Ерик-Еманюел Шмит
Сектата на егоистите (6)

Спрях пред една модерна, банална сграда, облицована с тъмен мрамор и зелена дограма, в която огледалата едва си препращаха малкото светлина, която проникваше във фоайето. Асансьор. Този ден бях чист и прекалено зализан.

Коридор. Трети етаж. Апартамент 202.

Вратата се отваря сама. Колебая се.

Влизам в черен апартамент със спуснати капаци и завеси. Всичко е смълчано. Всичко си почива. Прекосявам няколко голи, лишени от мебели стаи, обкръжени от бели цокли, с корнизи и первази, които попиват изцяло процеждащата се светлина. Стаите се нижат една след друга. И пак. И пак. Имам чувството, че вече съм идвал тук.

В дъното на коридора — слаба светлинка. Кабинетът. Бях предвидил, че ще е тук.

Приближавам. Малко по малко от мрака изплува жълт глобус. Стигам до прага на вратата, оказва се — отблясъкът на една лампа върху плешива глава.

— Влезте, чаках ви.

Старецът изкриви сбръчканото си лице — невероятна мрежа от бръчки и черти — усмихваше се.

— Седнете.

Когато говори, целият се тресе. Представям си, че дробовете му са тънки като цигарена хартия.

Гледа ме иззад сякаш восъчните си клепачи, тежки и нагънати, през толкова тесен процеп, че не съм сигурен дали не дреме.

— Чаках ви петдесет години. И накрая видях бележката ви в едно философско списание. Петдесет години. О, съвсем примирено, защото знаех, че ще бъде нужно време, но пък с какво нетърпение. Познах отчаяние и обезсърчение. Но ето ви най-сетне. Ще мога да науча повече.

Той е явно сенилен. За миг съжалявам, че съм дошъл и разсеяно оглеждам стаята, в която се намираме. Крушката осветява с пиклива светлина бюрото, покрито със стари папки и дребна хартия, изписана с виолетово мастило; стените, които светлината леко близва, са дървени ламперии, покрити с книги от пода до тавана. Намираме се в малка библиотека и аз механично се усещам по-спокоен и по-ведро се намествам в креслото.

— Но всъщност именно вие, скъпи господине, несъмнено можете да ми разкажете много.

Давам си сметка, че това са първите думи, които произнасям. Гласът ми — силен и ясен, раздвижва въздуха и привикналите към тишина стени. Това ме опиянява.

— Дължа ви вече откриването на ръкописа на Шамполион и увереността, че това не е съвсем сън. Признавам си, поради това, че единствен се занимавам с Лангенхарт, вече започвах да се съмнявам във всичко. Но като казвам това, почтеният Шамполион, до когото ме отведе вашата бележка, не ми изглежда да е свършил истински сериозна работа, той е просто романист. Мечтал си е по отношение на Лангенхарт, но нищо не е изследвал.

— Беше глупак — отсича Старецът.

Гласът му, както и оценката му внезапно стават толкова резки, че ме плашат.

Изведнъж откривам необходимостта да защитя Шамполион.

— Разказът му поне притежава качеството да се опитва да противопостави възражение на егоистичната доктрина и показва, че в любовта, истинската, човек надскача себе си и се привързва към другия, което противоречи на теорията на абсолютната самота. Непосредственото присъствие на другия с неговото лице, с неговия поглед, с неговото поведение, дава истинско усещане за „отвън“.

— Дрън-дрън. Усещането за другост е само илюзия, много добре знаете това. Колкото до любовта… саможертвата… пфу… твърдите ли, че сте обичал дори един-единствен ден?

Вглеждам се по-внимателно в Стареца. Той е целият облечен в черно, в твърде широк костюм, завършен с бели платнени колосани ръкавели. Дребни китки, най-старите в целия свят, се показват от тях, сякаш през годините Старецът бавно се е смалявал в младежките си дрехи.

Той ме гледа.

— Ами вие, самият вие, какво открихте? Как стигнахте до Гаспар?

Шокиран съм, че казва „Гаспар“, и ревнувам, сякаш ми го отнема; но не мога да устоя на потребността да му разкажа всичко. Разказвам му за първата искра, за „Патриотичния речник“ на Фюстел дьо Улиер, а той хитричко се подсмихва. Когато му разказвам как открих сборника с портрети, моето съкровище от кейовете на Сена, той пребледнява.

— Книгата от 1786-а ли е?

— Откъде знаете?

— Логично е!

Оставам стъписан. Той ме гледа злорадо. Очевидно ми се сърди, че съм открил тази книга, но сега, за негова радост, знае повече от мен. Знам, че няма да получа отговор на въпроса си. Но как, по дяволите, отгатна датата на издаването й?

— А може би притежавате откъснатата страница? — питам аз.

Той свива рамене и ми иска книгата. Подавам му я неохотно. Той тъжно гледа бележката за портрета на Гаспар и нищожната ивица хартия, която вандалът е оставил. Виждам как за миг се замечтава, а след това грабва една лупа и започва трескаво да оглежда скъсаното място. Вдига глава и се изсмива.

— Този портрет никога не е бил откъсван.

— Разбира се, че е, щом липсва.

— Казвам ви, че тази книга е била отпечатана така и че този портрет никога не е съществувал, а само са го обявили.

Връща ми книгата.

— Погледнете ивицата хартия: листът — ако е имало лист — е отрязан прекалено чисто и прекалено близо до шева; би било технически невъзможно да се направи, след като книгата е вече подвързана, без да се разкъса или без да се счупи коженият гръб. Този том винаги си е бил такъв. Всички останали страници са само прикритие, за липсващия портрет.

Внимателно оглеждам между листите. Наистина, би била нужна дяволска сръчност, за да се направи такъв срез след подвързването на книгата. Не се сдържах и възкликнах:

— Значи тази книга е чиста мистификация!

Старецът се раздвижва и хълца. Разбирам, че се смее. Мразя го.

— Мистификация ли? Колко сте смешен! Не, наистина, млади момко, много сте ми симпатичен.

Не мога да кажа същото за него.

— Обяснете ми. Не обичам загадките.

— Не е вярно! Точно това ви харесва у Гаспар!

Веднага отново става сериозен.

— Смятате ли, млади момко, че портретът на Гаспар Лангенхарт има каквото и да било значение? Трябва ли човек да познава чертите на някой, който казва „аз“? Има ли съзнанието нос, зъби, белези или мустаци?

Продължавам да не разбирам. Той въздъхва.

— Как онзи, който сам по себе си е светът, онзи, който е всичко, може, без да изпадне в противоречие, да остави снимка за света? Гаспар Лангенхарт няма лице, това са искали да ни накарат да разберем.

Той спира и се замисля. Мисля, че в това, което казва, има смисъл. Хващам как устните му произнасят:

— Гаспар Лангенхарт няма лице, това е аз, това е мен.

— Но кой, според вас, е авторът от 1786 година, който е направил тази любопитна бележка? Кой ли си е направил този труд? Гаспар е бил забравен…

— Ах, ах, точно там е въпросът и е много лош въпрос.

Той потъна в креслото си и заговори полугласно:

— Роден съм в Загреб през миналия век или поне така са ми казали — кой помни деня на раждането си? Там получих висше образование в университета при големия Мздел Зорлав, ученик на Хегел, но едно пътешествие и един престой, които на двайсет и една трябваше да направя в санаториума в Биариц, сложиха край на всичко. Бях много болен и много обезсърчен, а гледката на другите туберкулозни никак не ми помагаше. Но сред болните срещнах един много, много стар господин, който говореше странни неща и се привърза към мен. Беше Шамполион.

— Познавали сте Шамполион!

— Да, вероятно; всъщност нямам никакви спомени от него и чак по-късно, доста след смъртта му, осъзнах важността на тази среща. Разбирате за какво говоря…

— Разбира се.

Всъщност, нищо не разбирах.

Той взе една папка от червен картон от бюрото си и предпазливо извади няколко крехки листа, изписани с виолетово мастило и хванати с панделка.

— Ето, давам ви ги. Ваши са.

— Какво е това?

— Мислите на Гаспар за религията.

Едва смея да вярвам на движенията си, когато докосвам листите.

— Оригинали ли са?

Старецът изпуска въздишка, която прилича на досада.

— Не, копие е.

— Копие, което ви е дал Шамполион ли?

Старецът отново потъва в сянката на папката. Малките му очички ме гледат с умора и раздразнение.

Смесицата от доверие и враждебност ме вцепенява. Би трябвало да му благодаря, но от гърлото ми не излиза нито дума.

— Не ми благодарете — казва той, видял притеснението ми. — Правя нещо напълно нормално. Един ден и вие ще го направите.

Той определено обича да пророкува. Вероятно старческа мания. Стисвам червената папка до гърдите си и усещам, че съм натежал с истинско съкровище.

— Може ли да дойда да ви видя, след като я прочета?

— Разбира се, разбира се…

— Утре?

— Щом желаете.

— Мога ли да ви звънна по телефона?

— Нямам телефон.

— Аз също, забележете.

— Естествено. Изпратете ми писмо, за да ми съобщите за посещението си. Ще се опитам да бъда тук.

Ставам и му подавам ръка през бюрото. Той успява да извади от твърде дългите си ръкавели малките си старчески пръсти и оставам с впечатлението, че смачквам нещо сухо и трошливо.

В мига, когато прекрачвам прага, ме обзема страх. Връщам се при него.

— Ще намерим ли някой ден и нещо друго?

Той въздъхва уморено. Струва ми се, че в неговите очи не минавам за особено умен.

Впива поглед в моя и усещам как не мога да извърна глава, сякаш е хваната в менгеме. Той произнася бавно и почти зло и е страшен в сянката:

— Няма да откриете Гаспар там, където го търсите. Не се заблуждавайте, недейте да търчите по тавани, архиви и библиотеки. Не се пилейте. Върнете се вкъщи. Затворете се. Мислете. Не търсете в зримото онова, което е незримо.

Изглежда изтощен от своята реч. Притваря клепачи. Освобождава ме.

Отново не съм разбрал.

Леко кимва с глава.

— Сбогом.

Изчезвам.

 

 

Отново тръгвам по тъмния коридор. На площадката най-сетне разбирам какво ми напомня това място от известно време: този апартамент е със същото разположение като моя — върволица от стаи, а най в дъното — кабинет — нещо като негов празен двойник.

Забавно…

Вратата сама се затвори зад мен.