Александра Потър
Любовен пасианс (35)

Глава 34

Атмосферата беше толкова напрегната, че можеше да се реже с нож. Не, какъв ти нож, само тежкотоварен багер би могъл да премине през стената от мълчание, която разделяше Грейс и Джими, застанали на разстояние пред транспортната лента на летище Хийтроу. Беше сиво, дъждовно, типично английско понеделнишко утро и след ужасяващо турбулентния полет от „Джей Еф Кей“ двамата се прибираха с облекчение. И двамата бяха умърлушени от часовата разлика, махмурлука и друсането, така че едва стояха на краката си, камо ли да разговарят.

Или поне така се опитваха да убедят сами себе си.

Защото ако бяха честни, турбуленцията не беше виновна за това, че се чувстваха разтърсени, неспособни да разменят две думи или да се погледнат в очите. А случилото се в последната нощ в Ню Йорк.

 

 

— Да не е от стридите?

В неловката пауза след разгорещения дебат за секса, те седяха на масата, играеха си с приборите, взираха се в пространството и тогава Грейс забеляза с тревога, че Джими беше пребледнял като платно и беше придобил особено сковано изражение.

— Стридите? — Джими се върна в настоящето и се опита да заговори, но езикът му сякаш се беше превърнал в някакъв странен гумен предмет, който лежеше в устата му, но отказваше да артикулира. Значи това имат предвид, когато казват, че някой е онемял, помисли си той, загледан безизразно в Грейс.

— Джими? — Все още засрамена, задето го беше обвинила, че никога не се е влюбвал, Грейс стисна ръката му, за да изтръгне някаква реакция. Мълчанието му я влудяваше. Сигурно се готвеше да й отвърне със също толкова отровна нападка. Или, каза си тя, като се размърда на стола, всеки момент щеше да повърне.

Той не направи нито едно от двете.

Джими неочаквано избута стола си назад, изправи се и й протегна ръка.

— Ще танцуваме ли? — попита той.

Шокирана, сега Грейс го изгледа стреснато. Какво му ставаше? Джими се държеше изключително странно. Пиян ли беше, питаше се тя, а смущението й се превръщаше в наслада, проследявайки погледа му към малкия дансинг и танцуващите двойки, които се смееха и усмихваха, поклащаха и въртяха.

На лицето й се разля широка усмивка и като вдигна салфетката от скута си, Грейс стана на крака.

— Предупреждавам те, че имам два леви крака — призна тя и пое ръката му.

— Идеално, защото аз съм с два десни — пошегува се той, прикривайки с шега факта, че краката му бяха омекнали като желе. На челото му изби пот. В стомаха му нещо подскочи. Джими стисна зъби толкова силно, че мускулите на челюстта му застинаха в спазъм и заиграха. Това беше абсурдно.

Това беше Грейс.

Те бяха приятели. Тя си изстискваше черните точки пред него, той пърдеше пред нея, тя му беше признала, че скубе врасналите косми от зоната на бикините си и му беше доверила смущаващите си сексуални фантазии за Рос от „Приятели“, той й беше разкрил тайната за косматия си гръб и за неотдавнашния, безкрайно унизителен провал със Сами-Джо. Дори историята с гигантския вибратор. При което Грейс едва не беше паднала на земята от смях.

Спомени, доводи, разногласия. Разговори от миналото, споделени моменти, яростни препирни се трупаха в ума му пласт върху пласт като огромна лазаня. Джими погледна Грейс, видя я да му се усмихна и скри бързо истинските си чувства зад типичната си усмивка. И под ленивите звуци на музиката, той преплете пръсти в нейните и я поведе към дансинга.

Мили боже.

Още щом новите елегантни пантофки стъпиха на паркета, Грейс тутакси разбра в какво се беше забъркала.

Джими беше добър танцьор.

Наистина много, много добър танцьор. Танцьор, който като видиш в клуба, ти идва да си вземеш чантата, палтото и да пробуташ някое жалко извинение да се прибереш вкъщи и да се скриеш в спалнята, където никой не те гледа. Само че сега всички ме гледат, завайка се наум Грейс, докато Джими я завърташе и подмяташе за кой ли път във въздуха и тя се озоваваше промушена през свивката на ръката му, оплела крака и неспособна да запази равновесие. Джими я прихвана здраво през кръста и й се усмихна сърдечно. Грейс му отвърна с усмивка на признателност. Той имаше не само усет за ритъм, но и чувство за хумор.

— Знаеш ли, моята приятелка Риан се оказа права — започна Грейс, прибягвайки до изпитаната тактика на всички лоши танцьори, когато се чувстваха неуверени. Поведе разговор, за да отклони вниманието от хаотичните си стъпки и пълната липса на ритъм. — Тя е сама и винаги казва, че за жените на трийсет просто не са останали свестни мъже.

Грейс трябваше да надвиква музиката, но няколко тромпета нямаше да я спрат, след като веднъж беше започнала.

— Но ако си сам мъж, положението е съвсем различно. Огледай се само и виж какъв богат избор имаш. Трябва да знаеш, че си късметлия. — Тя настъпи Джими по крака и му се усмихна виновно. Това беше нейният мечешки начин да го развесели, да се извини за предишната си нетактичност, но забележката се оказа вярна. Заведението беше пълно с жени и доколкото виждаше Грейс, единственият друг мъж освен Джими беше един фотограф, при това гей.

Светкавицата проблесна. Грейс сгърчи лице сконфузена, докато Брейди насочваше обектива към нея и я обстрелваше със серия кадри. След като не успя да изкопчи телефонния номер на бармана, огорченият Брейди се посвети на финалните снимки, преди да се прибере вкъщи и да се замонаши.

Грейс се молеше този човек да побърза. Едно беше да осъзнае, че е абсолютно дърво на дансинга, друго беше да я увековечат завинаги в тази роля на страниците на „Chic Traveller“.

— Така ли, и как стигна до този извод? — попита Джими, като я завъртя около себе си.

— Защото, докато аз гина в пустинята, ти живееш в перманентен оазис. Заобиколен си от стотици жени, в които можеш да се влюбиш — заяви тя, като зърна мимоходом една такава жена. Облегната изкусително на бара, тя не откъсваше поглед от Джими.

— Хайде, хора, това ми е последната снимка, да направим един едър план. — Брейди се хвърли към тях, навирайки обектива в лицата им.

— Стотици — повтори Грейс, а гласът й изтъня, когато Джими обви плътно ръка около кръста й. Уж възнамеряваше да го разведри, но на практика й се искаше да го пази и защитава. Тя инстинктивно прониза червенокосата хубавица с поглед, очертаващ ясно границите на нейната територия. Дали това не беше собственическо чувство? Щом този въпрос изникна в ума й, той побърза да се загнезди там. Изведнъж Грейс изпита изключително странно чувство. Сякаш се беше появил някой с гигантско дистанционно управление в ръка и беше настроил картината, беше намалил музиката и беше увеличил образите в едър план. Сега Грейс виждаше и усещаше само Джими. Натиска на гърдите му върху нейните, малкият триъгълник гола кожа там, където ризата му беше откопчана, лекия мирис на афтършейв.

— Една целувка и изчезвам. — Някъде далеч, далеч встрани, неясните думи на Брейди прозвучаха като филмов дублаж.

Джими я притегли още по-близо.

— Но за какво са ми стотици жени? — попита тихо той, лицето му толкова близо до нейното, че Грейс почувства дъха му върху бузата си. Той наклони брадичката й с пръст и сви рамене тъжно. — Когато искам само една?

И преди Грейс да разбере какво става, Джими я целуваше. И тя го целуваше. И двамата стояха насред дансинга, вкопчени един в друг като двойка ненаситни тийнейджъри. А в далечината Брейди викаше истерично като рефер.

— Добре, хора… получи се… можете да спрете сега… казах стига… край… по дяволите, краааййй.

 

 

В зоната за получаване на багажа се разнесе глухо бръмчене и лентата тръгна тромаво, транспортирайки първите извадени куфари. Джими съзря сака си и се вклини сред тълпата от пасажери, скупчени край транспортната лента, като го хвана за дръжката.

Метна черната кожена чанта, както каубой нарамва юница, а след това я стовари върху количката. В този момент малка кутийка кибрит изпадна от джоба му. Джими се наведе да я вдигне и видя, че беше кибрита от ресторанта. Мислите му отлетяха към съботната вечер. Когато целуна Грейс.

При спомена сърцето му прескочи един удар. Всъщност, то не беше толкова целувка, колкото един от онези моменти по филмите, когато камерата обикаля до безкрай и започва да звучи култовата мелодия. Докато накрая двамата се откъснаха от прегръдката, отвориха очи и саундтракът, който звучеше в главата му замлъкна, когато Грейс промълви: „Трябва да отида до тоалетната“. И изчезна.

Когато тя се върна, Джими вече се беше съвзел, платил сметката и си разменяше шеги с Брейди, сякаш всичко беше напълно нормално. Изпълнението му беше достойно за Оскар. Под непринудената усмивка и увереното държание, Джими не беше на себе си. От една страна, той все още усещаше в устата си вкуса на гланца за устни на Грейс, но от друга, тя току-що беше избягала от него, а на лицето й беше изписан нескрит ужас.

Грейс повече не спомена за случилото се, както и той, разбира се, и двамата се престориха, че нищо не се е случило, сбогуваха се е Брейди, качиха се на едно такси и си бъбриха през целия път до хотела. И като изключим една-две смутени паузи, сякаш наистина нищо не се беше случило. Почти, но не съвсем, защото, когато бедрото на Грейс се докосна за малко до неговото, Джими почувства протичането на искра, която не се дължеше на статичното електричество, а когато тя се загърна плътно в палтото си и погледна подразнено през прозореца, той изпита нещо средно между надежда и подозрение, че тръпката е пронизала и нея.

Което само показва колко погрешни изводи може да си извади човек, помисли си Джими и погледна крадешком Грейс от другата страна на количката. Защото, когато я беше поканил да пийнат нещо за лека нощ в бара на хотела, тя му пробута извинението, че много й се спи и побърза да се качи в стаята. Едва не побягна от мен, помисли си Джими и се запъти унило към сумрачния бар, седна на едно столче и убеден, че е пълен нещастник, си поръча уиски.

Голямо.

Облегната на количката, Грейс се стараеше да поддържа преструвката на сънено безразличие. Не й се получаваше. Под претекста на една прозявка, тя не устоя и погледна през пръсти Джими. Толкова беше странно, помисли си тя, като го гледаше как разглежда замислено една кутийка кибрит, преди да я пъхне в джоба си. Той изглеждаше все същият — бежова тениска с петно от „Блъди Мери“, дънки „Дизел“ с дупка на коляното, развързани зелени маратонки на „Пума“ — и все пак беше съвършено различен. Или може би аз го гледам с други очи, помисли си Грейс и през тялото й премина гореща, гузна вълна. Дали защото тя прекъсна вътрешния си монолог, разсеяна от очертанията на дупето му, което не беше забелязвала досега, и от което сега не можеше да откъсне очи. Неочаквано Грейс изпита желание да плъзне ръка в задния джоб на избелелите му дънки, да увие ръце около врата му, да вдиша неговото топло, мускусно ухание, да го целуне…

Дори сега на летището Грейс не можеше да повярва какво се бе случило на дансинга в Ню Йорк. Сигурно беше от алкохола. След толкова питиета, невротрансмитерите или бог знае какво се бяха побъркали и тя беше пожелала Джими само защото й липсваше Спенсър. Ясно и просто. Обаче усещането не беше просто. Беше смущаващо, объркващо и невероятно вълнуващо. В таксито на път за хотела всяко нервно окончание в тялото й беше застанало нащрек. Всеки жест, всяко дихание, всяка пауза бяха придобили огромно значение, а когато Джими й беше предложил да пийнат по нещо за лека нощ, вероятността беше закръжила в шеметен танц между двамата. Изпълнена с вълнение, Грейс го беше погледнала. Тънкият сребрист белег над ухото му, където косата отказваше да порасне, непринудената, сърдечна, позната усмивка, мургавия триъгълник кожа, където яката на ризата му се беше разтворила.

Джими беше толкова прекрасен. Изглеждаше толкова мил. И толкова неустоимо секси.

— Не, благодаря, изморена съм. Мисля да си лягам. — Грейс дръпна въображаемата си ръчна спирачка, с което закова на място желанията си. Животът беше достатъчно сложен, за да го обърква допълнително. — Лека нощ, Джими. Ще се видим утре сутрин. — Тя му махна лекичко и го остави в лобито, като се насочи към асансьорите. Всяка крачка й костваше неимоверно усилие.

 

 

— Е, май това беше, меденият месец приключи. — След като преминаха необезпокоени през зоната за митническа проверка и се озоваха в претъпкания салон за пристигащи, Джими се помъчи да разведри обстановката с един доста жалък опит за шега. Усмихна й се извинително.

— Да, май си прав. — Грейс се усмихна сковано.

Настъпи мъчителна пауза.

— Ъ… е… искаш ли да те откарам в града? Клайв предложи да ме вземе, тоест, не толкова предложи, колкото аз го принудих и… — Джими слушаше несвързаните си приказки, но не можеше да си заповяда да замълчи.

— Няма нужда — отряза го Грейс, клатейки глава. — Ще се кача на експресното влакче от летището до центъра.

— А… добре. — Джими се почувства странно обезсърчен. Уикендът с Грейс му хареса и сега не искаше да я пусне да си върви. Тя вече му липсваше. — Да, разбира се. — Той закима, като разтриваше яростно слепоочията си.

Гледайки го, Грейс се поколеба. Джими изглеждаше толкова сладък и смутен, и красив. Всемогъщи боже, ето, пак се започваше. Тя се овладя. Подобни мисли щяха да я вкарат в беля.

Ето такива мисли й се въртяха в главата, докато чакаше асансьора в „Сохо Гранд“ и наблюдаваше пробягващите етажи на път към стаята. Грейс се беше опитала да ги игнорира, да ги потуши с други мисли за това как щеше да влезе в банята, да си облече пижамата, да изяде вкусните шоколадови трюфели, които камериерката й оставяше на възглавницата, и да си пусне на видеото „Любовна история“. За какво повече можеше да мечтае една жена?

Но когато вратите на асансьора се отвориха, тя стъпи с единия крак в коридора и се спря. Не можеше да го направи. Не искаше да го направи. Нямаше да го направи. По дяволите Риан О’Нийл. И по дяволите седенето в стаята, каза си Грейс, импулсивно се върна в асансьора и натисна бутона за лобито.

Постъпката й беше пълна лудост. Грейс знаеше, че постъпва неразумно. Джими беше неин приятел, той й беше бивше гадже и беше кръгъл негодник по отношение на жените. И макар да знаеше всички причини, поради които не биваше дори да помисля за онова, което правеше, преди да се е усетила, Грейс вече се намираше в лобито. Тя се насочи към бара, потраквайки с високите токчета по мраморния под, а сърцето й блъскаше лудешки зад сутиена с повдигащ ефект, представяйки си какво би могло да се случи.

Тя се спря на вратата и веднага видя Джими. Седеше на бара с гръб към нея, но не беше сам. До него седеше хубава блондинка. Двамата бяха потънали в разговор с доближени глави и съдейки по езика на телата им, Джими несъмнено я сваляше. Не си губи времето, помисли си Грейс, обзета от силна ревност. Толкова беше глупава. Как можа да се подлъже така? След толкова години за малко да падне в същия капан. Отново.

Грейс постоя там около минута, докато вълнението, очакването, възбудата и надеждата я напускаха. След това се обърна, преди Джими да я е забелязал и се отправи тъжно към стаята.

 

 

— Сигурна ли си, че не искаш да те закарам? — Гласът на Джими прекъсна мислите й.

— Вече си купих билет — бързо излъга Грейс, преди да е направила някоя глупост. След онази нощ в ресторанта вече си нямам доверие, помисли си тя, гледайки Джими, който я наблюдаваше толкова напрегнато, че кожата й настръхна.

В този момент телефонът на Джими звънна и свали напрежението. Все още настроен на мелодията от „Рубарб и Къстард“, която все не успяваше да смени, телефонът дрънчеше весело, докато Джими опипваше трескаво джобовете си, търсеше го и ругаеше тихичко. Накрая го напипа.

— Ало? О, здрасти, Клайв.

Грейс го прие като знак и подкара количката с куфара си.

— Ще ти се обадя — махна на Джими тя.

— Чакай… — Джими размаха ръка.

Но Грейс нямаше търпение да си тръгне. Целуна го набързо по бузата.

— О, между другото, за малко да забравя — прошепна тя, напъха нещо в ръката му и закрачи към изхода.

— Чакай малко, Клайв… тоест Грейс — извика развълнувано Джими, докато Грейс си проправяше път сред навалицата. — Ще ти се обадя! — извика след нея той. — И благодаря — добави тихо, докосвайки слепоочието си.

Чувстваше се смазан. Възнамеряваше да изпие само едно уиски. Поне такава беше идеята, когато беше седнал на бара предишната нощ. После щеше да се качи в стаята и да се срине на дивана, Грейс вече щеше да е заспала. Джими тъкмо се канеше да допие последната глътка и да поиска сметката, когато някой седна до него. Поръча си водка тоник и каза:

— Случайно да знаеш колко е часът?

Той погледна жената и позна сервитьорката, която ги беше обслужвала по-рано същия ден. Дребничка, с къса светлоруса коса и лунички, които изглеждаха като нарисувани с молив, тя беше невероятно красива.

— Ами… да — кимна той, погледна часовника си и й го показа. Обикновено не би пропуснал възможността да заговори някоя хубава нюйоркчанка, но сега това желание се беше изпарило по мистериозен начин.

— Не се притеснявай, не те свалям — засмя се тя.

— Притеснен ли изглеждам? — усмихна се той, но дружески, без следа от флирт. Интересно.

— Не. — Тя поклати глава, присви очи и се вгледа в него, сякаш се опитваше да го разгадае като експонат в изложбена зала. — Изглеждаш влюбен — добави тя след малко.

— Моля? — сепна се Джими.

Блондинката се разсмя като видя изражението му.

— Я стига, тя как се казва?

За момент Джими се заигра с мисълта да се престори, че не разбира за какво му говорят, но имаше нещо странно предразполагащо в това да се довериш на непознат. Анонимността. Безпристрастността. Сигурността, че няма да видиш отново този човек. Той направи знак на бармана.

— Налей ми още едно. — И като се обърна към сервитьорката, той започна. — Името й е Грейс…

 

— Благодаря? За какво ми благодариш? Какво съм направил? — Клайв бъбреше объркано от другия край на линията. Джими се опомни.

— Не, не на теб, глупако — изсумтя той. — Говорех на Грейс. — Той я потърси с очи и зърна за последен път помпона на шапката й, преди да потъне в талазите от хора. — Преди малко… — прошепна той, опипвайки предмета в ръката си. Джими разтвори пръсти. В дланта му кротуваше евтината златна халка, която беше купил от някакъв кичозен златарски магазин. Фалшивата брачна халка на Грейс. Джими изпита горчиво разочарование, в което нямаше нищо фалшиво?