Александра Потър
Любовен пасианс (42)

Глава 41

— Естествено, че космонавти на НАСА са кацнали на луната — изтъкна Грейс, греейки ръце около пластмасовата чаша с греяно вино. — Милиони хора гледаха предаването на живо по телевизията.

Джими се разсмя подигравателно.

— Глупости. Изобщо не се е случило. Всичко е заснето в студио.

— Той се намести на седалката, натъртените задни части го боляха. — Всичко е просто добре замислен декор. Една голяма мистификация.

След като прекараха последния половин час на кънки (Джими, предимно по гръб на леда), двамата решиха да си починат и седяха на скамейките и гледаха неспирния поток от кънкьори. И продължаваха да спорят.

— Виж, по-добре се откажи — отвърна дръзко Грейс. — Никога няма да ме убедиш. Караме се по този въпрос от седмици и ти все още не можеш да изтъкнеш никакви конкретни доказателства на тезата, че всичко е конспирация. — Свежият, мразовит въздух в съчетание с топлото, ароматизирано вино я караше да се чувства замаяна и шеговито упорита. Тя отпи отново от вкусната напитка, наслаждавайки се на енергията, която разливаше алкохолът в тялото й. — Какво те кара да мислиш, че си прав? — Тя уви кичур коса около пръста си и го изгледа предизвикателно.

— Я, стига, то се вижда от снимките. Навсякъде има сенки, няма звезди в небето — докато говореше, Джими жестикулираше за допълнителна убедителност. — И… — той замълча драматично — … не ти ли се струва странно, че нито един космонавт от екипажа на Аполо никога не е написал автобиография или мемоари на тема „Как кацнах на луната“?

Те се спогледаха. Тази препирня се оказваше неразрешима. Джими отказваше да го убедят, а Грейс отказваше да се раздели с вярата си. Никой не даваше признаци, че ще отстъпи.

— Ще ти кажа защо — продължи Джими, предвкусвайки близката си победа. — Защото никога не са кацали там. — Ето. Това беше. Съкрушителният удар. — Той се облегна назад, скръстил ръце, с победоносно изражение.

Грейс го изгледа. Как бе възможно някой да изпитва такава наслада от опровергаването на едно от най-вдъхновяващите събития на двайсети век? Този човек беше удивителен. Той не беше просто скептик. Беше пророкът на черната орис. Тя притисна греяното вино до гърдите си, поклати глава и изрече разпалено:

— Ти в нищо ли не вярваш?

Въпросът свари Джими неподготвен. Той вдигна глава, очите им се срещнаха и всички мисли за астронавти и конспиративни теории излетяха от ума му. Разбира се, че вярваше в нещо.

Той вярваше в нея.

Тогава защо не й го кажеш, намеси се един глас в главата му. Забрави за егото си. Забрави, че може да станеш за смях. Забрави, че може да те наранят. Разголи душата си и й кажи как се чувстваш. Кажи й, че не спираш да мислиш за нея. Кажи й, че я обичаш.

Докато сърцето и главата му се препираха, Джими погледна Грейс, която беше приела мълчанието му за отговор и сега гледаше разсеяно случващото се на ледената пързалка. Неочаквано, Джими се почувства много изплашен. Той не беше свикнал да няма контрол, усещането беше смущаващо, но той нямаше избор: трябваше или да се отдаде на това чувство, или да се пребори с него. И като допи последните глътки от греяното вино в жалък опит да събере смелост, Джими направи своя избор. Честно казано, на практика изборът беше само един, помисли си той, наблюдавайки Грейс и усещайки как сърцето му изпълнява задно салто.

 

 

Грейс не беше забелязала умълчаването на Джими. Потънала в съзерцание, погледът й пробягваше през потока разноцветни шапки, шалове и ръкавици, които профучаваха пред нея. Зареяният й поглед се спря за момент върху поруменялото от вълнение малко дете с майка му; триото попрекалили с грима тийнейджърки, които се държаха за ръце и кръжаха по леда; състезателят по шорттрек, който се плъзгаше уверено през множеството и показваше гордо техниката си. Грейс се усмихна щастливо, изпи последните глътки от греяното вино, вдишвайки неговия сладък, уханен аромат.

Тази вечер беше специална. Беше началото на декември, но вечерта беше наситена с коледния дух. Очакване. Предчувствие. Вълнение. Плетеницата от тревоги, съмнения и объркване, които я бяха измъчвали през последните седмици — по-точно през последните месеци — беше на път да бъде разплетена, подредена и най-накрая разрешена. Обещанието на утрешния ден я очакваше като опакован подарък.

Една снежинка падна върху вълнената й ръкавица. Разтопи се бързо върху розовия мохер, но я последва друга, и друга. Грейс изпита задоволство. Валеше сняг. Обхваната от детско вълнение, тя се загледа във вихъра от снежинки над ледената пързалка. Сякаш преживяваше сцена от романтичен филм. Ню Йорк. Ледената пързалка в Сентрал Парк. Тя и Спенсър. Заедно. Влюбени.

По гръбнака й пробяга тръпка. Това беше поличба. Всичко щеше да се оправи. Тя вдиша дълбоко свежия зимен въздух и се загледа замечтано към леда.

И тогава Грейс ги видя.

В отдалечения край на пързалката мъж и жена се смееха, под разноцветните светлини. Тя ги зърна за броени секунди, сякаш уловени в обектива на папарак, преди да изчезнат отново в тълпите от кънкьори.

И като по сценарий, животът на Грейс изведнъж се преобърна с главата надолу.

— Грешиш. Вярвам в нещо… — Джими се покашля нервно и заговори с нисък и неуверен глас. — Вярвам в теб. Той хвърли проучващ поглед към лицето на Грейс, нежният цвят на бузите й, осветени от коледната елха и прехвърли наум стотици различни, интелигентни, остроумни, нови начини да опише чувствата си. Докато не му просветна: оригиналът винаги беше по-добър от римейка.

— Влюбен съм в теб.

Ето. Най-накрая. Каза го.

В далечината, сякаш безкрайно далеч, сякаш в края на дълъг, тъмен тунел, Грейс чу гласа на Джими, но не чуваше какво й казва. Тя беше сляпа и глуха за всичко останало, освен за множеството на пързалката, за прегърнатата двойка, за ускорените удари на сърцето си. Грейс моментално беше разпознала жената. Тамсин. Само че мъжът не беше Мат.

С недоумяващи очи, тя се обърна към Джими, който беше притихнал в очакване. Психически изтощен, победил вътрешните си демони и намерил смелостта да признае истинските си чувства, той очакваше някакъв отговор. Смущение. Отпор. Може би дори целувка. Но онова; което не очакваше, беше Грейс да промълви едва чуто.

— Спенсър.