Александра Потър
Любовен пасианс (15)

Глава 14

— Е, аз ще изчезвам. — Ноел навлече сивия суитшърт с грамаден тъмносин надпис GAP и грабна ключовете и телефона си от шкафа до леглото.

Риан се спря на вратата, с по една чаша прясно запарен чай „Ърл Грей“ във всяка ръка. На връщане от кухнята очакваше да намери Ноел все още гол под завивките и се изненада, когато го видя станал и напълно облечен.

— Вече? — попита тя и веднага съжали, че го каза.

— Минава единайсет — отвърна равнодушно той.

— Мислех си, че може да излезем на разходка в парка — предложи бодро тя. Джак все още беше при съседката, не беше нужно да бърза да го прибира. Което означаваше, че разполагаше с цял свободен ден, ако пожелаеше. — Или да отидем да обядваме край реката?

— Да обядваме? — повтори Ноел, сбърчил учудено чело. — Не, не мога — добави клатейки глава, като в същото време включи телефона си и сръчно взе да набира текстово съобщение.

Пренебрегната, Риан се повъртя неловко в коридора, съжалявайки задето не беше облякла нещо по-съществено от оскъдната нощница. Като го гледаше как бързо натиска бутоните, отворил съсредоточено уста, в стомаха й се загнезди растяща несигурност. На кого пишеше есемес? На някоя слаба жена с тънки бедра без стрии?

Ноел изпрати съобщението напъха телефона в задния джоб на широкия камуфлажен панталон и улови погледа на Риан.

— Виж к’во Рий, някои от нас се грижат за фигурата си.

 

 

Ноел се разбърза да си върви. Мина набързо през банята, за да „пусне една вода“, целуна я по челото, разроши косата й и когато Риан се опита да го прегърне, той се изхили непохватно и се отдръпна, посочвайки суитшърта си, сякаш за да й напомни да не „забравя разликата“^[1]. Ноел не признаваше проявите на нежност, не виждаше смисъл от тях — освен ако не бяха любовна игра, защото тогава имаха смисъл и цел. Излезе, съпроводен от звука на ново входящо съобщение, и закрачи по улицата наперено, дъвчейки неизменната дъвка.

За момент Риан остана до вратата, без да знае какво да направи, преди накрая да се отдаде на своето обичайно занимание, когато се чувстваше изгубена. Всеки път едно и също — докато някои хора посягаха към бутилката, Риан посягаше към прахосмукачката.

Риан обожаваше домакинската работа. Беше пристрастена към нея, така както някои жени бяха пристрастени към обувки, млечен шоколад или „Зара“. На нея й дайте кърпа и почистващ препарат и тя беше на седмото небе. В съчетание с кулинарно предаване по телевизията, за предпочитане Найджела с нейното изобилие от сметана и маслени пудинги, и Риан попадаше в друга галактика.

Домакинската работа беше нейната утеха. Чистенето с прахосмукачка, бърсането на прах, миенето на пода, лъскането, търкането — това бяха все дейности, които всяваха страх в сърцата на жени като Грейс, но Риан ги прегръщаше с религиозен плам. Тя обожаваше да почиства готварската печка, да изстъргва с домакинска тел почернелите места около газовите котлони. Изпитваше прилив на задоволство, когато обливаше ръба на тоалетната чиния с белина и премахваше котления камък в канала. Превръщаше се в пантера, докато обикаляше апартамента с прахосмукачката, сменяше накрайниците като истински професионалист и осмукваше труднодостъпните ъгли с тръбата, изпълнена с удовлетворено сияние, наблюдавайки как трохите по дивана от зърнената закуска някак изчезваха магически за секунди.

Чистата къща е условие за чист ум, гласеше мотото на Риан и тя се придържаше към него. Налагаше се. Когато поддържаше всичко край себе си чисто, спретнато и подредено, това по някакъв начин облекчаваше вината й за безпорядъка, който бе сътворила в живота си. Отвътре може да тънеше в хаос, но отвън Риан беше блестящ, образцов пример.

След като привърши с прахосмукачката, Риан пристъпи към миенето. На влизане в кухнята я удари миризмата на пържен бекон, която още не се беше разнесла. Стомахът й изкъркори мъчително, тя не му обърна внимание, а напълни мивката, добави щедро количество препарат и взе розовите гумени ръкавици, които висяха по мивката.

Сграбчи тигана и натисна педала на кофата за боклук с носа на розовите си сатенени чехли. Капакът се отвори послушно и тя избута боба в найлоновата торба. Изстинал и втвърден, печеният об с доматен сос се пльосна на дъното, образувайки солидна буца. Уф, че гадост, помисли си тя и сбърчи нос срещу остатъците, полепнали по дървената лъжица. Продължи да обира дъното. Уф, че отвратително. Събирай, обирай, остъргвай. Колко отвратително.

Но колко вкусно.

Преди да се усети какво става, езикът й облизваше лъжицата със същото възторжено мляскане, което навремето беше запазено а сладоледа Магнум с бял шоколад. Зъбите й отхапаха полепналите бобени зърна, устните й обвиха дръжката на лъжицата, притиснаха я плътно. Това сигурно беше най-доброто фелацио, което беше правила някога, помисли си Риан, а от устните й се отрони тихо стенание на желание, докато смучеше страстно. Риан беше гладна. Адски гладна. Всъщност тя не беше просто гладна.

Умираше от глад.

О, боже. Веднъж разпален, апетитът й изригна във всемогъщо желание. Тя се помъчи да се пребори с него. Не, не, не. Стройната жена вътре в нея пищеше. Да, да, да, крещеше яката дебелана, която я буташе към пропастта. Вече нямаше удържане и като захвърли лъжицата като омръзнал любовник, Риан се устреми към тигана, който си почиваше на плота до мивката и проблясваше на слънцето. Тя го сграбчи за дръжката, притисна го до гърдите си и прокара пръст по мазните му стени. Беше грешно, Риан знаеше това, но беше толкова прекрасно. Тя облиза пръстите си, остърга влезлите трошици под ноктите си, облиза с език незалепващата повърхност, отдаде му цялата си преданост.

Докато не улови с периферното зрение хляба.

Ръката й се стрелна към него на автопилот. Нямаше време за усуканата телена скоба, с която го беше затворила. Риан скъса найлона и измъкна една филия, разчупи я на две с мазни пръсти и я пусна в тигана, като започна да обира ревностно солената мазнина, загорелите парченца бекон, остатъците от гъби. Натъпка напоения пълнозърнест хляб в устата си. После още една филийка, и още една, докато тиганът не заблестя като излизан. Но тя не беше удовлетворена.

Риан отвори вратата на хладилника с освирепял поглед и разтуптяно сърце. Белите стерилни рафтове бяха празни, ако не се брои храната на Джак. Тя нарочно не държеше там нищо, което можеше да я изкушава, но сега всичко беше изкушение: бебешкият оризов пудинг, наполовина изядена консерва с макаронени буквички, шест кофички бебешки йогурт, някакви органични кюфтета от пуешко…

Кюфтета от пуешко. Тя сграби едно от опаковката и го налапа цялото, а докато дъвчеше, умът й се стрелна към йогурта. Обикновено на Риан й бяха необходими десетина минути, докато реши кой вкус предпочита, да сравни калорийното съдържание, да претегли плюсовете и минусите на черешите срещу сините, сливи и ябълките, да обели полека капачето и да оближе внимателно капчиците по него, преди да загребе зажадняло с лъжицата и да се наслади на първата хапка.

Но не днес. Днес тя раздра опаковката и изпи млякото направо от опаковката. Ами какво стана с оризовия пудинг? Не трябваше да забравя и него. И като отвори консервата, тя загреба с пръсти сладкия крем.

Дззззззззъъъъъннн.

Стресната от звука на звънеца, Риан изпусна консервата. Кутията падна, съдържанието се разсипа на плочките, опръска излъсканите червени шкафове и покри с бисерни капки дори лакираните в лилаво нокти на краката й. За момент Риан застина на място, наблюдавайки как бялата лава се лееше към пролуката под пералнята. И тогава чу нещо. Звучеше като запъхтяно дишане на куче, тежко, хриптящо, високо и шумно. Една капка оризов пудинг се търкулна по брадичката й и падна на пода. И тогава Риан осъзна истината с гузен ужас. Пъхтенето не идваше от куче. А от нея.

Дззззззззъъъъъннн.

Изтръгната от транса, Риан се залута из кухнята, тъпчейки празни кутии и опаковки в кофата. Сигурно беше Ноел, сигурно беше забравил нещо. Обзета от вина и ненавист към себе си, тя избърса лепкавата каша, преди да хукне през коридора. На минаване покрай спалнята тя бързо я огледа, но не видя нищо забравено. Натисна копчето на домофона, с което се отключваше входната врата на сградата и побърза да се огледа в огледалото. Около устата й лъщяха няколко мазни петна, които тя обърса и си пое дълбоко дъх, докато сваляше резето.

— Свърши се. — Застанала в коридора със скръстени ръце, скрила очи зад слънчевите очила, там стоеше позната фигура.

— Грейс?

— Да, аз съм.

Шокирана, Риан отстъпи назад.

— О, Грейси, миличка… Не те очаквах. — После надзърна в коридора и го огледа, за всеки случай. — Помислих си, че е… искам да кажа… какво се е случило? Добре ли си? — Докато говореше, умът й внезапно осмисли думите на Грейс. — С какво се е свършило?

— С мен и Спенсър. С връзката ни — отвърна равнодушно Грейс и вдигна слънчевите очила на главата си, откривайки подозрително зачервените си очи.

Риан изглеждаше така сякаш беше видяла убийство. С отворена уста, тя премигна на парцали.

— Ти и Спенсър сте скъсали? — прошепна тя, останала без глас от шок и недоумение. — Но вие сте сгодени.

— Добре, че ми каза — изсумтя Грейс с немощна усмивка. Спокойствието й разтърси Риан. Не трябваше ли да плаче и да ридае и да излива разбитото си сърце? Не правиш ли така, когато скъсаш с мъжа, с когото би трябвало да изживееш дните си? Или така е само когато той те зарязваше? Риан си задаваше тези въпроси, а погребаните спомени за Фил изплуваха на повърхността на ума й като останки от корабокрушение. Осемнайсет месеца по-късно. А все още болеше.

Но сега не говорим за мен, напомни си Риан, а за Грейс. Тя протегна ръка и я придърпа състрадателно.

— Влизай и ми разкажи какво стана.