Александра Потър
Любовен пасианс (31)

Глава 30

Вратата на „Нърчил Армс“ се отвори и висок, привлекателен мъж в небрежно-елегантни дизайнерски дрехи, преметнал през рамо черна чанта с лаптоп, се устреми уверено към бара. Пъбът беше сравнително празен — следобедния съботен наплив на туристи се беше оттеглил към Ковънт Гардън и Шейхтсбъри Авеню, за да се насладят на някое представление, докато редовните вечерни посетители още не бяха започнали да прииждат — и увереният ритъм на стъпките му, потропването на чифт елегантни обувки по боядисаните дъски, се открои сред приглушеното жужене на разговорите.

Няколко човека вдигнаха погледи. Жената, която чакаше приятелката си, го огледа с нескрит интерес, а групичка трийсетина годишни мъжкари прекъснаха за момент обсъждането на последния мач на Арсенал, за да огледат конкуренцията. Установявайки, че не са дорасли, един от тях подхвърли нещо пренебрежително и те продължиха да пушат и да се подхилкват над бирите си.

Зад полирания махагонов бар, барманът сгъна внимателно притурката на „Дейли Мейл Уиденд“ и тръгна между редовете бутилки. Когато стигна до изрядно подредените стелажи за вино, ръката му инстинктивно посегна към една определена бутилка чилийско мерло и без да чака да му се каже, измъкна тапата с тирбушона, постави една излъскана чаша върху плота и я напълни догоре с червено вино. Без да каже дума Спенсър придърпа един висок стол. Остави лаптопа на бара, разположи се върху кожената седалка и посегна към чашата. Залюля нежно балона, подпирайки столчето леко с кутре с майсторско движение от китката и пое с устни, наслаждавайки се на вкуса на топлата тъмночервена течност, която изпълни устата му.

Това беше добре отработена техника.

Между седем и осем вечерта, в зависимост от служебните ангажименти, Спенсър изключваше компютъра, излизаше от кабинета си и влизаше в съседния, за да остави записките си върху бюрото на секретарката си, преди да се отправи към асансьора. Работеше на третия етаж, затова обикновено изчакваше няколко секунди до идването на асансьора — колкото да се огледа в металната платка с бутона, преди да поеме надолу към приемната, където кимваше на портиера на рецепцията, излизаше през въртящите се врати и пресичаше оживената улица, влизаше в бара за едно бързо питие, преди да се прибере вкъщи.

Но днес беше събота и вместо обичайната партия тенис, разходка до Хампстед за малко джогинг или приятен обяд в пъба край на реката, той прекара деня в офиса, опитвайки се да навакса с работата, преглеждайки делата си, проверявайки всички срокове и задачи. Тръгна си както обикновено, пресече оживената улица и влезе в бара за едно бързо питие. Какво толкова, че беше събота. Вечер като всички останали. Пък и тази вечер щеше да се прибере в един празен апартамент. Отново.

Спенсър отпи още една голяма глътка, разкопча сакото си и вдигна нагоре ръкавите на пуловера си. Повече нямаше смисъл да се преструва, Грейс му липсваше. Откакто се беше изнесла преди четири седмици, той се опитваше да се убеди, че това беше най-обикновена любовна кавга, несполучлив опит да го стресне, мелодраматичен начин да бъде чута. А той беше отказал да реагира.

Дори когато Грейс му върна пръстена, когато си събра нещата и се приюти при Риан.

Спенсър никога не се беше поддавал на ултиматуми и нямаше да пристъпи това свое правило сега. Вместо това, неговата първосигнална реакция беше гняв, възмущение и раздразнение от постъпката й. Добре, вярно, че беше прекалил с питиетата и се беше държал идиотски на рождения й ден, но той се беше опитал да се извини. Беше инцидентна грешка, която нямаше да се повтори и той съжаляваше, наистина съжаляваше. Колкото до сватбата, нима Грейс наистина очакваше той да зареже по средата едно толкова важно дело и да хукне за Лас Вегас?

Но докато възмущението се вихреше в ума му, една дълбока и съкровена част от Спенсър беше признала, че беше изплашен и разстроен. Че той си намираше извинения. Че той грешеше. Че ако не направеше нещо, щеше да загуби най-хубавото нещо, което му се беше случвало някога.

Спенсър отказа да я изслуша.

Вместо това вложи цялата си енергия в делото. Сутрин излизаше рано и бягаше километър и половина повече, а вечер прекарваше един час повече в бара. Казваше си, че не е имал избор, че проявата на емоции е изключена. Спенсър беше на трийсет и девет, партньор в адвокатска кантора, той беше мъж, който се хвалеше със стопроцентов успех и никога не беше губил дело. Той не разполагаше с лукса да си позволява объркване, съмнение в себе си или скръб. Той не можеше да седне при колегите в Кралския тенис клуб и да си излее душата. Не можеше да се изправи пред съдебните заседатели и да заридае пред пълната съдебна зала. В неговата професия основният закон се наричаше сдържаност.

А сдържаността си имаше цена. Понякога му се струваше, че цял живот се беше сдържал. Спенсър не бе плакал, когато го изпратиха в интернат едва седемгодишен, не беше трепнал, когато първата му жена го беше напуснала, сипейки укори и ядни сълзи, и беше запазил самообладание, когато баща му гаснеше пред очите му в болничното легло. Проявата на чувства беше признак на слабост. Знак, че се е провалил. А това беше нещо, което ужасяваше Спенсър повече от всичко друго. Нещо, което караше тъничкия му вътрешен глас да замлъкне. Нещо, което го караше да става всяка сутрин и да си ляга всяка вечер: страхът от провал.

Ето така, овладян и сдържан, той беше стоял бос в коридора, докато Грейс напусна апартамента, натовари найлоновите чували с вещите си в таксито пред вратата и се качи на задната седалка. Спенсър беше заключил всичките си емоции, сякаш ги беше увил във вестник, и докато я гледаше, се чувстваше вцепенен. Парализиран. Грейс наричаше това временна раздяла, но крайният резултат беше същият, тя го напускаше. И той нямаше представа дали тя щеше да се върне някога.

Спенсър пресуши чашата и я остави на бара, за да се напълни отново магически. Усещаше въздействието на виното. То вече започваше да заглажда ръбовете, да смекчава неравностите, да заглажда реалността.

— Как е? — подхвърли барманът.

За всичките години, откакто Спенсър посещаваше този пъб, това бяха първите думи на бармана Еди. Това не беше въпрос, той всъщност не искаше да знае. Сигурно би се потресъл, ако Спенсър му кажеше. Беше просто знак на почит към един от редовните клиенти.

И Спенсър отговори, както се полагаше.

— Добре, добре. — Той кимна и пое още една глътка. Какви ги говореше, по дяволите? Не беше добре. Изобщо не беше добре.

— Всъщност, не, взимам си думите назад. Не съм добре. Годеницата ми се изнесе и аз съм нещастен и самотен и… — Той допи втората чаша вино и я чукна шумно на плота. — … и имам нужда от още едно питие.

Дружелюбното изражение на Еди изчезна. Не очакваше точно такъв отговор. Той се впусна да изпълнява задълженията си, за да прикрие смущението си, взе ловко бутилката и напълни чашата. Стрелна Спенсър с очи. Той беше редовен клиент, един от адвокатите, които работеха в кантората отсреща. Всяка вечер, от понеделник до петък през изминалите осем години, той беше идвал в пъба и Еди го беше обслужвал. Но нито веднъж през всичките осем години не беше идвал през уикенда.

Той го погледна. Превит над бара, широкоплещестото му тяло започваше да се прегърбва, широките му рамене бяха скършени от кашмирения пуловер. Очите на Еди пробягаха по лицето на Спенсър. То беше изгубило свежия си тен и беше започнало да подпухва и да се зачервява от алкохола. Еди въздъхна. Имаше само една причина мъжете да работят през почивните дни и тя нямаше нищо общо с крайните срокове.

— Обичаш ли я?

Спенсър вдигна стреснато глава и погледна Еди право в очите.

— Да… — Той кимна. Разбира се, че обичаше Грейс. Нямаше две мнения по този въпрос. Той въздъхна. — Но…

— Какво но? Прекалено си горд, за да си я върнеш?

Спенсър изпита леко раздразнение. Не искаше някакъв барман да му дава тон в живота. Гордостта му отвори уста, за да изстреля, саркастична забележка и тогава нещо сякаш покълна и пое юздите в свои ръце. Беше неудобно да го признае, но това нещо приличаше на мъничко зрънце истина. Той затвори устата си и погледна встрани.

В другия край на пъба жената, която седеше в ъгъла, откъсна възхитен поглед от дрехите, които приятелката й вадеше гордо от луксозна хартиена торба, като вълшебник с навързани разноцветни кърпички, и го стрелна с очи. Странно. Привлекателният мъж на бара все още бе сам. Тя го погледа как отпиваше от виното си, как силната линия на челюстта му се смекчаваше докато преглъщаше, след това извърна очи.

Но Спенсър изобщо не забеляза, а продължи да се взира в чашата си, съжалявайки, че не пуши и няма повод да излезе навън за една цигара. Така и не се беше отърсил от идеята, че пушенето е привлекателно. Още като тийнейджър беше видял как Стиф Макуин пуши в някакъв филм и беше толкова впечатлен от увереното му, спокойно излъчване. Дори двайсет и няколко години по-късно аз все още се опитвам да се правя на него, помисли си сухо Спенсър и отпи глътка вино. Прехвърли разсеяно мисълта в ума си. Все още се опитвам да бъда някой, който не съм.

Прониза го недоволство. Един уж тривиален спомен изведнъж се превърна в коментар на целия му характер. Спенсър погледна Еди, който забърсваше бара.

— Не е толкова просто — опита се да обясни той. Искаше да се оправдае. Замисли се за няколкото пъти, когато се беше обаждал на Грейс, мъчителните мълчания и тежките паузи, в които искаше да каже нещо съществено, а вместо това бе говорил за такива, тривиални неща като контактните лещи.

Еди спря да лъска плота и го погледна.

— Така е.

Спенсър се взря в него. Дребен мъж на средна възраст с малко шкембе и с подгизнал парцал в ръката. Изведнъж барманът Еди се беше превърнал в някакъв оракул.

Той опита отново.

— Слушай, знам, че просто се опитваш да помогнеш, но повярвай ми, ти не знаеш дори половината от историята. Пред теб стои адвокат по бракоразводни дела, който е разведен веднъж, подложен е на огромно напрежение в работата, разправя се с двойки, които навремето са били толкова лудо влюбени, че не са подписали най-елементарен предбрачен договор, а сега се мразят в червата и са готови да се избият заради микровълновата фурна, и в същото време този приятел е подложен на натиск от своята годеница Грейс, която се сърди, че не са планирали сватба и заявява, че иска да се разделят за известно време — изстреля Спенсър. Извърши най-непростимия грях. Разкри твърде много лични подробности. Виното му беше развързало езика. Той прокара пръсти през косата си и се вторачи в чашата си. — Слушай, да кажем просто, че животът ми е объркан.

— Защото ти го объркваш. — Еди отказваше да бъде убеден от безполезни сълзливи истории. Той изгледа Спенсър с интерес.

— Мислиш си, че понеже сервирам питиета не знам нищо за живота…

Спенсър се помести сконфузено.

— … Но тъкмо защото работя в този бар от трийсет години, аз знам за живота повече, отколкото ти можеш да научиш от който и да е университет, курс или библиотека. Слушал съм за толкова много проблеми, виждал съм началото и края на толкова много връзки ето тук, в този бар, наблюдавал съм толкова много човешки истории, изживявал съм толкова много емоции, колкото ти не можеш да си представиш. Може и да не съм психолог, да нямам засукани титли пред името си, обаче разбирам от хора. И ти си ми ясен. — Облегна се на бара и фиксира Спенсър с проницателен поглед. — Гледам те от доста време.

— Така ли? — Мили боже. Оракулът изведнъж се превърна в Биг Брадър, помисли си Спенсър леко изплашен, затова потърси опора във виното.

Но Еди нямаше спиране.

— И знаеш ли какво виждам?

— Адвокат — пошегува се Спенсър, опитвайки се да се измъкне от оформящата се ситуация. Обаче нямаше път за бягство. Бяха го хванали натясно.

— Виждам един изплашен човек.

Спенсър се наежи, егото му сви инстинктивно юмруци за бой. Точно така. Нямаше да седи тук цяла вечер и да слуша психарски дрънканици.

— Да, добре, благодаря за психотерапията, но май ми е време да тръгвам. — Спенсър извади портфейла си и подаде кредитната си карта.

Без да отрони дума, Еди взе картата и я постави в терминала, чу се познатото жужене и машинката изплю касовата бележка. Еди я подаде на Спенсър.

— Тя липсва ли ти?

Спенсър не му обърна внимание. Нямаше да отговаря повече на нахалните му въпроси, Той извади писалката „Монблан“, понечи да се подпише и тогава нещо го накара да омекне. Той вдигна очи.

— Да, много ми липсва.

— Искаш ли да бъдеш с нея?

Този път Спенсър забеляза, че тонът му беше мек, а не обвинителен. Той замълча, искаше да помисли. Като адвокат, Спенсър обмисляше внимателно всеки свой отговор. Спонтанността може би бе привлекателна, но можеше да ти струва живота. Внимателното обмисляне и стратегическата предвидливост бяха уменията, които ти набиваха в главата в юридическия факултет; и те се бяха разпрострели във всички области на живота му. Но това беше нещо добро, нали? Не подкопаваше увереността на отговора. Напротив, правеше го по-категоричен.

Накрая той кимна.

— Без капка съмнение.

— Тогава какво те спира?

Дотук Спенсър се беше представил много добре, но се препъна на финалната права. Можеше да изтъкне стотици причини. Можеше да обвини Грейс, че е неразумна, можеше да цитира своя отказ да го изнудват с ултиматуми, можеше да каже, че непрекъснато спорят или да признае, че го беше страх. Можеше да обясни, че е претоварен в службата, да разкаже как се бяха скарали за ремонта на апартамента, да изтъкне как като разведен му е трудно да се ожени в църква или дори да пледира, че бракът и без това е само една формалност. Можеше да каже всяко едно от тези неща и всяко едно щеше да прозвучи убедително — те бяха толкова убедителни, че дори той им беше повярвал, — но в крайна сметка бяха несъстоятелни извинения. Той се поколеба, пое си дълбоко дъх и накрая, след толкова години, го каза на глас.

— Страхът. Страхът от провал.

Спенсър се подписа в празното поле, вдигна глава и погледна Еди в очите. Погледът му беше непоколебим като отговора му.

— Но ако не опиташ, така или иначе си се провалил.