Ерик-Еманюел Шмит
Сектата на егоистите (3)

Изминаха два месеца. Дните сивееха, а настроението ми помрачняваше. Търсех и не намирах. Всеки ден си мислех, че се докосвам до блестяща хипотеза, която да доведе изследването ми до край, и всеки ден приключваше с неуспех, все същия неуспех. В крайна сметка намразих мястото, работната зала, подземието с фишовете, трапезарията и шумната му задименост.

Апартаментът ми ставаше все по-мръсен. Мадам Роза — така ли се казваше? — или поне дебелата жена, която идваше от време на време да мие прозорците, да събира дрехите и да тупа килимите, не идваше вече. Дали бе заминала за своята страна — Португалия ли, Испания ли?, — или се бе отказала? Когато най-сетне си дадох сметка за това, не я заместих нито със себе си, нито с друга, а реших да не обръщам внимание на онова, което някои биха нарекли безпорядък. Така или иначе кой друг освен мен идваше в дома ми?

Обемистата ми кореспонденция не бе донесла никакъв отговор. От частните лица и научните дружества не получих нищо, само библиотеките си бяха направили труда да ми отговорят, но все за да ме уведомят, че не притежават „Опит за нова метафизика“ на Гаспар Лангенхарт.

И отново случайността…

Един следобед, когато почти задрямвах, заради телешкото бургиньон, с което бях попрекалил, през натежалите си клепачи зърнах една гола глава да разлиства книга, върху която ми се стори, че различавам думата „Егоист“. Дълго се съмнявах, че добре съм видял, но когато голата глава стана, оставяйки книгата отворена, успях да се надвеся над нея да проверя и ясно различих „Школата на Егоистите“.

Пренебрегвайки напълно възможните последствия, взех книгата и избягах.

Седнах на завоя на една пътека в един тъмен и закътан ъгъл и се зачетох.

Ставаше въпрос за „Спомени на един почтен човек“ от Жан-Батист Нере, публикувани през 1836 година, а в съдържанието фигурираше глава „Школата на Егоистите“. Потръпнах, затворих очи и ги отворих, а книгата беше все така тук и с все същите означения…

Тези спомени на мъжа от XVIII век били публикувани през XIX век от някой си Анри Рение-Лалу, историк, ако може да му се вярва.

Когато зачетох „Спомени на един почтен човек“, открих нещо различно от философски трактат. Жан-Батист Нере ръководел в Монмартр театър „Шанзелизейците“ и тези хроники отразяваха двайсет години перипетии в шоуто. Поставил множество трагедии в стихове, но тази културна дейност била само прикритие за друга една дейност: вместо трагедии, той доста по-често поставял на величествената си сцена пиперливи мръсотийки. И наистина, срещу една „Смъртта на Сенека“ или „Трагедията на Александър“ колко „Триумфът на Афродита“, „Пътешествие до Китера“^[1], „Марс и Венера“, „Тайните на Адонис“^[2] и „Фантазиите на Аспазия“^[3]? Без да броим „Давид и Йонатан“^[4], в която несъмнено нямаше нищо библейско, и „Сънищата на Корюдон“^[5], играна десет години поради голям интерес… А какво да си мислим за актьорите, които са били звезди на „Шанзелизейците“, мадмоазел Тромпет, мадмоазел Сюзон, господин Ардимедон, чиито имена не говорят точно за дезертьори от „Комеди Франсез“? Какви заключения да си направим и когато в края на един пасаж научаваме, че мадмоазел Тромпет, „макар и неспособна да рецитира правилно и да схване драматизма на една ситуация“, въпреки всичко очарова своята публика с „щедростта на своите прелести, акробатичната си гъвкавост и огнения си темперамент“? Наистина няма съмнение, че Жан-Батист Нере е организаторът на парижките еротични спектакли по онова време и че театърът му е театър на разврата.

И все пак Нере говореше за Гаспар и само това бе важно за мен. С изненада установих, че въпреки своята несериозност, тази глава бе по-изпипана от другите и написана с точно и стегнато перо. Ето че най-сетне научих какво са представлявали Школата на Егоистите и учението на Гаспар.

Пролетта на 1732 година — Школата на Егоистите

В това време на интелектуална немотия хората се нахвърляха върху всяка храна, която се появеше, дори и да се окажеше оскъдна. Никога в Париж не е имало толкова надценени ястия и навсякъде гъмжеше от онези дребни учители, които първия път ви отварят апетит, но още от втория ви оставят да примирате от глад, а на третия човек се кълне, че няма да повтори, ала твърде късно, навикът вече се е затвърдил, и тъй, човек обича фазан, а яде все пиле.

Една от тези странни птици един ден дойде при мен. Лице, способно да прелъсти Нежния пол, спретнат вид, разкошен впряг, но държание, изпълнено с надменност и равнодушие, човек би рекъл, че навсякъде е като у дома си. Предложи ми веднъж седмично да наема „Шанзелизейците“, за да води „Школа на Егоистите“. Признавам си, че в раздразнението си не разбирах ясно какво означава това, и подозрителен към всякакви сектанти и обсебени типове от всякакъв род, го запитах дали има нещо противоречащо на добрите нрави или неуважително към религията, не, че мен лично ме засягаше, а за да си спестя излишни разправии. Като единствен отговор той се изсмя силно, остави кесия, пълна с жълтици на бюрото ми и излезе, като ме помоли да си помисля няколко дни.

Отидох и му върнах парите, щом добрата ми Сюзон отбеляза, че ако му липсват маниери, то не му липсват аргументи. Пък и поради липса на пари ремонтът на покрива съвсем не бе завършен, а нещастните „Лудории на Агрипина“, поради намеците, които в кралския двор били видели, бяха на път да изгубят своето разрешително.

Тъй че се осведомих за господин Дьо Лангенхарт. Събрах най-разнообразни слухове. Най-малкото, което можеше да се каже е, че този хубостник, макар и познат навсякъде из литературните салони, не бе възприеман единодушно; гений, луд, оригинален философ, измамник, амбициозен човек, съвременен Херострат, готов да изгори всички храмове на здравия разум, за да привлече вниманието върху себе си чрез своите парадокси, или пък превъплътен Платон, основател на онази доктрина, към която в следващите векове ще се присъединят всички. Според моите събеседници той бе на път за Версай, за Академията или за лудницата. Във всичко това обаче се открояваше мисълта, че той поддържа една егоистична философия, според която съществува само той и че светът, аз, вие, Париж и цяла Франция сме само плодове на неговото въображение. Сега по-добре разбирах горделивото му държание и попитах дали е платежоспособен, а ми отговориха, че е червив с пари, понеже родителите му, едри търговци от Хага, за щастие, си дали труда да повярват и заради него в реалността на нещата; дори ми казаха, че двайсетина доставчици, тапицери, бижутери и шивачи в Париж си били уредили уютна рента, тъй като било достатъчно някой занаятчия да се представи със стоката си пред Гаспар, за да сметне този екстравагантен човек, че онзи се явява според неговото желание, и да изкупи всичко. Най-мрачните умове пресмятали, че с това темпо вероятно щели да го острижат само за няколко месеца.

И тъй, приех. Предложих за наем кръгличка сума, която дори не бе подложена на обсъждане. Така открихме Школата на Егоистите в Париж и се договорихме, че не е необходимо да вярвам в онова, което се говори, а ще трябва да се задоволя да бъда негов интендант. Усещането ми за личен интерес винаги ме е предпазвало от световъртежа на интелекта.

Не знам как философът е свикал хората — мисля, че беше написал книга, — но на подготвителната сбирка се буташе и блъскаше сериозна тълпа. Любопитните се бяха примесили с присмехулниците, но господин Дьо Лангенхарт, след среща с всички заинтересовани, успя да отбере двайсетина убедени поддръжници, които вписа в регистъра на седмичните сбирки. Той помоли останалите да изчезнат в името на науката, и докато залата се опразваше, той сякаш потъна в сън. Признавам си, че бях леко разочарован от тези строги ограничения, а добрата ми Сюзон се притесни, че няма да си върнем парите за разхладителните. Господин Дьо Лангенхарт, изглежда без да се събуди напълно, извади още една кесия. В крайна сметка, беше доста приятен луд.

* * *

Първият сеанс се състоя на 28 март. Трябва да призная, че господин Дьо Лангенхарт, като за благородник по рождение, че и богат на това отгоре, съвсем не притежаваше предразсъдъците на своя ранг, защото избраната от него група бе доста разнородна; до високопоставен благородник или до сенилен маркиз можеше да се види часовникар, хлебар рогоносец, учител по гръцки в гимназията „Сен-Жозеф“ и някои други причудливи фигури, които вече не си спомням. Всички пристигнаха по-рано и учтиво се поздравиха, несъмнено очаровани да открият събратя, които споделят мнението им, макар всъщност, както споменах пред Сюзон, точно това мнение да не беше от тези, които човек споделя.

След настъпилото оживление на засмени лица, господин Дьо Лангенхарт се качи на сцената, а на лицето му сияеше радост, каквато не бях виждал у него — сетне разбрах, че този мъж е чисто и просто щастлив, че мисли.

— Какво щастие е, приятели мои, че сме се събрали тук заедно и с едничкия порив да търсим истината. И тъй, обявявам за открита Школата на Егоистите.

Малкият клас заръкопляска бурно и хората си заразменяха леки поздрави, изпълнени с доволство.

Господин Дьо Лангенхарт продължи въодушевено:

— Ако вземем мисълта: Аз сам по себе си съм светът, цялата му реалност и дори неговият извор, как да я впишем в разума? Предлагам първо да я положим върху една теория на усещането. Защото, откъде идват нашите мисли? Безспорно е…

Хлебарят рогоносец го прекъсна:

— Не виждам с какво право вземате думата и заемате естрадата. И престанете да го играете учен доктор, аз и само аз съм извор на всичко, аз съм светът. Изчезвайте, слезте от клона, аз ще ви обясня нещата.

Господин Дьо Лангенхарт го изгледа продължително в очите, а след това измърмори с усмивка:

— Хайде, хайде, толкова по-удобно е така.

Този мъж явно притежаваше незнайна власт, защото хлебарят послушно се върна на мястото си.

— И тъй, теорията за усещанията е единствената, която може рационално да обоснове…

— Моля да извините прекъсването — рече високопоставеният надменен аристократ, — но не разбирам защо оставяте тази смешна торба брашно да твърди, че е извор на всичко, след като автор на света съм аз, всъщност миналата седмица любезно постигнахме съгласие за това. Не мога да оставя подобни грешки да се множат.

— О, да прощавате — рече часовникарят.

— О, не, аз съм — каза учителят по гръцки.

— Но това съм аз — подхвана хлебарят.

— Аз съм.

— Аз съм.

— Аз съм.

Двайсетимата бяха станали и ред по ред крещяха и размахваха ръце. Господин Дьо Лангенхарт, изненадан зрител на случващото се, сякаш внезапно бе поразен от силна мигрена и обхвана глава с ръцете си. Другите продължаваха да крещят; хлебарят заудря своя съсед, учителят по гръцки цапна своя с един речник, високопоставеният благородник подскачаше, подрипваше и риташе неуверено надясно-наляво, за няколко мига се развихри изстъпление от викове, пера, подсвирквания, бастуни, всякакви хвърлени предмети, обърнати пейки, съдрани завеси и ръкопашни хватки.

Сюзон и аз изтичахме до чешмите на двора и поляхме философското сборище с няколко кофи ледена вода. Наредих им да си седнат. Господин Дьо Лангенхарт излезе от унеса си, огледа уплашено подгизнала си аудитория и сухо заяви, че ще им обясни причината за тази суматоха на следващия сеанс. Всеки си помисли, че следващата седмица най-сетне ще обявят публично неговото превъзходство, и всички се разделиха почти доволни.

Господин Дьо Лангенхарт ми остави една кесия за щетите. Изглежда страдаше до дън душа.

* * *

За втория сеанс всеки пристигна, Бога ми, твърде рано, с лукавия и тайнствен вид на човек, който тъкми изненада за другите; поздравиха се иронично с половин уста и зачакаха оратора с престорено търпение.

Господин Дьо Лангенхарт припомни нелицеприятните събития от предния сеанс и се зае да разяснява причината за тях.

Но едвам отвори уста, и по силата на не знам каква фатална случайност, прекрасният ми полилей с шейсет свещи, който ми бяха закачили предната вечер, падна с трясък на пода. Сгромоляса се между естрадата и първите редове и шейсетте ми свещи, за щастие изгаснали, се пръснаха навсякъде под краката и пейките.

Целият театър кънтя няколко дълги мига.

Мъртвешка тишина последва катастрофата.

След това леден глас раздра тишината.

— Кой го направи?

Друг глас подхвана:

— Някой иска да попречи на истината да види бял свят.

И друг:

— Това е заговор.

— Измама.

— Конспирация.

И внезапно станаха и започнаха да крещят, един обвиняваше, друг разобличаваше с ругатни, проклятия и заплахи, защото всеки от тези превъзбудени люде бе убеден, че някой пречи на окончателното провъзгласяване на неговото всемогъщество. Пет минути по-късно се бяха вкопчили един в друг, а десет минути по-късно всички бяха мокри, защото двамата със Сюзон бяхме развили известна сръчност в лисването на кофи с вода.

Насила ги накарахме да си седнат, а господин Дьо Лангенхарт клатеше глава като човек, който се събужда от кошмар, та му се наложи да събере много самообладание, за да им определи среща за следващата седмица, като им обеща осветляване на този случай. Тръгнаха си бесни. Нашият философ извади меланхолично от джоба си две кесии за полилея и двамата със Сюзон единодушно решихме, че този човек заслужава нещо по-добро от това, което му се случва.

* * *

Третият сеанс започна сред най-дълбока хладина. Пристигаха един по един, мълчаливо и сякаш против волята си, като се оглеждаха изпод вежди и пропускаха да се поздравят. Заподозрях някои, че крият оръжие под дрехите, а Сюзон полугласно ми призна, че вече предпочита да ръководи свърталище на контрабандисти, а не сбирка на философи.

Господин Дьо Лангенхарт изглеждаше много спокоен.

— Скъпи приятели, всички разногласия, които ни разделяха в предходните сеанси, бяха в крайна сметка напълно предсказуеми и разбираеми. Защото всички сме жертва на една и съща грешка: объркването, което езикът внася в мисълта. Защото езикът ни заблуждава. Трябва да признаем, господа, нашият език не е философски.

И наистина, ако кажа: „Всеки сам е светът и извор на всичко“, не само ще бъда съгласен със себе си, но и всеки човек, който повтори моето изречение, ще бъде напълно съгласен с него. Защото всеки от нас дълбоко в себе си мисли: „Аз сам съм светът и извор на всичко“, не ли?

Събранието се съгласи.

— И тъй, значи езикът ни подвежда. Граматиката и обичайната употреба изискват да различаваме шест лица — аз, ти, той, ние, вие, те, докато има само две — аз и моите идеи. Да премахнем ненужното, да задраскаме излишното и да стесним спрежението до правилните граници.

Нека сега всеки повтори след мен: Днес решавам да реформирам езика философски и да забраня отрицаващата употреба на ти, той, ние и вие, защото сам съм светът и извор на всичко, и чрез това граматическо прочистване се освобождавам от непоносимото си открай време главоболие.

И всички повториха като на литургия:

— Днес решавам да реформирам езика философски и да забраня отрицаващата употреба на ти, той, ние и вие, защото сам съм светът и извор на всичко и чрез това граматическо прочистване се освобождавам от непоносимото си открай време главоболие.

А господин Дьо Лангенхарт отново поде:

— И отсега нататък, щом някое мое създание каже „аз“, трябва на свой ред да чуя и помисля „аз“, и тъй няма да ми се противоречи.

И те закрещяха, повтаряйки:

— И отсега нататък, щом някое мое създание каже „аз“ трябва на свой ред да чуя и помисля „аз“ и тъй няма да ми се противоречи.

— Всичко тръгва от мен и се връща при мен.

— Всичко тръгва от мен и се връща при мен.

Настъпи опиянение от аплодисменти. Поздравяваха се, стискаха си ръцете, отваряха бутилки и носеха чаши. Всички последователи, ако да не бяха разбрали всичко, бяха разбрали, че са били прави, и се поздравяваха за това. Наложи се да издъня няколко бъчви, защото сеансът завърши доста късно. Господин Дьо Лангенхарт, мъртвопиян, ни плати кралски, а трогнатата Сюзон си взе обратно по-раншните думи за философите и философията. Наистина, бъдещето на малката ни Атина се очертаваше доста щастливо.

* * *

На четвъртия сеанс господин Дьо Лангенхарт се показа блестящ. Свърза егоистичната философия с новите английски теории които се отнасяха до разбирането. И за пръв път чух да се произнасят имената на Нютон, Лок и Бъркли, дори признавам, че не всичко чух, толкова беше силна речта му. За беда, сектантите се запрозяваха и възвърнаха оживлението си чак когато отворихме няколко бутилки. Ин вино веритас, казват хората, но започвах да се съмнявам, че изобщо ги беше еня за истината.

На другия сеанс бяха по-малобройни, още повече при следващите. Много парадоксално изглеждаше, че колкото повече господин Дьо Лангенхарт се задълбочаваше, толкова повече те се отегчаваха да слушат.

И най-сетне дойде денят, в който не дойде никой повече…

Сюзон и аз бяхме доста тъжни, когато господин Дьо Лангенхарт влезе. Много странно, той не изглеждаше изненадан и дори това май го засягаше съвсем умерено. Изненадах се и му обърнах внимание на това. Той отговори през смях, че е казал всичко, което е имал за казване и че от две седмици вече умът му се препъва и не може да измисли нищо ново, и както му подсказваха празните скамейки, за него било време да спре, и днес Школата трябвало да бъде закрита. Той плати последния наем, добави една кесия и си тръгна спокойно. Признавам, че тази вечер, ние с моята Сюзон, пренебрегвайки нашите принципи, май пийнахме повече от разумното, за да си промием главите от меланхолията.

През следващата година научих, че господин Дьо Лангенхарт е заминал да живее в провинцията, което ми се стори много жалко за човек с неговите качества. В Париж повече не се чу за него.