Ерик-Еманюел Шмит
Сектата на егоистите (5)

Бях подразнен. След като толкова се бях надявал и толкова бях очаквал този документ, предоставен ми тъй странно от съдбата, на какво попаднах? На романтико-реалистичните драсканици на някакъв провинциален писач от края на XIX век. Тук нямаше нито сериозно историческо изследване, нито логично философско разсъждение. Мръсна художествена литература! Нищо не бях научил и не бях на себе си.

Но тук все пак имаше една следа. Как ли този Амеде Шамполион бе открил Гаспар Лангенхарт? Не го бе измислил. Ако бе живял в Хавър, сигурно бе научил за съществуването на Гаспар, разбира се, по пътища, различни от моите. Дали Гаспар наистина бил дошъл да живее и да умре на земята на своите предци? Ако случаят бе такъв, това би обяснило как Шамполион случайно бе успял да събере разказите на наследниците му или дори се бе добрал до семейните архиви. А може би тези документи все още бяха там, в ръцете на наследниците?

Тази мисъл за миг прогони гнева ми. Почувствах, че живвам.

Върнах ръкописа на Шамполион, като все пак си направих труда да поръчам копие. Дребният плешив човечец с дебелите кръгли очила се опита да ми прави спънки, колкото да докаже своята значимост и да убие времето, но след това изпълни поръчката ми. Докато чаках, повече, за да се занимавам с нещо, отколкото от истински интерес, се опитах да открия нещо за Шамполион, но било, че човекът не бе направил нищо друго, било че документите бяха унищожени в бомбардировките през войната, не открих нищо. Излязох от общинските архиви, за да се втурна към Централна поща.

Прегледах бретонските телефонни указатели, след това нормандските и най-сетне в Шербур открих един Лангенер. Значи Гаспар все пак имаше един наследник! Упрекнах се, че не съм помислил за това по-рано, но съвсем за кратко — бях твърде радостен.

Веднага се обадих по телефона. Глас на млад мъж, записан на телефонния секретар, ме прикани да се обадя на друг номер, този на работното му място. Там, в това, което разбрах, че е спортен клуб, се наложи да си уговоря среща с Жан-Лу дьо Дангенер. Насрочих я за другата сутрин и хукнах към гарата…

Спортният клуб „Витатоксиформидабл“ се намираше в сграда в центъра на града. Нямаше как да го пропусна, защото силуети на бягащи, боксиращи се и хвърлящи гюллета хора заемаха, заедно с една стрелка, стените на околните сгради. Влязох. Лъскав фриз по стените, зелен изкуствен мокет, лакиран в синьо таван, растения от лъскава пластмаса, всичко трябваше да напомня за природата. Момичетата и момчетата от персонала имаха същите трагични лица, каквито виждаме изтипосани в гигантски размери по билбордовете в големите градове: здрави, усмихнати, загорели, ясно очертани лица, които трябва да предават ужасяващата мисъл за щастието, при което тялото е всичко, а старостта е някакъв кошмар. За да ме заведат в кабинета на директора, ме преведоха през залите за упражнения. Всички тези уреди за мъчение, цялата тази накачулена с тежести железария, която едва-едва оставя място за изпотеното тяло, дошло тук да страда, би могла, можех да си представя това, да пръска определен извратен чар и да изкарва демоните на плътта. Но не. Никелът бе цар, а възглавницата от изкуствена кожа — негов поданик. Мястото бе прехвърлило цветовете си върху своите обитатели: жените, или поне онова, което носеше това име, сухи, костеливи, без гърди и без дупета, с тъмнокафявата кожа на стар моряк, несъмнено придобит на висока цена в солариумите, носеха върху голото си тяло, което заради прекалено спортния си вид вече не будеше желание, флуоресциращи гащеризони, каквито човек може да види най-вече върху табели, обозначаващи строеж или автомобилна катастрофа. Колкото до мъжете, цялата им мъжественост изглеждаше странно събрана в чифт прекалено развити гърди, макар да се опитваха да се оправдаят, като оставяха в шортите или в долнището на анцуга си без опора да виси онова, което утвърждаваше принадлежността им към силния пол; колкото до останалото, изглеждаха подути не знам от какво, от тренировки, от глупост или от претенция, и ставите на наедрелите им крайници оставаха единственото място по телата им, където за беда нищо не бе набухнало като суфле. От всичко това лъхаше щастливата вулгарност на малоумника, който се мисли за прав.

Изчаках в кабинета на директора, в който остъклената стена гледаше към залата и ми позволяваше да продължа своите размишления.

Влезе Жан-Лу дьо Лангенер. Беше мъж на трийсет и пет, прекалено усмихнат, прекалено мъжествен, прекалено самоуверен; стисна ръката ми прекалено силно, покани ме да седна, а самият той прекалено пъргаво се метна с подскок върху директорското бюро.

Представих се. След маловажните неща като името и факта, че съм парижанин, се опитах да му изложа целта на моето посещение. Не идвах да се запиша в много хубавия му клуб, а да задам няколко въпроса на него, защото съм изследовател по философия.

— Аха, философ.

Произнесе го, както расист произнася „негър“. Смътно си даде сметка за това и се поправи:

— Но много обичам философията.

И ми отправи празен поглед, който смяташе за дълбок, това беше толкова жалко, че само от жалост не го запитах кои са любимите му философи, защото подозирах, че в списъка ще бъдат включат фактурите за паркинга, газта и електричеството, и с тях сигурно щяха да се изчерпят четивата на господина.

За да ме насърчи, той подхвана:

— Не знаех, че има изследователи по философия… на държавна издръжка… Но какво може да изследва човек, когато е философ? Учен, научен работник, доктор — да, но философ?

Не му отговорих по същество и насочих разговора към Гаспар Лангенхарт, чийто официален биограф, уверих го, съм аз.

— Той е един от вашите прадеди и казано между нас, мислител от първа величина! Гаспар Лангенхарт, това говори ли ви нещо? Родителите му, принудени да избягат в Холандия след оттеглянето на нантския едикт, леко са променили първоначалното Лангенер…

— Кога е било това?

— В края на XVII век.

Той ме изгледа облещен и с отворена уста.

— Ама това са стари работи.

Той сграбчи нервно една миниатюрна топка за ръгби, която бе на бюрото му. Усетих, че вървя към провал.

— Вижте, спомняте ли си да сте чували някой да говори за него?

— Не. Никога.

— Или пък семейството ви да е запазило стари книжа? Семейната ви къща съществува ли още? В някой таван или библиотека един изследовател може понякога да открие неща, които никога да не са представлявали интерес за обитателите й, но се оказват важни за науката.

— О, не, всичко изгорих, когато продадох къщата, за да мине оттам магистралата. Това е пътят от Бизан, трябва да сте минал по него, за да стигнете дотук. Човек невинаги има избор. Но, забележете, те бяха много почтени. Точно с тези пари успях да купя това място и да отворя клуба. И да знаете, върви добре.

Усетих как надеждата ми отлита яко дим. А хуманоидът се усмихваше.

— И не ви ли остана… нищо?

— Нищичко. Всичко изхвърлих, дори не си струваше да викам вехтошар. Знаете ли, мен вехториите…! Пък и къде да ги дяна?

— Ами книгите, картините?

— Извиках един приятел и той ми каза, че са стари боклуци. Книгите бяха съвсем повредени и ги изгорихме с другите неща.

— Може някой от семейството ви да е поискал…

— Само аз останах.

Той ме гледаше, без да разбере защо съм толкова нещастен. Дори прояви жест на симпатия.

— И какви ги е разправял прадядото? Да му се не види, не съм и помислял, че в рода може да има философ. Та какво е казвал?

— Че материята не съществува и че тялото е нематериално. Мислел е също, че е сам в света и че е автор на всичко. Всички сме си мислели така понякога, нали?

Той ме изгледа продължително и не отговори. Имах чувството, че мога да видя през него. След това нареди да ми донесат нещо за пиене. Нямахме повече какво да си кажем.

Преди да си тръгна, му благодарих. Той ме изпрати с облекчение и за да бъде любезен, ме заговори по единствената тема, която му доставяше удоволствие:

— Как намирате нашия клуб?

— Впечатляващ… — рекох скръбно.

— Практикувате ли?

Беше мой ред да се изненадам:

— Какво да практикувам?

— Ами не знам, спорт някакъв, някаква физическа дейност! Добре е за здравето, добре е за настроението, а изглежда е добре и за главата. Имаме тук един инженер, той вече не е същият човек. Вие, който сте интелектуалец, би трябвало да опитате, ще се почувствате в по-добра форма и с по-малко грижи. Откакто започнах, съм чисто и просто неузнаваем. Винаги съм във форма.

— Във форма за какво?

— Ами… аз не знам… за да бъда във форма! Ами това е животът!

И ме награди със сръчкване в гърба.

 

 

Унил, разочарован, обезверен, анахроничен с летните си дрехи под дебелото зимно палто, още два дни се влачих из дъждовния Шербур. Добих навика да ходя недалеч от пристанището в кабарето „Батаклан“, където две-три отпуснати момичета си вършеха вяло работата и по еднаквата ни липса на живец ме караха да усещам до каква степен съм уморен и почти отсъстващ от света.

Когато собственичката на хотела ме попита още колко време смятам да задържа стаята, осъзнах, че вече нямам какво да правя на това място, все едно тя ме изгони. Събрах си нещата и си тръгнах с първия влак.

Пристигнах в Париж вечерта. По време на пътуването се бях присетил за една дребна надежда: очаквах нова поява на мъжа с визитната картичка. Но бях прекалено разочарован и не исках да се хващам за тази мисъл. Питах се дали пък в действителност не бях сънувал местата, датите, хората, вещите… вече всичко съществуваше само в спомените ми и не бях сигурен, че са били реални. Кой или какво ми доказваше, че не съм си въобразил, че изживявам всичко това? Кой можеше да ми докаже, че тези събития не бяха само постановка на моите желания? Горкият ми ум сега нямаше доверие в нищо.

Но в Париж, под вратата ми — същото пликче, същият чист почерк, същото картонче, но този път със следните думи:

Скъпи господине,

Ще ми доставите ли удоволствието да наминете да ме видите на 11-ти следобед?

Мисля, че двамата имаме да си казваме много неща.

Ваш

Адресът бе на гърба. Бяхме 10-ти. Срещата бе за следващия ден. Пристигах точно навреме.