Ерик-Еманюел Шмит
Одет Тулмонд

Спокойно, Одет, спокойно.

Тя бе толкова жива, тъй нетърпелива, тъй възторжена, че усещаше как полита, изоставя брюкселските улици, промъква се през коридора на фасадите и минава покрай покривите, за да настигне гълъбите в небето. Който и да видеше как леката й фигура катери хълма на Изкуствата, усещаше, че тази жена, с перо в къдравата коса, притежава нещо от птиците…

Тя щеше да го види! Наистина… да се приближи до него… Може би да го докосне, ако той й протегнеше ръка…

Спокойно, Одет, спокойно.

Беше на повече от четирийсет годни, а сърцето й се увличаше бързо като сърце на девойка. При всеки червен светофар, който я принуждаваше да изчака реда си на тротоара, по бедрата й пробягваха тръпки, а прасците й сякаш щяха да се втурнат напред, и тя имаше желание да прескочи колите.

Когато стигна пред книжарницата, там се виеше опашка като на голям празник и й съобщиха, че трябва да изчака четирийсет и пет минути, преди да стигне до него.

Тя хвана новата книга, от която книжарите бяха натрупали цяла пирамида, красива като коледна елха, и я заобсъжда със съседките си. Всички те бяха читателки на Балтазар Балзан, но никоя не бе тъй предана, точна и пристрастена като Одет.

— То е, защото съм изчела всичко от него, всичко, и всичко ми хареса — оправдаваше тя познанията си.

Почувства се много горда като откри, че най-добре познава автора и неговите произведения. Беше със скромен произход, денем работеше като продавачка, а нощем пришиваше пера, знаеше, че е с посредствен интелект, идваше с автобус от Шарлероа, изоставен миньорски град, и не й бе неприятно да открие, че стои по-високо от тези брюкселски буржоазки, по-високо като негова почитателка.

В средата на магазина, възкачен на един подиум, с ореол от светлината на прожекторите, които го осветяваха като в телевизионните предавания, на които гостуваше често, Балтазар Балзан раздаваше автографи с усърдно добро настроение. След дванайсет романа и също толкова успехи, той вече не знаеше дали обича да раздава автографи, или не: от една страна, му бе досадно заради монотонността и повторението, от друга, му харесваше да се среща с читателите си. Все пак в последно време умората бе по-силна от желанието за разговори и продължаваше по-скоро по навик, отколкото от желание, защото се намираше в онази трудна точка от кариерата си, когато вече нямаше нужда да подпомага продажбите на книгите си, но се боеше те да не спаднат. Както и качеството… Може би междувременно с последната си творба бе стигнал дотам да напише „излишната книга“, онази, в която няма нищо особено, онази, която не е толкова необходима, колкото другите.

Засега устояваше на заразата на това подозрение, тъй като го изпитваше при всяка нова книга.

Над анонимните лица бе забелязал една красива жена, мулатка, облечена в златисточервеникава коприна, която, встрани от другите, сновеше напред-назад. Макар и вглъбена в телефонния си разговор, тя от време на време хвърляше искрящ поглед към писателя.

— Коя е тя? — попита той отговорника по продажбите.

— Вашето пресаташе за Белгия. Искате ли да ви я представя?

— Да, моля.

Доволен, че прекъсва веригата на подписите за няколко секунди, той задържа ръката, която Флоранс му бе протегнала.

— Аз ще се грижа за вас няколко дни — прошепна тя развълнувана.

— На това се надявам — одобри той с подчертана топлота.

Пръстите на младата жена отговориха положително на натиска на дланта му, искра на съгласие премина през зениците й и Балтазар разбра, че е спечелил — нямаше да прекара нощта сам в хотела.

Развеселен и вече прегладнял за сексуални подвизи, той се обърна към следващата читателка с усмивка на човекоядец и попита с вибриращ глас:

— И тъй, мадам, какво мога да направя за вас?

Одет бе тъй изненадана от мъжествената енергия, с която той се обърна към нея, че за миг изгуби ума и дума.

— Мм… ммм… мм…

Не можеше и дума да обели.

Балтазар Балзан я гледаше, без да я вижда, с професионална учтивост.

— Носите ли книга?

Одет не помръдна, макар да държеше до гърдите си бройка от „Безмълвието на полето“.

— Искате ли да сложа автограф на последната?

С цената на колосално усилие тя успя да направи знак за потвърждение.

Той протегна ръка, за да вземе книгата, Одет отстъпи назад, настъпи дамата зад нея, разбра, че е сбъркала, и изведнъж рязко размаха книгата, като за малко не го удари по главата.

— На кое име?

— …

— За вас ли е?

Одет потвърди с глава.

— Как ви е името?

— …

— Малкото име?

Одет сложи всичко на карта, отвори уста и преглъщайки изрече:

— … дет!

— Моля?

— … дет!

— Дълг^[1]?

Все по-нещастна, със стегнато гърло и на ръба на припадъка, тя за последен път се опита да изрече:

— … дет!

 

 

Няколко часа по-късно, седнала на една пейка, докато светлината изсивяваше, за да остави мрака да се издигне от земята към небето, Одет не се решаваше да се върне в Шарлероа. Тя унило четеше и препрочиташе началната страница, на която любимият й автор бе написал: „На Дет“.

Ето, бе провалила единствената си среща с писателя на мечтите си и децата й щяха да я вземат на подбив… И щяха да са прави. Дали имаше друга жена на нейната възраст, която да не може да си каже името и фамилията?

Щом се качи на автобуса, тя забрави за инцидента и залевитира по обратния път, защото още от първото изречение новата книга на Балтазар Балзан я обля със светлина и я отнесе в своя свят, като изтри мъките, срама, разговорите със съседите, шумовете на машините, тъжния индустриален пейзаж на Шарлероа. Благодарение на него, тя се рееше над земята.

Прибра се вкъщи, запристъпя на пръсти, за да не събуди някого, и най-вече да избегне въпроси за поражението й, пъхна се в леглото, седна, облегната на възглавниците и срещу един фототапет, който представяше двама влюбени като сенки на фона на залеза на слънцето над морето. Тя успя да се откъсне от страниците и да изгаси нощната си лампа едва след като привърши книгата.

 

 

Балтазар Балзан пък прекара една доста по-плътска нощ. Хубавата Флоранс му се бе отдала без притеснение и пред тази черна Венера със съвършено тяло той се бе принудил да се покаже добър любовник, а толкова жар се постига с много усилия, което го накара да усети, че по отношение на секса у него имаше умора, започваше да му става трудно и той се питаше дали пък въпреки волята си не влизаше в някой от завоите на възрастта.

 

 

В полунощ Флоранс поиска да включат телевизора, за да види прочутото литературно предаване, в което трябваше да хвалят книгата му. Балтазар се съгласи само защото това бе повод да се възползва от малко възстановяващ отдих.

Лицето на литературния критик, от когото всички се бояха, Олаф Пимс, се появи на екрана и по силата на незнайно какъв инстинкт Балтазар усети, че ще го нападне.

Иззад червените си очила, очила на матадор, който се кани да си поиграе с бика, преди да го убие, мъжът възприе отегчен или направо отвратен израз.

— Помолиха ме да отразя последната книга на Балтазар Балзан. Добре. Ако поне беше сигурно, че ще е последната, това би било добра новина! Защото съм направо смазан. От литературна гледна точка това е катастрофа. Всичко е разочароващо — историята, героите, стилът… да бъдеш толкова слаб, толкова упорито слаб, монотонно слаб, това дори се превръща в един вид представление, почти гениално. Ако човек можеше да умре от скука, щях да съм умрял снощи.

В хотелската си стая, с кърпа около кръста, Балтазар Балзан присъстваше на живо на своето унищожение. В леглото до него разтревожената Флоранс мърдаше като червей на кука, който се мъчи да стигне повърхността.

Олаф Пимс кротко продължи клането.

— Много ми е неудобно да говоря така, защото в компания сме се засичали с Балтазар Балзан, любезен, учтив мъж, чистоплътен, с малко смешната външност на учител по физическо, но приятен за контактуване, накратко, мъж, с когото една жена би могла да се разведе приятно.

С тънка усмивка Олаф Пимс се обърна към камерата и заговори сякаш внезапно се е оказал очи в очи с Балтазар Балзан.

— Когато човек има такъв усет за клишетата, господин Балзан, не бива да нарича онова нещо роман, а речник, да, речник на идиомите, речник на кухите мисли. А междувременно, ето какво заслужава вашата книга — в кошчето, и то бързо.

Олаф Пимс разкъса томчето, което държеше в ръка, и презрително го запрати някъде зад себе си. Балтазар прие този жест като ъперкът.

На снимачната площадка водещият, стреснат от толкова злост, попита:

— А как тогава си обяснявате успеха й?

— Нищите духом също имат нужда от герой. Портиерките и разните му там касиерки и фризьорки, които събират панаирджийски дрънкулки или снимки с нощни светлини, със сигурност са открили идеалния за тях писател.

Флоранс изгаси телевизора и се обърна към Балтазар. Ако беше по-опитен пресаташе, тя щеше да му сервира възраженията за подобни случаи: този е някакъв киселяк, който не харесва модните книги, чете ги и си мисли, че пързаляш читателите, тъй че в естественото намира демагогия, в техническата виртуозност подозира комерсиализъм и взема желанието ти да заинтригуваш хората за маркетинг, освен това сам си пише присъдата, като се отнася към публиката като към недостойни и по-низши твари, а социалното му презрение е направо стъписващо. Но тъй като беше млада, Флоранс беше подвластна на влияния, и понеже беше с посредствен интелект, тя объркваше злобата с критическия усет, тъй че за нея това бе заупокойна.

Вероятно защото усети презрителния и съжалителен поглед на младата жена върху себе си, от тази вечер Балтазар навлезе във фаза на депресия. Винаги бе получавал неприятни коментари, но никога съжалителни погледи. Почувства се стар, свършен и смешен.

 

 

От тази нощ нататък Одет препрочете три пъти „Безмълвието на полето“ и го смяташе за един от най-добрите романи на Балтазар Балзан. В крайна сметка тя призна за провалената си среща с писателя на своя син Руди, фризьора. Той не й се присмя и усети, че майка му страда.

— Какво очакваше? Какво искаше да му кажеш?

— Че книгите му са не просто добри, а ме карат да се чувствам добре. Те са най-добрите антидепресанти на земята. Би трябвало да ги поема Здравната каса.

— Ами щом не си успяла да му го кажеш, седни и му пиши.

— Не ти ли се струва странно аз да пиша на писател?

— Защо пък странно?

— Жена, която пише зле, пише на човек, който пише добре.

— Има и плешиви фризьори!

Убедена от разсъждението на Руди, тя остави за малко ръкоделието с перата, седна в дневната и написа писмо:

Скъпи господин Балзан,

Никога не пиша, защото знам правописа, но ми липсва поетичност. А ми трябва много поетичност, за да изразя значението, което имате за мен. Всъщност ви дължа живота си. Без вас досега да съм се самоубила двайсет пъти. Виждате колко лошо пиша — веднъж щеше да е достатъчно!

Обичала съм само един мъж — съпруга си Антоан. Той е все така красив, все така строен, все така млад. Невероятно е човек чак толкова да не се променя. Трябва да кажа, че почина преди десет години, а това допринася. Не пожелах да го заменя с друг. Това е моят начин да го обичам завинаги.

Тъй че сама отгледах двете си деца Сю Елън и Руди.

Мисля, че Руди е добре, той е фризьор, печели си хляба, весел е и е мил, е, има навика честичко да сменя приятелите си, но той е на деветнайсет, забавлява се.

Сю Елън е друга работа. Тя е мрачна. Роди се с настръхнала коса. Дори нощем насън мрънка. Излиза с един ненормалник, нещо като маймуна, който по цял ден поправя моторетки, но никога не носи вкъщи и стотинка. Живее у нас вече две години. На всичкото отгоре си има проблем — смърдят му краката.

Честно казано, преди да ви познавам, животът ми често ми се струваше скапан, скапан като неделен следобед в Шарлероа, когато небето е надвиснало, скапан като развалена пералня, точно когато най-много ви трябва, скапан като някое празно легло. Нощем често имах желание да глътна приспивателни и да приключа. А после един ден ви прочетох. Сякаш някой дръпна пердетата и пусна светлината да влезе. С книгите си показвате, че във всеки живот, дори и най-мизерния, има на какво да се радва човек, на какво да се смее, какво да обича. Показвате, че дребните хорица като мен всъщност са много достойни, защото и най-малкото за тях струва повече, отколкото за другите. Благодарение на книгите ви се научих да се самоуважавам и мъничко да се обичам. Да стана онази Одет, която хората днес познават: Жена, която всяка сутрин отваря капаците на прозорците с удоволствие и всяка вечер ги затваря с удоволствие.

Трябваше да ми инжектират книгите ви венозно след смъртта на моя Антоан, така щях да спечеля време.

Когато един ден, възможно най-късно, отидете в Рая, Господ ще се приближи до вас и ще ви каже: има сума ти хора, които искат да ви благодарят за доброто, което сте сторил на земята, господин Балзан. И сред тези милиони хора ще бъде и Одет Тулмонд. Одет Тулмонд, която, простете, нямаше търпение да чака този миг.

Одет

Тъкмо бе привършила, когато Руди изхвърча от стаята си, където флиртуваше с новия си приятел, те едва бяха успели да се покрият с по едни гащи и риза, толкова бързаха да съобщят на Одет, че според Интернет Балтазар скоро пак щял да дава автографи в Намюр, недалеч оттам.

— Тъй че ще можеш да му занесеш писмото си!

 

 

Балтазар Балзан не пристигна сам в книжарницата в Намюр, тъй като издателят му бе дошъл от Париж, за да поддържа духа му, резултатът, от което бе, че съвсем го депресира.

— Щом издателят ми прекарва няколко дни с мен, значи нещата вървят на много зле — си казваше той.

И наистина, критиците ловуват в глутница като вълците и атаката на Олаф Пимс освободи хайката. Тези, които бяха сдържали ноктите си или безразличието си към Балзан, сега се отприщиха, онези, които никога не бяха чели нищо негово, все пак изразяваха завист към успеха, а други, които нищо не мислеха, също говореха, заради участието в спора.

Балтазар Балзан изглеждаше неспособен да отговори и не приемаше играта. Мразеше нападението и му липсваше агресивност, защото бе станал писател само за да възпява живота, красотата и сложността му. Той можеше да се възмущава, но за големите каузи, а не за своята собствена. Единствената му реакция бе да страда и да чака нещата да се уталожат, противно на издателя му, който искаше да се възползва от медийния взрив.

В Намюр го чакаха читатели, не толкова многобройни като в Брюксел, защото за няколко дни бе станало „липса на вкус“ да харесваш Балтазар Балзан. А той се показа още по-любезен с онези, които бяха приели авантюрата да дойдат при него.

Тъй като не четеше вестници и не гледаше културните предавания, Одет не знаеше за тези вълнения и не можеше да си представи, че любимият й писател преживява толкова мрачни времена. Спретната и облечена не толкова шик, колкото първия път, подкрепяна и от чашата бяло вино, което Руди я бе насилил да изпие в отсрещното кафене, тя се появи тръпнеща пред Балтазар Балзан.

— Добър ден, познахте ли ме?

— Ами… да… Видяхме се… я да видим… миналата година… помогнете ми, де…

Одет никак не бе засегната и се радваше, че той е забравил смехотворното й поведение от предишния вторник, тъй че го освободи от налучкването.

— Не, пошегувах се. Никога не сме се виждали.

— Така помислих и аз, иначе щях да се сетя. С кого имам честта?

— Тулмонд. Одет Тулмонд^[2].

— Моля?

— Тулмонд е фамилията ми.

Като чу такава смешна фамилия, Балтазар помисли, че тя му се надсмива.

— Шегувате ли се?

— Моля?

Балтазар усети, че е направил гаф и се поправи.

— Да, наистина, оригинално име.

— Не и в моето семейство!

Одет му подаде нова бройка, на която да сложи автограф.

— Може ли да напишете само „За Одет“? Разсеяният Балтазар искаше да се увери, че е чул добре.

— Одет ли?

— Да, родителите ми не са си поплювали.

— Хайде, хайде, Одет е очарователно…

— Отвратително е.

— Не.

— Да!

— Като от роман на Пруст.

— Пру…

— Пруст. „в търсене на изгубеното време“… Одет дьо Креси, жената, в която Суан е влюбен…

— Познавам само пудели, които се казват Одет. Пудели. И аз. Всъщност, когато се отнася до мен, хората веднага забравят това име. Може би, за да го запомнят, трябва да си сложа каишка и да се накъдря?

Той я погледна, за да е сигурен, че е чул добре, и избухна в смях.

Одет се наведе и плъзна към него един плик.

— Вземете, това е за вас. Когато ви говоря, казвам само щуротии, затова ви писах.

Одет побягна сред шумолене на пера.

 

 

Когато се облегна в колата, която го връщаше в Париж заедно с издателя му, Балтазар за миг се изкуши да прочете посланието, но като видя кичозната хартия, по която се преплитаха гирлянди от рози и клонки люляк, придържани от трътлести ангели, не го отвори. Да, наистина, Олаф Пимс имаше право — беше писател на касиерките и фризьорките и имаше такива почитатели, каквито заслужаваше. Все пак пъхна писмото във вътрешния джоб на палтото си от камилска вълна.

В Париж го очакваше слизане в ада. Не само че неговата изплъзваща се съпруга, вглъбена в адвокатската си работа, не показа никакво съчувствие към онова, което му се случваше, но разбра и че десетгодишният му син е принуден да се бие в училище с невръстните пръдльовци, които се подиграваха на баща му. Получаваше малко приятелско внимание и никога от литературните среди. Сигурно вината беше негова, защото не се движеше в тях. Затворен в огромния си апартамент на остров Сен-Луи, пред телефона, който не звънеше — и за това бе виновен той, защото не даваше номера си, — разгледа обективно живота си и се усъмни, че го е провалил.

Разбира се Изабел, съпругата му, бе красива, но студена, рязка, амбициозна и богата по наследство, много по-навикнала от него да се движи в свят на хищници — нали си бяха позволили взаимно извънбрачни връзки, признак, че двойката им е скрепена повече от социалния цимент, отколкото от любовна връзка? Да, притежаваше такъв дом в сърцето на Париж, че предизвикваше завист, но дали наистина го обичаше? Нищо по стените, по прозорците, по етажерките и канапетата не бе избрано от него, с това се бе занимавал декоратор, в хола се мъдреше един роял, на който никой не свиреше, като смехотворен знак за стандарт, кабинетът му бе замислен така, че да го снимат по списанията, а самият Балтазар предпочиташе да пише в кафенето. Разбра, че живее в декор. Още по-зле — декор, който не беше негов.

За какво си беше дал парите? Да покаже, че е пробил и се е наместил в една класа, от която не произлизаше… Нищо от онова, което притежаваше, не го обогатяваше наистина, макар всичко да показваше, че е богат.

Макар и смътно да си бе давал сметка за всичко, досега още никога не му беше ставало зле от това разцепление, защото спасението на Балтазар бе вярата в собственото му творчество. А пък днес го нападаха… Самият той започна да се съмнява… Дали бе написал поне един свестен роман? Дали ревността бе единствената причина за тези атаки? Ами ако онези, които го съдеха, бяха прави?

Крехък, чувствителен, свикнал да намира своето равновесие в творчеството, той не умееше да го постига в реалния живот. Непоносимо за него беше, че вътрешният спор, който винаги бе водил със себе си — дали имам талант на висотата на онзи, който бих искал да имам? — стана публичен. До такава степен, че една вечер, когато една добра душа му намекна, че жена му честичко се вижда с Олаф Пимс, се опита да се самоубие.

Когато прислужничката филипинка го откри бездиханен, още не беше станало късно. От „Спешна помощ“ успяха да го върнат в съзнание и след няколко дни наблюдение, го настаниха в психиатрична клиника.

Там той се затвори в благотворно мълчание. Вероятно след няколко седмици щеше да отговори на достойните и внимателни психиатри, които се опитваха да го предразположат, ако неочакваното пристигане на жена му не бе променило хода на лечението.

Като чу металическото изщракване на автомобилната ключалка, почти нямаше нужда да се увери през прозореца, че става въпрос именно за Изабел, която паркираше танка си в парка. Той светкавично събра нещата си, грабна палтото, разби вратата, която водеше към външното стълбище, докато се спускаше по стъпалата, провери дали дубликатът от ключовете е у него, скочи в колата на Изабел и отпраши, докато тя се качваше в асансьора.

Той шофира няколко километра напосоки като замаян. Къде да иде? Нямаше значение. Всеки път, когато си представяше как се приютява при някого, се отказваше само при мисълта, че трябваше да обяснява.

Паркира в една отбивка по магистралата, заразклаща прекалено сладкото си кафе, което миришеше на картон от чашката, и тогава забеляза издутината във вътрешния джоб на палтото си от камилска вълна.

Той объркан отвори писмото и въздъхна, щом видя, че лошият вкус по отношение на плика не е бил достатъчен, ами почитателката му бе добавила червено плюшено сърчице, украсено с перца. Започна да чете с крайчеца на окото си, а когато свърши, плачеше.

Изтегнат върху пуснатата седалка в колата, той го прочете двайсет пъти, тъй че го научи наизуст. При всеки прочит го трогваше невинната и топла душа на Одет, а последните думи попиваше като балсам.

Когато един ден, възможно най-късно, отидете в Рая, Господ ще се приближи до вас и ще ви каже: Има сума ти хора, които искат да ви благодарят за доброто, което сте сторил на земята, господин Балзан. И сред тези милиони хора ще бъде и Одет Тулмонд. Одет Тулмонд, която, простете, бе твърде нетърпелива, за да чака този миг.

Когато усети, че е изчерпал успокояващия им ефект, той запали мотора и реши да иде при авторката на тези страници.

 

 

Тази вечер Одет Тулмонд приготвяше бити на пара белтъци, любимия десерт на кръвожадната Сю Елън, дъщеря й, в следпубертетна възраст и със скоби на зъбите, която се развяваше от интервю за работа на интервю за работа, без да получи нито едно предложение. Разбиваше белтъците и си тананикаше, когато на входната врата се звънна. Недоволна, че я прекъсват по време на деликатна операция, Одет бързешком избърса ръце, не си направи труда да прикрие простия найлонов комбинезон, който носеше, защото бе убедена, че е някоя съседка от етажа, и отвори.

Тя зяпна пред Балтазар Балзан, изпит, изтощен, зле избръснат, с пътна чанта в ръка, който трескаво я оглеждаше и размахваше някакъв плик.

— Вие ли написахте това писмо?

Притеснена, Одет помисли, че ще я нахока.

— Да… но…

— Уф, намерих ви.

Одет се втрещи, а той си отдъхна с облекчение.

— Ще ви задам само един въпрос и ми се иска да отговорите.

— Да?

— Обичате ли ме?

— Да.

Тя не се бе поколебала.

За него това бе безценен миг, миг, който вкусваше напълно. Не се замисли за онова, което в тази ситуация можеше да притесни Одет.

А тя потриваше ръце и не смееше да заговори за онова, което занимаваше ума й, но все пак не успя да се стърпи:

— Битите ми белтъци…

— Моля?

— Проблемът ми е, че тъкмо разбивах белтъци на сняг, а пък знаете, белтъците на сняг, ако престоят…

Притеснена, тя направи жест, който показваше как се слягат белтъците на сняг.

Прекалено развълнуван, Балтазар Балзан не бе проследил нещата.

— Всъщност, имам и втори въпрос.

— Да.

— Може ли да го задам?

— Да.

— Наистина ли?

— Да.

Наведе очи към земята и без да успее да овладее погледа си, като виновно дете, попита:

— Може ли да остана при вас няколко дни?

— Моля?

— Отговорете ми само да или не.

Впечатлена, Одет помисли няколко секунди, а след това много естествено възкликна:

— Да. Само че бързо, че белтъците на сняг…

Тя грабна пътната чанта и дръпна Балтазар навътре.

И тъй, без никой в Париж да подозира, Балтазар Балзан се настани в Шарлероа, при Одет Тулмонд, продавачка денем и шивачка на пера нощем.

— Шивачка на пера ли? — попита той една вечер.

— Пришивам пера на костюмите на танцьорките. Нали знаете — ревюта, „Фоли Бержер“, „Казино дьо Пари“, такива работи… с това допълвам доходите си от магазина.

Балтазар откри един живот, противоположен на неговия — без слава и без пари, но щастлив.

Одет имаше една дарба — радостта. Сигурно някъде в нея имаше джазбенд, който свиреше приятни песни и весели мелодии. Никаква трудност не можеше да я отчая. Когато имаше проблем, тя търсеше решение. Тъй като скромността и притеснителността бяха в основата на характера й, тя при никаква ситуация не смяташе, че заслужава нещо повече, и затова не се чувстваше потисната. Тъй че, когато разказа подробно на Балтазар за тухлената кула, в която живееше с други наематели, подпомагани от социалните служби, спомена само боядисаните в пастелни цветове като сладолед през лятото лоджии, украсените с пластмасови цветя балкони, декорираните с макраме, мушката и морски рисунки коридори.

— Когато човек има късмета да живее тук, не му се мести. Оттук излизат само с краката напред в чамов сандък… Този блок е един малък рай.

Добронамерена към цялото човечество, тя живееше в разбирателство с хора, които по определение бяха нейна противоположност, защото не ги съдеше. Тъй че само в своя коридор, тя си другаруваше с една оранжева двойка фламандци, абонирани за изкуствения тен и клубовете за размяна на партньорите, беше посестрима на една суха и категорична служителка в общината, която знаеше всичко за всичко, разменяше си рецепти с една млада наркоманка, вече майка на пет деца, която понякога имаше кризи на гняв и дереше стените, купуваше месото и хляба на господин Вилпуте, немощен пенсионер расист, под претекст, че колкото и дивотии да дрънка, и той е човек.

В семейството проявяваше същата широта на ума — разюзданата хомосексуалност на сина й Руди я тормозеше по-малко от мрачните настроения на Сю Елън, която преживяваше тежък период. Тя кротко се опитваше да помогне на дъщеря си, която я отблъскваше от сутрин до вечер, да й помогне да запази вяра и може би да се раздели с приятеля си, Поло, един темерутест паразит, лаком и смърдящ, когото Руди наричаше „кистата“.

Приеха Балтазар в това тясно жилище, без да го притесняват с въпроси, сякаш бе далечен роднина, на когото дължат гостоприемство. Той не се въздържа и сравни този прием със собственото си поведение — или онова на жена си — когато някои от приятелите им ги молеха да нощуват у тях в Париж. „Ами хотелите са какво са!“ — възкликваше гневно Изабел всеки път, преди да намекне на невъзпитаните, че ще си ходят един другиму по главите и ще бъде неудобно за всички.

Тъй като не го попитаха за това, Балтазар също не си зададе въпроса какво прави тук, още по-малко защо продължава да стои. Доколкото това уточнение му бе спестено, той възвърна силите си, без сам да знае до каква степен това излизане от социалната и културната му рамка го отвежда към началото. Роден от непозната майка, Балтазар бе живял в различни приемни семейства, скромни, съставени от добри хора, които за по няколко години го прибавяха към своите собствени деца. Твърде млад той се бе заклел да „бяга нагоре“ и наблягаше на ученето — истинската му същност май беше интелектуална. Подпомаган от различни стипендии, той научи гръцки, латински, английски, немски и испански, изчете обществените библиотеки, за да получи обща култура, подготви се и влезе в един от най-големите френски университети, „Екол нормал сюпериор“, и добави различни други университетски дипломи. Тези академични подвизи би трябвало да го отведат до някаква конформистка работа — факултетски преподавател или съветник в някой министерски кабинет, — ако междувременно не бе открил таланта си да пише и не бе решил да му се посвети. Интересно, че в романите си не описваше средата, към която принадлежеше, откакто се бе издигнал социално, а онази, в която бе прекарал първите си години, и това вероятно обясняваше хармоничността на творчеството му, всеобщото одобрение на обикновените хора, а сигурно и презрението на интелигенцията. Щом стана член на семейство Тулмонд, той се върна към простичките удоволствия, към лишените от амбиция съждения, към чистото удоволствие да живееш сред топли хора.

Междувременно, докато си говореше със съседите, разбра, че за целия блок той е любовникът на Одет.

Когато отрече пред Филип, съседа с размяната на партньорите, който бе обзавел фитнес в гаража си, той му каза да не го взема за глупак.

— Одет не е приемала мъж вкъщи от години. Пък и те разбирам, няма лошо хората да си правят хубавото. Одет е хубава жена. Ако ми каже да, няма да й кажа не.

Объркан, Балтазар разбра, че ако продължи да отрича, това ще бъде неуместно за репутацията на Одет, и се прибра в апартамента с нови въпроси.

Да не би пък да я желая, без да си давам сметка? Никога не съм се замислял. Тя не е мой тип жена… съвсем… не знам… Всъщност, изобщо не е… Пък и е на моите години. Ако трябва да желая някоя, нормално е да е по-млада… Но пък тук нищо не е нормално. Всъщност, какви ги върша тук?

Вечерта децата бяха излезли на някакъв поп концерт, та той остана сам с Одет и я погледна с други очи.

Под приглушената светлина на лампиона, на мекичко в ангорския си пуловер и заета да пришива пера върху лъскава фуста, тя му се стори доста сладка. Което му бе убягнало преди това.

Може би Филип е прав… защо не се замислих по-рано?

Одет почувства, че я гледат, вдигна глава и се усмихна. Притеснението се разсея.

За да се приближи до нея, той остави книгата си и наля кафе в чашките.

— Имате ли си мечта, Одет?

— Да… да ида до морето.

— Средиземно ли?

— Средиземно ли, че защо? Тук наблизо си имаме море, може да не е толкова красиво, но е по-дискретно, по-сдържано… Северно море.

Той приседна до нея, за да вземе една чашка, и сложи глава на рамото й. Тя потръпна. Това го насърчи и прокара пръсти по ръката, рамото и шията й. Тя потрепери. Най-сетне, той приближи до устните й.

— Не. Моля ви.

— Не ви ли харесвам?

— Колко сте глупав… разбира се, че да… но не.

— Заради Антоан ли? Заради спомена за Антоан?

Одет наведе глава, изтри една сълза и заяви тъжно, сякаш предаваше паметта на покойния си съпруг:

— Не. Не е заради Антоан.

Балтазар помисли, че пътят му е чист и залепи устни върху тези на Одет.

Оглушителна плесница опари бузата му. След това, съвсем противоречиво, пръстите на Одет се спуснаха към лицето му, за да го погалят и да заличат удара.

— О, извинете, извинете.

— Не разбирам. Вие не искате…

— Да ви причиня болка ли? О, не, извинете.

— Не искате да спите с мен ли?

Отговорът беше втора плесница, а след това ужасената Одет се изстреля от дивана, избяга от хола и се затвори в стаята си.

 

 

На другата сутрин, след нощ, прекарана в гаража на Филип, Балтазар реши да замине, за да не затъва още повече в абсурдна ситуация. Колата му вече се плъзгаше по магистралата, но той все пак си даде труд и намина покрай фризьорския салон, където работеше Руди, за да му остави пачка банкноти.

— Принуден съм да се върна в Париж. Майка ти е уморена и мечтае да иде на море. Вземи тези пари и наеми там къща, нали може. И най-вече никога не казвай, че са от мен. Кажи, че си получил премия. Става ли?

Без да дочака отговор, Балтазар скочи в колата си.

По време на отсъствието му от Париж нещата се бяха наредили, защото вече се говореше за друго. Издателят му не се съмняваше, че с течение на времето Балтазар отново ще спечели доверието на читателите и на медиите.

За да не се засече с жена си, той намина набързо у тях в час, когато знаеше, че тя е на работа, остави й бележка, за да я успокои за настоящото си състояние — дали това изобщо я интересуваше? — напълни един куфар и отиде в Савоа, където синът му караше зимно училище.

Все ще открия една свободна стая някъде там.

Щом го видя, Франсоа не пожела повече да се отдели от него. След като покараха няколко дни ски заедно, Балтазар осъзна, че като често отсъстващ баща, трябва да навакса огромното закъснение в съвместния живот и обич с детето си. Още повече, че не можеше да се въздържи да признае неговата хронична тревожност и уязвимост. Франсоа се стараеше да прилича на другите, за да го приемат, а същевременно страдаше, че не е самият себе си.

— Наближава ваканция, какво ще кажеш да идем на море? Само и единствено двамата?

Вместо отговор в прегръдките му се хвърли едно виещо от радост момче.

 

 

На Великден Одет за първи път се оказа очи в очи със Северно море. Беше объркана и драскаше рисунки по пясъка. Безкраят на водата, на небето и на плажа й изглеждаха непосилен за нейните средства лукс и имаше чувството, че се възползва от разкош, на който няма право.

Изведнъж усети как тилът й пари и силно започна да мисли за Балтазар. Когато се обърна, той беше там, на дигата, хванал сина си за ръка.

Срещата им бе напрегната, но тиха, тъй като всеки се стараеше да не нарани другия.

— Върнах се при вас, Одет, защото синът ми се нуждае от уроци. Все още ли давате уроци?

— Какво?

— Уроци по щастие?

Настаниха двамата Балзан в наетата вила, сякаш се подразбираше, че те са там, и ваканцията започна.

Когато животът потече в руслото си, Одет изпита нужда да обясни на Балтазар онези плесници.

— Не искам да спя с вас, защото няма да живея с вас. Само преминавате през живота ми. Влязохте и си тръгнахте.

— Върнах се.

— Отново ще си тръгнете… Не съм глупачка, няма общо бъдеще за Балтазар Балзан, големия парижки писател, и Одет Тулмонд, продавачка в Шарлероа. Твърде късно е. Ако бяхме с по двайсет години по-млади, може би…

— Възрастта няма нищо общо.

— Има. Възрастта означава, че животът ни е по-скоро назад, отколкото напред, че вие сте установен в един живот, а аз в друг. Париж — Шарлероа, с пари — без пари, край на залозите. Пътищата ни могат да се пресекат, но не могат да се слеят.

Балтазар не беше наясно точно какво иска от Одет, но знаеше, че има нужда от нея.

Колкото до останалото, тяхната история не приличаше на никоя друга. Може би тя бе права като го задържаше в стремежа му към баналността на любовната връзка? А може би грешеше… Не си ли забраняваше тя да има тяло? Не си ли бе наложила безсмислено вдовство след смъртта на Антоан?

Той си даде ясно сметка за това една вечер, когато в рибарската къща импровизираха танц. Отдадена на самбата и освободена от музиката, Одет се движеше чувствено, бе грациозна и закачлива и разкриваше сластна женственост, каквато той не бе виждал у нея. През тези минути Балтазар направи няколко стъпки около нея и усети между докосването на рамото и полъха на ханша, че сега лесно би се озовал в леглото с нея.

На лунна светлина тя направи простодушно признание:

— Знаете ли, Балтазар, аз не съм влюбена във вас.

— А?

— Не. Не съм влюбена във вас — обичам ви.

Той прие обяснението й като най-красивото, което някога бе получавал, по-красиво и от онези, които той измисляше в книгите си.

Вместо отговор, той протегна към нея папка в гущерово зелено, в която бе новият роман, който той пишеше, откакто бе дошъл при нея.

— Ще се нарича „Чуждо щастие“. Разказвам за съдбата на няколко персонажа, които търсят щастието и не го намират. Провалят се, защото са наследили или възприели представи за щастието, които не им пасват: пари, власт, изгоден брак, дългокраки любовници, спортни коли, голям апартамент в Париж, планинска хижа в Межев и вила в Сен-Тропе, само клишета. Въпреки успеха си, те не са щастливи, защото живеят нечие друго щастие, щастие според другите. Дължа на вас тази книга. Вижте началото.

На светлината на газената лампа тя погледна заглавната страница, там бе написано „На Дет“.

Почувства се тъй лека, сякаш главата й бе докоснала Луната. Сърцето й за малко да се спука. Тя пое дъх, вдигна ръка към гърдите и промърмори:

— Спокойно, Одет, спокойно.

Макар в полунощ все още да се целуваха по двете страни и да си пожелаваха приятни сънища, Балтазар предвиди, че в двата оставащи дни те логично щяха да станат любовници.

На другия ден го очакваше неприятна изненада. На връщане от една велосипедна екскурзия с Франсоа, Руди и Сю Елън той откри жена си и издателя си търпеливо да чакат в хола.

Щом видя Изабел, веднага надуши мръсен номер, и без малко да й се нахвърли. Задържа го Одет.

— Не я хокайте. Аз и само аз съм причина за това събиране. Седнете и си вземете сладкиш. Домашни са. Отивам да донеса нещо за пиене.

През погледа на Балтазар последвалата сцена бе сюрреалистична. Той бе затънал в някакъв кошмар и му се струваше, че Одет се взема за Мис Марпъл в края на някое разследване — около чай и дребни сладки тя събираше героите от кримката, за да им обясни разследването и да си направи изводите.

— Балтазар Балзан ми даде много чрез книгите си. Никога не съм си мислила, че ще мога да му върна онова, което ми е дал, до момента, когато по силата на обстоятелствата, преди няколко седмици той се приюти при мен. Скоро ще трябва да се върне в Париж, понеже на неговата възраст и с неговата известност човек не започва наново живота си в Шарлероа. А не смее да го направи, защото, първо, се срамува и освен това се страхува.

Тя се обърна към Изабел, която изглеждаше невярваща пред думата „страх“.

— Страх от вас, госпожо! Защо ли? Защото вече не му се възхищавате толкова. Трябва да бъдете горда със съпруга си — той прави щастливи хиляди хора. Може би в навалицата има и дребни секретарки и незначителни служителки като мен, но точно там е въпросът! Успял е да ни развълнува и разтърси, нас, които четем малко и не сме образовани като вас, и това доказва, че има повече талант от другите! Много повече! Защото, знаете ли, госпожо, може би и Олаф Пимс пише чудесни книги, но само докато разбера за какво говори, ми трябва речник и няколко шишенца аспирин. Той е сноб, който се обръща само към хората, които са чели колкото него.

Тя подаде чаша чай на издателя, като го нападна с гневен поглед.

— А пък вие, господине, трябва повече да защитавате автора си пред парижаните, дето го обиждат и му пускат мухи. Когато човек има щастието да попадне на такова съкровище, той трябва и да се грижи за него. Или пък трябва да си смени професията, господине! Опитайте лимоновия ми кекс, специално го направих!

Ужасен, издателят се подчини. Одет отново се обърна към Изабел Балзан.

— Мислите, че не ви обича ли? Че вече не ви обича? Сигурно и той така си мисли. Но пък аз забелязах едно нещо — той непрекъснато носи снимката ви със себе си.

Трогната от простодушността на Одет, Изабел наведе глава и рече откровено:

— Толкова ме е мамил…

— О, ако смятате, че един мъж не бива да флиртува насам-натам и да души, не е трябвало да си вземате мъж, а куче! И да го държите вързано в колибката.

Подозирах, че лапите на моя Антоан, когото толкова обичах и когото обичам също толкова и след двайсет години, са палували и по други, различни, сигурно по-красиви или просто с друга миризма. Няма значение, той умря в моите ръце. В моите ръце. И ме гледаше. И това е подарък за мен завинаги…

Един миг тя се бори с вълнението, което я обзе, без да го е предвидила, и се насили да продължи:

— Балтазар Балзан ще се върне при вас. Направих каквото можах да ви го постегна, да ви го върна във форма, да се усмихва и да се смее, защото, честно казано, такива мъже — тъй добри, тъй талантливи, тъй несръчни и толкова благородни, човек не може да ги остави да се удавят. След два дни се връщам в Шарлероа и в магазина. Не искам направеното от мен да се затрие.

Балтазар с болка гледаше как Одет публично къса на парчета тяхната любовна връзка. Сърдеше й се и я мразеше, че му причинява това. Струваше му се, че изражението й е объркано, размито и че изглежда луда, но усещаше, че е безполезно да се противопоставя. Щом тя бе разпоредила така, нямаше да се откаже. Преди да си тръгне, той се поразходи сред дюните с Изабел. Нито единият, нито другият бяха сигурни, че ще успеят отново да живеят заедно, но заради Франсоа решиха да опитат.

Докато се връщаха в къщичката на рибаря, ги пресрещна линейка, която раздираше въздуха със своя писък: Одет бе претърпяла сърдечна криза.

 

 

Докато животът й висеше на косъм, всички останаха в Бликенблек. Щом от реанимацията потвърдиха, че животът й вече не е застрашен, издателят, Изабел и синът й се върнаха в Париж.

Балтазар уреди удължаването на наема на вилата и се зае да се грижи за Руди и за Сю Елън, като нареди да крият от майка си, че той е останал.

— По-късно… Като се закрепи…

Той всеки ден водеше децата в болницата и ги изчакваше на една пейка сред зелени растения, сред бабки по халати и пациенти, мотаещи се наоколо със системи, закачени на прът.

Най-сетне Одет си възвърна силите, цвета и ума и се изненада, че някой е сложил на шкафчето снимка на Антоан.

— Кой направи това?

Децата признаха, че инициативата е дошла от Балтазар и че той останал в Бликенблек и се грижел за тях като баща.

По вълнението на майка си, по обезумелите кардиологични апарати, по танца на зелените диаграми, децата разбраха, че Балтазар е бил прав да изчака майка им да се оправи, и заподозряха, че първата й криза е била предизвикана от това, че бе отблъснала Балтазар, и сърцето й не бе издържало това.

На другия ден Балтазар влезе развълнуван като петнайсетгодишно момче в стаята на Одет. Подари й два букета.

— А защо два букета?

— Един от мен. И един от Антоан.

— От Антоан ли?

Балтазар седна до леглото и посочи кротко снимката на мъжа й.

— Антоан и аз се сприятелихме. Той ме прие. Смята, че ви обичам достатъчно, за да получа уважението му. Когато ви прилоша, той ми сподели, че се е зарадвал малко прибързано, помислил е, че ще отидете при него. След това се упрекнал, че е мислил така егоистично, и сега заради децата и заради вас се е поуспокоил, че сте по-добре.

— Какво още ви каза?

— Няма да ви хареса…

Балтазар се наведе уважително към нея и прошепна:

— Повери ви на мен…

Трогната и разтърсена до дън душа, Одет захлипа мълчаливо. И въпреки това се опита да се шегува.

— Не ме ли попита за моето мнение?

— Антоан ли? Не. Твърди, че сте дървена глава.

Наведе се още повече и добави с неустоима нежност:

— Отговорих му… че съм съгласен.

Те най-сетне се целунаха.

Кардиологичните апарати веднага затрептяха, някаква аларма се включи и извика персонала на помощ, защото сърцето се бе увлякло.

Балтазар отлепи устните си и прошепна, като гледаше Одет:

— Спокойно, Одет, спокойно.

Бележки

[1] На френски език dette — дълг, задължение. — Бел.пр. ↑

[2] Отново омонимия и игра на думи. — Фамилията на Одет се произнася както изразът tout le monde — всички. Намекът е, че Одет е обикновена, средностатистическа жена. — Бел.пр. ↑