Ерик-Еманюел Шмит
Най-хубавата книга на света

Щом видяха Олга да идва, те потръпнаха от надежда.

Да, Олга не изглеждаше особено благоразположена. Суха, дълга, с изпъкнали под тъмната кожа кости на челюстта и на лактите, тя отначало не погледна жените в къщата. Седна върху продънения сламеник, който й бяха дали, подреди нещата си в дъното на дървения сандък, изслуша надзирателката, която й изкрещя правилника като по морза, обърна глава чак когато й посочиха нужника, а след това, щом онази си тръгна, се изтегна по гръб, изпука пръсти и потъна в съзерцание на почернелите дъски на тавана.

— Видяхте ли косата й? — прошепна Татяна.

Затворничките не схванаха какво намеква.

Новата имаше гъста, къдрава, жилава и твърда грива, която удвояваше големината на главата й. Толкова здраве и живина обикновено са характерни за африканките… А пък Олга, макар и с мургав тен, нямаше нито една негроидна черта и сигурно бе родом от някой град в СССР, щом днес беше в Сибир, в този женски лагер, където режимът пращаше инакомислещите.

— И какво косата й?

— Според мене е кавказка.

— Права си. Понякога кавказките имат на главите си слама.

— Да, ужасна коса.

— О, не! Прекрасна е. Моята е права и тънка, а бих искала такава.

— По-скоро ще умра. Прилича на четина.

— По-скоро на пичи косми!

Последната забележка на Лили бе последвана от къси, бързо сподавени пристъпи на смях.

Татяна смръщи вежди и накара групичката да млъкне, като поясни:

— Тя може да ни донесе решението.

В желанието си да се харесат на Татяна, към която се отнасяха като към шефка, макар тя да бе само затворничка като тях, те се опитаха да се съсредоточат върху онова, което им убягваше — какво решение може да донесе косата на тази непозната в живота им на политически отцепнички, изпратени на насилствено превъзпитание? Тази вечер дебел сняг бе покрил лагера. Навън всичко бе тъмно над фенера, който бурята се силеше да изгаси. Температурата, паднала под нулата, не им помагаше да разсъждават.

— Искаш да кажеш…

— Да. Искам да кажа, че в такава грива могат да се скрият доста неща.

Те млъкнаха респектирани. Една от тях най-сетне се досети:

— Може да е донесла и…

— Да!

Лили, кротка руса жена, която, напук на тежката работа, климата и гадната храна, си оставаше закръгленка като добре поддържано момиче, си позволи да се усъмни.

— Дали се е сетила…

— Защо не?

— Ами аз, преди да дойда тук, никога не бих помислила за това.

— Именно, говоря за нея, не за теб.

Тъй като знаеше, че Татяна винаги ще бъде отгоре, Лили се отказа да покаже обидата си и отново се захвана с подгъва на шаячната си пола.

Чуваше се леденият вой на бурята.

Татяна остави другарките си, мина по пътечката, приближи се до леглото на новата и известно време изчака в долния му край знак, че е била забелязана.

В кюмбето агонизираше мършав пламък.

След няколко минути мълчание без реакция, Татяна се реши да го прекъсне:

— Как се казваш?

Нисък глас отговори „Олга“, а не се видя устните да мърдат.

— За какво си тук?

Нищо не трепна по лицето на Олга. Като по восъчна маска.

— Предполагам, че като всички нас — била си любимата годеница на Сталин и си му омръзнала, така ли е?

Тя смяташе, че е казала нещо смешно, това бяха почти ритуалните думи, с които тук приемаха противничките на сталинската система, но те се плъзнаха по непознатата като камъче по вода.

— Казвам се Татяна. Да ти представя ли другите?

— Имаме време, нали така?

— Със сигурност имаме време… ще прекараме в тази дупка месеци и години, а може би тук и ще си умрем…

— Е, значи имаме време.

В заключение Олга затвори клепачи и се обърна към стената, като предостави за разговор само кокалестите си рамене.

Като разбра, че няма да измъкне нищо повече, Татяна се върна при другите.

— Тази е от твърдите. Това е по-скоро успокоително. Има шанс да…

Потвърдиха с глава — дори Лили — и решиха да чакат.

 

 

През следващата седмица новата се задоволяваше с по едно изречение дневно, пък и него трябваше да го теглят с ченгел от устата й. Това поведение подсилваше надеждата на по-отдавнашните затворнички.

— Сигурна съм, че е помислила за това — рече Лили, все по-убедена с всеки изминал час. — Със сигурност е от онзи тип, който би помислил.

Денят носеше съвсем малко виделина, защото оставаше мъждив поради мъглата, а когато тя се разсееше, непробиваем слой от потискащи облаци тежеше над лагера като цяла армия от стражи.

Тъй като никой не успяваше да спечели доверието на Олга, те разчитаха, че един душ ще покаже дали новата крие… но беше толкова студено, че вече никой не понечваше да се съблече, невъзможното сушене и малката вероятност да се стоплят ограничаваха хигиената до най-основното, и то извършвано бързешком. Всъщност една дъждовна утрин те откриха колко гъста е гривата на Олга — капките се плъзгаха по нея, без да проникват вътре, беше един вид непромокаема шапка.

— Толкова по-зле — отсъди Татяна — ще трябва да поемем риска.

— Да я питаме?

— Не. Да й покажем.

— Представи си, че е шпионка? И че някой я е изпратил, за да ни постави капан?

— Не е такъв тип — рече Татяна.

— Не, изобщо не е такъв тип — потвърди и Лили, като издърпа един конец от ръкоделието си.

— Точно такъв е! Да играе твърда, мълчалива дивачка, която не се сдушва с никого, не е ли това най-доброто средство да ни накара да й повярваме?

Това разсъждение бе изказала Ирина, изненадвайки другите, изненадвайки и себе си, и се бе стъписала от смислеността на онова, което бе произнесла. Учудена, тя продължи:

— Мисля си, че ако ми дадат задача да шпионирам цяла барака с жени, не бих могла да направя нищо по-добро. Минавам за мълчаливка и самотница, и така с течение на времето привличам хората да споделят. По-умело е, отколкото да се показва сърдечна, нали? Може пък да са ни внедрили най-голямата порта на Съветския съюз.

Изведнъж Лили се почувства толкова убедена, че заби карфицата в месестата част на пръста си. Бликна капка кръв и тя я изгледа с ужас.

— Искам да ме преместят в друга барака, бързо!

Татяна се намеси:

— Добро разсъждение, Ирина, но е само разсъждение. На мен пък интуицията ми говори обратното. Можем да й се доверим, тя е като нас. Даже и по-твърда.

— Да изчакаме. Защото ако ни хванат…

— Права си. Да изчакаме. И най-вече, да се опитаме да я притиснем. Хайде да не й говорим вече. Ако е шпионка, внедрена тук, за да ни следи, ще се изплаши и ще се опита да се сближи с нас. Така при първата стъпка ще ни разкрие тактиката си.

— Добре намислено — одобри Ирина. — Да не й обръщаме внимание и да видим реакцията й.

— Това е ужасно… — въздъхна Лили, като ближеше пръста си, за да ускори зарастването.

 

 

В продължение на десет дни нито една от затворничките в барака №13 не заговори Олга. Отначало изглеждаше сякаш не забелязва, а след това, когато осъзна нещата, очите и станаха още по-твърди, сякаш от минерал, но и не опита нищичко, за да разчупи леда на мълчанието. Тя приемаше изолацията.

След обяда жените се скупчиха около Татяна.

— Имаме доказателство, нали? Тя не поддаде.

— Да, направо страшно…

— О, за теб, Лили, всичко е страшно…

— Признайте, че е кошмарно: да бъдеш отхвърлена от една група, да си даваш сметка за това — и да не си мръднеш пръста, за да попречиш да те отхвърлят! Почти нечовешко е… Чудя се дали тази Олга има сърце.

— Кой ти каза, че тя не страда?

Лили спря да шие, с игла, дълбоко забита в плата — не бе помислила за това. Клепките й веднага натежаха от сълзи.

— Ние ли я направихме нещастна?

— Мисля, че тя си дойде нещастна тук, а сега е още по-нещастна.

— Горката! Заради нас…

— Мисля най-вече, че можем да разчитаме на нея.

— Да, права си — провикна се Лили като бършеше сълзи с ръкава си. — Бързо да й се доверим. Много ми е мъчно като помисля, че тя е просто затворничка като нас, а ние увеличаваме мъката и правим живота й невъзможен.

След няколко минути обсъждане жените решиха, че ще поемат риска да разбулят плана си и че Татяна ще поеме инициативата.

След това лагерът потъна в дрямка, навън всичко бе заледено, няколко бързи катерички прошумоляха по снега между бараките.

С лявата си ръка Олга ронеше кора стар хляб, а в другата държеше празната си паничка.

Татяна се приближи.

— Знаеш ли, че имаш право на пакет цигари на всеки два дни?

— Представи си, забелязах и дори ги пуша.

Отговорът се бе изплъзнал от устата на Олга бърз, задъхан, сякаш внезапният завършек на цяла седмица мълчание ускоряваше говора й.

Татяна отбеляза, че въпреки агресивността си Олга бе говорила повече от обикновено. Сигурно й липсваха човешките контакти… тя реши, че може да продължи.

— Тъй като забелязваш всичко, сигурно си видяла, че никоя от нас не пуши. Или пък пушим по малко, само за пред надзирателките.

— Ами… да. Не. Какво искаш да кажеш?

— Не си ли се питала за какво използваме цигарите?

— Аха, ясно, разменяте ги. Това е паричната единица тук. Искаш да ми продадеш ли? Нямам с какво да платя…

— Лъжеш се.

— Ако човек не плаща с пари, с какво може да плати тогава?

Олга огледа Татяна с подозрителна гримаса, сякаш онова, което щеше да открие, предварително я отвращаваше. Тъй че Татяна изчака за миг, преди да й отговори:

— Не продаваме цигарите си, а не ги и разменяме. Използваме ги за нещо друго, а не за пушене.

Татяна усети, че е боцнала любопитството на Олга, и прекрати разговора, защото знаеше, че ще е по-силна, ако другата сама дойде при нея, за да научи продължението.

Същата вечер Олга отиде при Татяна и дълго я гледа, сякаш да я помоли да разчупи мълчанието. Напразно. Татяна й върна рестото от първия ден.

Накрая Олга не издържа:

— Добре де, какво правите с цигарите?

Татяна се обърна към нея и се зарови в погледа й.

— Оставила ли си след себе си хора, които обичаш?

Вместо отговор, болезнен гърч пробяга по лицето на Олга.

— Ние също — продължи Татяна — мъжете ни ни липсват, но защо да се тревожим за тях повече, отколкото за нас самите, те са в друг лагер. Не, онова, което ни мъчи, са децата…

Гласът на Татяна се скърши, образът на двете й дъщери нахлу в съзнанието й. Олга съчувствено постави ръка на рамото й, кокалеста ръка, силна, почти мъжка.

— Разбирам, Татяна. И аз има дъщеря зад себе си. За щастие, тя е на двайсет и една.

— Моите са на осем и на десет…

Необходимостта да намери сили да сдържи сълзите си й попречи да продължи. Всъщност, какво ли трябваше да добави?

Внезапният жест на Олга хвърли Татяна на рамото й и Татяна, водачката на мрежа, Татяна — вечната бунтарка, твърдата Татяна, която сега бе намерила по-твърда от себе си, си поплака няколко мига на гърдите на непознатата.

Щом се успокои от този пристъп на чувства, Татяна отново продължи мисълта си.

— Ето за какво ни служат цигарите — вадим тютюна и събираме листчетата. А след това лепим листчетата едно за друго и получаваме истински лист хартия. Ела, ще ти покажа.

Татяна вдигна една дъска от пода и извади от едно скривалище, пълно с картофи, пачка цигарена хартия, чиито фини мембрани при съединенията бяха удебелени като хилядолетни папируси, открити в Сибир.

Тя ги постави внимателно върху коленете на Олга.

— Ето. Някой ден някоя от нас така и така ще излезе оттук… Тя ще успее да отнесе посланията ни.

— Добре.

— А ти вече отгатна — има един проблем.

— Да. Виждам — листите са празни.

— Празни. Отпред. Отзад. Защото нямаме ни писалка, ни мастило. Опитах се да пиша с кръвта си — взех карфица от Лили — но бързо се изличава… Пък и трудно ми зараства. Нещо с кръвните телца. Недохранване. Не ми се ходи в лечебницата, само ще събудя подозрения.

— Защо ми казваш това? Какво ме засяга?

— Предполагам, че и ти искаш да пишеш на дъщеря си.

Олга остави цяла една минута да набъбва, преди да отговори с мрачен глас:

— Да.

— Ами тогава, ние ти даваме хартия, ти ни даваш молив.

— Защо очакваш да имам молив? Това е първото, което ни вземат, когато ни арестуват. И всички сме били претърсвани по няколко пъти, преди да пристигнем тук.

— Косата ти…

Татяна показа бухналата грива, която бе като ореол на строгата маска на Олга. Тя продължи.

— Когато те видях, си казах, че…

Олга я спря с ръка и за първи път се усмихна.

— Права си.

Под възхитените очи на Татяна, тя плъзна ръка зад ухото, порови в къдриците си, а след това с блеснал поглед извади тънък молив, който подаде на другарката си по затворничество.

— Договорихме се!

 

 

За нас е трудно да измерим радостта, която стопли сърцата на жените през следващите дни. С този мъничък оловен писец сякаш им върнаха сърцата, връзката с миналия свят, възможността да прегърнат децата си. Затворничеството вече не бе така тежко. Чувството за вина също. Защото някои от тях се упрекваха, че са поставили политическите действия пред семейния живот, сега, когато бяха натикани в някакъв гулаг и предали децата си на едно общество, което бяха мразили и срещу което се бяха борили, те не можеха да не съжалят за своята борбеност и да не се усъмнят, че са изневерили на дълга си и са се показали лоши майки. Не беше ли по-добре, като толкова други съветски хора, да си мълчат и да се затворят в семейните ценности? Да спасят кожата си и кожата на близките си, вместо да се борят за кожите на всички?

Всяка от задържаните имаше по няколко листа, но моливчето беше само едно. След няколко съвещания, те се уговориха, че всяка ще има право на три листа, преди всичко да се подвърже в тетрадка, която да бъде изнесена оттам, щом се появеше удобен случай.

Правило второ: всяка жена беше длъжна да изпише своите страници без поправки, за да не хаби молива.

Същата вечер това решение предизвика въодушевление, но следващите дни бяха мъчителни. Изправена пред ограничението да събере мисълта си на три листа, всяка от жените страдаше — как да каже всичко на три листа… Как да измисли три листа по същество, три листа завет, които да отбележат най-важното в живота й, в които да остави на децата душата си и ценностите си и с които да им даде знак какъв е бил смисълът на земния й път?

Изпълнението се превърна в мъчение. Всяка вечер от постелките се надигаше плач. Някои вече сън не ги хващаше, а други стенеха в съня си.

Щом почивките по време на работа им позволяха, те се опитваха да разменят по някоя мисъл.

— Аз ще разкажа на дъщеря ми защо съм тук, а не при нея. За да ме разбере тя и може би да ми прости.

— Три листа гузна съвест, за да си оправиш съвестта, наистина ли мислиш, че това е добра идея?

— Аз пък ще разкажа на дъщеря си как срещнах баща й, за да знае тя, че е плод на любовна история.

— Така ли? Тя ще се запита най-вече защо не си продължила любовната история с нея.

— Аз искам да разкажа на трите си дъщери за ражданията им, най-хубавите мигове в живота ми.

— Не е ли твърде кратко? Не мислиш ли, че ще ти се сърдят, задето ограничаваш спомените си с тяхното идване? По-добре да им говориш за след това.

— Искам да им разкажа какво ми се ще да направя за тях.

— Ммм…

Докато си говореха, откриха нещо странно: всички бяха родили дъщери. Съвпадението ги развесели, а след това толкова ги изненада, че се запитаха дали пък нарочно не бяха затворили майките на дъщери заедно в барака №13.

Този миг разсейване не премахна мъчението: какво да пишат?

Всяка вечер Олга размахваше моливчето и питаше гръмовно:

— Коя иска да започне?

И всяка вечер се възцаряваше разсеяно мълчание. Времето осезаемо течеше, както сталактите сълзят от тавана на пещерата. Жените чакаха с наведени глави някоя от тях да извика „аз“ и временно да ги избави от притеснението, но след няколко покашляния и бързи погледи, най-смелите отговаряха, че още мислят.

— Нещо ми се върти… Може би утре…

— Да, и аз така, напредвам, но още не съм сигурна…

Дните вървяха, завихрени в снежна буря или в обков от непокътнат скреж. Затворничките бяха чакали молив две години, а от три месеца никоя не го бе поискала и не го бе приела.

И каква беше изненадата, когато една неделя, след като Олга вдигна молива и произнесе ритуалните думи, Лили бързо отговори:

— Аз го искам, благодаря.

Всички се обърнаха стъписани към русата и пълничка Лили, най-вятърничавата от тях, най-сантименталната, най-малко надарената с воля, накратко, нека го кажем — най-нормалната. Ако трябваше някой да прогнозира коя от затворничките щеше да открие описването на листата, със сигурност Лили щеше да бъде посочена сред най-последните. Първо Татяна, може би Олга или пък Ирина. Но сладникавата и обикновена Лили?

Татяна не се въздържа и изпелтечи:

— Ти… ти сигурна ли си… Лили?

— Мисля, че да.

Нали няма да… задраскваш, да бъркаш… с една дума, да хабиш молива?

— Не, добре го обмислих — ще успея без поправки.

Олга недоверчиво подаде молива на Лили. Докато й го даваше, размени поглед с Татяна, а тя потвърди, че допускат грешка.

През следващите дни жените от барака №13 наблюдаваха Лили всеки път, когато тя отиваше настрани, за да пише, седнала на земята, като редуваше вдишване — очи към тавана — и издишване; раменете й се превиваха, за да скрият от другите знаците, които тя записваше върху хартията.

В сряда тя със задоволство рече:

— Свърших. Кой иска молива?

Унило мълчание последва думите й.

— Кой иска молива?

Нито една жена не посмя да погледне някоя друга. Лили спокойно заключи:

— Добре, оставям го пак в косата на Олга до утре.

Олга само изгрухтя, когато Лили скри молива някъде в гривата й.

Всяка друга на мястото на Лили, някоя не така добра и по-запозната със сложното човешко сърце, би забелязала, че сега жените от бараката я изучаваха с ревност, дори с мъничко омраза. Как така Лили, която бе почти идиот, бе успяла в нещо, в което другите се бяха провалили?

Мина една седмица и всяка вечер предлагаше на всяка жена възможността да преживее отново своя провал.

В края на краищата следващата сряда в полунощ, докато дишането издаваше, че повечето жени спят, Татяна, изтощена да се върти насам-натам в леглото си, тихо пропълзя до леглото на Лили.

А тя се усмихваше с очи, вперени в тъмния таван.

— Лили, моля те, може ли да ми кажеш какво написа?

— Разбира се, Татяна, искаш ли да го прочетеш?

— Да.

Как да го направи? Вечерният час беше минал.

Татяна се сгуши до прозореца. Зад паяжината се ширеше чистият сняг, който луната багреше в синьо, Татяна заизвива врат и успя да прочете трите листа.

Лили приближи и попита с тона на малко момиченце, виновно за някоя глупост:

— Е, какво мислиш?

— Лили, ти си гениална!

И Татяна я грабна в обятията си и я разцелува по кръглите бузи.

На другата сутрин Татяна помоли Лили за две неща: позволение да последва примера й да каже на останалите жени.

Лили притвори клепки, порозовя, сякаш й подаряваха цветя, и изгука няколко оплетени и гъргорещи гърлени думи, които означаваха да.

 

 

Москва, 2005 година.

Изминаха 50 години от описаните събития.

Пишещият тези редове, посещава Русия. Съветският режим е паднал, вече няма лагери, но това не означава, че несправедливостта е изчезнала.

В салоните на френското посолство срещам артисти, които играят пиесите ми от години.

Сред тях една шейсетгодишна жена ме хваща над лакътя с нещо като приятелска фамилиарност, смесица от нахалство и уважение. От усмивката й струи доброта. Не е възможно човек да устои на тези виолетови очи… Следвам я до прозореца на двореца, през който може да се види осветената Москва.

— Искате ли да ви покажа най-хубавата книга на света?

— Аз все още се надявах да я напиша, а пък вие ми казвате, че е прекалено късно. Сигурна ли сте? Най-хубавата книга на света ли?

— Да. Макар други да могат и да пишат хубави книги, тази е най-хубавата.

Сядаме на онези прекалено големи и прекалено изтъркани канапета, които кичат стените на всички посолства по света.

Тя ми разказва историята на майка си, Лили, която прекарала много години в лагер, а след това историята на жените, които споделили тези мигове с нея, накрая и историята на книгата така, както ви я разказах аз.

— Тетрадката е у мен. Майка ми първа напуснала барака №13 и успяла да я изнесе, зашита във фустата си. Мама почина, останалите също. Но дъщерите на другите затворнички понякога идват да я почетат, пием чай, спомняме си за майките си, а след това препрочитаме. Те ми повериха мисията да я съхранявам. Когато си отида от този свят, не знам какво ще стане с нея. Дали някой музей ще я приеме? Съмнявам се. А това е най-хубавата книга на света. Книгата на нашите майки.

Тя пъха лицето си под моето, сякаш иска да ме целуне, и ми намига.

— Искате ли да я видите?

Уговорихме си среща.

На другия ден поемам по гигантското стълбище, което води към апартамента, в който тя живее със сестра си и с две братовчедки.

В средата на масата, между чая и бисквитите, книгата ме чака, една тетрадка с крехки листи, които десетилетията са направили още по-ронливи.

Домакините ме настаняват в едно кресло с изнурени облегалки и започвам да чета най-хубавата книга на света, написана от жените, борили се за свободата, бунтарките, които Сталин смятал за опасни, участничките в съпротивата от барака №13, които бяха написали по три листа на дъщерите си от страх, че повече никога няма да ги видят.

На всяка страница имаше по една готварска рецепта.