Ерик-Еманюел Шмит
Един прекрасен дъждовен ден

Тя унило гледаше как дъждът се сипе над гората на Ландите.

— Ама че мръсно време!

— Лъжеш се, скъпа.

— Какво? Я си покажи носа навън. Да видиш как тече от небето.

— Именно.

Той излезе пред къщата, направи няколко крачки към градината досами капките и с разширени ноздри, наострени уши и отметната назад глава, за да може най-пълно да усеща влажния дъх по лицето си, промърмори с притворени очи, сякаш душеше оловното небе:

— Един прекрасен дъждовен ден.

Изглеждаше искрен.

В този ден тя се убеди окончателно в две неща: той дълбоко я дразнеше и — ако можеше, никога нямаше да го напусне.

 

 

Елен не си спомняше някога да е преживявала съвършен миг. Като дете вече стряскаше родителите си със своето поведение, като непрекъснато подреждаше стаята, сменяше си дрехите и при най-малкото петънце и плетеше плитките си, докато се получи безупречна симетрия; когато я заведоха да ръкопляска на балета „Лебедово езеро“, потръпна от ужас, защото само тя забеляза, че редиците на балерините не бяха идеално прави, че пачките не падаха едновременно и че всеки път някоя балерина — не една и съща! — разкъсваше общото движение; в училище много се грижеше за нещата си и несръчното хлапе, което й върнеше измачкан учебник, предизвикваше сълзи, като отнемаше от потайностите на съзнанието й по един слой от оскъдното доверие, което тя оказваше на човечеството. Като девойка, тя реши, че природата не е по-добра от хората, тъй като установи, че двете й гърди — очарователни според всеобщото мнение — нямаха напълно еднаква форма, че един от краката й беше трийсет и осми номер, а другият трийсет и осми и половина и че въпреки усилията й, ръстът й нямаше да надвиши метър и седемдесет и един, а метър седемдесет и един — що за число е това? Като възрастна, тя прелетя над обучението по право и ходеше по университетските скамейки най-вече за да се запаси с евентуални годеници.

Малко момичета навъртяха толкова авантюри, колкото Елен. Онези, които се доближаваха до нейните изпълнения, колекционираха любовници поради сексуално хищничество или от душевно непостоянство, а Елен ги събираше от идеализъм. Всяко ново момче й изглеждаше най-сетне правилният; след изненадата от срещата и сред очарованието на първите разговори, тя успяваше да му вмени качествата, за които мечтаеше, а няколко дни и нощи по-късно, когато илюзията изчезнеше и той й се явеше такъв, какъвто е, тя го изоставяше също толкова твърдо, колкото го бе привлякла.

Елен страдаше от това, че искаше да накара да съжителстват две взаимноизключващи се изисквания: идеализма и прозорливостта.

По един принц на бял кон на седмица — и тя се отврати от себе си и от мъжете. За десет години възторжената и наивна девойка се превърна в цинична и разочарована жена около трийсетте. За щастие, по външността й нямаше следи от това, защото русата й красота й придаваше блясък, спортната й живина изглеждаше като ведрост, а блестящата й кожа запазваше онази светла кадифена мекота, която предизвикваше в устните желание да я целунат. Когато по време на едно съвещание на адвокати Антоан я забеляза, той се влюби. Тя му позволи да я ухажва пламенно, защото й беше безразличен. На трийсет и пет, нито красив, нито грозен, симпатичен, с белезникава кожа, коса и очи, единственото забележително у него беше ръстът; кацнал на два метра височина, той се извиняваше на съвременниците си, че ги надвишава с непрестанна усмивка и леко приведени рамене. По всеобщо признание, интелектът му бе на много високо ниво, но никакъв интелект не можеше да впечатли Елен, която не смяташе самата себе си за лишена от такъв. Той я заливаше с обаждания, духовити писма, цветя, покани за оригинални вечери и се показа толкова забавен, упорит и жив, че Елен, малко от скука и доста повече заради това, че досега не бе забождала такъв огромен екземпляр в хербария си от любовници, му позволи да смята, че я е прелъстил.

Преспаха заедно. Щастието, което това донесе на Антон, нямаше нищо общо с удоволствието, което извлече Елен. Въпреки това тя му позволи да продължи.

Връзката им съществуваше вече няколко месеца.

Според неговите приказки, той изживяваше своята голяма любов. Щом я заведеше на ресторант, не успяваше да се въздържи да я включи в своите планове за бъдещето — този търсен от най-висшите кръгове в Париж адвокат искаше нея за своя съпруга и майка на децата си. Елен си мълчеше и се усмихваше. От уважение или от страх, той не я насили да му отговори. А какво ли мислеше тя?

Всъщност, и тя не би могла да определи. Да, авантюрата продължаваше повече от обикновено, но тя избягваше да си даде сметка за това и да си направи изводите. Намираше го за… как да го кажем?… „приятен“, да, тя не би избрала по силна, нито по-топла дума, за да определи усещането, което за момента я възпираше да скъса с него. Така и така скоро щеше да го разкара — за какво да бърза?

За да бъде по-спокойна, тя си бе направила списък с недостатъците на Антоан. От гледна точка на физиката, подвеждаше, че е слаб, но когато бе гол, върху дългото му тяло се виждаше малко бебешко коремче, което несъмнено щеше да расте в следващите години. От сексуална гледна точка, по-често удължаваше нещата, отколкото повтаряше. От интелектуална гледна точка, макар и блестящ, доказателство, за което бяха кариерата и дипломите му, той съвсем не говореше чужди езици толкова добре, колкото нея. От морална гледна точка се бе оказал доверчив и наивен до границата на глупостта.

Но нито един от тези недостатъци не оправдаваше незабавното прекъсване на връзката им, а и несъвършенствата му умиляваха Елен. Онази малка възглавничка от мазнини между члена и пъпа му, бе спокоен оазис върху това едро кокалесто мъжко тяло и на нея й харесваше да полага там глава. За нея вече беше по-добре един дълъг момент наслада, последван от дълбок сън, отколкото забързана нощ с някой жребец, с къси почивки, раздирани от кратки наслади. Предпазливостта, с която той подхождаше към чуждите езици, беше последица от съвършеното владеене на родния му език. Що се отнася до неговата наивност, тя й позволяваше да си почине, защото в обществото Елен забелязваше първо посредствеността на хората, тесногръдието им, подлостта, ревността, несигурността и страха им, и вероятно поради това, че тези чувства съществуваха и в нея, тя бързо ги забелязваше у другите, а Антоан вменяваше на хората все благородни намерения, стойностна мотивация и идеали, сякаш никога не бе повдигал капака на нечий ум и не бе откривал що за смрад и гмеж е там.

Тъй като тя отблъскваше опитите за запознанство с родителите, прекарваха съботите и неделите в градски забавления — кино, театър, ресторант, моткане по книжарници и изложби. През май възможността да прекарат четири дни, без да ходят на работа, ги наведе на мисълта да заминат, и Антоан я бе поканил в една вила хотел в Ландите, точно до боровата гора и белопясъчните плажове. Навикнала на нескончаемите семейни ваканции на Средиземно море, Елен с удоволствие бе открила океана, тътнещите му вълни и сърфистите, дори си бе намислила да се попече на нудистките дюни…

Уви, още щом привършиха закуската, надвисналата буря се разрази.

— Един прекрасен дъждовен ден — бе казал той, облегнат на парапета към парка.

Докато тя внезапно се бе почувствала като в затвор зад решетките от дъжд и принудена да изтърпи натежалите от скука часове, той тръгваше към деня със същата охота, каквато би изпитал под ослепително ясно небе.

— Един прекрасен дъждовен ден.

Тя го попита с какво един дъждовен ден може да бъде хубав, той й изброи нюансите в цвета, които щяха да придобият небето, дърветата и покривите по време на разходката им след малко, дивата мощ, която океанът щеше да разкрие пред тях, чадъра, който щеше да ги сближи, докато вървят, радостта, с която щяха да се приютят тук за по чаша топъл чай, дрехите, които щяха да съхнат край огъня, негата, която щеше да ги обземе, възможността, която щяха да имат да правят любов няколко пъти, момента, когато без бързане щяха да разказват живота си под чаршафите, като деца, подслонили се в палатка от бушуващата природа…

Тя го слушаше. Щастието, което той изпитваше, й се струваше абстрактно. Тя не можеше да го почувства. И все пак едно абстрактно щастие е по-добро от липсата на щастие. Реши да му повярва.

Този ден тя се опита да влезе в гледната точка на Антоан.

Докато се разхождаха из селото, тя се опита да забележи същите подробности като него: стария каменен дувар, а не спукания улук, очарованието на паветата, а не това, че са неудобни, пъстрата подредба на магазините, а не това, че са смехотворни. Наистина й бе трудно да се прехласва пред работата на някакъв грънчар — да се мацаш с глина през XXI в., когато навсякъде има пластмасови купи за салата! — или да се възторгва от плетенето на тръстикова кошница — то й напомняше за ужасното трудово обучение в гимназията, когато я караха да прави глупотевини за подаръци, които нито денят на бащата, нито денят на майката й позволяваха да разкара. Тя бе изненадана, че антикварните магазини не предизвикват досада у Антоан, той оценяваше стойността на предметите, докато тя надушваше в тях смъртта.

Докато вървяха по плажа, който вятърът нямаше време да изсуши между два порива на дъжда, краката й затъваха в тежкия като цимент пясък и тя не успя да се въздържи да изругае:

— На море в дъждовен ден, много мерси!

— Ама ти какво обичаш? Морето или слънцето? Водата е тук, хоризонтът е тук, необятността също!

Тя си призна, че никога преди това не бе поглеждала морето, нито брега, а само се бе възползвала от слънцето.

— Светоусещането ти е бедно — да свеждаш пейзажите до едното слънце.

Тя се съгласи, че е прав. Докато вървеше под ръка с него, малко вироглаво си даде сметка, че светът бе по-богат за него, отколкото за нея, защото той сам търсеше на какво да се удивлява, и го намираше.

На обяд седнаха в някакво ханче, което макар и шик, беше в селски стил.

— Това не те ли дразни?

— Кое?

— Че не са истински нито това ханче, нито тези мебели, нито това обслужване? Че обстановката е замислена единствено за клиенти като теб, за канарчета като теб. Качествен туризъм, но все пак туризъм!

— Това място съществува действително, кухнята му съществува действително и аз действително съм тук с теб.

Неговата искреност я обезоръжаваше. Но тя все пак показа упорство:

— Тъй че тук нищо не те шокира, така ли?

Той дискретно се огледа.

— Намирам атмосферата за приятна и хората за очарователни.

— Хората са ужасни!

— Що за приказки? Нормални хора.

— Ето, виж сервитьорката. Ами тя е ужасяваща.

— Хайде, хайде, тя е на двайсет години и…

— Напротив. Очите й са много сближени. Малки и много сближени.

— Е, и? Не бях го забелязал. А също и тя, мисля, защото ми изглежда убедена в своя чар.

— За щастие — иначе трябваше да се самоубие. А я го виж онзи, сомелиера — отстрани му липсва един зъб. Не видя ли, че не можех да го гледам в лицето, докато говореше с нас?

— Хайде, Елен, няма сега да се откажеш да общуваш с някого под претекст, че му липсва един зъб?

— Напротив.

— Но, моля те, от това той не става по-низш и недостоен за твоето уважение. Бъзикаш се с мен: човечността не се съдържа в съвършените зъби.

Когато той формулираше забележките си с общи теоретични съждения като това, тя чувстваше, че е глупаво да настоява.

— Нещо друго? — попита той.

— Например, хората от съседната маса.

— Е?

— Стари са.

— Това порок ли е?

— Би ли искал да бъда такава? С провиснала кожа, подут корем и увиснали гърди?

— Ако ми позволиш, мисля, че когато остарееш, ще те обичам.

— Не говори глупости. Ами оная хлапачка?

— Какво? На нея пък какво й има?

— Изглежда като сврака. И няма врат. Всъщност, би трябвало по-скоро да я съжаляваме… като види човек родителите й!

— Какво им е на родителите й?

— Баща й носи перука, а майка й има гуша!

Той избухна в смях. Не й вярваше и мислеше, че се хваща за такива подробности, за да импровизира някакъв забавен скеч. А Елен наистина не се чувстваше добре заради онова, което й се набиваше в очи.

Когато един сервитьор на осемнайсет с развяна коса дойде да донесе кафето, Антоан се наведе към нея.

— Ами той? Хубаво момче. Не виждам какво можеш да му намериш.

— Не виждаш ли? Има мазна кожа и черни точки по носа. Порите му са огромни… разширени!

— Все пак си мисля, че всички момичета в околността тичат след него.

— На всичко отгоре е от типа „привидно чист“. Внимание! Съмнителна хигиена! Възпаление на нокътя на крака. Очаквай изненади при разопаковането.

— Тук вече си измисляш! Забелязах, че мирише на тоалетна вода.

— Именно, това е много лош знак! С парфюм се заливат не най-чистите момчета!

Без малко да добави: „Повярвай ми, знам какво говоря“, но се въздържа от този намек за своето минало на колекционерка на мъже, пък и тя не знаеше какво знае Антоан за това, тъй като идваше от друг университет.

Той се смя, докато тя млъкна.

През следващите часове се усещаше сякаш върви по въже над празнотата — само миг невнимание и щеше да изпадне в бездната на скуката. На няколко пъти съзря плътността й — на скуката — привличаше я и я насърчаваше да скочи и да доплува до нея, а тя усещаше световъртеж и желание да се хвърли с главата напред. Тъй че се вкопчи в оптимизма на Антоан, който, неуморен и с усмивка на уста, й описваше света, какъвто го виждаше той. А тя се държеше здраво за лъчезарната му вяра.

В края на следобеда, когато се върнаха във вилата, те дълго правиха любов и той толкова се постара да й достави удоволствие, че тя отпъди раздразнението си, затвори очи за подробностите, които я тровеха, и се бори да се включи в играта.

До мръкнало стигна изтощена. Той дори не подозираше мащаба на борбата, която тя бе водила цял ден.

А навън дъждът искаше да прекърши боровете като мачти.

Вечерта, над свещите и под боядисаните греди на няколкостотингодишния табан, докато пиеха скъпо вино, само името, на което ги бе накарало да преглъщат, той я попита:

— Въпреки че може да се окажа най-нещастният мъж на света, бих искал да ми отговориш: искаш ли да бъдеш жената на моя живот?

Тя беше на ръба на нервната криза.

— Ти, нещастен? Че ти не си способен на това. Всичко приемаш от добрата му страна.

— Уверявам те, че ако отговорът ти е отрицателен, ще ми бъде много зле. В теб ми е надеждата. Само ти можеш да ме направиш щастлив или нещастен.

Реално погледнато, онова, което й приказваше, бяха баналните, обичайни дрънканици при предложенията за брак… Но когато идваше от него, от тези два метра позитивна енергия и тези деветдесет килограма плът, готова за наслада, то я ласкаеше.

Запита се дали щастието не може да бъде заразно… Дали обичаше Антоан? Не. Той я въздигаше и я забавляваше. А също я дразнеше с непоклатимия си оптимизъм. Тя заподозря, че всъщност не може да го понася — толкова различен бе от нея. Дали да се ожени за своя близък враг? Със сигурност не. В същото време, от какво имаше нужда тя, която ставаше в лошо настроение и намираше всичко за грозно, несъвършено и ненужно? От своята противоположност. А Антоан безспорно беше точно нейна противоположност. Ако не обичаше Антоан, поне бе ясно, че има нужда от Антоан. Или от някой, подобен на Антоан. Дали познаваше и други? Да. Сигурно. В момента не се сещаше, но можеше да почака още и щеше да направи добре да почака. Колко време? И дали другите щяха да бъдат толкова търпеливи, колкото беше той? Ами тя, дали тя щеше да има търпение да чака още? Всъщност, да чака какво? Не й дремеше за мъжете, не се канеше да се омъжва и нямаше намерение да снася и да гледа деца. На всичкото отгоре утре небето нямаше да бъде по-добро и щеше да бъде още по-трудно да избяга от скуката. Поради всички тези причини тя отговори:

— Да.

 

 

Щом се върнаха в Париж, обявиха годежа и скорошната си сватба. Близките на Елен възклицаваха възхитени:

— Колко си се променила!

В началото Елен не отговаряше, а после, за да види докъде ще стигнат, им подхвърляше насърчително:

— Така ли? Мислиш ли? Наистина?

А те падаха в капана и доразвиваха темата:

— Да, човек не би предположил, че един мъж ще може да те укроти. Преди никой не разполагаше с благоволението ти и нищо не беше достатъчно добро за теб. Дори ти самата. Беше безмилостна. Бяхме убедени, че нито мъж, нито жена, нито куче, нито котка, нито златна рибка могат да те заинтересуват повече от няколко минути.

— Антоан успя.

— Каква е неговата тайна?

— Няма да я издам.

— Сигурно точно това е любовта! Тъй че човек не бива да се отчайва.

Тя не възразяваше.

Всъщност само тя знаеше, че не се е променила. Мълчеше си и толкова. В нейното съзнание животът продължаваше да изглежда скапан, тъп, несъвършен, разочароващ, потискащ и незадоволителен, но разсъжденията й вече не прекрачваха прага на устните й.

Какво й бе донесъл Антоан ли? Намордник. Тя по-малко се зъбеше и сдържаше мислите си.

Знаеше, че е все така неспособна на позитивно възприятие и продължаваше да вижда по някое лице, по някоя маса, в някой апартамент или в спектакъл непростим недостатък, който й пречеше да оцени нещата. Въображението й продължаваше да префасонира лицата, да поправя грима, да оправя положението на покривките, на салфетките, на приборите, да маха стени и да издига други, да изхвърля в килера мебели, да маха завеси, да замества младата начинаеща на сцената, да изхвърля второ действие, да маха развръзката от филма, а когато срещаше нови хора, надушваше глупостта и слабостите им толкова, колкото и преди, но не изказваше тези разочарования.

Година след сватбата си, която описа като „най-хубавия ден в живота ми“, тя роди дете, което й се стори грозно и меко, когато й го подадоха. Въпреки това Антоан го нарече „Максим“ и „любов моя“ и тя се насили да прави като него; от този момент нататък непоносимото пикаещо, серящо и вряскащо парче месо, което първо бе разкъсало вътрешностите й, за няколко години се превърна в обект на цялото й внимание. След него дойде една „Беренис“, чиято неприлична туфа коса намрази от пръв поглед, но към която възприе същото поведение на примерна майка.

Елен толкова не можеше да понася себе си, че реши да бяга от своите преценки и при всички обстоятелства да запазва единствено гледната точка на Антоан. Тя живееше само на повърхността си и дълбоко в себе си като пленничка държеше една жена, която продължаваше да презира, да критикува, да ругае; която думкаше по вратата на килията си и напразно крещеше през прозорчето. За да си гарантира разиграваната комедия на щастие, тя се бе превърнала в надзирателка на затвор.

Антоан я гледаше все така преливащ от обич и шепнеше „жената на живота ми“, като я погалваше по дупето или я целуваше по врата.

— Жената на живота му? Всъщност, не е кой знае какво — казваше пленничката.

— И то не е малко — отговаряше надзирателката.

Това е. Не беше щастие, а неговата привидност.

Щастие с пълномощно, щастие по внушение.

— Илюзия — казваше пленницата.

— Млъквай — отговаряше надзирателката.

Тъй че Елен запищя, когато й съобщиха, че Антоан е паднал на една алея.

Ако толкова бързо изтича през градината, то бе, за да отрече онова, което се опитваха да й съобщят. Не, Антоан не е мъртъв. Не, Антоан не може да е рухнал под слънцето. Не, макар и със слабо сърце, Антоан не може да спре да живее просто ей така. Скъсване на аневризма? Смешно… Нищо не може да повали такова голямо туловище. Четирийсет и пет години не е възраст за умиране. Банда тъпаци! Стадо лъжци!

Но когато се хвърли на земята, тя веднага разбра, че до фонтана лежи не Антоан, а някакъв труп. Някой друг. Манекен от плът и кръв. Подобие на Антоан. Тя не усещаше вече онази енергия, която той излъчваше, нито електроцентралата, от която изпитваше такава нужда да се зарежда. Само блед и студен двойник.

Тя плака сгърчена, без да е в състояние да каже нито дума, и държа между пръстите си тези вече вледенени длани, които й бяха дали толкова много. Наложи се лекарят и сестрите насила да разделят съпрузите.

— Разбираме, госпожо, разбираме. Вярвайте ни, разбираме.

Не, те нищо не разбираха. Тя, която без Антоан нямаше да се почувства нито съпруга, нито майка, как щеше сега да стане вдовица? Вдовица без него? Ако той изчезнеше, тя как щеше да успее да държи определено поведение?

На погребението не спази никакво благоприличие и смая хората с невъздържаността на своята мъка. Над гроба, преди да спуснат тялото в земята, тя легна върху ковчега и се вкопчи в него, за да го задържи.

Единствено хората от семейството й, а след това децата и — на петнайсет и шестнайсет години — успяха да я накарат да се пусне.

Сандъкът потъна в земята.

Елен се зазида в безмълвие.

Близките й нарекоха това състояние „нейната депресия“. Всъщност бе далеч по-сериозно.

Сега тя надзираваше в себе си две затворнички. И никоя нямаше право да се обажда. Мълчанието изразяваше волята й да спре да мисли. Да не мисли вече като Елен от преди Антоан. Да не мисли вече като Елен на Антоан. Времето и на двете беше свършило, а тя нямаше сили да измисли трета.

Разговаряше малко и се криеше зад ритуалните „добър ден-благодаря-лека нощ“, поддържаше се чиста, носеше едни и същи дрехи и чакаше нощта като избавление, макар сънят да бягаше от нея, и тогава стоеше пред включения телевизор и плетеше на една кука, без да обръща внимание на картината, нито на звука, вглъбена единствено в своите бримки. Тъй като Антоан я бе предпазил от нуждата — спестени пари, ренти, къщи — един път в месеца тя се правеше, че изслушва семейния счетоводител. След като децата й най-сетне престанаха да се надяват да излекуват или да помогнат на майка си, те тръгнаха по стъпките на баща си и се посветиха на блестящото си образование.

Минаха няколко години.

Привидно Елен остаряваше добре. Грижеше се за тялото си — тегло, кожа, мускули и гъвкавост — както човек почиства колекция от порцеланови фигурки във витрина. Когато се мернеше в огледалото, виждаше музеен експонат, достойна, тъжна и добре запазена майка, която от време на време извеждат на семейна сбирка, сватба, кръщене, разни шумни и бъбриви церемонии, почти като вид изтезание, които й струваха толкова много. Колкото до мълчанието, тя не беше притъпила своето внимание. Не мислеше нищо, не изразяваше нищо. Никога.

Един ден неволно я прониза една мисъл.

Ами ако попътувам? Антоан обожаваше да пътува. Или по-скоро, извън работата си Антоан имаше само едно желание — да пътува. Той така и така не успя да осъществи мечтата си, може аз да я изпълня вместо него…

Тя затвори очи пред истинската си мотивация и нито за секунда не видя в това завръщане към живота или акт на обич. Ако докато стягаше багажите си, се бе сетила, че се опитва да преоткрие доброжелателния поглед на Антоан върху света, щеше да си забрани да продължи нататък.

След кратко сбогуване с Максим и Беренис, тя започна своето странстване. За нея да пътува, означаваше да се мести от един в друг гранд хотел по света. Тъй че тя направи престой в хотелски апартаменти в Индия, Русия, Америка и Средния Изток. Всеки път просто спеше и плетеше пред включен телевизор, който говореше различен език. Всеки път се насилваше да се запише на някоя екскурзия, тъй като Антоан би я упрекнал, че не го прави, но очите й не се кокореха пред онова, което виждаше — тя просто правеше триизмерна проверка на пощенските картички, изложени във фоайето на хотела, нищо повече… Със седемте си куфара от светлосиня кожа тя разнасяше своята неспособност да живее. Единствено отпътуването от едно място към друго, транзитното изчакване на летищата и трудностите по придвижването смътно успяваха да я развълнуват и тогава имаше усещането, че нещо ще се случи… Но щом пристигнеше на местоназначението, тя отново откриваше света на такситата, носачите, портиерите, момчетата от асансьорите и камериерките и всичко влизаше в релси.

Нямаше вътрешен живот, но пък бе постигнала външен. Пътуване, пристигане на нови места, отпътуване, нужда да разговаря, запознаване с различни парични единици, избор на ястия в ресторанта. Около нея бе много оживено. А вътре в нея всичко си оставаше апатично; резултатът от тези перипетии бе убийството на двете пленнички и в нейното съзнание вече никой не мислеше — нито мрачната, нито съпругата на Антоан, и тази тотална смърт май бе дори по-удобна.

В това състояние тя пристигна в Кейптаун.

Защо не успя да се въздържи и бе впечатлена? Дали заради името, Кейп^[1], нещо като обещание, че човек е стигнал до края на света? Дали защото по времето, когато учеше право, се бе интересувала от драмите в Южна Африка и бе подписвала петиции за равенство между бели и черни? Дали защото Антоан бе имал идея един ден да купи имение, за да се оттеглят тук на старини? Не можа да си обясни… Във всеки случай, когато излезе на терасата на хотела, надвиснала над океана, тя забеляза, че сърцето й тупти силно.

— Едно „Блъди Мери“, моля.

И отново се учуди — тя никога не поръчваше „Блъди Мери“! Всъщност, дори не си спомняше да го обича.

Загледа се в дълбоко сивото небе и забеляза, че причернелите от тежест облаци скоро щяха да се спукат. Надвисваше буря.

Недалеч от нея един мъж също наблюдаваше играта на стихиите.

Елен усети боцкане в месестата част на бузите. Какво ли ставаше? Кръвта нахлу в лицето й, силно туптене обтегна вените на врата и, а сърцето й заби ускорено. Тя се опита да си поеме въздух. Дали щеше да получи сърдечна криза?

Какво пък? Все някак трябва да се умре. Хайде, време е. По-добре да стане тук. Пред тази величествена гледка. Всичко трябваше да свърши тук. Значи, ето защо имаше усещането за предстоящо важно събитие, докато изкачваше стълбите.

В продължение на няколко секунди Елен разтвори ръце, успокои дишането си и се приготви да си отиде. Затвори клепачи, отметна глава назад и сметна, че е готова: съгласна бе да умре.

Не стана нищо.

Не само не изгуби съзнание, но когато отново отвори очи, бе принудена да установи, че й е по-добре. Какво? Човек дори не може да заповяда на тялото си да умре, така ли! И не може да издъхне ей така, толкова лесно, колкото да изгаси осветлението?

Тя се обърна към мъжа на терасата.

Той бе по шорти и показваше красиви, мощни крака, едновременно мускулести и издължени. Елен се загледа в стъпалата му. От колко ли време не бе поглеждала мъжки стъпала? Вече не помнеше, че харесва мъжките стъпала, тези широки крайници, които имат толкова противоречиви качества, твърди пети и нежни пръсти, гладки отгоре и грапави отдолу, толкова здрави, че носят едри тела, а толкова крехки, че се боят от ласки. Тя се плъзна от прасците нагоре към бедрата, като следваше напрежението и силата, стаени под кожата, и се хвана, че има желание да докосне тези руси косъмчета, този лек мъх, тъй приятен за ръката.

Бе обходила света и бе видяла какви ли не начини на обличане, но реши, че съседът й е доста смел. Как смееше да излага по този начин краката си на показ? Късите му панталони не бяха ли неприлични?

Тя го загледа и разбра, че не е права. Късите му панталони си бяха съвсем нормални, тя вече бе виждала стотици мъже с такива. Значи той беше…

Той усети, че го гледат, и се извъртя към нея. Лице от златист бронз, белязано от открити бръчки. И някакво неспокойство в зелените ириси.

Притеснена, тя също се усмихна, а след това се вкопчи в гледката на океана. Какво щеше да си помисли той? Че го ухажва. Ама че ужас! Тя хареса изражението му. Имаше честно, искрено, открито лице, макар чертите му да издаваха склонност към тъга. На каква възраст ли? Моята. Е, да, нещо близко, четиридесет и осем… Може би и по-малко, защото какъвто е загорял, спортен и с красиви малки бръчици, май не е човек, който ще се плеска с кремове под слънцето.

Внезапно настана безмълвие, във въздуха престанаха да бръмчат насекоми, а после, след четири секунди, западаха тежки капки. Тътен на гръмотевици тържествено обяви началото на бурята. Светлината подчерта контрастите, насити цветовете и ги овлажни, като вълна от пара, заливаща брега като прилив.

— Ама че мръсно време! — възкликна човекът.

Тя се изненада, когато се чу да казва:

— Не, грешите. Не бива да казвате „какво мръсно време“, а „какъв прекрасен дъждовен ден“.

Мъжът се обърна към Елен и се втренчи в нея.

Тя изглеждаше искрена.

В този миг той окончателно се убеди в две неща: силно желаеше тази жена и ако можеше, никога не би я напуснал.

Бележки

[1] От англ. саре, нос (геогр.). — Бел.пр. ↑