Ерик-Еманюел Шмит
Сектата на егоистите (2)

На другия ден беше неделя, а аз ненавиждах неделите. С охота бих пропуснал този ненужен ден, но една световна конспирация, дължаща се на обединените действия на законите, Църквите и радостното одобрение на хиляди малоумници, ме принуждаваше да се забавлявам, мен, който обичах единствено своята работа. Блъсках се в затворените врати на библиотеките и спуснатите кепенци на книжарниците и бях осъден на свободно време.

В какво се превръща изследовател, който не изследва? В нищо, в обикновен човек. А дадях ли си сметка до каква степен мога да бъда обикновен, ставах мрачен.

Пък и в неделя сутрин неизменно осъзнавах, че съм мръсен и уморен, че почернели чинии ме чакат в мивката, че покрай первазите се кълби прахоляк, че дрехите ми миришат на бекяр… И чак до вечерта размахвах парцала.

Но тази неделя сянката на Лангенхарт ме чакаше, сякаш приседнала до моята възглавница. Очарован, зарязах метлата и парцалите и излязох, за да размишлявам на спокойствие.

Трябваше да повървя.

Непознатият Лангенхарт сега не се отделяше от мен.

Кейовете на Сена са плодотворни за вглъбен размисъл, хармонични са и умиротворяват ума и са широки, та го освобождават. Сега се укорявах за лесния възторг от предния ден: дали наистина бях направил откритие? Дали Гаспар Лангенхарт изобщо бе съществувал? Всичко изглеждаше прекалено странно: изчезването на написаното от него, неведението на Историята и най-вече, най-вече необяснимото отсъствие от всякакъв граждански регистър… вероятно Гаспар Лангенхарт бе само мистификация и Фюстел де Улиер сигурно го бе включил в своя труд от лукавост. Онази епоха е била лакома за подобни измислици.

Смътно съжалих, че съм изоставил домакинските си задължения…

Недалеч от Пон-Ньоф се спрях при букинистите, те както винаги предлагаха все същите обикновени уникати, слаби стари романи, предназначени да подпират някое чекмедже, овехтели медицински и технически енциклопедии и цели купища алманаси, календари, реклами и картички от други времена. Маскирах объркването си като любопитство и оставих погледа си да се рее по купчините книги.

Под чинара на кея Гран-з-Огюстен, бях привлечен от една книга с бяло гръбче, без отбелязано заглавие, нито автор. Отворих я.

Това бе „Галерия на великите мъже“, гравюри по картини, сборник, отпечатан в печатница Мален Малие, Кралска привилегия, 1786 година.

Прелистих го.

Под пръстите ми минаха нескопосаните изображения на Расин, Корней, Боало, Ришельо, Бержерак, Фонтенел… след това нещо спря погледа ми. Върнах се назад; това беше: най-долу на гърба на един лист като бележка към следващото изображение се открояваше следният надпис: „Портрет на Гаспар Лангенхарт от Вижие, гравюра на Малкомб“. Очите ми отскочиха към следващата страница, за да видят портрета.

Ужас! Това беше Дидро, нарисуван от Ван Лу, нескопосна репродукция.

Отнеха ми Лангенхарт, още щом го открих…

Дидро вместо Лангенхарт? Дали беше една и съща личност?

Надвесих се по-внимателно. Липсваше един лист. Беше откъснат. Малка ивица хартия се подаваше от ръба и бе доказателство, че страницата, на която бе гравюрата, е съществувала, но е била изрязана. Следователно портретът на Гаспар Лангенхарт някога е бил в тази книга!

Радостта надделя над разочарованието. Съмненията ми се бяха стопили. Нямаше значение, че портретът е бил откраднат, сега знаех, че Гаспар Лангенхарт не бе нито призрак, нито шега; познаваха го, отдаваха му почит в края на неговия век и го бяха включили в „Галерията на великите мъже“. Нежно се вглеждах в тясната изрязана лентичка и дори я потърках с пръст, все едно ми бяха върнали Гаспар жив.

— Драги ми господине, позволете да ви кажа, че витаете из облаците. Още по-зле, почти бълнувате!

Подскочих и се обърнах: висок мършав старец се бе втренчил в мен. Стоманеносините му очи сякаш ме пробождаха. Носът му напомняше орел. Не ми говореше, но сякаш прозираше мислите ми.

— Какво искате да кажете?

При тези думи старецът се оживи и това внезапно оживление бе толкова впечатляващо, колкото и предишната му неподвижност. С широк размах на ръцете той си свали очилата, пое дъх и отчаяно вперил поглед в небето, въздъхна.

— Тази книга няма никаква стойност. Фалшификат е.

— Как така фалшификат? Какво й е фалшивото на тази книга?

— Ами всичко, господине, всичко! Копия на несъществуващи картини! Лъжи относно имената на гравьорите! Премълчаване на истинските автори на изданието! Това е задявка, господине, фарс, гмеж от каламбури!

Той бе особено доволен от последните си думи.

— Държах да кажа на господина истината, защото, виждате ли, тук това е принципно положение, не лъжем клиента и не се опитваме да го подвеждаме за стойността на стоката.

Значи беше просто букинистът. Къде ли се бях зазяпал? Ловкият търговец ми играеше номера на първоначалната откровеност, за да ме замотае по-лесно след това.

— Но не всичко е фалшиво! — рекох глуповато. — Авторите от портретите тук наистина са съществували.

Изобщо не ме занимаваше неистинността на гравюрите и лъжите на издателя, беше ме страх някой да не ми отнеме Лангенхарт.

Той ме погледна, отначало изненадан, а след това щастлив от толкова глупост — надушваше в мен идеалния будала — и свойски ме потупа по рамото.

— Разбира се, на никого не би му хрумнало да отрече, че Расин, Корней или Молиер наистина са съществували. Но виждам, че господинът е любител на красивите текстове, затова бих го насочил към тези великолепни пълни издания, които…

— Няма значение — прекъснах го сухо. — Интересува ме точно този сборник.

Прекъснат насред устрема си, дъртият мошеник остави книгите, които вече протягаше към мен.

— Триста франка.

— Няма начин. Албумът ви е повреден — липсва една страница, всъщност точно тази, която ме интересува.

Той изтръгна от ръцете ми книгата с мръсните си плетени ръкавици и се вторачи в осакатеното място. Бавно намести очилата си и произнесе натъртено:

— По никакъв начин не съм отговорен за тази сеч, господине. Ако си направите труда да огледате внимателно срязаното, ще видите, че е твърде чисто; което означава, че престъплението е извършено с бръснач и линийка, след като книгата е била застопорена с тежести или менгеме. Освен това, дайте си труда да отбележите, че срезът е леко пожълтял, което означава, че е стар. Може би стар, колкото и книгата?

Беше прав… стар, колкото и книгата…

— Предвид състоянието й, което с право ме накарахте да забележа, ви я давам за двеста.

Платих и не му благодарих, защото знаех, че това е цената, до която той и без това бе решил да слезе. Бързах да остана сам и бързо си тръгнах с осакатеното си съкровище под мишница.

И тъй, Гаспар Лангенхарт бе съществувал, — до ребрата си притисках осезаемо доказателство не само за неговото съществуване, но може би и за конспирация, целяща да го заличи. Защо ли се бяха нахвърлили върху неговото изображение? Кого ли не е оставял на мира толкова време след смъртта си? Кой ли е искал да изтрие всяка следа от него?

Прибрах се.

Нощта ме изненада грохнал в креслото, отпуснал ръце и все така умислен над тази тайнствена съдба, застигната от забравата. Включих лампиона, за да огледам книгата, а очите ми все пробягваха по текста, който обявяваше името на Гаспар Лангенхарт преди портрета на Дидро, сложен до него по грешка, и очаквах бог знае какво чудо от това оглеждане, сякаш действията ми можеха да накарат изчезналата страница да се появи.

Внезапно скочих на крака и извадих измежду зелените подвързии томчето със събраните младежки съчинения на Дидро. Трескаво пробягах по „Разходки на скептика“ и открих текста, който, без да го осъзнавам, бе в ума ми от часове наред — разказа за срещата на Дидро с много необичайни философи:

… Редом с тях вървяха без ред и правила още по-причудливи шампиони: хора, всеки от които твърди, че е сам в света. Те допускат съществуването на само едно същество, като това мислещо същество са самите те, както и всичко, което се случва в нас, е просто впечатление, и отричат да съществува нещо извън тях и тези впечатления; и тъй, те са едновременно любовникът и любовницата, бащата и детето, ложето от цветя и онзи, който го мачка. Тези дни срещнах един, който ме уверяваше, че е Вергилий. „Колко сте щастлив — отговорих аз, — че сте се обезсмъртили в «Енеидата»! — Кой? Аз ли? — рече той. — Не съм по-щастлив от вас. — Що за идея! — подхванах, — ако действително сте латинският поет (дали вие или някой друг…), ще се съгласите, че заслужавате безкрайно уважение, задето сте написал толкова велики неща. Какъв плам! Каква хармония! Какъв стил! Какви описания! Какъв порядък! — Какво ми говорите за порядък? — прекъсна ме той — в тази творба няма и сянка от порядък: това е паяжина безцелни мисли и ако трябваше да се поздравя за единайсетте години, които ми трябваха, за да съшия заедно десет хиляди стиха, то би било задето успях пътьом да направя няколко добри комплимента на самия себе си за ловкостта да подчиня своите съграждани чрез няколко смъртни присъди и да се окича с името баща и закрилник на родината, след като съм бил и неин тиранин.“ Ококорих се на целия този брътвеж и се опитах да свържа толкова разнопосочни мисли. Моят Вергилий забеляза, че речта му ме обърква.

„Трудно ви е да ме разберете — продължи той — просто едновременно бях Вергилий и Август, Август и Цина^[1]. Но това не е всичко, днес съм който си поискам, ще ви докажа, че вероятно съм и самият вас, а вие сте нищо; дали се издигам до небесата, дали пропадам в бездните, аз не излизам от себе си и винаги възприемам само собствената си мисъл“ — тъкмо ми казваше той приповдигнато, когато бе прекъснат от шумна група, която сама изпълни нашата алея с гълчава.

Вече не можех да се съмнявам. Как да не разпозная в този мъж моя Гаспар Лангенхарт, а в групата, която го следвала, Сектата на Егоистите?

Обърнах се към бележките под линия: за три века критики, коментари и издания никой никога не бе открил за кого намеква Дидро в своя текст! Уморени от търсене бяха предполагали какво ли не: че тук е изобразен Малбранш, Бъркли, или по-сериозно, че това е карикатура на Кондияк, защото изречението „дали се издигам до небесата, дали пропадам в бездните, аз не излизам от себе си и винаги възприемам само собствената си мисъл“ се намира и в началото на „Есе за произхода на човешките познания“, което Кондияк публикува през 1746-а, година преди фантазията на Дидро. Но сега само аз знаех: източникът му наистина бе Лангенхарт, защото прословутото изречение на Кондияк можеше да се открие и при Фюстел дьо Улиер, който го приписваше пряко на Лангенхарт. Кондияк, както и Дидро, просто цитираха моя непознат.

И тъй, Дидро потвърждаваше, че щурото приключение на Лангенхарт и неговата секта е чисто и просто историческо.

Тогава за първи път реших да си взема отпуск от своите изследвания. По дяволите работата ми, сбогом на дисертацията, исках да знам повече и да се посветя на Гаспар. И то още от следващата сутрин.

Сигурно тогава съм заспал.

На другата сутрин се втурнах в Националната библиотека още с отварянето. Никога не ме бяха виждали толкова рано; весел, щастлив, прясно избръснат и чудат се втурнах към каталозите с възторга на момче, което предната вечер е изгубило девствеността си.

Обичайните ми съседи, голите глави, разтревожено ме запитаха:

— Да не сте си довършили дисертацията?

Успокоих ги със сговорчивата добросърдечност на щастливите души:

— Тя мен ще довърши!

Голите глави се разтресоха в смях не заради шегата, която бе ритуална, а от задоволство.

Дори стигнах дотам да добавя:

— Ще ми трябва още… годинка.

Голите глави отново се сведоха над вещерските си книги. Дванайсет месеца работа, за да завърши дисертацията си, обикновено всеки изследовател прави такава преценка всяка година в продължение на двайсет години, следователно думите ми бяха без никакво значение… Но не бива да смятате, че учените среди са лишени от милост! При употреба изследователят е животно, способно да се привързва и дори, понякога, се оказва приятен събеседник… И все пак онова, което изследователят обича у другия, не са неговите индивидуални черти, а споделеното им положение: пленничеството. Изследователите изпитват помежду си едно затворническо приятелство и най-силно мразят затворника, който очаква да бъде освободен. Бях ги успокоил, та хвърлиха радостта ми за сметка на евентуално стомашно неразположение и веднага я забравиха.

Щом Лангенхарт не бе измислен, а забравен, логично трябваше да търся свидетелства за него в писанията на неговите съвременници, и реших систематично да прегледам вестниците, хрониките, периодичните издания, алманасите и литературните списания от неговата епоха. Исках най-малкото да открия източниците на Фюстел де Улиер.

Отне ми една седмица да ги прегледам и в крайна сметка открих два документа с различна стойност и различна дължина, но и двата ме научиха на много неща за Гаспар Лангенхарт и извадиха истината за неговото съществуване от полето на моите съмнения.

Първото бяха салонни пикантерии от някакъв литературен хроникьор, Юбер дьо Сент-Иньи, повърхностен ум, чиято злоба заместваше духовитостта, но когото удоволствието да злослови бе превърнало във внимателен наблюдател на другите. В своите „вечеринки“ от „Литературната 1723–1724 година“ той между другото коментира и пристигането на Гаспар Лангенхарт в салона на мадам Дьо Дьован с твърде малко философия и много оцет. Беше забавно, глупаво и прекрасно написано.

Вторият текст, по-дълъг и по-интересен, в един том, озаглавен „Философски течения във Франция и Англия“, излага основните доктрини от онова време. Авторът, Гийом Амфри дьо Грекур, бе включил главата „Егоизмът или философията на господин Дьо Лангенхарт“, в която под формата на диалог между Клеант (събеседника) и Автомонофила (Лангенхарт) разбиваше основните тези на егоизма. Очевидно бе, че това е източникът на Фюстел дьо Улиер.

Юбер дьо Сент-Иньи, чест посетител на салона на мадам Дьо Дьован, отразяваше първите му месеци в Париж по следния начин:

При нас от Холандия пристигна един философ. Беше приет заради хубавия си вид, че беше доста красив, и докато лицето му печелеше сърцата на жените, почтителното му мълчание събуди уважението на мъжете. Не ги засягаше, че пише — какво друго да прави човек, когато е на двайсет, с петдесет хиляди ливри рента, без родители и с родина, в която цари мир? — приписваха му по-малко интелект, отколкото завоевания и това би могло да му осигури съвсем прилична кариера на светски човек.

И тъй, от месеци той не бе изрекъл нищо друго освен обичайните любезности и баналности, поради което всички го намираха за много приятен, а ето че сега се изстъпи в средата на салона, разби тишината и заповтаря високо и ясно:

— Аз нямам тяло. Моето тяло е нематериално.

Обществото бе оскърбено. Дамите го загледаха втренчено, сякаш да измерят обема на нелепостта, която бе подхвърлил — едните изхихикаха, а другите се изчервиха, тъй като, ако не вярваха на ушите си, то все още имаха удоволствието да вярват на очите си.

Господин Лангенхарт изглеждаше толкова обсебен от откритието си, че вместо да продължи, застина неподвижен и самотен. Барон Шварц го хвана за лакътя и му подшушна благо:

— Но, млади момко, повярвайте, всички дами тук са единодушни, че имате тяло, и то не чак толкова лошо, ако вярвам на слухове.

Представителките на нежния пол запротестираха от кумова срама.

— Ласкаете ме, господине — рече младият мъж с поклон, — но повярвайте ми, нищо не може да извади от ума ми онова, което дълбоко съм обмислил.

Мадам Дьо Дьован се приближи, за да подчертае думите на младежа.

— Добре, осветлете ни, приятелю, осветлете непосилните за нас дълбини. Защо твърдите, че тялото ви е нематериално? Да не сте като онези духове, които баронеса Сен-Желис призовава над своите масички?

— Съвсем не, мадам, това не е нито лудост, нито измама, а философско заключение, до което ме доведе медитацията.

И последва цяла галимация, в която бе доказано чрез А и Б, че природата съществува единствено в главата на нашия философ, че звуците, ароматите, материите, цветовете и вкусове съществуват единствено в ума му и че самите ние съществуваме само в неговата глава. Направих си извод, че ако трябваше да му вярваме, то бе нормално толкова много неща, събрани на толкова малко място, да са го докарали до лудост.

Всички повърхностни умове, любители на мътни дълбини, изръкопляскаха с всичка сила. Тъпаците също, защото нищо не бяха разбрали, и като обичаен израз на тяхната интелигентност. Колкото до мъдреците, те си мълчаха, защото не се спори за нещо, което е казано не от любов към истината, а от желание да бъдеш наопаки. Два дни по-късно никой не го беше грижа за онова, което младежът бе казал, но бяха запомнили, че го е казал много добре. От този миг той започна да минава за блестящ ум, с което придоби правото да казва каквото и да е без последствия.

Юбер дьо Сент-Иньи, загрижен повече да злослови, отколкото да разбере, естествено, не бе предал обосновката на Гаспар. Но я открих предадена от Гийом Амфри дьо Грекур в началото на педагогическия му диалог:

Клеант

 

Много се шуми по вашата теза. Изглежда сте заявили, че нямате тяло. Но това, успокойте ме, с какво сте го казали? Не ли с устата си?

 

Автомонофил

 

Ако разговорът поема в тази насока, предпочитам веднага да го прекратя.

 

Клеант

 

Извинете ме, не успях да устоя на думата.

 

Автомонофил

 

За да ме разберете добре, трябва първо да ви изложа теорията си за материята, защото всичко произтича от нея.

 

Клеант

 

И какво казвате за материята?

 

Автомонофил

 

Че материята не съществува

 

Клеант

 

Какво? И искате да се измъкнете с подобен абсурд?

 

Автомонофил

 

Кажете, кога имате право да твърдите, че нещо съществува?

 

Клеант

 

Когато го възприемам.

 

Автомонофил

 

Точно до това исках да стигнете. Съществува онова, което виждам, докосвам или чувам, или което си спомням, че съм видял, докоснал или чул, но нищо друго. Онова, което наричаме свят, е съвкупността от нашите усещания. Не познаваме самия свят сам по себе си, всеки от нас е почувствал свой свят.

 

Клеант

 

Дали бихте искали да кажете, че никой не усеща същия свят? Че всеки има свой различен свят?

 

Автомонофил

 

Точно така. Еднакво ли виждаме? Еднакво ли чувстваме? Един има чувствителен към вкусове език, друг има особено остро обоняние, трети има съвършено фини пръсти, а някой пък би чул кихането на муха.

 

Клеант

 

Вярно е това.

 

Автомонофил

 

Следователно има толкова светове, колкото и хора.

 

Клеант

 

Приемам.

 

Автомонофил

 

Значи езикът е причината за удобство да казваме един свят, а всъщност има множество. Бедният набор от понятия, необходим за общуването, ни подвежда да приемем думата вместо предмета.

 

Клеант

 

Ако съм проследил добре думите ви, по причина на езика смятаме, че има само един свят, докато всъщност има хиляди.

 

Автомонофил

 

Да. Защото светът е единствено в главите ни.

 

Клеант

 

Следя ви внимателно.

 

Автомонофил

 

Следователно, можете да направите заедно с мен извода, че материята не съществува, тъй като всичко е в главите ни. Нищо не е материално, всичко е духовно по своята същност. Природата е само прозата на моите усещания. Наречете сетивно онова, което другите наричат материално и така ще запазите действителността и ще спечелите откъм последователност. Не отричам, че има полегнали тела, миризми, цветове и вкусове, не отричам грапавото, гладкото, соленото, отричам само хипотезата за материя, онзи в известен смисъл задкулисен свят, независим от качествата, които ние възприемаме. В действителност светът е само усещане и няма как да избягаме от това.

Когато прочетох тази демонстрация — която напомняше трите „Диалози“ на Бъркли^[2], — си дадох сметка, че Гаспар Лангенхарт не е бил само сценичен философ, че е вложил в демонстрациите си сериозна спекулативна стойност. По повод на нематериалното тяло Юбер дьо Сент-Иньи, който възприема нещата на собственото си ниво, тоест доста ниско, предава две показателни случки:

Известно време след това той повтори теорията си в салона на графиня Д’Евремон, с което предизвика раздразнението на Председателя Кариер, който вече я бе чул при мадам Дьо Дьован. Председателят, когото природата не бе дарила щедро с хубава външност, но пък когото това не бе лишило от желание да прелъстява, поддържаше любовни връзки далеч над възможностите си и винаги бе гледал накриво пристигането на млад мъж в обществото, в което се намираше, понеже макар да бе на възрастта на баща му и да изглеждаше като негов дядо, веднага решаваше, че открива в него свой съперник. Затова никога не бе гледал на господин Дьо Лангенхарт с добро око и окончателно се озлоби към него, когато той се захвана да остроумничи, защото трябва да отбележим, че Председателят имаше още по-малко дар слово, отколкото телесни достойнства. И тъй, той се обърна към философа и изрева в ухото му:

— Какво, господине, какво научавам? Като ви слуша човек, изглежда нямате материално тяло?

— Точно така, господине, правилно сте ме разбрали.

— Много добре. Ами аз, според вас, с материално или с нематериално тяло съм надарен?

— Нематериално, разбира се. Според всяка логика вие не сте по-материален от мен.

Споменаването на логиката съвсем подразни Председателя. Все пак изглежда се посъвзе и след като хвърли съзаклятнически поглед към публиката, отново подхвана разговора със злобната усмивка на ловец, играещ си с диво животно, което така и така ще убие:

— И тъй, аз съм нематериален… А причината, извинете?

— Точно това обяснявах преди малко, драги господине, всичко е само представа, няма нищо отвъд представата. Онова, което хората смятат за материя, всъщност е само усещане.

— Разбира се, разбира се — измърка Председателят — И нито един философски аргумент не ви е изтръгнал досега от тази увереност, така ли?

— Никакъв, никога.

— Тогава, позволете ми, като философ на философа, да ви предложа ето този…

И Председателят му заби страхотен ритник, философът изкрещя. Събранието, напук на всяко благоприличие, избухна в смях, очаровано от номера, който здравият разум изигра на метафизиката.

Господин Дьо Лангенхарт изглеждаше дълбоко уморен и отегчен и макар да заразтрива зоната на аргумента, сякаш не се усети ни най-малко засегнат от тази демонстрация. Председателят отново мина в настъпление:

— Беше ли аргументът ми на висота? Достатъчно силен ли бе, за да ви раздруса?

— По никакъв начин. Той е съвсем дебелашка философия.

— Много добре, ще го предам на обущаря си. Ваш слуга, господине.

Председателят Кариер, много щастлив от успеха си пред събранието, от този миг нататък все търсеше вечери, където трябваше да се появи философът, за да се поставя твърде любезно на негово разположение и да му повтаря своя аргумент.

Но историята не приключи дотук. Казват, че щом графиня Дьо Виньол, известна с размера на своите прелести, тънката си талия и крехките си принципи, чула за този разговор, си поставила задачата най-сетне да убеди младия философ, че има тяло, и то чрез една от честите й високовиртуозни демонстрации, в които, казват, малко жени могат да й съперничат. Тя го ухажвала, отблъсквала, накарала го да се надява, а след това да се топи, усмихвала се, цупела се, и така след няколко такива дни философът, без да се замисли, се поддал на един сеанс по философия, за който тя го поканила в своя будоар.

Демонстрацията била проведена, повторена, и пак повторена. Тя съвсем не усетила съпротива срещу своите тези и открила у мъжа, когото би могла да сметне за свой противник, толкова силни и здрави основания, че била направо разтърсена.

Притихнала и разтреперана, тя попитала своя любовник как така без тяло той вълнува тъй силно нейното и как без материя тъй силно разпалва нейната. Той накратко й обяснил, че всичко е само усещане, пред което тя охотно се е предала, и по този начин той я спечелил за своята философия. Оттогава виждахме най-голямата кокетка в Париж да се обявява за нематериална, задача, която нейната репутация би могла да си спести; хората свиваха рамене и си казваха, че сега и главата на графинята — също — е разгорещена.

Такива били, както изглежда, теоретичните постижения за първата година в Париж. Защото ако следваме хронологията на Сент-Иньи, забелязваме, че първите тези на Гаспар Лангенхарт били насочени основно към възприятието. Чак през втората си парижка година той стига по-далеч в своите разсъжденията и окончателно дефинира философския егоизъм: „Аз сам съм автор на света.“

Клеант

 

Но ако възприятията не са отпечатък на външни предмети, какво са те тогава? Какъв е техният произход?

 

Автомонофил.

 

Аз.

 

Клеант

 

Как?

 

Автомонофил

 

Да, да, не вярвате на ушите си, но добре ме чухте. Самият аз съм изворът на моите усещания.

 

Клеант

 

Вие? Автор на света?

 

Автомонофил

 

Самият аз. Този свят, съставен от цветове, неща и миризми, е мое творение.

 

Клеант

 

Сбогом, друже. Разговорът продължи твърде дълго. Как може да кажете, че вашият ум сам създава своите усещания?

 

Автомонофил

 

Когато сънувате, не сте ли вие създател на сънищата си? Когато се виждате как плавате по морето към Америките, не са ли вълните плод на вашето въображение?

 

Клеант

 

Естествено, щом става въпрос за сън.

 

Автомонофил

 

А как го разбирате?

 

Клеант

 

Със събуждането.

 

Автомонофил

 

Ами ако се събудите от живота?

 

Клеант

 

Хайде де!

 

Автомонофил

 

Кой ви гарантира, че не сънувате?

 

Клеант

 

Обърквате ме…

 

Автомонофил

 

Нали се съгласихте, че материята не съществува и извор на усещанията може да бъде само умът. Когато сънуваме, когато си представяме, не сме ли ние демиурги на нови реалности? Тук става въпрос за съзнателно сътворяване. А през повечето време творим несъзнателно!

По този начин Гаспар Лангенхарт, противно на цялата философска традиция на своята епоха, стигнал дотам да допусне хипотезата за несъзнаваното, и още повече за съзидателното несъзнавано. За да хвърля светлина върху този момент, открих една историйка сред клюките на Сент-Иньи:

На последния маскен бал, който даде баронеса Сен-Желис, сигурно е присъствал и Купидон, защото скрити зад домината и мрака и със съучастничеството на градините сърцата се осмеляват да промълвят своите тайни, а карнавалната маска понякога помага да падне маската на почтеността и лицемерието. Не узнахме за всички любови, които тази вечер Селена^[3] приюти, но бързо узнахме — за щастие — за хубавия номер, който бил скроен на настоящия ни философ, господин Дьо Лангенхарт.

Няколко отбрани люде, подразнени от екстравагантните брътвежи на младия мъж, се заели да му доказват, че той не е автор на света, а напротив, светът понякога може да му изиграе мръсни номера. Помолили баронет Д’Антрев, преливащите от жар седемнайсет години на когото се поддавали на всякакви шегички, да вземе костюма, който трябвало да носи графиня Корона, официалната любовница на философа. Той трябвало да изиграе ролята на любовницата и да се разкрие чак когато другият се поддаде на заблудата.

По време на бала лъжливата графиня (и истински баронет) приближила до философа, за да му определи среща точно в единайсет под габърите-съучастници. В уговорения час младежът бил там дегизиран, но едва успял да начене своята родя, когато философът, когото познаваха от недискретните приказки на жените и поради необходимостите на доктрината му като не особено заинтригуван от предварителното ухажване, се нахвърлил върху него и го търкулнал в храстите.

Баронетът намерил сили да захвърли маската си и изтръгвайки се от прегръдката му, изкрещял:

— Погледни, философе, жената, която обичаш. Това ли си поиска ти, който всичко искаш?

Разкопчан и объркан, философът останал безмълвен за няколко мига, а след това, вгледан в свежата уста на баронета, в засмените му очи и в дългите му черни коси, нежно го хванал за двете ръце.

— Несъмнено теб желая — рекъл той — и съм те желал, без да го зная. С това приключение го узнавам сам.

И продължил с истинския барон онова, което бил започнал с лъжливата графиня. Преследвачът сега бил преследван, но не се оплаквал, защото бил безсрамен отвъд всяко приличие и ненапразно бил приел този маскарад. Сигурно луната тази нощ е страдала от боричкането на Юпитер и Ганимед. Изглежда, че срещата приплъзнала към митологията и господин Лангенхарт, казват, проявил толкова духовитост, вещина и любопитство, колкото и Д’Антрев, чието обучение вече било твърде напреднало; най-сетне двамата се разделили, очаровани от разговора, като си обещали при случай да преговорят знанията си по латински.

За разочарование на присмехулниците, самият господин Дьо Лангенхарт разкрил приключението на любовницата си, заявявайки, че е възхитен, задето си е устроил такава изненада. За пореден път подигравките останали отчасти на гърба на шегаджиите, защото наистина нищо и никога не успяло да пропука системата на философа егоист.

Тази история е доста показателна. Всеки път когато Гаспар научавал по нещо за света, той смятал, че научава нещо за себе си. Непознатото при всеки случай идвало от него, никога отвън, защото „отвън“ не съществувало. Същинска спекулативна отбранителна позиция, един вид понятийна ризница, която му позволявала да отчита и най-дребния факт, а и да преобръща дори най-силното възражение.

Клеант

 

Но ако светът е свят по ваша воля, как да си обясним съществуването на болката? Тя ми се струва аргумент, който проваля вашата система.

 

Автомонофил

 

Болката ли? Тук засягате едно дребно изобретение, с което съм доста горд и за което непрестанно се поздравявам. Болката е всъщност въпрос, който поставям на себе си, за да измеря силата на желанието си: ако страданието ме възпира, то значи, че всъщност не държа толкова на исканото нещо; но ако то се окаже малко препятствие, то значи, че желанието ми е силно и дълбоко. Болката е в известен смисъл барометър на желанията ми. Хитроумно, не намирате ли?

 

Клеант

 

Така е. Дори ако се опасявам, че хитроумието подминава истината.

Диалогът завършваше тук. У Сент-Иньи не открих нищо повече от забавни историйки, илюстриращи неразбирането, което е предизвиквал философът сред обществото на своето време.

Мадам Дьо Дьован, разпалена от партия табла, която била на път да спечели, видяла философа да дреме на една лежанка. И му подхвърлила, уж обезпокоена:

— Не заспивайте, преди да си завърша играта, ще накарате всички ни да изчезнем!

Той също се разсмял.

Лудостта му от закономерна се превърнала в парадоксална. Смятал се сам в света, а същевременно се показвал жаден за разговори и никога не се засягал от никаква критика, изглеждало дори, че търси противоречието и го приема с изпълнена с любопитство радост. Когато му сервирали силен аргумент, който сякаш разрушавал системата му, той дори се засмивал от удоволствие и си тръгвал, повтаряйки:

— Вярно, никога преди това не се бях замислял за това!…

Рядко отговарял на възраженията веднага. Често се случвало да остави събеседника си без отговор, а седмица след това да го хване под ръка и подминавайки всякакъв увод, да продължи разговора оттам, където бил прекъснал.

Тъй като мадам Дьо Дьован се изненадала от лунатичното му поведение и му поискала сметка, той отвърнал, че не е необходимо да показва особени обноски на своите събеседници, когато разговаря с тях, защото всъщност разговаря със себе си.

— Какво? — изненадала се мадам Дьо Дьован. — Дори когато ви противореча ли си мислите, че сте автор на света? Тогава защо изобщо ми отговаряте?

— Но, скъпа госпожо, на себе си говоря в този миг. Измислил съм вашия салон, защото в него работя по-добре, отколкото в собствения си кабинет, където все ми се дреме, най-вече когато храносмилам. Тук оживлението и многообразието на лицата и на разговорите правят тези сеанси по-полезни за мен.

Изглежда, че постепенно обществото станало по-малко радушно. Епохата приемала човек да казва какво ли не — това е самото определение за литературен салон, — но по-трудно приемала някой да се държи както и да е. Междувременно любопитството започнало да се изчерпва.

Колкото до другото, от Сент-Иньи не научих кой знае какво за Гаспар, освен бързия спад на вниманието към него: след като го били приели, продължили да го търпят, но най-сетне той сам се оттеглил. Парижкият живот на Гаспар бил истински провал. И той изчезнал от паметта на салоните.

Откритията ми от първата седмица приключиха дотук.

Цялата неделя писах до всички големи библиотеки в Европа: Лондон, Рим, Милано, Пиза, Мюнхен, Берлин, Мадрид, Будапеща, Москва, Ленинград… Изпратих кратка бележка до всички философски или исторически списания, както и до научните дружества, за да получа някакви сведения за Гаспар Лангенхарт.

В неделя вечер, преди да заспя, с досада установих, че апартаментът ми е посивял от прахоляк и че неплатеният ми телефон е изключен. Няма значение, помислих си преди да заспя, и без това отдавна вече никой не ми звъни…