Коя бе тази натрапница? Беше най-малко за трети път… Предишните й появявания бяха много бегли и Одил бе помислила, че въображението й си прави шеги, но този път двете бяха имали време да разменят погледи и дори й се бе сторило, че щом изненадата изчезна, другата бе направила уплашена физиономия, докато се измъкваше.

Без да разсъждава повече, Одил тръгна по следите й и се провикна:

— Спрете, видях ви! Излишно е да се криете, няма изход!

Одил се втурна във всяка стая, в спалнята, в кухнята, в тоалетната и в банята — нямаше никого.

Оставаше само дрешника в края на коридора.

— Излезте! Излезте, или ще извикам полиция!

Нито звук не шукна в дрешника.

— Какво правите в дома ми? Как влязохте?

Пълна тишина.

— Добре, предупредих ви.

Внезапно Одил изпита панически страх — какво ли искаше непознатата? Обзета от треска, тя се отдръпна към входната врата, хвана телефона и след като първо го обърка, набра номера на полицията. „Бързо, бързо“ — мислеше тя — онази ще изскочи от дрешника и ще се хвърли върху мен. Най-сетне, след като успя да прескочи бариерата на оператора, й отговори приятният глас на някакъв чиновник:

— Парижка полиция, шестнайсети район, слушам ви.

— Бързо елате у дома. Влязла е някаква жена. Крие се в дрешника в коридора и отказва да излезе оттам. Бързо. Умолявам ви, може би е луда или пък убийца. Побързайте, много ме е страх.

Полицаят си записа името и адреса й, а след това я увери, че след пет минути ще дойде патрул.

— Ало? Ало? Там ли сте още?

— Мммм…

— Как се чувствате, госпожо?

— …

— Останете на телефона и не затваряйте. Това е. Така ще успеете да сигнализирате, ако се случи нещо. Повторете много високо онова, което казвам, за да може онази особа да чуе и да знае, че не сте безпомощна. Хайде. Сега.

— Да, прав сте, господин полицай, оставам на телефона с вас, тъй че особата да не може да предприеме нищо, без вие да чуете.

Толкова силно бе изкрещяла, че сама себе си не бе чула. Дали го каза ясно? Дано, въпреки разстоянието, вратата и палтата, натрапницата да бе чула думите й и да се бе разколебала.

В тъмните кътчета на апартамента нищо не помръдваше. Този покой бе по-тревожен от който и да било звук.

Одил прошепна на полицая:

— Там ли сте?

— Да, госпожо, с вас съм.

— Аз… аз… малко се паникьосвам.

— Имате ли с какво да се защитите?

— Не.

— Някой бастун? Чук? Статуетка? Огледайте се.

— А, да, една малка бронзова статуетка.

— Хванете я и заявете, че това е оръжие.

— Моля?

— Кажете, че сега държите пистолета на мъжа си и че вече не ви е страх от нищо. Силно.

Одил пое дълбоко дъх и неуверено изрева:

— Не, господин комисар, не ме е страх, защото държа пистолета на мъжа ми.

Тя въздъхна и потисна желанието да си пикае на номера — толкова зле го беше казала, че натрапницата нямаше как да й повярва.

Гласът в слушалката каза:

— Е, каква е реакцията?

— Нищо.

— Много добре. Изплашена е. Няма да мръдне, докато не дойдат нашите хора.

Няколко секунди по-късно Одил отговори на полицаите, които звъннаха на домофона, а след това отвори вратата и зачака асансьорът да ги качи до десетия етаж. От него изскочиха трима здравеняци.

— Ей там — рече тя — скрила се е в дрешника.

Тя потръпна, когато те извадиха оръжията си и се гмурнаха в коридора. За да не присъства на зрелище, което нервите й нямаше да издържат, тя предпочете да се оттегли в хола, откъдето смътно чуваше заплахи и увещания.

По навик запали цигара и се приближи към прозореца. Навън, макар и да бе началото на юли, моравите жълтееха, ръждиви листа падаха от дърветата, жегата бе ударила площад „Трокадеро“. Бе ударила цяла Франция. Всеки ден тя множеше смъртоносното си дело, всеки ден телевизионните новини брояха новите й жертви, бездомниците, проснати върху нажежения асфалт, старците в приютите, които падаха като мухи, бебета, които измираха от дехидратация. А пък никой не броеше животните, цветята, зеленчуците и дърветата… Всъщност, дали не виждаше един умрял кос ей там, точно отдолу, в тревата на градинката? Вкочанен като рисунка с туш, със сякаш прекършени крачета. Жалко, подсвиркването на коса е толкова красиво…

Тя си наля пълна чаша вода и я изпи от предпазливост. Разбира се, тя се чувстваше егоистка, че мисли за себе си, докато измират толкова хора, но как другояче да реагира?

— Госпожо, извинете… Госпожо!

На вратата на хола полицаите едва успяха да я откъснат от съзерцанието й върху катастрофите от жегите. Тя се обърна и запита:

— Е, коя е тя?

— Няма никого, госпожо.

— Как така никого?

— Елате и вижте.

Тя последва тримата мъже до дрешника. Беше пълен с дрехи и кутии с обувки, но нямаше никаква натрапница.

— Къде ли е тя?

— Искате ли да потърсим с вас?

— Разбира се.

Сто и двайсетте квадратни метра на апартамента бяха минати със ситен гребен и с предпазливи жестове от страна на полицаите и там не се криеше никаква жена.

— Но, моля ви, признайте, че това е странно — изропта Одил, като запали нова цигара. — Тя мина по коридора, видя ме, изненада се и избяга към дъното на апартамента. Откъде може да е излязла?

— Задната врата?

— Винаги е заключена.

— Да идем да видим.

Отидоха в кухнята и установиха, че вратата към задното стълбище е заключена.

— Виждате ли, не може да е минала оттук.

— Освен ако няма връзка ключове, иначе откъде е влязла?

Одил се олюля. Полицаите я подхванаха под мишниците и й помогнаха да седне. Тя си даде сметка, че са прави — онази, която нахлуваше в нейния дом, трябва да имаше ключове, за да влиза и излиза.

— Ужас…

— Можете ли да ни опишете онази особа?

— Някаква старица.

— Моля?

— Да, някаква старица. Белокоса.

— Как беше облечена?

— Не знам. Обикновено.

— С рокля или панталон?

— С рокля, мисля.

— Това никак не прилича на обичайните портрети на крадци и други разни натрапници. Сигурна ли сте, че тя не е някой от обкръжението ви, когото не сте разпознали?

Одил се втренчи в тях с известно презрение.

— Чудесно разбирам забележката ви, логично е, като се има предвид вашата професия, но забележете, че на трийсет и пет още не съм нито престаряла, нито изкуфяла. Вероятно имам повече дипломи от вас, работя като журналистка на свободна практика, специалист съм по геополитическите проблеми на Средния Изток, говоря шест езика и въпреки жегата се чувствам прекрасно. Тъй че ще ми направите удоволствието да повярвате, че не забравям на кого поверявам ключовете си.

Изненадани и изплашени от гнева й, те поклатиха глава с уважение.

— Извинете ни, госпожо, трябваше да вземем предвид всички хипотези. Понякога имаме работа с нестабилни хора, които…

— Разбира се, преди малко изгубих хладнокръвие…

— Сама ли живеете тук?

— Не, омъжена съм.

— Къде е съпругът ви?

Тя погледна полицая развеселена и изненадана — сети се, че този простичък въпрос — къде е съпругът ви? — никой не й бе задавал много отдавна.

Тя се усмихна:

— Пътува из Средния Изток. Той е голям репортер.

Полицаите маркираха своето възхищение към професията на Шарл с ококорени очи и потиснато мълчание. Въпреки всичко най-старият продължи разследването:

— Дали пък вашият съпруг не е дал своята връзка ключове на някой, който…

— Какво си въобразявате? Щеше да ме предупреди.

— Не знам.

— Не. Щеше да ме предупреди.

— Можете ли да му се обадите, за да бъдете сигурна?

Одил поклати отрицателно глава.

— Той не обича да му се обаждат, когато е на другия край на света. Особено за някаква си история с ключове. Това е смешно.

— За първи път ли се случва такова нещо?

— Старицата ли? Не. Поне за трети.

— Обяснете.

— Предишните пъти си казвах, че не съм видяла добре и че не е възможно, точно каквото и вие мислите в момента. Но този път съм сигурна, че не съм си въобразила, тя толкова ме изплаши! Но и аз я изплаших.

— В такъв случай имам само един съвет към вас, госпожо Версини: веднага сменете ключовете и патроните. Така ще можете да спите спокойно. Някой ден, вероятно когато съпругът ви се завърне, ще стане ясно какво е това нахълтване. А дотогава ще можете да спите спокойно.

Одил се съгласи, благодари на полицаите и ги изпрати.

По навик отвори нов пакет цигари, включи телевизора на любимия си канал, онзи с непрекъснатите информационни емисии, а след това се замисли и заразглежда проблема от няколко различни ъгъла.

След един час, когато установи, че хипотезите й не водят доникъде, тя вдигна телефона и се уговори с един ключар за следващия ден.

— Две хиляди и двеста починали — съобщи журналистът, като гледаше втренчено зрителите. — Лятото се очертава убийствено.

Ключовете бяха в джоба й, тя се чувстваше спокойна за съдбата си, откакто знаеше, че наскоро са й сменили ключалките, и се бе оставила на живия си интерес към резултатите от климатичните обрати. Пресъхнали оризища. Загинали риби. Измрели стада. Гневни земеделци. Режим на тока и на водата. Препълнени болници. Студенти, повишени в лекари. Претрупани погребални бюра. Гробари, принудени да прекъсват отпуската си на плажа. Еколози, сипещи огън и жупел срещу затоплянето на планетата. Тя следеше всяка емисия като епизод от вълнуваща серия, жадна за приключения, търсеща нови катастрофи, почти разочарована, когато положението не се влошаваше. Почти без да го осъзнава, тя с наслада броеше труповете. Горещниците бяха зрелище, което не я засягаше, но запълваше интереса й и я разсейваше от лятната скука. По бюрото й се въргаляха една книга и няколко зарязани статии. Тя усещаше, че няма енергията да се посвети на тях, докато издателите и главните редактори не започнеха да я засипват с телефонни обаждания и да я овикват. Между другото, това странно мълчание… Сигурно и те бяха смазани от жегите? Или пък умрели? Щом намереше време или желание, щеше да им звънне.

Тя прещрака арабските канали, засегната, че в тях толкова малко се интересуват какво се случва в Европа. Но да си кажем честно, за тях жегата…

За да й е чиста съвестта, реши да изпие чаша вода, и щом тръгна към кухнята, отново изпита онова странно чувство — натрапницата бе тук!

Върна се назад, бързешком се огледа. Нищо. И все пак, беше й се сторило… За части от секундата лицето на старицата й се бе появило, вероятно отразено от някоя лампа, ъгълчето на някое огледало или лака на някой скрин. Образът я бе стреснал.

През следващия час огледа апартамента от горе до долу. След това поне десетина пъти провери дали старите й ключове не могат да отключат новите ключалки. И най-сетне успокоена, тя си направи извода, че старицата й се е привидяла.

Върна се в хола, включи телевизора и докато вървеше към канапето, ясно я видя в коридора. Както и последния път, старицата се закова на място, паникьоса се и избяга.

Одил се хвърли на канапето и сграбчи най-близкия телефон. От полицията й обещаха бърза намеса.

Докато ги чакаше, Одил вече не изпитваше същите чувства като предния ден. Преди страхът й бе насочен към нещо определено и се отнасяше до непознатата в килера и нейните мотиви. Сега страхът бе отстъпил място на ужаса. Одил бе изправена пред загадка: как ли онази бе дошла днес, след като системата на заключване бе изцяло подновена?

Полицаите я откриха в шок. Понеже бяха идвали и предния ден, те разбраха какво трябва да търсят из апартамента.

Тя не се изненада, когато те дойдоха при нея в хола след дълго тършуване, за да й кажат, че не са видели никого.

— Ужасяващо — обясни тя. — Тази сутрин смениха ключалките, никой, освен мен няма новата връзка ключове, а тази жена е намерила начин да влиза и да излиза.

Те седнаха срещу нея, за да си записват.

— Госпожо, извинете, че настояваме, но наистина ли видяхте отново старицата?

— Знаех си, че ще кажете това. Вие не ми вярвате… аз също нямаше да си повярвам, ако не го бях преживяла. Не мога да ви се сърдя, че ме вземате за луда, разбирам… много добре разбирам… Вероятно ще ме посъветвате да ида на психиатър, не, не възразявайте, на ваше място аз точно това щях да кажа.

— Не, госпожо, ние се придържаме към фактите. Старицата същата ли беше като вчера?

— Но облечена по различен начин.

— Прилича ли тя на някого?

Този въпрос затвърди убедеността на Одил, че полицаите смятат, че тя има връзка с психиатрията. Можеше ли да им се сърди?

— Ако трябваше да я опишете, за кого щяхте да си помислите?

Одил се замисли: ако им призная, че тя смътно ми напомня на майка ми, окончателно ще ме сметнат за невменяема.

— За никого. Не я познавам.

— И според вас какво иска тя?

— Откъде да знам, нали ви казвам, че не я познавам.

— От какво се боите по отношение на нея?

— Вижте, скъпи господине, не се опитвайте да ми правите дивашка психоанализа! Вие не сте лекар, а аз не съм болна. Тази особа не е проекция на моите страхове или фантазми, а натрапница, която влиза в моя дом по не знам каква причина.

Одил се разлюти, полицаите измърмориха някакви неясни извинения и точно в този миг й просветна.

— Пръстените ми! Къде са ми пръстените?

Тя се хвърли към скрина до телевизора, отвори чекмеджето и размаха една празна купичка.

— Пръстените ми ги няма!

Поведението на полицаите веднага се промени вече не я вземаха за откачена, тъй като случаят отново влизаше в рационалната им рутина.

Тя изброи и описа пръстените си, назова стойността им, не можа да се въздържи да спомене по какъв случай мъжът й ги бе подарил, и подписа протокола.

— Кога се връща съпругът ви?

— Не знам. Не ме предупреждава.

— Добре ли сте, госпожо?

— Да, не се безпокойте, добре съм.

Когато си тръгнаха, всичко бе станало обикновено, натрапницата бе сведена до обикновена крадла, която действа с объркваща дискретност, но това обикновено нещо прекърши нервите на Одил и тя рухна в пристъп на сълзи.

— Две хиляди и седемстотин починали от горещините. Има подозрения, че правителството крие реалния им брой.

Одил също бе убедена в това. Според собствените й изчисления броят беше по-голям. Нали и тази сутрин бе забелязала във водосточните тръби две мъртви врабчета?

На вратата се звънна.

Тъй като външният домофон не бе звънял, беше или съседът, или съпругът й. Макар да имаше ключове, той имаше навика да стои в коридора и да звъни, за да обяви, че се връща от мисия, и да не изненада прекалено много Одил.

— Господи, да можеше да е той!

Щом отвори вратата, тя се олюля от радост.

— О, скъпи, какво удоволствие е да те видя. Не можеше да си дойдеш в по-подходящ момент.

Тя се хвърли към него и понечи да го целуне по устата, само че той, без да я отблъсква, само я притисна в обятията си. „Той е прав — помисли тя — луда съм да се вълнувам така.“

— Как си? Как мина пътуването? Всъщност, къде беше?

Той отговаряше на въпросите й, но на нея й беше трудно да следи отговорите, дори да задава правилните въпроси. По два-три тъмни погледа, които той й хвърли, тя усети, че малко го дразни. Но не успяваше да се съсредоточи, толкова красив го намираше. Дали беше заради отсъствието? Колкото повече го гледаше, толкова по-неустоим го намираше. На трийсет години, тъмнокос, без нито един бял косъм, здрава, мургава кожа, прецизни и дълги ръце, мощен гръб, който завършваше с тънка талия… какъв късмет имаше тя!

Тя реши да хвърли отведнъж товара на лошата новина.

— Обраха ни.

— Какво?

— Да. Откраднаха ми пръстените.

Тя разказа историята. Той я изслуша търпеливо, без да задава въпроси и без да изказва съмнения. Одил със задоволство отбеляза разликата в начина, по който я слушаше съпругът й и полицаите. „Той поне ми вярва.“

Щом тя привърши, той тръгна към спалнята.

— Искаш да си вземеш душ ли?

Той веднага излезе от спалнята с една кутия, в която бяха пръстените.

— Ето ти ги пръстените.

— Какво?

— Достатъчно беше да проверя на три-четири места, където имаш навика да ги слагаш. Ти не провери ли?

— Ами стори ми се… Всъщност, сигурна бях… последния път бяха в скрина в хола… до телевизора… как ли съм могла да забравя?

— Хайде, не се ядосвай. На всеки се случва да забрави.

Той се приближи до нея и я целуна по бузата. Одил се изненада, изненада се, че е била толкова тъпа, изненада се и че тъпотията й предизвиква умилението на Шарл. Тя се втурна към кухнята, за да му приготви нещо за пиене, и се върна с поднос. Тогава забеляза, че той не е оставил никакъв багаж във входния коридор.

— Къде ти е багажът?

— Защо трябва да имам багаж?

— Връщаш се от пътуване.

— Вече не живея тук.

— Моля?

— Отдавна вече не живея тук, не беше ли забелязала?

Одил остави подноса и се подпря на стената, за да си поеме дъх.

Защо й говореше той така твърдо? Да, разбира се, тя беше забелязала, че не се виждат много често, но да се твърди, че вече не живеят заедно. Какво…

Тя се отпусна на земята и захълца. Той се приближи, взе я в обятията си и отново стана мил.

— Хайде, не плачи. Няма за какво да се плаче. Не обичам да те виждам такава.

— Какво направих? Какво лошо сторих? Защо не ме обичаш вече?

— Стига с твоите глупости. Нищо лошо не си направила. И аз много те обичам.

— Истина ли е?

— Истина е.

— Колкото преди ли?

Забави малко отговора си, защото очите му се изпълниха със сълзи, докато галеше косите й.

— Може би повече от преди.

Одил се успокои и постоя до силните му гърди.

— Ще тръгвам — каза той и стана.

— Кога ще се върнеш?

— Утре. Или вдругиден. Моля те, не се тревожи.

— Не се тревожа.

Шарл си отиде. Сърцето на Одил се сви: къде ли отиваше? И защо лицето му бе тъй тъжно?

Тя се върна в хола, взе купата с пръстените и реши да я прибере в скрина в спалнята си. Този път нямаше да забрави.

Четири хиляди починали от горещините.

Да, наистина, лятото се очертаваше вълнуващо. От апартамента й, в който непрекъснато работеше климатик — кога ли го бе инсталирал Шарл? — Одил следеше журналистическия роман като пушеше цигарите една след друга. Отдавна се бе разбрала с портиерката тя да й пазарува. Срещу няколко банкноти от време на време й приготвяше и храна, тъй като Одил никога не е била велика готвачка. Дали Шарл се бе отдалечил заради това? Смешно…

Той за първи път й налагаше това наказание — да се върне в Париж, а да спи другаде. Тя трескаво търсеше в близкото им минало нещо, което да оправдае това поведение, и не откриваше нищо.

Но това не беше единствената й грижа — старата дама се бе завърнала.

Няколко пъти.

Все едно и също — появяваше се и изчезваше.

Одил вече не смееше да вика полицията заради историята с пръстените — щеше да се наложи да признае, че ги е открила. Разбира се, можеше да я извика, защото може и да се беше объркала, но не мамеше никого: след идването на Шарл тя бе хвърлила в кошчето заявлението за кражба за пред застрахователя…

Въпреки това чувстваше, че полицаите вече няма да й имат доверие. Още повече, че бе открила причината, която привличаше тук натрапницата, а полицаите трудно щяха да повярват и на това! Натрапницата не бе опасна, не бе крадла, нито някаква престъпничка, но достатъчно бе повтаряла, за да стане ясна играта и: старата дама влизаше тук, за да размества вещите.

Да. Колкото и странно да изглежда, това бе единствената причина за изненадващите й посещения.

Не само че пръстените, които Одил всеки път мислеше за откраднати, се намираха след няколко часа в друга стая, но и старата дама ги криеше на все по-стъписващи места, като последното беше камерата на хладилника.

„Диаманти на дъното на фризера! Що за идеи минават през главата й?“ Одил бе стигнала дотам да мисли, че старата дама може и да не е престъпничка, но е злобна.

„Или пък луда! Напълно луда! За какво й е да поема толкова рискове за такива абсурдни шегички! Някой ден ще я заклещя и най-сетне ще разбера.“

На вратата се звънна.

— Шарл!

Тя отвори и видя Шарл на стълбището.

— О, какво щастие! Най-сетне!

— Да, извинявай, не успях да се върна толкова скоро, колкото ти бях обещал.

— Няма нищо, извинен си.

Докато влизаше в апартамента, една млада жена се появи зад него.

— Разпознаваш ли Ясмин?

Одил не посмя да го засегне и да признае, че не познава красивата, стройна брюнетка, която го следваше. Ох, този недостатък да няма никаква памет за лица… „Без паника. Ще си спомня“ — помисли тя.

— Разбира се. Влезте.

Ясмин приближи, целуна Одил по бузите и по време на тази прегръдка Одил не се сети коя е, но почувства, че я мрази.

Отидоха в хола, където заговориха за горещините. Одил храбро поддържаше разговора, макар умът й да не можеше да спре да витае вън от думите, които си разменяха… „абсурдно е, говорим си за времето със светски тон в присъствието на някаква непозната, а Шарл и аз имаме да си кажем толкова неща.“ Тя внезапно прекъсна разговора и се втренчи в Шарл.

— Кажи ми, онова, което ти липсва, са деца, нали?

— Какво?

— Да. Тези дни се питах какво не върви между нас и ми мина през ум, че ти вероятно искаш деца. Обикновено мъжете не ги искат толкова охотно като жените… Искаш ли деца?

— Имам си.

Одил помисли, че не е чула добре.

— Какво?

— Имам деца. Две. Жером и Юго.

— Моля?

— Жером и Юго.

— На колко години са?

— На две и на четири.

— И от кого ги имаш?

— От Ясмин.

Одил се обърна към Ясмин, която й се усмихна.

„Одил, събуди се, сънуваш кошмар, това не е истина.“

— Вие… Вие… Вие имате две общи деца?

— Да — потвърди интригантката и елегантно кръстоса крака, сякаш нищо не се е случило.

— И идвате у дома, без притеснение и с усмивка, за да ми кажете това? Чудовища такива!

Нататък нещата се объркаха. Одил бе толкова разтърсена от мъка, че през крясъците и сълзите си, не чуваше онова, което се говореше около нея. На няколко пъти Шарл се опита да я вземе в обятията си, а тя всеки път го отблъскваше яростно.

— Предател! Предател! Край, чуваш ли ме, край! Махай се! Хайде, махай се!

Колкото повече тя се опитваше да го отдалечи, толкова повече той се вкопчваше в нея.

— Дванайсет хиляди починали.

— Ха така! — радваше се Одил пред телевизора.

За няколко дни нещата се бяха влошили. Шарл показа грозното в себе си и я помоли да напусне апартамента.

— Никога, чуваш ли — му бе отговорила тя по телефона. — Ти никога няма да живееш тук с твоята курва! Според закона тези стени са мои. И не се появявай повече, няма да ти отворя. Във всеки случай, ключовете ти не стават.

Натрапницата поне се бе оказала полезна за това! Тази старица бе истинско провидение.

Шарл на няколко пъти бе звънял на вратата и се бе опитвал да преговаря. Тя бе отказала да го слуша. Той бе упорит и й изпрати лекар.

— Одил — заяви доктор Маландие, — вие сте изтощена. Не мислите ли, че един престой в почивен дом ще ви излекува? Там ще могат по-добре да се грижат за вас.

— Оправям се и сама, благодаря. Да, заради тези проблеми закъснявам със статиите си, но се познавам: щом се пооправя за няколко нощи, ще напиша всичко на един дъх.

— Именно, за да се пооправите, не смятате ли, че в почивен дом…

— В този момент, докторе, хората си умират за почивни домове. Защото нямат климатици. А тук има. Не гледате ли новините? Горещници са. По-разрушителни от циклон. Почивен дом ли? Да, болничен дом. Умиралник. Мъртвешки дом. Той ли ви изпраща да ме убиете?

— Хайде, Одил, не говорете дивотии. Ако ви намерим един добре климатизиран почивен дом…

— Да, ще ме упоят, ще ме превърнат в зеленчук и съпругът ми ще се възползва, за да докопа този апартамент и да живее в него с неговата пачавра. Никога? Арабката и нейните деца? Никога. Защото нали вие знаехте, че той има две деца от нея?

— Одил, на ръба на кризата сте и в един момент вече няма да ви питат, а ще ви откарат насила.

— Ами ето, разбрал сте — ще трябва да ме отведат насила. Иначе нищо няма да стане. А сега си тръгвайте и не се връщайте повече. От днес си сменям лекаря.

Същата вечер, от гняв, Одил се замисли дали да не прекрати дните си и я спря единствено мисълта, че това прекалено добре устройва съпруга й и ужасната Ясмин.

Не, Одил, съвземи се. В края на краищата си млада… на колко си?… Трийсет и две или трийсет и три… ох, винаги забравям, животът е пред теб, ще срещнеш друг мъж и ще създадеш семейство с деца. Този Шарл не те заслужаваше, по-добре, че го откри бързо. Я си представи, че беше упорствала до менопаузата…

Тя внезапно изпита нужда да побъбри за това с Фани, най-добрата си приятелка. От колко ли време не й се бе обаждала? Заради това жежко лято бе позагубила представа за времето. Заедно с цялата нация, май и тя бе по-замаяна, отколкото й се струваше в закътания и сенчест апартамент? Тя взе тефтерчето с телефоните, а след това го захвърли надалеч.

— Няма нужда да проверявам телефона на Фани. Ако знам някой наизуст, то е точно нейният.

Тя набра номера и един глас, който излизаше от съня, й отговори.

— Да?

— Извинете за притеснението, може ли да говоря с Фани?

— Фани ли?

— Фани Депре. Да не съм объркала номера?

— Фани почина, госпожо.

— Фани! Кога?

— Преди десет дни. От дехидратация.

Горещниците! Докато Одил глупаво осчетоводяваше труповете пред телевизора си, и за секунда не бе помислила, че приятелката й може да е жертва на този мор. Тя затвори, без да успее да каже и дума повече, нито да поиска подробности.

Фани, милата й Фани, съученичка от гимназията, Фани, която вече имаше две деца… каква трагедия! И толкова млада, родена през същата година като нея… Значи не само старци и бебета умираха, но и хора в разцвета на силите… Кой ли й бе отговорил по телефона? Тя не познаваше този дрезгав тембър… Вероятно някой стар чичо.

Травматизирана Одил изгълта бутилка вода, преди да се оттегли в стаята си да плаче.

— Петнайсет хиляди починали — обяви говорителят с квадратното лице като желязна врата.

— Скоро петнайсет хиляди и един — въздъхна Одил и глътна дима от цигарата си, — защото не знам дали ми се остава в този тъй грозен свят.

Никаква надежда за захлаждане, никаква буря на хоризонта, добави журналистът. Земята се пукаше от болка.

За Одил също не се провиждаше никакъв изход. Сега натрапницата идваше по няколко пъти на ден и злобно разместваше нещата на Одил, която вече не успяваше да намери нищо.

След като портиерката си замина за Португалия — направо невъобразимо е колко портиерки има през лятото в Португалия, — покупките и готвената храна качваше нейната племенница, една нахалница с мазна походка, която дъвчеше дъвка и си сменяше коланите по цял ден, една тъпанарка, с която не можеше човек да си каже три свързани изречения.

Шарл не се показваше. Вероятно именно той се обаждаше по телефона и сигурно точно на него Одил отговаряше „Не“ и затваряше. Всъщност, той я занимаваше по-малко. Даже много малко. Това беше стара история. Или по-точно, той сякаш никога не бе съществувал. Сегашното притеснение на Одил бе да поднови регистрацията си в университета и вероятно заради летните заместници на персонала не успяваше да се свърже с точния човек, за да се презапише. Това много я дразнеше.

Сега имаше силно желание да се посвети на учението си. Когато не си почиваше пред канала с непрекъснатите информационни емисии, тя посвещаваше цели часове на ученето, като четеше книги за Средния Изток, усъвършенстваше езици и довършваше започнатия увод на дипломната си работа.

Научният й ръководител също бе неоткриваем. Изглеждаше сякаш климатичната катастрофа бе унищожила страната. Вече нищо не вървеше нормално. Родителите й също не отговаряха на телефона. Сигурно всички бяха избягали някъде на хладина.

Да се възползваме от това, за да се посветим на основните си задачи — казваше си Одил и с часове залягаше над усъвършенстването на структурата на абзаците или на ритъма на фразата. Давам си една седмица, за да завърша увода.

Това толкова я вълнуваше, че бе забравила да пие достатъчно течности. На всичкото отгоре климатикът й бе на път да се повреди — нагласяваше го на двайсет градуса и след като няколко часа страдаше, го намираше на трийсет, трийсет и два градуса, или пък на петнайсет! След мъчително издирване откри книжката с упътване и извика монтьора да й го поправи. Той изгуби половин ден да работи по него и заключи, че нищо не разбирал, може би някъде не правел контакт, но всеки уред сега бил проверен и работеше безупречно. А пък още на другия ден датчиците във всички стаи показваха най-разнообразни и често най-стъписващи температури.

Тя реши, че няма нужда да вика техника, защото разбра избора на тези повреди — натрапницата. Без никакво съмнение старицата се забавляваше да сменя указанията зад гърба й.

Одил започна да се чувства като сдъвкана — работата, горещината и това, че забравяше да пие течности — тя реши да издебне натрапницата, да я хване с ръка в торбата и веднъж завинаги да приключи с нея. Щом се увери, че е сама, тя се скри в килера за метлите, угаси лампата и зачака.

Колко ли време стоя на пусия? Не можеше да каже. Човек би помислил, че старата дама знаеше, че я чакат… След няколко часа, мъчена от жажда, Одил излезе от шкафа и се върна в хола. Там, Господ знае защо, изведнъж й се прищя един пастис, тя отвори бара, сипа си чашка и след като отпи, нещо странно привлече вниманието й.

В библиотеката една книга носеше нейното име, Одил Версини, изписано на гръбчето. След като я извади от етажерката, тя остана смаяна от корицата — ставаше въпрос за нейната дипломна работа, дипломната работа, която сега пишеше. Намери я завършена, цяла, отпечатана върху четиристотин страници и издадена от престижен издател, за когото дори не смееше да мечтае.

Кой ли й е погодил тази шега?

Погледът й пробяга по първите страници и тя пребледня още повече. Откри съдържанието на своя увод, онзи, върху който се мъчеше от няколко дни — само че завършен, по-добре написан, по-овладян.

Какво ставаше тук?

Тя вдигна глава и видя натрапницата. Старата дама спокойно я гледаше.

Не, това вече е прекалено.

Дръпна се, втурна се към шкафа, сграбчи стика за голф, който бе избрала за оръжие и се върна, за да се разправи окончателно с натрапницата.

Пред прозореца, който гледаше към градините на Трокадеро, Ясмин гледаше дъжда, който тъкмо бе помирил земята с небето и бе прекъснал епидемията от смърт.

Стаята зад нея не се бе променила, все така претъпкана с книги, между които безценни колекции за познавачите на Средния Изток. Нито съпругът й, нито тя бяха имали време да променят подредбата или мебелите. Щяха да правят ремонти по-късно, но за сметка на това не се бяха поколебали да оставят мъничкия апартамент на околовръстното, където се тъпчеха с двете си деца, и да се преместят тук.

Тъкмо в момента зад нея Жером и Юго откриваха удоволствията на кабелната телевизия и непрекъснато щракаха по каналите.

— Страхотно е, мамо, има арабски канали!

Те не се задържаха на никое предаване и бяха по-скоро опиянени от това да имат толкова канали, отколкото привлечени от мисълта да се загледат в един от тях.

Мъжът й се прибра, плъзна се зад гърба й и я целуна по мястото, където започваше шията. Ясмин се извъртя и залепи гърди до неговите. Прегърнаха се.

— Знаеш ли, прелистих семейния албум, невероятно е колко приличаш на баща си!

— Не го казвай.

— Защо? Мъчно ти е, че е починал в Египет, когато си бил на шест годинки…

— Не, натъжава ме, защото започвам да мисля за мама. Тя често ме вземаше за него и ме наричаше Шарл.

— Не мисли за това. Мисли за майка си каквато беше в разцвета си, блестяща интелектуалка, духовита и енергична, която винаги много ме е впечатлявала. Забрави последните две години.

— Права си. Остана сама тук и не можеше да разпознае самата себе си заради пустия Алцхаймер… И понеже паметта й се изличаваше, тя непрекъснато се подмладяваше и вземаше за натрапница старата жена, която срещаше в огледалата. Намериха я със стика за голф пред разбитото стъкло — сигурно е искала да заплаши натрапницата и да се защити, понеже е помислила, че другата иска да я удари.

— Ще идем да я видим в неделя.

Ясмин погали бузите на Франсоа и добави:

— Сега, когато се върна във времето преди баща ти, не е толкова мъчително. Не ни обърква вече. Сега на колко е според нея?

Той отпусна глава на рамото на Ясмин.

— Понякога си пожелавам по-скоро да дойде денят, когато майка ми отново ще стане пеленаче, за да я притисна в обятията си. Най-сетне ще й кажа колко я обичам. Целувка за сбогом за мен. А за нея — целувка за добре дошла…

Край

Ерик-Еманюел Шмит Натрапницата

Метаданни

Данни

Одет Тулмонд и други истории

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ерик-Еманюел Шмит
Натрапницата