Ерик-Еманюел Шмит
Босоногата принцеса

Нямаше търпение да я види отново. Щом автобусът, който возеше групичката, се заизкачва по лъкатушния път, водещ към сицилианското село, той не успя да мисли за нищо друго. Дали не бе подписал за това турне единствено за да се завърне тук? Иначе за какво прие? Пиесата не му харесваше, ролята още по-малко и за всичките тези неприятни усещания щеше да получи мизерен хонорар. Разбира се, той вече нямаше избор: или трябваше да приема такива ангажименти, или завинаги да се откаже от кариерата и да се захване с онова, което семейството наричаше „истински занаят“. Защото от години вече не можеше да избира ролите си, блясъкът му бе траял само един-два сезона, в началото, понеже бе надарен с неустоима физика и още не си бяха дали сметка, че играе като пън.

Именно по това време бе срещнал нея, загадъчната жена, в градчето, поставено като корона върху скалистия хълм. Дали се бе променила? Несъмнено. Но не чак толкова.

Всъщност и той не се беше променил много — Фабио бе запазил външността си на млад начинаещ, макар вече да не бе нито млад, нито начинаещ. Не, ако сега му липсваха добри роли, то не бе, защото се беше променил — все така се харесваше на жените, — а защото талантът му не бе на висотата на външността. Не се притесняваше да говори за това, включително с колегите си и с режисьорите, тъй като смяташе, че талантът, както и външността, са дарби по рождение. Беше получил едната, но му липсваше другата. И какво от това? Не всеки може да има голяма кариера, той се задоволяваше с мъничка кариера и това го устройваше. Защото обичаше не да играе — иначе би могъл да се усъвършенства, — а да живее този живот. Пътешествия, компании, игри, аплодисменти, ресторанти, момичета за една нощ.

Да, по-добре този живот, отколкото онзи, който бяха предвидили за него. Но в едно отношение можеше да му се вярва: щеше да упорства колкото може по-дълго, само и само да не заеме мястото си в семейната ферма.

„Този син на селянин притежава красотата на принц“ — бе едно от заглавията на статиите, които телевизионната преса му посвети в началото, когато се появи в един сериал, който възпламени Италия за едно лято. „Принц Леокадио“. Ролята, която му донесе слава. Тя му донесе хиляди писма, писани от жени, някои предизвикателни, други ласкателни, някои интригуващи — и всичките влюбени. „Принц Леокадио“ му бе позволил да докопа роля във френско-германско-италиански сериал за един блестящ милиардер. Тази роля го изхвърли в канавката. Не само че ефектът на откритието, що се отнася до външността му, бе отминал, но и героят му, изпадащ в крайности, нееднозначен и обладан от противоречиви чувства, изискваше истинска актьорска игра. По време на снимките го нарекоха „манекена“, прякор, който пресата поде в коментарите си във връзка с жалката му игра. След това Фабио има само два ангажимента пред камера — един в Германия и един във Франция, защото в тези страни дублажът на неговия милиардер от професионални актьори бе придал малко илюзия на играта му. След това — нищо. Поне нищо значимо. Тази зима, докато гледаше по някаква носталгично настроена кабеларка епизодите на „Принц Леокадио“, който вървеше от четири сутринта, той преоткри себе си, вцепенен от ужас, намрази нелепата история и неубедителните като самия него партньори, които като него бяха изчезнали, и най-вече впитите костюми, обувките със смешни подметки, обемната къдрава прическа, която го оприличаваше на американска актриса от долнопробен сериал, и онзи падащ над дясното око кичур, който го лишаваше от поглед и правеше още по-неизразително правилното му лице. Накратко, единствено двайсетте му години извиняваха и оправдаваха присъствието му на екрана.

На завоя изникна средновековната катедрала, надменна, величествена, внушаваща страхопочитание с източените си зидове и полукръгли кули. Дали тя още живееше тук? Как ли щеше да я открие, не знаеше дори малкото й име. „Наричайте ме Донатела“, беше промълвила тя. В момента бе помислил, че това е нейното истинско име, но след толкова години анализ на това изречение, си бе дал сметка, че му е дала псевдоним.

Защо ли тази авантюра го бе белязала толкова? Защо ли мислеше за нея след петнайсет години, при условие, че бе обладал десетки жени?

Вероятно, защото Донатела се бе показала загадъчна и бе останала такава. Харесваме жените, защото те идват в обкова на незнайно каква загадка, и спираме да ги харесваме, щом спрат да ни интригуват. Смятат, че мъжете ги привлича само онова между крака им? Грешка — мъжете биват привличани повече от романтичната им страна, отколкото от половия им орган. Доказателство ли искате? Когато хората се отчуждават, то е по-скоро заради дните, отколкото заради нощите. Прекараните в разговори под ослепителното слънце дни помрачават аурата на дадена жена повече от нощите, в които са се преливали един в друг. Често на Фабио му се искаше да каже на женската половина: запазете нощите и изхвърлете дните, така ще задържите мъжете за по-дълго. Но се въздържаше — малко от предпазливост, за да не ги прогони, и много — защото беше убеден, че те няма да разберат и ще видят в това само потвърждение, че мъжете мислят само как да чукат; той искаше да каже, че големите фустогонци — като него — са мистици в търсене на загадка, които винаги предпочитат в женското създание по-скоро онова, което то не им дава, отколкото това, което им отдава.

Донатела се бе появила една майска вечер в кулисите на общинския театър след представлението. Беше две години след триумфалния му телевизионен дебют, когато вече бе тръгнал надолу. По онова време вече не го искаха на екрана, но заради това, че бе поне малко известен, му предложиха една от най-големите роли на сцената — „Сид“ на Корней, истински маратон от стихотворни монолози, които той скрупульозно произнасяше, без да ги разбира. Щом слезеше от сцената щастието му не бе, че е играл добре, а че е стигнал до края, без да сбърка, като спортист, който пробягва необичайно дълго разстояние. Макар и не толкова проницателен по отношение на себе си, колкото днес, той все пак усещаше, че публиката одобрява най-вече фигурата му и особено краката му, които изпъкваха в прилепналото трико.

Преди спектакъла пред ложата му оставиха огромна кошница с жълти и кафяви орхидеи. Нямаше визитка. По време на представлението, когато не беше негов ред да рецитира, Фабио не се бе сдържал да търси из залата кой ли му е изпратил такъв разкошен подарък. А белите прожектори го заслепяваха и му пречеха да оглежда публиката, скрита в полумрака, пък и проклетата пиеса…

След приличните аплодисменти Фабио изтича в ложата си, взе бърз душ и се напръска с одеколон, защото подозираше, че особата, която стоеше зад подаръка, ще се покаже.

Донатела го чакаше в коридора до кулисите.

Фабио видя една много млада жена с дълги, придържани отстрани от една плитка коси, която изящно му протегна ръка.

Пропит от кавалерския тон на ролята си, той спонтанно й целуна ръка, което иначе не правеше.

— Вие ли сте? — попита той като мислеше за орхидеите.

— Аз съм — потвърди тя като притвори тежки клепачи с черни лъскави мигли.

 

 

Краката и ръцете и излизаха от една сякаш водна рокля от коприна или муселин — той не би могъл да каже — нещо леко, въздушно, скъпоценно, ориенталско, изборът на жена с нежно и гъвкаво тяло, жена, която не тежи много. Една робска гривна обгръщаше бялата й ръка, макар изразът „робска гривна“ да не подхождаше, когато ставаше въпрос за нея — човек имаше усещането, че се наслаждава на онази, която командва робите, по-скоро, която превръща хората в роби, нещо като Клеопатра, да, Клеопатра, настанила се на един сицилиански хълм, толкова величествена сила, примесена с чувственост, свенливост и първичност, се излъчваха от нея.

— Каня ви на вечеря. Приемате ли?

Трябваше ли да отговаря на този въпрос? И дали той изобщо го зададе?

Фабио си спомни, че й бе предложил ръката си и бяха тръгнали заедно.

Щом излязоха по павираните улици на историческото село под забулената луна, той видя, че тя ходи боса. А тя забеляза учудването му и изпревари въпроса:

— Да, така се чувствам по-свободна.

Заяви го това толкова естествено, че стана безапелационно.

Каква великолепна разходка във вечер, когато между прохладните стени се рееха аромати на жасмин, на копър и анасон. Хванати под ръка, те се изкачиха до най-високата част на цитаделата. Там имаше петзвездна странноприемница, възможно най-луксозната.

Тя вървеше към входа и той понечи да я спре, защото изобщо нямаше средствата да води там своето завоевание.

Изглежда, че Донатела бе прочела мислите му, защото го успокои:

— Не бойте се. Те са предупредени. Чакат ни.

Щом влязоха в салона всички членове на персонала наистина бяха застанали в шпалир и се поклониха пред тях. Докато минаваше по пътеката, хванал под ръка тази очарователна жена, Фабио се чувстваше сякаш отвежда булка към олтара.

Макар да бях единствените клиенти на този изтънчен ресторант, ги настаниха в сепаре, за да имат известна интимност.

Управителят се обръщаше към младата жена с пресилена учтивост и я наричаше „Принцесо“. Келнерът за вината правеше същото. Както и готвачът. Фабио си направи извод, че това сигурно е някое величество, отседнало тук, и че не забелязваха нейните ексцентричности от почит към ранга й, като й позволяваха да вечеря в ресторанта боса.

Сервираха им хайвер и разкошни вина, а ястията следваха едно след друго, пълни с въображение, вкусни, изключителни. Разговорът между сътрапезниците си оставаше поетичен — говореха за пиесата, за театър, за кино, за любов и чувства. Фабио бързо разбра, че трябва да избягва да задава лични въпроси на принцесата, защото тя се затваряше и при най-дребния въпрос. Откри също, че тя бе пожелала да вечеря с него заради двата сериала, които го бяха направили известен, и за своя изненада разбра, че накичен с романтичните герои, които е изиграл, той я впечатлява също толкова, колкото тя впечатлява него.

По време на десерта си позволи да стисне ръката й, а тя го остави да се приближи, той с новопридобита деликатност, достойна за героите му, й рече, че мечтае само за едно — да може да я притисне в обятията си, тя потрепери, притвори ресници, отново потрепери, а след това прошепна на един дъх:

— Последвайте ме.

Тръгнаха към голямото стълбище, което водеше към стаите и тя го отведе в апартамента си, най-луксозния, който Фабио някога бе виждал, пищно изобилие от кадифе и коприна, украсени с бродерии, персийски килими, подноси от слонова кост, инкрустирани кресла, кристални гарафи, сребърни бокали.

Тя затвори вратата, развърза въздушния шал, който се виеше около шията й, и му даде да разбере, че му се отдава.

Дали заради декора, достоен за източна приказка? Дали заради сластните ястия и вина? Дали заради нея, тъй странна, едновременно вироглава и облагородена, сложна и приличаща на животинче? Във всеки случай Фабио прекара изключителна любовна нощ, най-хубавата в живота му. И това можеше да потвърди и днес, петнайсет години по-късно.

На зазоряване, когато слънцето се показа, той излезе от крехкия си любовен сън и се върна към действителността на своя ден — трябваше да измине осемдесет километра с трупата, за да играе следобед, а вечерта, в осем и половина го очакваха в хотела му — ръководителят на турнето пак щеше да му се ядоса и да му наложи глоба. Тъй че — край на съня!

Той се облече набързо, като се опита да не вдига много шум. Това бе единственият начин за него да продължи вълшебството.

Преди да излезе от стаята, той приближи до отпуснатата върху огромното легло с балдахин Донатела. Бледа, изящна, тъй тънка, с усмивка на устните, тя още спеше. На Фабио сърце не му даде да я събуди. Той мислено й каза довиждане, сега си спомняше, че стигна дотам да помисли, че я обича и винаги ще я обича, и избяга.

 

 

Сега автобусът преминаваше през вратите на цитаделата и отвеждаше трупата „Зелените охлюви“ в общинския театър. Директорът се качи отпред и с унил глас им съобщи, че е изкупена само една трета от залата. Изглеждаше, сякаш упреква тях.

Петнайсет години по-късно онова, което си мислеше, докато изоставяше Донатела, все така бе вярно… Той я обичаше. Да, още я обичаше. Ако не и повече.

Историята бе останала без финал. Може би затова все още продължаваше.

Слязъл на бегом от цитаделата, Фабио бе успял да стигне навреме в хотела и да си стегне багажа, към който бяха прибавили орхидеите от ложата му. Фабио бе скочил в колата — на времето, като артист в главна роля, имаше право на лимузина с шофьор, вместо да се блъска в автобуса с трупата като сега, — отново бе спал, след това се бе заклел, че ще се обади в луксозната странноприемница, но се наложи да репетира началото и края на спектакъла в един нов театър, да го изиграе веднъж, а след това отново и отново.

Беше отложил обаждането. А след това не бе посмял да се появи повече. Обичайният ход на живота му бе надделял и имаше чувството, че е сънувал, и най-вече, след като бе преровил своите спомени, бе разбрал, че Донатела на няколко пъти му бе намекнала, че за нея, както и за него, става въпрос само за една нощ, за едно чудо без бъдеще.

За какво да я безпокои? Тя бе богата, от знатен произход, вероятно вече омъжена. Той се примири с мястото, което му бе отредила: каприз за една нощ. Забавно му бе, че е бил мъж играчка в ръцете й, толкова удоволствие бе изпитал да осъществи нейните фантазии, а тя бе поискала това от него толкова мило и елегантно…

Автобусът спря да бръмчи, бяха пристигнали. Трупата „Зелените охлюви“ можеше да се порадва на два часа свобода преди срещата в театъра.

Фабио остави чантата си в тясната стая и пое към странноприемницата. Защо си бе наумил, че ще я види отново? Щом по онова време бе отседнала в този хотел, значи не живееше тук, тъй че нямаше причина да я открие днес.

— Всъщност не отивам на среща — заключи той горчиво. — Нито пък водя разследване. Отивам на поклонничество. Кръжа из спомените си, спомени от време, когато бях млад, красив и известен, време, когато можеше да ме пожелае дори принцеса.

Щом стигна до странноприемницата, той се впечатли повече, отколкото в миналото, защото сега по-добре знаеше цената на нещата — човек трябваше да има значителни доходи, за да отседне тук.

Той се поколеба дали да прекрачи вратата.

Ще ме изгонят. От пръв поглед се вижда, че нямам пари да си платя дори един коктейл в бара.

За да си вдъхне кураж, той си припомни, че е актьор и че има добра външност, затова реши да влезе в ролята и мина през вратата.

На рецепцията избегна младите служители и приближи до един шейсетгодишен портиер, който можеше не само да е работил тук преди петнайсет години, но и да е надарен с бързата памет на портиерите.

— Извинете, аз съм Фабио Фабри, артист, и отседнах тук преди петнайсет години. Дали тогава вече сте бил тук?

— Да, господине. По това време бях момче в асансьора. С какво мога да ви помогна?

— Ами, вижте, тук имаше една млада, много красива жена, някакво величество. Дали си спомняте за нея?

— Много особи с кралска кръв отсядат при нас, господине.

— Искаше да я наричат Донатела, макар че се съмнявам… Персоналът се обръщаше към нея с „Принцесо“.

Човекът с ключовете се зае да прелиства спомените си.

— Я да видим, принцеса Донатела, принцеса Донатела… Не, съжалявам, не се сещам.

— Не, не, сигурно ще си спомните. Освен че беше много млада и много красива, бе и доста ексцентрична. Например, ходеше без обувки.

Пришпорен от тази подробност, човекът възвърна част от паметта си и изведнъж възкликна:

— Разбира се. Става дума за Роза.

— Роза ли?

— Роза Ломбарди!

— Роза Ломбарди. Подозирах, че Донатела е име, което е възприела само за една вечер. Знаете ли нещо за нея? Идва ли отново тук? Признавам си, че е жена, която човек не може да забрави.

Човекът въздъхна и фамилиарно се облегна на плота.

— Разбира се, че си спомням. Роза… Работеше тук като сервитьорка. Беше дъщеря на мияча на чинии, Пепино Ломбарди. Беше тъй млада, горката, когато я хвана левкемията, нали знаете, онази болест на кръвта… Всички много я обичахме. Тя толкова ни умиляваше, че се мъчехме да изпълняваме всичките й прищевки, докато не умря в болница. Горкичката, на колко ли беше? На осемнайсет?… от малка още обикаляше селото без обувки. На шега я наричахме Босоногата принцеса…