Александра Потър
Любовен пасианс (41)

Глава 40

С ръце на гърба, присвити колене, плъзгащо се наляво и надясно тяло, Грейс се носеше грациозно по леда. С порозовели бузи от мразовития въздух и сияещи очи тя се чувстваше въодушевена, окрилена, възродена.

Щастлива.

Беше оставила Джими да тъпче по края, сред мъжка гордост и възмутени протести.

— Добре съм си, даже много, просто зъбите на кънките са изтъпени — беше я уверил той и моментално беше тупнал на задника си. — Ти върви напред, аз ще те настигна след минута.

Грейс нервно се беше включила в колелото от обикалящи в кръг кънкьори. Бяха изминали четири години, откакто беше карала кънки в Сентрал Парк, и сега се опасяваше, че може би беше забравила да се пързаля, че ще залита тромаво, че няма да почувства същото опиянение. Но за броени секунди краката й автоматично намериха своя ритъм, тялото й си възстанови равновесието и тя се понесе леко по ледената повърхност.

Сякаш беше вчера, помисли си Грейс, обвявана от студения въздух, с пърхаща по челото коса. И тогава я порази една мисъл.

Дали и утре щеше да бъде същото, когато се видеше със Спенсър, запита се тя?

 

 

Грейс беше прекарала последните десет дни в състояние на нервно очакване. Не можеше да мисли за нищо друго. Дали щеше да бъде тягостно? Лесно? Утешително? Разстройващо? Той какво щеше да каже? Тя как щеше да се почувства? Какво щеше да се случи? Час по час, Грейс се опитваше да си представи, да предскаже, да се подготви за тяхната… тяхната какво? Среща? Разговор? Сдобряване? Тя не знаеше как да го нарече. Границите на връзката им се бяха променили толкова радикално, че Грейс беше объркана за всичко. Това бяха само тя и Спенсър, събрани да пийнат в пъба. Нищо повече.

Но беше много, много повече.

Онова, което навремето беше обичайна, всекидневна случка, сега беше придобило такова огромно значение, че беше заприличало на среща на държавните глави на великите сили. Като нервозна актриса, Грейс беше отрепетирала всичко, което искаше да каже, беше се вманиачила какво щеше да облече, беше разсъждавала как щеше да се държи. Не беше виждала Спенсър от почти два месеца — цели два месеца — и броеше дните, часовете, минутите, чувствайки се като замаяна ученичка на първа среща.

Грейс се чувстваше едновременно развълнувана и странно спокойна. Дълбоко в себе си тя не можеше да не си мисли, че „трябва да поговорим“ беше просто начинът на Спенсър да каже „да се съберем отново заедно“, не можеше да не вярва, че историята щеше да завърши като всички хубави истории — и заживели щастливо до края на дните си. Но онова, което Грейс явно забравяше, беше как беше започнала историята. Щастливо заслепена от очакването, тя съвсем беше забравила за „имало едно време“ и не помисляше за причините, поради които тя не беше виждала Спенсър, как беше започнало всичко това, каква беше цялостната картина — и беше прекалено омагьосана от момента, за да се замисли за това.

Забелязвайки Джими, тя помаха щастливо. След като се беше измъчвала седмици заради Спенсър, за тяхната връзка, за живота си оттук нататък, единственото, което я занимаваше сега, беше какво да облече.

— Мисля да си облека роклята на Даян фон Фюрстенберг. — Тя се доближи до Джими, който се беше уловил за обезопасителната бариера, сякаш животът му зависеше от това, и описа кръг около него. Закова се точно пред лицето му, останала без дъх и засмяна.

— За утре вечер — обясни тя.

Доскорошното добро настроение на Джими се изпари. Борейки се да се задържи на крака, които обаче изобщо не го слушаха, той се опита да запази достойнство. Не беше лесно. Приличаше на тъпак и го знаеше.

— Онази, която ти купих в Ню Йорк? — Той я изгледа със засегнато изражение, което се опита безуспешно да скрие, и добави намусено: — Мислех, че ти каза, че ще се видите в някаква кръчма?

Изведнъж го налегна силна ревност. Когато Грейс му беше казала, че ще се срещне със Спенсър, той си беше представил някаква дружеска среща между двама възрастни, разговор на чаша вино и нещо за хапване в пъба. Но сега, виждайки вълнението на Грейс, Джими осъзна, че грешеше. Въпреки че той превеждаше заповедта „Трябва да поговорим“ на този Спенсър (и той, като всички негови приятели, колеги и роднини, на които беше препратил съобщението за подробен анализ) в смисъл, че той искаше да тегли чертата под връзката им, Грейс — съдейки по сияещото й изражение — го тълкуваше като нещо съвършено различно.

— Така е, обаче аз искам да го шашна — довери му тя.

А аз искам да му избия зъркелите, помисли си Джими. А след това побърза да се стегне. Ние сме приятели, каза си строго той. Добри приятели. Приятели, които си дават подкрепа, напътствия, съвети. И приятелство.

— Виж, Грейс — започна той, питайки се, доколко казваше това на нея и доколко на себе си, — … не мисля, че трябва да храниш големи надежди.

Със скоростта на цирков клоун, усмивката на Грейс увисна в тъжна гримаса.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Това е само един есемес, а не свършен факт. — Още докато го изричаше, Джими се сепна. Свършен факт. Какви ги говоря? Звуча като кръгъл идиот и съдейки по физиономията на Грейс, тя ме мисли точно за такъв, помисли си жално той.

Но Грейс изобщо не си мислеше това. Като повечето хора с криза в отношенията, тя мислеше само за себе си и Спенсър. За момента Джими беше престанал да съществува.

— Не мислиш ли, че той иска да се върна при него? — попита разтревожено тя.

— А ти искаш ли да се върнеш при него? — попита многозначително Джими, като нарочно преобърна въпроса.

Грейс предпочете да не отговори.

— Сега не говорим за мен, говорим за него — заяви нетърпеливо тя.

Джими я погледна. Челото й, което се беше сбърчило над носа. Нежните кръгли бузи, поруменели като ябълки. Способността да носи две различни ръкавици, едната мохерна и раирана, другата черна и кожена, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Как би могъл някой мъж да не иска тя да се върне при него?

Как би могъл въобще някой мъж да я пусне да си тръгне?

С раздирано от противоречиви желания сърце, Джими знаеше, че има избор. Егоистичната му половина искаше да направи всичко по силите си, за да съсипе шансовете на Спенсър, да я настрои срещу него. Този мъж явно беше пълен тъпак. Той не заслужаваше Грейс. Но другата благородна, почтена, състрадателна половина от Джими, която обичаше Грейс до полуда, която би направила всичко, за да я види щастлива, просто не можеше да го направи. Не можеше да я нарани по такъв начин. Спенсър може и да беше тъпак, но беше нейният тъпак. Затова, сигурно за първи път в живота си, Джими постави нечии други чувства преди своите и направи върховната жертва. Пожертва себе си.

— Облечи роклята. Ще изглеждаш зашеметяващо.

 

 

— Ето го.

Това беше музика за ушите на Риан. Звукът на парченцето лего, което тупна в петриевата паничка.

— Имам си един трик. Зехтинът винаги върши работа. — Въоръжен с шише екстра върджин и пинсети, Клайв успешно премахна проблема и погледна Риан.

Джак изписка, но по-скоро от изненада, отколкото от болка. Носът му беше леко зачервен, но момченцето се засмя до ушите и тутакси напъха пухкавия си показалец в отпушената ноздра, явно за да провери проходимостта й.

— Благодаря ви. — Възхитена, че синът й бе цял и невредим и допускайки, че може би не беше чак толкова лоша майка, Риан погледна смутено красивия доктор, който не само спаси рожбата й от явна смърт, но и предизвика у нея гореща вълна, изчервяване и странно замайване. Струваше й се, че след като беше влязъл в кабинката разтревожен и нетърпелив, той се беше преобразил в най-милия, най-сладкия, най-съобразителния мъж. Тя почувства и нещо друго. Безкрайно странно. Доктор Едингтън беше напълно непознат и все пак, помисли си Риан, сякаш вече го познаваше.

Но как, питаше се Клайв, гледайки прекрасната жена пред него и мислейки съвсем същото. С нападали по челото тъмни къдрици, тя прегръщаше сина си, който задрямваше под завивката от агнешка кожа в количката си, изтощен от преживяната драма. Истинска мадона с младенеца, помисли си той, съзерцавайки ги с онова възхищение, което обикновено беше запазено за картините в Националната галерия.

Риан погледна изпод мигли, улови погледа му и се почувства ужасно смутена.

— Е, аз тогава да тръгвам — промълви Риан, изправи се и започна да събира нещата си. Това беше друга нейна вградена тактика за бягство. Когато не можеше да чисти, тя събираше и подреждаше вещите си като катерица. Кожената наметка, чантата, парченцето лего.

— Сувенир — заекна тя, уловила погледа му, докато прибираше пластмасовата фигурка от паничката, и се изчерви като домат. — Да ми напомня за тази вечер. — Тя се засмя, смущението й се усили и смехът й прозвуча още по-силен и гърлен.

И най-сексапилният смях, който съм чувал някога, помисли си Клайв, улавяйки се да я пожелава, затова се покашля смутено.

— Ъ… да, действително. — Клайв се скастри наум. Действително. Кой използваше такива думи? Когато беше нервен, речта му се връщаше петнайсет години назад, към дните в Итън.

Риан беше започнала да дърдори.

— Сигурно ви чакат още много други пациенти — нареждаше тя.

— Много, много хора.

Клайв поклати глава.

— Всъщност, не — довери той почти шепнешком, тъй като знаеше, че сестра О’Донъхю имаше навика да се спотайва пред кабините. — Вие сте последните ми пациенти. — Поне засега, помисли си решително той.

Сърцето на Риан подскочи.

— Така ли?

Напрежението във въздуха се нагнети с още една атмосфера. Зейна огромна пропаст, която всеки от тях очакваше другият да запълни. Само че никой не го направи. Риан се спря до гънките на масленозелената завеса и се заигра с дръжката на чантата си, като отваряше и затваряше малката месингова закопчалка, сякаш това беше най-интересното нещо на света.

Застанал до болничното легло, Клайв наблюдаваше като хипнотизиран нежните бели пръсти, прекрасните алабастрови ръце, сиянието на шията й, малката бенка зад ухото й… Той преглътна мъчително.

— Бихте ли искали да се обадите на някого да дойде и да ви вземе? — Той се поколеба, наближавайки плахо стъпка по стъпка. Трябваше да попита, да разбере, да сложи край на отчаяната надежда, която набираше сила в него. — На съпруга ви, може би? Или приятеля ви?

Риан вдигна рязко глава. Устните й сами заговориха.

Сърцето на Клайв сякаш забави ударите си. Моля те, боже. Поне веднъж в живота. Смили се над мен. Моля те.

— Не съм омъжена — усмихна се плахо тя. — И нямам приятел.

Клайв беше готов да падне на колене и да целуне зацапания линолеум на болничния под.

— Не сте ли? Тоест… така ли? — Гласът му прозвуча изтънял и продран.

— Не, имам си само Джак и легото — добави тя, безмилостно дърпайки дръжката на чантата. Този разговор наистина ли беше толкова глупав и наситен с недомлъвки, колкото й се струваше? Или тя го тълкуваше погрешно и си въобразяваше нещо, което го нямаше? Надяваше се на нещо, което го нямаше?

При тази мисъл Риан хвана дръжките на детската количка, сви рязко и каза:

— Е, довиждане.

Бузите й пламтяха. Тя помаха, отметна завесата и закрачи забързано нагоре по коридора, преди да се е изложила още повече.

За момент Клайв погледа фигурата на бели точки да се отдалечава към изхода, а след това, по силата на онова мигновено инстинктивно решение, което ни кара да вършим най-различни луди неща, без да мислим, той я последва. По-точно хукна след нея. Без да обръща внимание на погледите на сестрите, той се забърза да я догони, като буташе колички с инструменти, заобикаляше колички и хора, подметките му скърцаха шумно по линолеума. Докато накрая, на първия завой и под претекста, че й отваря вратата, тойсе хвърли пред детската количка и се закова на място.

— О, боже мой… — След като едва не го прегази, Риан се стресна от отварянето на аварийния изход и изникването на видение в бяло пред нея. Задъхана. Притеснена. Онемяла. Тя се спря и вдигна поглед, срещна неговите големи зелени очи, които се взираха в нея толкова настойчиво, че при нормални обстоятелства тя би отклонила поглед. Само че този път Риан не можеше да погледне встрани.

— Така че… ъ… щом си нямате съпруг… — запелтечи Клайв, като преглътна мъчително — … и щом си нямате приятел… и… освен ако не сте лесбийка, в този случай щяхте да си имате приятелка… — изтърси той, след което се засмя неловко, а лицето му стана аленочервено. — Аз… ъ… предполагам, че това означава… може би… евентуално…

Всяка една кост в тялото на Риан изведнъж изпълни мексиканска вълна, тържествуваща. Тя никога не се беше чувствала толкова приятно изненадана от грешката си. Не беше изтълкувала погрешно сигналите. Тъкмо напротив, между тях определено имаше нещо. И, както осъзна решително тя, трябваше да го сграбчи с две ръце.

— Свободна съм. — Думите сами излетяха от устата й. Недвусмислени. Смели. Очевидни.

Освободен от мъчителния опит да завърже разговор, Клайв се вторачи в нея, без да мига.

— Наистина ли?

— Наистина. — Риан кимна, усещайки, че за първи път от много време беше абсолютно щастлива, че е свободна и необвързана. Тя отметна кичур коса от лицето си и се опита да успокои нервите си, които тресяха тялото й. — Трябваше да отида на среща тази вечер, но се случи този инцидент с Джак и сега… — Тя погледна часовника си и се усмихна, донякъде със съжаление, донякъде с надежда.

— Предполагам, че вече съм закъсняла.

Нейното признание възстанови паметта на Клайв. Той погледна джобния си часовник и видя, че минаваше девет часа. Вината се стовари върху него. Всемогъщи боже. Беше вързал тенекия на жената, с която имаше среща. Беше я оставил да седи в ресторанта сама. Сигурно беше пропилял завинаги шансовете си с нея. Той погледна Риан и за миг тъничките гласчета в него замряха. Изведнъж всичко друго му се стори маловажно. Той се усмихна глупаво и кимна.

— Аз също.

Двамата се спогледаха. Атмосферата беше прелестно неловка.

— Сигурно вие няма да… — започна той.

— Много бих искала… — довърши Риан.

В настъпилата пауза двамата грейнаха с усмивки на облекчение, докато кавалерския усет на Клайв изплува на повърхността като балонче въздух. И се спука.

— Дамата, с която трябваше да вечерям, ще ме помисли за ужасен грубиянин… трябва да се обадя… — Той изобрази с ръка телефон. — И да оставя съобщение. — Риан кимаше енергично. — Да се извиня… — продължи той, като измъкна мобилния си телефон.

— Несъмнено… — съгласи се тя, докато ровеше в чантата си за нейния телефон.

Застанали от двете страни на коридора, с пожарогасител от едната страна и табелка „Без телефони“ от другата, двамата се заеха да набират съответния номер.

— Гласова поща — прошепна Риан, чувайки включването на телефонния секретар и записаното съобщение.

— Тук също — прошепна Клайв, слушайки записания глас, — … и ако искате да оставите съобщете, натиснете едно… — Здравей, Синди — запелтечи той в говорителя.

Синди? Дочувайки неговия разговор, Риан се стресна. Какво съвпадение.

— Ъ, здравей, Майкъл — побърза да каже тя.

Майкъл? Дочувайки името, Клайв потъна в земята от срам. В стремежа си да избегне неудобни въпроси, той не беше казал на никого за срещата си тази вечер. Как щяха да реагират хората, ако знаеха истината? Че беше написал писмо до радиопредаване? Още по-лошо, беше го подписал като Майкъл, в чест на неговия герой Майкъл Кейн.

— … обажда се Синди — шепнеше Риан.

В същото време Клайв мънкаше:

— Ъ, обажда се Майкъл…

Я чакай малко. Двамата млъкнаха. Объркването бързо се превърна в осъзнаване. Не можеше да бъде. Просто нямаше начин. Това беше прекалено голямо съвпадение.

Освен ако не беше съдба.

Тишината в коридора беше нарушена от слисаното ахване на Клайв.

— Ти си моята дама? Ти си Синди? — Със застинало в смесица от шок и изумление лице, той не откъсваше очи от Риан. На нейното лице се разля широка усмивка и тя му се стори по-красива отвсякога.

— Всъщност, това е моят псевдоним — призна смутено тя. — Истинското ми име е Риан.

Откровението се оказваше двойно.

— Името ми звучи познато. Да не би случайно да си приятелката на Грейс? — Клайв стоеше с отворена уста. Божичко, това беше прекалено.

Риан сбърчи чело, объркана. В тъмните й очи проблесна любопитство.

— Ти как разбра?

— Защото аз съм Клайв, приятелят на Джими.

Риан застина за секунда, докато осъзнаваше чутото. Това беше най-удивителният късмет, който бе вадила някога. Това беше подреждане на щастливи звезди. Беше карма. Беше пръстът на съдбата.

— Не подписах писмото с истинското си име защото съм малко…

— Смутен? — осмели се да каже Риан, с широко отворени очи и кимаща с разбиране.

— Предпочитам да се наричам срамежлив.

* * *

Беше като онази салонна игра „предай пакета“, където хората сваляха пластове и пластове хартия, докато накрая те — Риан и Клайв, разплетоха и изясниха ситуацията. През следващите години историята за тяхното запознанство щеше да се превърне в легенда, разказвана отново и отново от различни хора, на различни вечерни партита, в различни градове, като доказателство, че съдбата наистина съществува.

Но сега Риан и Клайв бяха замаяни от откритието, когато тръгваха по коридора, обсъждайки как Грейс и Джими се бяха опитали да ги запознаят и как те и двамата бяха отказали, радиопредаването, защо Риан се беше обадила и защо Клайв се беше почувствал длъжен да отговори.

— Аз обикновено не го слушам — започна той, но като видя недоверието по лицето на Риан, се усмихна сърдечно. — Но се радвам, че го пуснах онази вечер. Чух те и… — той поклати глава при спомена. — Никога не бях писал писмо до радиопредаване.

— Нито пък аз — довери Риан, усмихната от признанието му.

На влизане в асансьора Клайв се наведе да й помогне с детската количка, като повдигна умело предните колела и преодоля процепа, без да събуди Джак. Риан го проследи, чувствайки отдавна забравена сигурност и спокойствие. Той пасваше идеално. Като стъклената пантофка, помисли си тя щастливо, когато вратите на асансьора се отвориха и те излязоха във фоайето.

Те прекосиха ярко осветената приемна и се насочиха към автоматичните врати. Погълнати от първата вълна на опиянението, не забелязаха оплешивяващия мъж на средна възраст, който се насочи към тях. С букет цикламени лалета и кесия с грозде, той се поколеба, без да знае къде отива. Не обичаше болници. Побиваха го тръпки от тях. Освен това бяха дяволски объркващи, помисли си той, като примижа късогледо пред списъка с отделенията. Забелязвайки задаващия се доктор, той се покашля нервно.

— Извинявай, синко.

Клайв се спря и погледна възрастния мъж. Гушнал цветя в едната ръка, с другата той приглаждаше оредял кичур прошарена коса по скалпа си, като пристъпваше смутено. Изглеждаше притеснен и изплашен. Клайв се усмихна сърдечно.

— Сигурно се чувствате изгубен?

— Ъ, да. — Човекът видимо си отдъхна. — Търся крило „Кралица Елизабет“ — обясни той и притеснено се впусна в ненужни подробности. — Аз съм Сони… дойдох да видя Маги — Маги Чапмън. Тя има рак на гърдата и трябваше да я оперират — добави той, напълно убеден, че щом тя беше най-важният човек на света за него, със сигурност беше най-важният човек за всички останали. А не просто един от милионите пациенти, които минаваха през тези врати. — Казаха, че мога да дойда на свиждане — заоправдава се той.

— А аз съм сигурен, че тя ще се радва да ви види — увери го Клайв, за да го успокои. Той познаваше това изражение. Беше го виждал по лицата на стотици разтревожени приятели, партньори, съпрузи и синове, които минаваха през плъзгащите се врати на болницата. — Ако попитате на гише „Информация“, те ще ви кажат в коя стая е настанена — добави той и посочи надясно.

— Благодаря.

Тримата си размениха усмивка, Клайв, Сони и Риан: тя имаше неясното чувство, че го беше виждала някога, но така и не успя да се сети защо този оплешивяващ мъж на средна възраст с блестящи черни очи й се струваше толкова познат. Сони забърза към асансьора, за да се събере отново с жената, с която беше споделил живота си. Клайв, Риан и спящия Джак излязоха навън заедно за първи път.

Автоматичните врати се затвориха зад тях, а Клайв предпазливо постави ръка върху раменете на Риан. Усещайки топлината на тялото му до нейното, тя облегна глава в ямката под мишницата му и вдиша топлото, мускусно ухание на велуреното сако, като си отбеляза наум да запомни този миг завинаги. Те бяха в самото начало, нямаха история, нямаха си галени имена, нямаха си общи снимки от празници и ваканции. Те бяха като бяло платно, осъзна Риан и застана по-близо до Клайв, когато закрачиха по тротоара. На лицето й изгря усмивка, спомняйки си как Джак изхвърли парчето лего. Представи си колко много щяха да се забавляват, когато разказваха подробностите около това паметно събитие.