Ерик-Еманюел Шмит
Сектата на егоистите (1)

Беше декемврийска вечер в Националната библиотека.

Цял ден се бях ровил във фишове, бях отбелязвал, водил бях бележки, бях търсил под повърхността, бях спорил, анализирал и размишлявал, та сега грохнал, с похабени очи и натежала ръка оставих перото и избутах стола.

Наоколо — сякаш скършени над бюрата тела, лъснали под лампите голи глави и дълги стени със затворени, неми, непроницаеми книги.

Голямата зала бе застинала в блатно мълчание като в зеленикаво течно лепило. Нищо не помръдваше. Стелеше се мирис на чист прах като този, който вдигаме всяка сутрин.

„Сънувам… това вече не е животът… Оставил съм се да ме заковат в една зрителна измама…“

За първи път изпитах озлобление към своята работа. Гледах купищата мои папки като далечни, чужди вещи, същите тези папки, над които от години ме превиваше работата ми на ерудит и не много ясните ми търсения в областта на средновековната лингвистика, от които не се интересуваше никой, дори и аз.

Сянка се плъзна най-горе, покрай тъмните стъкла на тавана.

Огледах се.

Голите глави мислеха. Ако не бяха очите им, които понякога помръдваха през торбичките от кожа или през очилата с рогови рамки, човек можеше да се усъмни дали все още са живи. Те четяха и както неподвижно застиналият гущер смила насекомото, така те поглъщаха знания и се пропиваха с паметта на света, придържайки се към най-същественото. Колко досадна е вечността, докато прекосява времето…

Тогава станах.

Огледах голите глави. Ах, ах, те дори не подозираха!…

Без да крия сардоничната си усмивка, се гмурнах в подземните помещения, където стояха каталозите.

Току-що бях решил да наруша закона: щях да прочета нещо ненужно! Ей така. Безпричинно. Щях да престъпя правилата на изследователя, да се помотая, да почета за удоволствие… С една дума — престъпление!

Бродех между редиците със затворени очи, отварях чекмеджета наслуки и опипом вадех по някой фиш. Отбелязвах само сигнатурите и давах заявка.

Заех мястото си в костницата на Голямата зала и през десетте минути, в които чаках, се смях сам, изпълнен с вътрешна радост.

В крайна сметка момчето от залата ми донесе стара книга в червена кожа и виолетов ръб на листите. Беше „Патриотичен дневник“, произведение на някой си Фюстел де Улиер, публикувано през 1798-а, ин кварто, при Нисефор Салвен, книжар.

Какво щастие! Произведението ми беше напълно непознато.

 

 

Продължих да се отдавам на случайността, отворих просто някъде, и в горната част на 96 страница открих следната статия:

Егоизъм (философско понятие): егоист наричаме човек, който смята, че в целия свят съществува само той, а всичко останало е сън.

За голям срам на човешкия ум, в началото на този век в Париж имало мъж, който обвързал името си с този абсурд, някой си Гаспар Лангенхарт, произхождащ от република Холандия. Бил тъй красив, казват, и тъй добре сложен, че дори само жените щели да му осигурят успех в Париж, но истинската му метреса била философията и той пожелал да се покаже чрез една доктрина. Лустросан с английска философия достатъчно, за да обхване проблемите, недостатъчно, за да ги реши, той тръгнал от няколко приемливи забележки, от които извлякъл невероятни следствия. Така например казвал: дали се издигам до небесата, дали пропадам в бездните, аз не излизам от себе си и винаги възприемам само собствената си мисъл. Следователно светът не съществува сам по себе си, а само в мен. Следователно, животът е мой сън. Следователно, аз самият съм цялата реалност…

Според съвременниците този млад мъж бодро преминал от основателните съмнения по отношение на ограниченията на нашето познание към твърдението, че нещата са само в него, чрез и за него. И забродил из салоните да си търси многобройна компания, та да тръби, че е сам в света, да преследва събеседниците си, за да им обяснява, че те не съществуват, и да уверява с чаша в ръка, че материята е само ненужна хипотеза, да говори, да се перчи, да се обосновава, постоянно залепен за петите на всички светски личности, и да упорства как единствено за себе си е сигурен, че съществува и че оцеляването на вселената виси на косъма на неговата добра воля. Ценели приятната му външност, забавлявали се с думите му и за един сезон той се превърнал в необходимия за всеки салон чудак. Но здравият разум скоро му отнел слушателите, които любопитството му било осигурило, и успехът му бил кратък. Заподозрели го, че е искрен, тоест луд, и здравите умове го отхвърлили.

Последвалите събития доказали, че са го преценили правилно, защото щом бил изключен от светското общество, основал своя Секта на егоистите, за да продължи да повтаря своите безумства. В продължение на няколко години всяка седмица в село Монмартр се събирала групичка хора, всеки от които се смятал за сам и сам по себе си цялата вселена. Какво ли са имали да си казват? Вероятно са говорили помежду си, но дали някога са се чували? Поради липса на ученици се наложило Сектата на егоистите да се закрие, а Гаспар Лангенхарт публикувал един „Опит за нова метафизика“, без читатели, без публика, и отново се озовал сам. Но какво значение можело да има това за него?

Починал скоро след това в Париж през 1736 година, след като погълнал твърде голяма доза опиум, вероятно грохнал да носи света на плещите си. Не оказал никакво влияние върху своите съвременници, както и върху по-късните епохи.

Но не е ли бил той в противоречие със своята доктрина, дори и да е имал такава?

Бях запленен.

Тъй значи, един човек един ден от историята на света бе теоретизирал онова, което толкова често изпитвах, същото чувство като преди малко… гадливото усещане, че другите и нещата не съществуват… мисълта, че съм единственото живо съзнание, изгубено сред свят от сънища… съмнението, лепкавото, задушливо, обсебващо съмнение, което отнема на реалността нейната реалност…

Огледах се. Голите глави изобщо не бяха забелязали радостта ми.

Втурнах се към подземията. Трябваше да науча повече. Трябваше ми книгата, онзи „Опит за нова метафизика“.

Умората ми се бе стопила и прехвърлих цели метри фишове, вдигнах килограми индекси, възвърнах си зрението и гледах микрофилми, извиках на помощ и библиотекарките… Трябваше да науча всичко за Гаспар Лангенхарт.

Напразно! Нямаше нищичко. Нищо от него. Нищо за него.

Подскочих, щом се сетих, че XVIII век не е особено прецизен в изписването на личните имена, и опитах всички възможни изписвания: Лангенхарт, Лангенерт, Ленгенхарт, Ла Генхерте, Дьо Лангенхарт, ван Лангенхарт, ван де Лангенхарт, Дьо ла Генерт. Нищо не излезе. Каталозите немееха.

Усетих как натежавам от умора, но се взех в ръце. Стиснах зъби и скочих на крака — трябваше ми някаква обективна информация, преди да напусна библиотеката.

Тогава ми хрумна необикновената идея да се върна при микрофилмите, за да проверя датата на неговата смърт. Кралските регистри? Нямаше го. Регистрите на моргата на Шатле? Нямаше го. Макар да се съмнявах, че едно самоубийство може да фигурира там, взех и регистрите на архиепископията, нямаше го и там. Изчетох списъка на всички концесии, дадени във всички парижки гробища, нотариалните актове, завещанията, опитах всичко, всички имена, всички дати, пред мен минаха хиляди мъртъвци, за първи път от векове насам произнасях имена на хора, които се бяха превърнали в пръст, червеи и гниене, разръчках сенките, разбутах призраците… И там го нямаше.

И тъй, Гаспар Лангенхарт беше прав да мисли, че сънува света, защото последният бе престанал да съществува в момента на смъртта му, като бе пропуснал да отбележи неговото отсъствие…

Малко тайнственост възбужда, прекалено много — сковава. Някой ме потупа по рамото. Надзирателите на залата ми повтаряха, че Библиотеката затваря. Изведоха ме подръка до двора.

И там, под бледата луна, между паветата и звездите, облекчих мехура си, докато разсъждавах над съдбата на този мъж, който смяташе, че е всичко, и от когото не бе останало нищо.

Недалеч от мен едно куче ме гледаше и се чудеше как може да се пусне толкова урина наведнъж.

На улука един щурец композираше вечерната си програма.

А луната не мислеше за нищо.