Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (8)

7.

Казах самоличността си и протегнах ръка с документите, които бях донесъл. С наведена на една страна глава, тя ги огледа подозрително, почти скептично и сякаш със съжаление.

За миг интуитивно усетих, че никога няма да ми помогне.

Тя внезапно се усмихна и помислих, че съм се объркал: не, пред себе си нямах враг.

Щом отбеляза в папката си основните ми данни, тя вдигна глава и ме запита с вирнат във въздуха молив:

— Разкажете ми какво ви подтикна да напуснете своята страна.

— Моята страна ли?

— Да, Ирак е вашата страна.

— Нямам усещането, че съм роден в страна, а в клопка. „Моята страна“, тази формулировка ми изглежда странна. „Моята страна“! Ирак нито ми принадлежи, нито ме е приел, нито ми е дал особено място, никога не съм бил щастлив в Ирак, или съм бил щастлив въпреки Ирак. Не съм убеден, че Ирак ме обича, а още по-малко, че аз обичам Ирак. Така че „моята страна“ не ме устройва… Изразът по-скоро ме шокира.

За моя изненада, тя одобряваше. Облегна се по-удобно в креслото и кротко ме насърчи да продължа:

— Представям си, че не обичате вече тази страна и че в нея сте оставили хора, които сте обичали, живи или мъртви. Разкажете ми всичко подробно, моля ви. Няма да бързаме.

Защо упорствах да виждам в нея враждебно настроен човек? Защото началото на разпита ми остави чувството, че съм виновен в нещо? Не бях виновен! А и — виновен в какво?

За момента нямаше нищо оспоримо, нито оспорено, защото тя се въздържаше от коментар. Изгони подозрението, Саад, не се поддавай на параноята, този вирус, с който Саддам Хюсейн бе заразил целия народ! Изправи се, имай доверие, отговаряй!

И тъй, разказах й за детството си по време на диктатора.

Без сянка от въздържание, тя трескаво записваше онова, което й казвах, то я вълнуваше. След това заговорих за ембаргото, тук тя продължи да записва, но със смръщени вежди и с бръчка на челото. След това подробно разказах за войната, за така наречения мир след нея, за смъртта на годеницата ми, за съдбата на сестрите ми…

Колкото повече напредвах, толкова повече усещах, че интересът й намалява. Дали все още хранех някаква илюзия? Саад, не ставай недоверчив! Продължавай. Но ми се струваше, че тя не оценява усилията ми, и затова наблегнах на хаоса, на размириците, на анархията, на нестабилността, които правеха живота в Багдад вече невъзможен. Коляното й нервничеше под бюрото.

Завърших разказа си с убийството на баща ми и на зетьовете ми, и не без затруднение, тъй като сълзите смъдяха на очите и на гласа ми, агонията на малката Салма.

Тя се съсредоточи, описа последната случка с няколко изречения и след това ме погледна, готова да приеме продължението. Мълчанието ми й подсказа, че историята е свършила.

Тя си прочисти гърлото, потърси вдъхновение в тавана — което не откри, — отново си прочисти гърлото и се втренчи в мен.

Тъй като не бързаше да заговори, аз възкликнах:

— Лекар ли сте?

— Не, защо? Имате нужда от лекарски преглед ли?

— Ами…

— Кажете! Мога да го уредя.

— Благодаря, нямам нужда. Исках само да знам…        — Моля?

— Странно е. Защо на табелката ви пиша „Доктор Цирцея“, щом не сте лекар?

Тя се усмихна, успокоена.

— Аз съм доктор по социология. В университета защитих един труд, дълго изследване, повече от триста страници, което ми позволи да нося тази титла.

Раменете ми хлътнаха в тялото и се сгърбих на стола, толкова ме беше срам от себе си. Как аз, студентът по право, можах да проявя подобна наивност? Нелепостта подсили тревогата ми. Успокой се, Саад, и си събери акъла!

— Къде беше това?

— В Щатите, университета Колумбия.

— Но вие не сте американка?

— Мисля, че сме тук не за да си говорим за мен.

Млъкнах. Отново почувствах, че греша.

След една въздишка тя направи отегчено движение, размишлява известно време и ме погледна.

— Господин Саад Саад, искате да получите статут на политически бежанец, така ли?

— Трябваше да го поискате по времето на Саддам Хюсейн.

— Извинете, но по онова време бях малко млад и не се бях решил да избягам от страната си.

Тя поклати глава и изрече сухо:

— Жалко.

— Какво? Няма да дадете ход на досието ми ли?

— Напротив.

— Както си е?

— Както си е. Но знам какъв отговор ще ви дадат: отрицателен.

— Моля?

— Господин Саад Саад, предпочитам да бъда откровена с вас: вероятно няма да получите статут на бежанец.

— Защо?

— Защото Ирак бе освободен от Съединените американски щати. Защото днес Ирак е свободна страна. Защото Ирак върви към демокрация. Следователно вече няма проблем.

Останах като гръмнат. Ненужно бе да говорим повече, сега разбрах първоначалната си интуиция: доктор Цирцея не желаеше да чуе какво й казвам! Бе го записала отгоре-отгоре, набързо и със съжаление и онези, които щяха да проучат доклада й, щяха да го направят по същия начин, щяха да четат отгоре-отгоре, набързо и със съжаление. Също като нея щяха много да харесат началото и да намразят края. В техните очи западняците бяха освободили Ирак от владичеството на неговия диктатор, те осъждаха последвалото безредие, не се смятаха отговорни за него и дори смятаха, че си е наша грешка, грешка на иракчаните, защото не знаем как да използваме свободата, която ни бяха подарили на нас, арабите, крайните, диваците, разделените, по-виновните от тях. Как не бях помислил за това по-рано?

За да не гръмна от яд, се заех да оглеждам левия си глезен и да мисля за баща си.

— Какви шансове имам?

— Почти никакви. Едно на десет хиляди.

— Искам го! И едно на милион да беше, щях да го искам.

— Разберете добре, господин Саад, че в административен смисъл процедурата е в ход, но предусещам отговора и искам да ви спестя още разочарования във вече белязания ви от нещастието живот, предупреждавам ви от човечност.

— От човечност ли? Много мило, че го казвате…

— Приемате го зле, но не се подигравам с вас, господин Саад, и не искам да губите нито времето си, нито скъпоценната си младост. Вече много сте страдали.

— Много мило. Какъв е вашият съвет?

— Върнете се у дома. Тръгнете си за Ирак.

— Да се върна в Ирак ли? За какво? За да чакам американците и англичаните да го напуснат, а след това да се надявам нов диктатор да завладее страната в името на народа и да постави бронзовия си образ на всеки булевард и да избива политическите си опоненти ли? Трябва да упорствам, така ли? Трябва да присъствам на още няколко кланета, така ли? Трябва да имам търпение, докато несправедливостта отново стане очебийна? Трябва някой военен да успее да направи преврат, така ли? Или някой ислямски фундаменталист да застане в основата на властта? По ваше мнение колко години ще трябват? Колко време ще трябва, за да може някой мръсник да възроди всичко това? Пет години, десет години, петнайсет години? Дайте ми приблизителен срок, за да мога да програмирам следващата си среща тук!

Тя пренебрегна скандала, който й устройвах, и продължи меко:

— Не бъдете песимист, положението ще се оправи, убедена съм. Не се поддавайте на временно отчаяние. Вярвайте в страната си, вярвайте в онези, които я освободиха, вярвайте в способността й да се преустрои с наша помощ.

Искаше ми се да закрещя: „И ви плащат, за да говорите подобни дивотии?“, но ясно усещах, че е искрена, както в отказа да ме изслуша, така и в желанието си да ме утеши. Смазан духом, се чух да боботя:

— Никога няма да се върна в Ирак, никога.

Подаде ми ръка и така ми благодари за посещението, повтори ми, че досието ми ще се качва от комисия на комисия и че след няколко месеца ще бъда уведомен за отговора.

Когато отново видях слънцето на улицата, бях грохнал и застинах неподвижно.

— Добре де, какво да направя, за да ида в Англия?

Няколко часа по-късно, по тъмно, седнах на брега на Нил, под оградата на една богаташка вила, където под златистата светлина на факли се вихреше бал, през растенията зървах белите или сребристи костюми, които се въртяха под тремола на барабаните и радостните възгласи. Как можеха да бъдат толкова безгрижни?

За мен нямаше място в този свят.

Под краката ми водите на Нил пълзяха бавни, спокойни, бездушни.

Защо да не скоча? Може ли човек да се самоубие в Нил?

— Не, синко, не е достатъчно дълбоко. А и течението няма да те завлече далеко.

Тате бе дошъл. Тъжно заключих:

— Значи, всичко върви на зле…

— Значи всичко върви на добре!

Тате седна до мен и ме потупа по рамото, разтревожен и притеснен, а в гърлото му гъргореха думи, от които веднага се отказваше. Както обикновено, той се чувстваше несръчен в ролята си на утешител, толкова се безпокоеше, че ще излезе от лекотата, в която обичайно се движеше най-умело.

— Тате, те те убиха, а сега убиват мен.

— Не, те убиват надеждата ти. Което убива. Но по-малко.

Тате се опита да се изплюе във водата, но не успя, а след това продължи:

— В същото време трябва да се признае, че надеждата ти беше доста глупава, съгласи се.

След унижението си не понесох този снизходителен тон. Разтърси ме гняв.

— Според тях, всичко върви по мед и масло, те не са ни нападнали, а са ни освободили; не са объркали страната ни, а са се натъкнали на неспособните да приемат мира иракчани. Мислех, че си имам работа с хора, които раздават правда, а си давам сметка, че преговарям с победители. Тате, те ме мразят и винаги ще мразят хора като мен, с искането си за статут на бежанец аз плюя върху онова, което са сторили, обиждам ги, оскърбявам ги, натривам им носа със собствените им грешки, и те не могат да ме търпят.

Тате разлюля крака над вълните.

— Синко, няма цяла нощ да мрънкаме така. Щом има проблем, значи има и решение.

— Решението е да се удавя в Нил!

— Можеш да се самоубиеш и с нож за мазане на масло.

Той прихна и добави:

— Или пък да опиташ със свръхдоза лайка.

Плесна се по бедрата.

— Освен ако не се обесиш на някоя паяжина.

С едно движение спрях неговото веселие.

— Намираш това за смешно ли?

— Ами да. А ти не ли? Хайде, Саад, нека мислим просто, има два изхода: или се връщаш, или продължаваш нататък.

— Да се върна ли? Никога. Това означава да се примиря с провала.

— Ето, виждаш ли! Ти знаеше решението! Продължаваме.

— Ние ли?

— Да, идвам с теб.

 

 

Към полунощ се върнах при Буб в необитаемия блок и се плъзнах до дюшека му, без да събудя останалите либерийци. В мрака му разказах за провала си и за желанието си да очертая своя път.

— Ето ни наравно, Саад. Отказаха ми статут на бежанец.

— Кога?

— Миналата година. Скрих го от теб, за да не те обезсърча.

— Какво? И ти ли? Семейството ти, избито пред твоите очи, физическите мъчения, осакатената ти уста, това не…

— Твърдят, че нямам никакво писмено доказателство за раждането и националността си.

— С други думи те обвиняват, че лъжеш!

— Така ги устройва. Не виждат каква полза може да има Америка да приюти един неквалифициран и недипломиран Бубакар.

Силно се зачеса по главата, сякаш това му помагаше да извади най-добрите си мисли.

— Знаеш ли, Саад, при диктатурата поне всичко е ясно, значи играта е честна, знае се, че има една централна, пълна власт, която върши произвола си съвсем безнаказано. На Запад е по-извратено: няма деспот, а мудни администрации, правилници, по-дълги от всеки телефонен указател, и закони, забърквани от хора с добри намерения. И накрая? Същите абсурдни отговори! Не ти вярват, не влизаш в сметките, животът ти е без значение. Ако нямаш грижата да се харесаш на един тиранин, откриваш, че не си подходящ за системата: прекалено късно, не по изискванията, липсват задължителните елементи. Роден ли сте? Не, защото нямате удостоверение. Либериец ли сте? Докажете го, или си останете такъв.

— Ела с мен в Лондон.

— Мислех да замина за Йерусалим. Изглежда, че там хората като мен успяват да открият работа, а после, след години, да си уредят положението. Имам братовчед, който ми предложи да мия чинии в един ресторант. Ела с мен.

— Забрави. Арабин, който се заселва в Израел, е като риба, която отива да прави тен в пустинята. По-добре ти ела с мен в Лондон.

Правихме планове чак до сутринта. Трогнат от това, че му предлагам да пътува с мен, Бубакар най-сетне се съгласи с моята дестинация.

— Добре — заключи той. — Дай ми няколко дни. Ще поразпитам, за да разбера какво да правим. Основното е да стъпим в Европа. След това ще се оправим. Междувременно, вложи повече енергия да се усмихваш на дамите в „Пещерата“, ще ни трябват пари.

През следващите дни виждах Бубакар чак на вечеря — единственото ни хранене — пред изоставения блок. Докато той обикаляше Кайро и търсеше пътечка, аз се мъчех да спечеля по-многобройни или по-едри бакшиши.

Най-сетне, след месец усилена работа, Бубакар цъфна пред мен, докато излизах от дансинга.

— Готово, знам как! Последвай ме.

Трескав и развълнуван, той ту въртеше уплашено очи наоколо, ту избухваше в смях, след това ме повлече по някакъв безкраен път, който ни отведе до футболен стадион, обграден от трибуни за няколко хиляди зрители.

— Ето, тук е.

— Кое?

— Начинът ни да се измъкнем.

Огледах се наоколо, за да видя какво ли може да е събудило тази надежда у Буб. Той се закиска с остър, болезнен смях, смеха на човек, който не си е отспал и чиито нерви са похабени.

— Моля те, Буб, обясни ми. С двуцветните си ръце той ми показа монументалното пано, което обграждаше входа на стадиона.

В средата на един картон шест на десет метра девет рокпевици с оградени в черно очи и облечени като „гробищни лолитки“ ни гледаха отвисоко от снимката и непристойно ни се плезеха, докато до винетките, които обграждаха „концерти“ и „допълнителни“, високи готически букви с металически отблясъци, съобщаваха като ужасяваща очевидност: „Сирените“.