Ерик-Еманюел Шмит
Послеслов

Тази книга е забранено писание.

Преди година ми предоставиха възможността да режисирам един филм за киното. Наложи се да работя здравата, за да се подготвя, да се науча да владея езика на образа, на кадъра, на звука, на работната книга, и това ми пречеше да пиша. След това, преди първото завъртане на ръчката, ми връчиха договор, който ми забраняваше ските и всеки силов спорт, а когато го подписах, ме уведомиха, че ще е по-добре и да не пиша, макар че във всеки случай нямало да имам време за това.

Ето това вече беше прекалено.

И тъй, по време на снимките и монтажа се възползвах от малкото си свободни часове, като стоях настрана от екипа си и пишех на ръба на масата — сутрин на закуска, вечер в хотелските стаи — тези разкази, които отдавна ми се въртят в главата. Отново изпитвах насладата от нелегалното писане, онази, която познавам от юношеството си, и цапането на хартията възвръщаше вкуса си на забранено удоволствие.

Обикновено разказите стават на филми. Тук стана обратното. Филмът не само ми позволи да напиша тези разкази, но и когато беше готов, реших, колкото отново да направя напук, да адаптирам сценария в разказ.

Филмът се казва „Одет Тулмонд“, разказът също. И все пак, човек, който се интересува и от кино, и от литература и познава и двете форми, ще отбележи най-вече разликите, тъй като много се старах да разкажа една и съща история на двата различни езика, като използвах неравностойни средства, тук думите, а на екрана — подвижните образи.