмихваха и се гледаха издаваше само едно — те се бяха събрали.

Като хвърлен във водата камък, тъгата се вряза в Джими и потъна дълбоко в него. За един прекрасен миг той си беше позволил да повярва, че всичко беше възможно, но сега знаеше, че бе твърде късно. Той я беше загубил.

— Хайде, Флоси, да си вървим вкъщи. — Той дръпна каишката, извърна се и тогава осъзна най-тъжното нещо на света.

Той не беше загубил Грейс. Защото тя никога не му беше принадлежала.