Ерик-Еманюел Шмит
Всичко, за да съм щастлива

Всъщност, нищо нямаше да се случи, ако не си бях сменила фризьора.

Животът ми щеше да си продължи кротко, привидно щастлив, ако не се бях впечатлила толкова от лудешкото излъчване на Стейси, когато се върна от отпуска. Чисто нова! Късата подстрижка я бе превърнала от буржоазка на средна възраст, изнурена от четирите си деца, в хубава, спортна и динамична блондинка. В първия миг реших, че си е скъсила косата, за да отклони вниманието от някоя сполучлива пластична операция, което правят всичките ми приятелки, след като са минали на лифтинг, но след като се уверих, че лицето й не е претърпяло никаква хирургична намеса, се съгласих, че е открила съвършения фризьор.

— Съвършен е, скъпа, съвършен! „Атьолие капилер“ на булевард „Виктор Юго“. Да, бяха ми говорили за него, но, знаеш, с фризьорите е като с мъжете ни — години наред сме убедени, че сме намерили най-добрия!

Сдържах сарказма си относно надутото название — „опьолие капилер“ — и си записах, че трябва да търся Давид — „гений, скъпа, истински гений“.

Същата вечер предупредих Самюел за бъдещата си метаморфоза.

— Мисля, че ще си сменя прическата.

Изненадан, той ме оглежда няколко секунди.

— Защо? Намирам, че си много добре.

— О, ти си винаги доволен и никога не ме критикуваш.

— Упрекваш ме, че нямам претенции ли? Какво не ти харесва у теб?

— Нищо. Иска ми се малка промяна.

Той грижливо си отбеляза тези мои думи, сякаш отвъд повърхността те разкриваха по-дълбоки мисли, и този втренчен поглед ме накара да променя разговора, а след това да изляза от стаята, защото нямах желание да бъда опитно поле за неговата проницателност. Основната черта на съпруга ми бе крайното внимание, което ми обръщаше, но то понякога започваше да ми тежи: и най-краткото произнесено от мен изречение се претегляше, анализираше и дешифрираше до степен да се шегувам понякога пред приятелките си, че съм се омъжила за своя психоаналитик.

— Оплаквай се ти! — ми отговарят те. — Имате пари, той е хубав, умен е, обича те и изслушва всичко, което му казваш. Какво искаш повече? Деца ли?

— Не, не още.

— Е, тогава имаш всичко, за да бъдеш щастлива.

„всичко, за да бъдеш щастлива“ — дали има друг израз, който да съм чувала по-често? Дали хората изобщо го използват, когато си говорят с другите, или го пазят само за мен? Щом се изразя мъничко по-свободно, веднага ми запращат в лицето този израз: „всичко, за да бъдеш щастлива.“ Имам чувството, че ми крещят: „Млъквай, нямаш право да се оплакваш“ — и хлопват вратата под носа ми. А пък аз не се оплаквам, просто искам да изразя справедливо — и с хумор — разни дребни настроения… Дали пък това не се дължи на тембъра ми, който прилича на този на майка ми; в него има нещо влажно и плачливо и сигурно създава впечатление, че се оплаквам? Или пък статутът ми на богата и добре омъжена наследница ми забранява разкриването на каквато и да било по-сложна мисъл пред хората? Един или два пъти се побоях, че тайната, която крия, сълзи иззад думите ми, но страхът продължи колкото едно потръпване, тъй като съм сигурна, че се владея до съвършенство. С изключение на Самюел и мен — и няколко специалисти, чиято уста е затворена от професионалната тайна — никой не знае.

И тъй, отидох в „Атьолие капилер“ на булевард „Виктор Юго“ и там наистина ми бе нужно да си спомня чудото, което бяха сторили със Стейси, за да изтърпя приема, който ми устроиха. Усукани в бели престилки жрици ме изтормозиха с въпроси за здравето ми, начина на хранене, спортните ми активности и историческа справка за косата ми, за да направят „баланс на косата ми“, след което ме зарязаха за десетина минути върху индийските възглавници с чаша билков чай, който миришеше на кравешка тор, преди да ме въведат при Давид, който победоносно ми заяви, че ще се заеме с мен, сякаш ме допускаше в някаква секта след успешно положен изпит. Лошото беше, че се почувствах длъжна да му благодаря.

Качихме се на първия етаж, където бе нареден един прекрасен салон с прости линии в стил „внимание, вдъхновявам се от хилядолетната мъдрост на Индия“. Тук услуги предлага цяла армия босоноги весталки — маникюр, педикюр, масаж.

Давид ме заизучава внимателно, а аз гледах отворената му риза върху косматите гърди и се чудех дали това е необходимо, за да стане човек фризьор. Той реши:

— Ще скъся косата, леко ще потъмня цвета в корените, след това ще я пригладя надясно и ще я бухна отляво. Истинска асиметрия. Имате нужда от нея. Иначе толкова правилното ви лице ще свърши в нещо като затвор. Трябва да освободите фантазията си. Въздух, бързо, въздух. Нещо неочаквано.

Вместо да отговоря се усмихнах, но ако бях по-смела, щях да го зарежа в този миг. Ненавиждам всеки, който уцелва целта, всеки, който толкова се доближава до тайната ми, че започва да подозира за нея, но бе по-добре да не обръщам внимание на подобни забележки и да използвам този Фигаро, за да си осигуря външност, която да ми помогне да я скрия по-добре.

— Напред, към приключението — заявих, за да го насърча.

— Искате ли в това време да се погрижат за ръцете ви?

— С удоволствие.

И ето в този момент съдбата се отприщи. Той повика някоя си Натали, която подреждаше разни козметични продукти по стъклени етажерки. Щом ме видя, тя изпусна всичко, което държеше.

Грохот от строшени шишета разтърси светилището на косматата кожа. Натали смотолеви някакви извинения и се хвърли на земята да поправи щетите.

— Не знаех, че толкова я впечатлявам — рече Давид, за да омаловажи инцидента.

Кимнах с глава, макар да бях наясно — бях почувствала паниката на тази Натали като полъх по бузата си. Изплаши я това, че ме видя. Защо? Нямах усещането да я познавам — а аз съм добра физиономистка — но все пак затърсих в спомените си.

Когато стана, Давид й рече с кротък, но напрегнат от раздразнение глас:

— Добре, Натали, а сега госпожата и аз чакаме.

Тя отново пребледня и закърши ръце.

— Аз… аз… аз не се чувствам добре, Давид.

Давид ме остави за няколко мига и се оттегли с нея в гардеробната. Няколко секунди по-късно се върна с друга служителка.

— Шакира ще се погрижи за вас.

— Натали е болна, така ли?

— Нещо женско — заяви той с презрение, което се отнасяше до всички жени и техните неразбираеми настроения.

На излизане от „Атьолие капилер“ се наложи да призная, че Стейси беше права — Давид бе гений на ножицата и боята. Задържах се пред всяка витрина, която ме отразяваше, и виждах една усмихната и красива непозната, която ми харесваше.

Щом ме видя да влизам в хола, дъхът на Самюел секна — трябва да призная, че бях забавила и отработила своето влизане. Не само ми направи комплимент, без да ме изпуска от поглед, но и настоя да ме заведе в „Белия дом“, любимия ми ресторант, за да видят хората за каква хубава жена се е оженил.

Толкова радост бе заличила инцидента с паникьосаната маникюристка. Но така и не изчаках да стане време за ново подстригване, за да отида отново в „Атьолие капилер“, реших да се възползвам от останалите услуги, които то предлагаше, и така инцидентът се повтори.

На три пъти Натали изгуби ума и дума като ме видя, и направи така, че да не се доближава до мен, да не ме обслужва, да не ме поздравява и да се скрие в задните стаички.

Поведението й толкова ме изненада, че накрая ме заинтригува. Тази жена сигурно беше на четирийсет, като мен, с гъвкава походка, тънка талия над доста широк ханш и тънки ръце с издължени и силни длани. С наведена глава, когато заставаше на колене, за да обслужи някого, тя излъчваше смирение. Макар да работеше в шикозно и луксозно леговище, за разлика от колегите си, тя не се вземаше за служител на лукса, а за предана и мълчалива слугиня, почти робиня… Ако не ме отбягваше, щеше да ми бъде дори симпатична… Бях преровила паметта си до най-малките кътчета и бях убедена, че никога не сме се срещали, а не можех дори да подозирам, че съм предизвикала и най-малък професионален провал, тъй като във Фондацията по изящни изкуства, където работя, не се занимавам с наемане на кадри.

В течение на няколко сеанса схванах нейния страх — тя се боеше най-вече, да не би да я забележа. Всъщност не изпитваше към мен нито омраза, нито злоба, само искаше да стане прозрачна, щом се появях. Поради това вече не виждах никого, освен нея.

Стигнах до заключението, че крие някаква тайна. Бях експерт в прикриването, тъй че бях убедена в преценката си.

Ето така направих непоправимото: последвах я.

Скрита зад щорите на заведението до „Атьолие капилер“ и притаена под една шапка и големи слънчеви очила, издебнах тръгването на служителите. Както и очаквах, Натали бързо се сбогува с колегите си и слезе сама в един от входовете на метрото.

Метнах се след нея и се поздравих, че съм предвидила ситуацията, като предварително съм си купила билети.

И във вагона и при смяната на линиите тя не ме забеляза, толкова бях дискретна, а и натовареният час ми помогна. Разтърсвана от подскачането на вагоните и блъскана от пътниците, сметнах положението за абсурдно и забавно — никога не бях следвала мъж, още по-малко жена, и сърцето ми биеше до пръсване, както когато в детството си опитвах някоя нова игра.

Най-сетне, с торбите в ръка, тя тръгна из малките улички на „Бюто-Кай“, този някога революционен, а днес простонароден квартал, съставен от скромни работнически къщички; преди век в тях се тъпчели бедни пролетарии, изоставени, отритнати и изтласкани в покрайнините на столицата, а днес новите буржоа ги купуваха на цената на златото, за да си купят за съответната цена впечатлението, че притежават частен дом в центъра на Париж. Възможно ли беше една обикновена служителка да живее тук?

Успокоих се, когато прекоси цъфналите алеи на резиденциите и навлезе в онази зона, която си е останала работническа. Складове. Фабрики. Празни терени с купчини желязо по тях. Тя мина през една широка порта от промити дъски и в дъното на двора се пъхна в мъничка къщурка с овехтели кепенци.

Това е. Бях стигнала до края на разследването си. Добре се бях позабавлявала, но нищо не бях научила. Какво друго можех да опитам? Изчетох по звънците шестте имена на наемателите в този двор и на складовете. Нито едно не ми говореше каквото и да било, пътьом отбелязах само името на един известен каскадьор и си спомних, че съм гледала репортаж за номерата му, които той разработвал именно в този двор.

И какво от това?

Не напредвах. Преследването ме бе развеселило, но не ми бе донесло нищо. Все още не знаех защо присъствието ми предизвикваше паника у тази жена.

Тъкмо щях да тръгна по обратния път, когато видях нещо, което ме накара да се подпра на стената, за да не падна. Възможно ли беше? Дали не полудявах?

Затворих очи и ги отворих, сякаш за да изтрия върху дъската на мозъка си илюзията, която въображението ми бе нарисувало върху нея. Наведох се. Отново погледнах силуета, който вървеше по уличката.

Да. Той беше. Видях Самюел.

Самюел, моят съпруг, само че с двайсет години по-млад.

Младежът слизаше по склона небрежно. На гърба му пълната с учебници чанта не тежеше повече от спортен сак. В ушите му един уокмен бръмчеше музика, която придаваше на походката му гъвкаво поклащане.

Мина покрай мен, отправи ми учтива усмивка, пресече дворчето и влезе в дома на Натали.

Трябваха ми няколко минути, преди да успея да помръдна. Умът ми веднага бе разбрал, макар една част от мен да се опъваше и да отказваше да разбере. Онова, което ми пречеше да приема действителността, бе, че когато юношата бе минал покрай мен с бялата си гладка кожа, гъстата коса и дългите крака с небрежната хъшлашка походка, бях изпитала силно желание към него, сякаш внезапно се влюбвах. Имах желание да стисна главата му между дланите си и да изпохапя устните му. Какво ли ми ставаше? Обикновено не бях такава… Обикновено бях обратното на това…

Това, че съм срещнала сина на съпруга си, неговия двойник с двайсетина години по-млад от него, предизвикваше у мен любовен възторг. Докато първо би трябвало да изпитам ревност към тази жена, аз бях пожелала да се хвърля в обятията на сина й.

Наистина нищо не вършех нормално.

Вероятно затова тази история трябваше да се случи…

С часове търсих пътя. Всъщност, сигурно съм вървяла слепешком и безсъзнателно, когато, вече по тъмно, една пиаца за таксита ми припомни, че трябва да се прибирам. За щастие, същата вечер Самюел се забави на някакъв конгрес, тъй че не се наложи нито да му давам, нито да искам от него обяснения.

 

 

През следващите дни криех колко съм съсипана, като се оправдавах с мигрена, която уплаши Самюел. Наблюдавах го как се грижи за мен с ново око — дали той знаеше, че аз знам? Сигурно не. Ако имаше двоен живот, как успяваше да бъде толкова предан?

Беше загрижен за състоянието ми и така нареди работните си часове, че да се връща да обядва с мен. Който не бе видял това, което бях видяла аз, никога не би се усъмнил в съпруга ми. Държеше се съвършено. Ако играеше комедия, значи беше най-добрият комедиант в света. Нежността му изглеждаше истинска и той не можеше да имитира тревогата, която струеше от него, нито облекчението му, когато си измислех подобрение.

Започнах да се съмнявам. Не, че съм видяла сина му, а че той още се вижда с тази жена. Дали изобщо знаеше? Знаеше ли, че тя му е родила син? Може би е било някаква стара връзка, старо влюбване, може би тази Натали, разочарована от вестта за женитбата му с мен, е скрила от него, че е бременна и е запазила момчето само за себе си. На колко ли години беше? Осемнайсет… Значи точно преди да се влюбим безумно… Накрая убедих себе си, че става въпрос именно за такова нещо. Изоставената е родила дете зад гърба му. Сигурно затова беше и страхът й при моята поява — беше я обзело угризение. Всъщност, тя не изглеждаше злобна жена, а по-скоро жена, мъчена от носталгия.

След седмица мнимо главоболие, реших да бъда по-добре. Избавих Самюел и себе си от тревогите и го помолих да навакса закъснението в работата си, в замяна, на което той ме накара да се закълна, че ще звънна при най-малко притеснение.

Останах във Фондацията само час, колкото да се уверя, че тя прекрасно си върви и без мен. Без да кажа на никого, се гмурнах в търбуха на Париж и хванах метрото към Порт д’Итали, сякаш до това странно и плашещо място може да се стигне само с подземен транспорт.

Без истински план и разработена стратегия трябваше да проверя хипотезата си. Лесно открих сивата улица, на която живееха момчето и майка му и седнах на първата пейка, която ми позволяваше да виждам входната врата.

На какво се надявах? Да говоря със съседите. Да си побъбря с живеещите там. Да получа сведения по един или друг начин.

След два часа напразно чакане ми се припуши. Любопитно е за жена, която не пуши, нали? Да. Това ме развесели. Всъщност от известно време правех само необичайни неща — следях непозната, ползвах обществения транспорт, открих миналото на съпруга си, чаках на някаква пейка, купувах си цигари. И тъй, потърсих магазин за цигари.

Каква марка да избера? Нямах никакъв опит с цигарите.

— Същото — казах на продавача, който тъкмо бе обслужил една редовна клиентка от квартала.

Той ми подаде един пакет и очакваше, че ще му дам точната сума, като добра наркоманка, запозната с цената на удоволствията си. Протегнах една банкнота, която ми се стори достатъчна, а срещу това той с мърморене ми върна други банкноти и много монети.

Когато се обърнах, се сблъсках с него.

Самюел.

Всъщност, Самюел като млад. Синът на Самюел.

Той се засмя на изненадата ми.

— Извинете, изплаших ви.

— Не, не, аз съм заплес. Не усетих, че има някой зад мен.

Той се отдръпна, за да мина, и си купи ментови бонбони. Учтив и възпитан като баща си, не успях да се въздържа да си го помисля. Изпитах огромна симпатия към него, дори нещо повече, нещо неизказано… Сякаш опиянена от миризмата и животинското му присъствие, не се решавах да видя как се отдалечава.

Настигнах го на улицата и го извиках:

— Господине, господине, извинете ме…

Объркан, че по-възрастна от него дама го е нарекла господин — на колко ли години си мислеше, че съм — той се огледа, за да се увери, че се обръщам към него, и ме изчака на отсрещния тротоар.

Импровизирах някаква лъжа.

— Извинете, че ви притеснявам, журналистка съм и правя изследване върху съвременната младеж. Дали ще злоупотребя с времето ви, ако ви задам няколко въпроса?

— Как така? Тук ли?

— По-скоро на чашка в кафенето, където ме стреснахте.

Той се усмихна, привлечен от идеята.

— Кой вестник?

— Льо Монд.

Мигването на ресниците му показа, че е поласкан да сътрудничи на престижен вестник.

— Добре. Само че не знам дали съм представителен за днешната младеж. Често се чувствам толкова встрани.

— Не искам да представлявате днешната младеж, а да представлявате себе си.

Думите ми го убедиха и той ме последва.

Разговорът започна на две кафета.

— Не си ли записвате?

— Ще записвам, когато няма да мога да помня.

Той ми хвърли поглед, в който имаше одобрение, и не заподозря нито един от последователните ми блъфове.

— На колко сте години?

— На петнайсет.

Основната ми хипотеза моментално се стопи. Преди петнайсет години ние със Самюел сме били женени от две…

Измислих си, че не ми стига захар, за да се размърдам, да стана, да повървя няколко секунди и след това отново да седна.

— Какво очаквате от живота?

— Обожавам киното. Бих искал да стана режисьор.

— Кои режисьори обичате?

По темата, която го вълнуваше, момчето стана неизчерпаемо, което ми позволи да помисля над следващия въпрос.

— Тази страст към киното от семейството ви ли идва?

Той избухна в смях.

— Не. Със сигурност не.

Той изведнъж започна да изглежда горд, че има вкусове, които си е изградил сам и не са му по наследство.

— Майка ви?

— Майка ми е по-скоро от типа телевизионни сериали, нали се сещате, голям бъркоч, който трае със седмици с всичките му семейни тайни, незаконни деца, престъпления от страст и тям подобни…

— Тя какво работи?

— Разни работи. Дълго време гледаше старци по домовете. Сега работи в един салон за красота.

— А баща ви?

Той се затвори в себе си.

— Това част от изследването ви ли е?

— Не искам да ви принуждавам да бъдете недискретен. Успокойте се, ще се появите под фалшиво име и няма да кажа нищо, което ще позволи да ви разпознаят, вас или родителите ви.

— Така ли, страхотно!

— Интересуват ме отношенията ви със света на възрастните, начина, по който го възприемате и по който вмествате своето бъдеще в него. Затова отношенията, които поддържате с баща ви са показателни. Освен ако не е починал, и в такъв случай моля за извинение.

Внезапно ми мина през ум, че Натали може да го е накарала да вярва в смъртта на Самюел, за да скрие от него отсъствието му. Разтреперих се да не съм наранила горкото момче.

— Не, не е умрял.

— А… Заминал ли е?

Той се поколеба. Страдах от тази дилема, колкото и той.

— Не, виждам го често… По лични причини не обича да говорят за него.

— Как се казва?

— Самюел.

Бях смазана. Не можех вече нито да продължа, нито да остана в ролята си. Измислих, че отново искам захар, за да отида до бара и да се върна. Бързо! Бързо! Трябва да импровизирам нещо!

Когато седнах, усетих, че сега пък той се е променил. Беше се отпуснал и се усмихваше с желанието да се разкрие.

— В крайна сметка, щом слагате фалшиви имена, мога да ви разкажа всичко.

— Разбира се — казах, като се опитах да не треперя.

Той се плъзна назад по седалката, за да се намести удобно.

— Баща ми е изключителен човек. Той не живее с нас, макар че е много влюбен в майка ми от шестнайсет години.

— И защо?

— Защото е женен.

— Има ли други деца?

— Не.

Тогава защо не остави жена си?

— Защото е луда.

— Какво?

— Пълна откачалка. Веднага ще се самоубие. Или нещо по-лошо. Способна е на всичко. Мисля, че изпитва към нея едновременно страх и жалост. Като компенсация, с нас е очарователен и успя да убеди мама, сестрите ми и мен, че не може да живее другояче.

— А? Имате сестри?

— Да. Две малки сестри. На десет и на дванайсет.

Момчето продължи, но аз не успявах да чуя и една дума, защото главата ми бучеше. Не схванах нищо от онова, което каза и което би трябвало силно да ме интересува — тъй като непрестанно се блъсках в онова, което току-що бях научила: Самюел бе изградил втори дом, пълноценно семейство и оставаше с мен под предлог, че съм неуравновесена.

Дали успях да оправдая задъханото си тръгване? Не знам. Във всеки случай извиках такси и щом се скрих зад стъклата на колата, изпаднах в нервна криза.

 

 

Не съм имала по-тежък период от следващите седмици.

Бях изгубила ориентирите си.

Самюел ми се струваше абсолютно чужд човек. Онова, което си мислех, че знам за него, уважението, което изпитвах към него, доверието, върху което се градеше обичта ми, всичко се беше провалило вдън земя — той водеше двоен живот, обичаше друга жена в друг квартал на Париж, и то жена, от която имаше три деца.

Тормозеха ме най-вече децата. Защото с това не можех да се боря. Една жена е противник, с когото мога да се състезавам, макар че по определени точки… но децата…

Плачех по цели дни, без да успея да скрия това от Самюел. След като се опита да разговаря с мен, той горещо ме помоли отново да отида при психиатъра ми.

— Моя психиатър ли? Защо пък моя психиатър?

— Защото ходеше при него.

— Защо намекваш, че е мой? Бил е измислен, за да лекува мен и само мен, така ли?

— Извинявай. Казах „твоя психиатър“, а трябваше да кажа „нашия психиатър“, защото ходихме при него години наред.

— Да! То пък една полза.

— Беше много полезно, Изабел, това ни помогна да се приемем такива, каквито сме, и да изживеем съдбата си. Ще ти запиша час.

— Защо искаш да ходя при психиатър, не съм луда — изкрещях.

— Не, не си луда, но когато човек го болят зъбите, ходи при зъболекар, когато го боли душата, ходи при психиатър. А сега ще ми се довериш, защото не искам да те оставям в това състояние.

— Защо? Мислиш да ме изоставиш ли?

— Какви ги приказваш? Точно обратното, казвам, че не искам да те оставя така.

— „Да те оставя.“ Казваш „да те оставя“?

— Наистина си на ръба на нервна криза, Изабел. И имам усещането, че повече те дразня, отколкото те успокоявам.

— Това поне си го разбрал!

— Имаш нещо против мен ли? Кажи го. Кажи го и да свършваме.

— „Да свършваме.“ виждаш ли, искаш да ме изоставиш…

Той ме взе в обятията си и напук на моето ръкомахане, нежно ме прикова към себе си.

— Обичам те, чуваш ли, и не искам да те напускам. Ако исках, щях да го направя преди много време. Когато…

— Знам. Няма нужда да го казваш.

— Ще е от полза да говорим за това от време на време.

— Не. Няма нужда. Това е табу. Вход забранен. Не преминавай. Край.

Той въздъхна.

До гърдите му, до раменете му, полюлявана от топлия му тембър, аз се поуспокоявах. Щом останех без него, отново започвах да се мятам. Дали Самюел стоеше с мен заради състоянието ми? Който и да било външен човек би отговорил положително, защото той беше само дребен служител в книгоиздателска къща, а аз бях наследила няколко милиона и недвижими имоти, но знаех пълното със скрупули отношение на Самюел към капиталите ми: беше продължил да работи след сватбата ни, за да не зависи от мен и да може да ми прави подаръци „със собствени пари“, беше отклонил опитите ми за дарение и бе настоял да се оженим с договор, който изключваше общото имущество. Точно обратното на някой лаком и користен съпруг. Защо оставаше в двойка с мен, щом някъде имаше жена и деца? Може би не обичаше достатъчно онази жена, за да споделя живота си с нея? Да, може би… И не смееше да й го каже… тя изглеждаше толкова обикновена… оправдаваше се с мен, за да не му се лепне някаква маникюристка… Всъщност, предпочиташе моята компания… Ами децата му? Познавах Самюел: как ли се стърпяваше да не живее с децата си? Трябваше много мощен мотив, за да му попречи… Но какъв? Аз ли? Аз, която не можех да му дам… Или подлостта? Заложената подлост? Онази подлост, която приятелките ми считат за основна характеристика на мъжете… В късния следобед, след като не успях да се вкопча в нито една мисъл, реших, че синът му е прав — бях се чалнала.

Състоянието ми се влошаваше. Това на Самюел също. По силата на странна емпатия тъмни кръгове тежаха около възпалените му очи, чертите му бяха изопнати от постоянен страх и го чувах как свисти, когато изкачва стълбите на богаташката ни къща, за да дойде в моята стая, от която вече не излизах.

Той ме молеше да бъда открита и да му обясня болката си. Естествено, това би било най-доброто, но аз отказвах. Още от детството си проявявам една дарба наопаки — винаги отхвърлям най-доброто решение.

Няма съмнение, че ако бях говорила с него или ако го бях помолила той да проговори, щяхме да избегнем катастрофата…

Затворена в себе си, наранена и вцепенена, мълчах и гледах на него като на враг. Под какъвто и ъгъл да мислех за него, го възприемах като предател: ако не мамеше мен, мамеше любовницата и децата си. Дали държеше на прекалено много неща или не държеше на нищо? Дали имах пред себе си човек нерешителен или най-циничния мъж на света? Кой бе той?

Силите ми се изчерпваха в ето такива подозрения. Бях объркана, не се сещах дори да ям или да пия, толкова отслабнах, че ми назначиха няколко инжекции с витамини и ме хидратираха със системи.

Самюел не изглеждаше по-добре. Но отказваше да се погрижи за себе си, болната бях аз. Наслаждавах се на тревогата му като стара любовница, която гризе последния кокал любов, и не ми мина през ум да надмогна егоизма си и да го насиля да се погрижи за себе си.

Доктор Фелденхайм, старият ми психиатър, дойде да ме види, вероятно изпратен от Самюел.

Колкото и да ми се искаше да споделя мислите си, успях да се удържа цели три сеанса.

На четвъртия, уморена да се дърпам, му разказах какво съм открила: любовницата, децата, нелегалното семейство.

— Най-сетне стигнахме и до това. Време беше да изплюете камъчето.

— Така ли? Така ли мислите? Това подхранва любопитството ви, нали, докторе. А за мен това не променя нищо.

— Скъпа ми Изабел, с риск да ви изненадам и най-вече да ме отлъчат от професията, ще наруша мълчанието, което се изисква от мен: в течение съм на това от много години.

— Моля?

— Още от раждането на Флориан.

— Флориан ли? Кой е Флориан?

— Младежът, когото сте разпитвали, синът на Самюел.

При това фамилиарно споменаване на онези, които рушаха семейството ми, усетих как в мен се надига гняв.

— Самюел ли ви каза?

— Да. При раждането на сина си. Мисля, че тайната беше прекалено тежка за него.

— Ах, чудовище такова!

— Не бързайте, Изабел. Оценявате ли в колко трудни ситуации животът поставя Самюел?

— Шегувате ли се? Той има всичко, за да бъде щастлив.

— Изабел, не на мен тия. Не забравяйте, че аз знам. Знам, че сте засегната от тази рядка болест…

— Мълчете.

— Не. Мълчанието носи повече проблеми, отколкото решения.

— Във всеки случай никой не знае какво е това.

— Женската импотентност ли? Самюел знае. Оженил се е за красива, забавна, прелъстителна жена, която обожава, а така и никога не е успял да прави любов с нея. Никога не е влязъл в нея. Никога не е успял да стигне до насладата заедно с нея. Тялото ви е затворено за него, Изабел, въпреки безбройните опити и различните терапии. Мислите ли от време на време за фрустрацията, която това предизвиква у него?

— От време на време ли? През цялото време, представете си! През цялото време! Но колкото и да се мразя и да се упреквам, това нищо не променя. Понякога предпочитам да ме беше напуснал преди седемнайсет години, когато го открихме!

— Но той остана. Знаете ли защо?

— Да. Заради милионите ми!

— Изабел, не на мен тия.

— Защото съм луда!

— Изабел, моля ви — не на мен тия. Защо?

— От жал.

— Не. Защото ви обича.

В мен нахлу плътно вътрешното безмълвие. Сякаш цялата бях покрита със сняг.

— Да, обича ви. Макар Самюел да си остава мъж като другите, естествен мъж, който изпитва нужда да прониква в женска плът и да има деца, той ви обича и продължава да ви обича. Не успя да ви напусне. Всъщност, той и не иска. Бракът ви го е накарал да живее като светец и това оправдава желанието му за няколко забежки навън. Един ден срещнал тази жена, Натали и помислил, че ако има връзка с нея, а след това дете, ще поиска и ще има силата да се отдалечи. Напразно. И се видя принуден да наложи на новото си семейство дистанция и своето отсъствие. Вероятно децата не знаят истината, но Натали я знае и я приема. Тъй че от шестнайсет години насам нищо не е просто за Самюел. На работа се мори, за да носи пари в двете семейства — на вас за подаръци, а на тях средства за живот, каталясва да бъде на разположение и да дава внимание и на двете страни, не се грижи за себе си, само за вас, само за другите. Прибавете към това и угризенията и чувството за вина. Упреква се, че живее далеч от Натали, от сина си и от дъщерите си, упреква се също, че лъже вас толкова отдавна.

— Ами да избере! Да отреже веднъж завинаги! Да иде при тях! Аз няма да се противопоставя.

— Изабел, той никога няма да успее.

— И защо?

— Защото ви обича.

— Самюел ли?

— Разкъсващо, страстно, неразбираемо и нерушимо, обича ви.

— Самюел…

— Повече от всичко…

След тези думи доктор Фелденхайм стана и си тръгна.

Изпълнена от нова нежност, вече не се борех срещу себе си или срещу някакъв чужд Самюел. Той ме обичаше. Обичаше ме толкова, че бе скрил от мен двойния си живот и го бе наложил на друга жена, макар тя да бе способна да разтвори тялото си за него и да му даде деца. Самюел…

Чаках го замаяна. Бързах да взема лицето му между дланите си, да го целуна по челото и да му благодаря за ненакърнимата любов. Щях да му заявя моята, моята недостойна любов, способна на съмнения, на ярост, на ревност, ужасната си нечиста любов, която изведнъж се бе пречистила. Щеше да научи, че го разбирам, че не бива нищо да крие от мен, че искам да дам част от състоянието си на семейството му. Щом е негово, значи е и мое. Щях да му покажа, че мога да надмогна буржоазните условности. Като него. От любов.

В седем Стейси прескочи да ме види. Успокои се като ме намери умиротворена и усмихната.

— Доволна съм да те видя такава след седмици плач. Напълно си променена.

— Не е от „Атьолие капилер“ — рекох през смях, — а защото осъзнах, че съм се омъжила за прекрасно момче.

— Самюел ли? Че коя жена не би го искала?

— Късметлийка съм, нали?

— Ти ли? Направо е неприлично. Понякога ми е тежко да остана твоя приятелка: ти имаш всичко, за да бъдеш щастлива.

В осем часа Стейси си тръгна. Решена да приключа с апатията, слязох в кухнята да помогна на готвачката за вечерята.

В девет Самюел още не се беше прибрал, но реших да не се тревожа.

В десет бях на ръба на нервна криза. Бях оставила вече двайсет съобщения на мобилния телефон на Самюел, който записваше думите ми, без да отговаря.

В единайсет тревогата така ме разкъсваше, че се облякох, изкарах колата си и без повече да му мисля, тръгнах към „Плас д’Итали“.

На „Бюто-Кай“ намерих вратата широко отворена и видях хора да сноват около сивата съборетина.

Затичах се, минах през отворената врата, прекосих преддверието, влязох навътре към светлината и открих Натали, рухнала в едно кресло, заобиколена от децата си и от съседите.

— Къде е Самюел? — попитах.

Натали вдигна глава и ме позна. Сянка от паника пробяга в черните й очи.

— Моля ви — повторих, — къде е Самюел?

— Почина. Преди малко. В шест часа. Сърдечна криза, докато играеше тенис с Флориан.

Защо никога не реагирам нормално? Вместо да се сгромолясам, да захлипам и да забия, аз се обърнах към Флориан, изправих обляното в сълзи момче и силно го притиснах към себе си, за да го утеша.