Александра Потър
Любовен пасианс (23)

Глава 22

Последните две седмици не бяха от най-добрите за Риан. Всъщност, в спокойния ход на живота й, въпросните две седмици от юни 2000 година, които бяха започнали в спалнята й с един панталон 46 размер, който отказваше да мине по-нагоре от коленете й и бяха завършили четиринайсет дни по-късно със скъсан цип и купуването на ластичен клин за джогинг.

Джак се беше разболял от варицела. И то не някаква обикновена варицела, която можеше да се избута с малко лосион от лайка и анимационни филмчета. О, не, тази включваше няколко ужасяващи посещения на лекарския кабинет с опасения за менингит, преди да бъде произнесена благоприятната диагноза, последвани от десет дни грижи за болно, чешещо се до кръв и много сърдито дете.

Беше изтощително, защото когато започна да оздравява, Джак се запъна да яде само и единствено овчарски пай, при това не онзи от пакета, който можеше да се приготви за две минути в микровълновата фурна, а такъв, чието приготовление отнемаше на Риан половин ден, с накиснат от вечерта едър боб, изпържена кайма и намачкани картофи, докато накрая пръстите й се покриха с мазоли. Макар да беше само на три години, вкусовите рецептори на Джак бяха изтънчени като на гурме готвач и всеки опит да го заблудят с колекцията деликатеси от „Маркс и Спенсър“ се посрещаше с рев, на който дори Елтън Джон можеше да завиди.

Нещо по-лошо, капризите не спираха с храната, а се простираха и до развлеченията. И за първи път в краткия му, недотам сложен живот той се отказа от телевизията и настоя да му се четат приказки. По двайсет и четири часа на ден. — … И стъклената пантофка паснала на крака й точно по мярка. Тогава прекрасният принц целунал Пепеляшка по устните… — Свита на кравай в леглото на Джак, Риан затвори оръфаната детска книжка и погледна малката главица с лъскава черна коса, сгушена в свивката на ръката й — … и заедно, те заживели щастливо.

Джак се размърда доволно. Белезите от пъпките бяха избледнели до бледорозови петънца и вече му се спеше, но той се бореше с дрямката. Притиснал една обезглавена Барби до синята си тениска, той погледна невинно Риан с големите си лешникови очи.

— Татко ли е твоят принц?

Прониза я тъга. Джак рядко споменаваше баща си и не изглеждаше особено разстроен, че откакто татко му се премести в Щатите, единственият контакт с него се свеждаше до някое писмо от дъжд на вятър или поздравителна картичка за рождения му ден. Но срещайки погледа му сега, Риан се почувства едновременно виновна за загубата му и решена да го брани със зъби и нокти.

— Не — отговори весело тя и го прегърна още по-силно, опитвайки се да не мисли за Фил.

Но Джак не се отказваше. Той се смръщи и на пухкавото му детско личице се изписа комична сериозност.

— Ти нямаш ли си принц, мамо?

— Шшшт, заспивай — прошепна Риан и отметна нежно къдриците от челото му. Принцовете бяха дефицитни в Лондон, за разлика от любознателните тригодишни момченца, каза си тя, мислейки за флирта с Ноел.

След първата среща се видяха още два пъти, но Риан се съмняваше, че ще го види отново. За последно го беше чула преди няколко дни. Беше късно и тя вече си беше легнала, въртеше се и се мяташе в леглото, мъчейки се да заспи. И като не успя, включи лампата, взе едно списание, после угаси лампата, включи нощната лампа, изключи и нея и накрая, в пристъп на отчаяние, включи радиото. По радиовълните се разнесе познат глас.

— … Добър вечер, вие слушате доктор Купидон от „Любовен пасианс“ — С приятен гъдел на удоволствие, Риан увеличи звука и се сгуши във възглавниците.

От раждането на Джак тя беше фен на това предаване. Една сутрин, когато беше станала да го кърми в ранните часове, тя пусна радиото и попадна случайно на тази програма. Темата я събуди. Всъщност Риан беше толкова погълната от историята на Анди от Брайтън, който търсеше своята идеална госпожица, която да споделя страстта му за скокове с парашути в тандем, че будува дълго след като Джак бе заспал, неспособна да изключи радиото.

Осемнайсет месеца по-късно когато си тръгна Фил, отново това предаване й помогна да преживее безсънните нощи и дори сега тя го пускаше от време на време. Беше нещо като приспивна приказка за възрастни и колкото и смешно да звучеше, Риан чувстваше доктор Купидон като стар приятел. Тя не знаеше какво толкова имаше в него или в писмата, които четеше на глас или в слушателите, които се обаждаха по телефона, но обожаваше да слуша за всичките онези хора и техните житейски истории. Беше колкото интересно, толкова и забавно и й вдъхваше успокоението, че не беше сама. Че не беше единствената в света, която търсеше своята сродна душа. А едно нещо беше сигурно: Ноел определено не беше нейната сродна душа.

Риан знаеше това от първия момент, когато видя пиърсинга на веждата му и спортните обувки на „Найк“. И още от първата среща знаеше, че двамата нямаше да се влюбят и че той нямаше да бъде нищо сериозно, но той тъкмо заради това я привличаше. Ноел не й предлагаше сигурност, обвързване или бъдеще — но Риан не искаше това, — тя искаше забавления, много секс или разтуха, и мъничко време за себе си.

На Риан й беше омръзнало да бъде Риан изоставената любима, Риан самотната майка. Тя искаше за разнообразие да бъде само Риан. Искаше да захвърли емоционалния товар, да загърби тревогите си и да се позабавлява. Също като Ноел. Ноел живееше със съквартиранти в Челси, но със същия успех можеше да обитава друга планета. Такава без отговорности и посветена на една-едничка цел, преследването на удоволствия. Но ако Риан беше самотна трийсет и няколко годишна майка, която си лягаше в полунощ и ставаше в шест сутринта, Ноел беше двайсет и няколко годишен пройдоха, който си лягаше на зазоряване и ставане по обяд. Неговият живот беше коренно различен, в коренно различен свят и за известно време, пътищата им се бяха пресекли. Под или над юргана.

И така, тази нощ след като слуша радиопредаването четирийсет минути, Риан най-накрая беше заспала — само за да я събуди Ноел в четири часа сутринта, с призив на телефонния секретар „вдигни, лисичке“. Завита презглава, с разрошена като таралеж коса, с лице, върху което се бяха отбелязали шарките на матрака, Риан по никакъв начин не се чувстваше изкусителна лисана.

Полуспяща, да. Сънена. Ядосана.

Тя седна в леглото. Това му ставаше навик. Ноел беше правил същото вече няколко пъти и досега тя ставаше от леглото, намацваше се с малко грим, обличаше копринения халат и палеше всичките ароматни свещи като прелюдия. Но тази нощ, докато го слушаше да я прикотква от задната седалка на таксито на прибиране от някакъв клуб, питайки дали би могъл „да се отбие да се позабавляват“, Риан си преведе езика на този двайсет и шест годишен хлапак като „искаш ли да се чукнем?“ и реши, че не, честно казано, нямаше такова желание. Вече не. И не по този начин.

Защото тогава Риан прозря истината. Тя вече не се забавляваше, а я вземаха за даденост. А в това няма нищо забавно, каза си тя, пресегна се към телефонния секретар, натисна бутона и изтри съобщението. После се облегна на възглавниците, обзета от опияняващо удовлетворение. Съвсем будна Риан побарабани с пръсти по завивката, прозя се, повъртя се, поколеба се и тогава, като се убеди, че никой не я гледа — дори тя самата — отвори тайно шкафчето до леглото.

Преди няколко седмици може и да я помолиха да напусне „Бельо за възрастни“, но никой не можеше да й попречи да посети уебсайта им. И като извади Зайо, все още неразопакован, тя го разгледа с почуда. Отсъствието на Ноел не означаваше, че тя нямаше право да се позабавлява, нали? Риан се изкиска и угаси лампата.

* * *

Позвъни се по домофона.

— Някой на име Грейс! — гръмко се провикна от коридора детегледачката Хестър. — Каза, че е отвън в таксито.

Джак измрънка тихичко. Загубил битката със съня, устата му беше леко отворена и клепачите му се спускаха натежали. Риан го погледна и се възхити на гъстите черни мигли. Тя се откопчи полека от сънената прегръдка на сина си, остави „Пепеляшка“ на нощната масичка и изключи лампата с въртящи се динозаври. В стаята се възцари мрак, разсейван единствено от лунната светлина, която се процеждаше изпод щорите. Риан се спря, загледана в Джак, който моментално заспа под юргана. Сърцето й се сви.

— Ти си моят принц — прошепна тя и го целуна нежно по бузата.

— … И тя казва, че ако не побързаш, ще закъснеете за купона… — провикна се Хестър, а мутиращият тийнейджърски глас отекна в апартамента и наруши нежното обаяние на момента. Като едно от общо седем деца, тя беше свикнала да надвиква другите, ако искаше да я чуят.

Риан погледна стенния часовник, видя часа, стресна се, излетя от стаята на Джак, притича боса покрай шестнайсетгодишното момиче с расти, което стоеше до домофона и надуваше дъвката си в отровно зелени балони.

— Кажи й, че идвам след две секунди — нареди тя, втурна се в собствената си стая, където изхлузи верния клин и тениската и се вмъкна в тясна черна рокля. Телефонът й иззвъня. Без да му обръща внимание, Риан взе течната черна очна линия и изтегли една равна, гладка черта в основата на миглите си, мацна малко червено червило на устните си и отстъпи крачка назад, за да се огледа в огледалото на тоалетката. Лицето беше добре. Тя приглади с ръка лъскавата си къса прическа. И косата изглеждаше добре.

Оставаше само тялото. Риан присви колене, за да улови отражението на бюста, талията и корема си в тройното огледало. Направи физиономия. Без значение от какъв ъгъл се гледаше, пак изглеждаше огромна. Сигурно все още не беше късно да се откаже от излизането тази вечер. Да се престори, че не се чувства добре. Да каже, че детегледачката е трябвало да си тръгне в девет часа. В този момент на мобилния й телефон се получи някакво съобщение. Риан го отвори. Беше от Грейс.

„Изглеждаш страхотно. Идвай по-бързо в таксито.“

По лицето на Риан плъзна усмивка. Имаше две възможности: можеше да отпрати Хестър, да разочарова Грейс и да си остане вкъщи, потънала в самосъжаление или да излезе и да се опита да се позабавлява. И в двата случая бедрата й щяха да останат със същата обиколка. За момент тя размисли, след това взе чантата си, мина с потракване на токчетата си по коридора и подаде глава в хола.

— Ще се прибера преди полунощ — отсече решително тя. Хестър не реагира, но Риан си позволи още по-широка усмивка. Двете с Пепеляшка имаха много повече общи неща, отколкото й се струваше, каза си тя, отвори вратата и излезе на стълбите. Какво пък, нейният принц може и да беше едва тригодишен и наскоро преболедувал варицела, а стъклените й пантофки — златни сандали, изровени от някаква разпродажба и вместо на дворцов бал да отиваше на домашно парти в Айслингтън, но какво от това?

Усетила необичаен прилив на вълнение, Риан закрачи весело по стълбището. Крайно време беше да започне да гледа на нещата различно, реши тя. И да мисли за себе си. От една страна, можеше да се възприема като стока на рафта. От друга страна, каза си Риан, потропвайки по паважа и махайки лудо на Грейс, тя беше дива и свободна. И нейната каляска под формата на малко такси я очакваше.