Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (7)

6.

Една седмица по-късно, Хабиб и Хатим ме оставиха в полусъзнание на мястото на доставката, един мазен гараж в някакво предградие на Кайро, тъй огромно, тъй шумно, тъй оживено, тъй богато с наситени и разнообразни миризми, че го взех за самия център.

 

 

— Bye, man, удоволствие бе да пътуваме с теб.

— Сбогом, Саад, жалко, че не искаш да продължиш, бяхме добър отбор. Само един съвет: никога повече не докосвай опиум.

— Избягвай, man, избягвай. Ефектът върху теб е прекалено тежък…

— Така се беше отнесъл… тотално бълнуване! Почти изревнувахме, да знаеш?

— Мда, ревнувахме, man, ревнувахме!

— Е, ако си промениш мнението, ще вземаме колата оттук след седмица, за да се върнем в Багдад. O.K.? Седмичка. А дотогава, поздрави на баща ти от нас.

— Мда, man, цуни баща си. Забавен тип е старият, забавен… Мамка му, яко се кефихме!

За да съм сигурен, че нямаше да ги срещна, вървях часове наред право пред себе си, като сменях непознати улици, вървях по пътища, построени върху стълбове над други пътища, покрай безбройни бетонни блокове, с незавършен последен етаж, за да могат да се добавят още етажи през годините, и се опитвах да изтрия от главата си всяка отправна точка за мястото, където ме бяха оставили.

Защо споменаха баща ми? Дали им се беше явил? Или ме бяха чули да си говоря с него по време на дългите ми бълнувания?

Всъщност, къде ли беше той? Сетих се, че не е идвал при мен от няколко дни.

Седнах до една шахта, събух си обувките и си заразтривах пръстите на краката. Тате не дойде. Опитах отново. Напразно.

Дали ми се цупеше заради опиума? Да не би пък да не бе успял да прекоси Червено море? Как ли се придвижват мъртвите? Дали го бях изгубил като тръгнах по вода? Дали наркотикът бе разрушил възможността той да се върне?

Объркан, отново закрачих безцелно.

Учителите ми бяха описали Кайро като огромен град, което не беше съвсем вярно: в действителност Кайро се простира на толкова обширна площ, че така и не успях да достигна до границите на този безкрай. Когато човек пристигне в египетската столица, трябва да изостави мисълта, че ще надмогне пространството, да пожертва това провинциално, архаично чувство, че винаги знае къде е, къде отива, кого ще срещне. Опиянен от новата си свобода, очарован, че не се боя от самоубийствени атентати, нападения и бомбардировки, щастлив да вдигам очи към небе, където не кръжат военни хеликоптери, блажен, че не вървя по земя, осеяна с руини, дюшеци, пирони, греди и съмнителни кости, бях доволен само да вървя безцелно и да изследвам Кайро с краката си. Глъчката ме омагьосваше, замърсеността ме очароваше, наблюдавах жълтата мъгла, която увенчаваше покривите като скъпоценна диадема от златен прах, усещах в нея изтънчените, чувствени, прекомерни ухания на един град на изобилието. Гледах със сладострастие как хората подтичват, шофират, работят или бездействат. Наблюдавах, без да се чувствам наблюдаван. С няколкото долара, които бяха останали в джоба ми, успявах да се възстановя, между шестте молитви, които усърдно спазвах, скитах, а вечер рухвах под някоя входна врата, за да поспя.

Бях се изгубил в Кайро и бях щастлив, че губя и времето си в него.

 

 

След четири дни ми бе останал само един долар. Капки покриха челото ми, тръпки изправиха космите по ръцете ми. Какво ти стана, Саад? Забрави ли мисията, която ти повери майка ти?

Кръвта ми тъкмо бе разпръснала успиващото действие на опиума и си дадох сметка, че съм поставил в опасност своя проект. Разрових чантата си, открих надраскания на къс хартия адрес и попитах минувачи как да стигна дотам. След няколко провала да разбера смених моя долар срещу няколко местни банкноти и наредих на едно нелегално такси да ме закара до там.

То се движи толкова дълго и сред толкова непознати места, че се изплаших да не съм поверил съдбата си на мошеник.

Когато ме остави пред табелата „Върховен комисариат на Обединените нации за бежанците“, подсвирнах от облекчение, платих и изскочих на тротоара.

Как ли си бях представял сцената? Мисля, че в сънищата си съм се виждал как дърпам звънеца на голяма, красива къща, където нагизден персонал се втурва да ме посрещне, главен секретар на Обединените нации веднага ме приема в сенчест кабинет, разказвам моята история и моите страдания и веднага ми дават статут на бежанец, след това сцената се объркваше, защото не знаех какъв ритъм да й придам, да речем, че любезни жени ми дават обилна закуска, дори две, след това за времето на няколко телефонни разговори оставам в проста, но кокетна стаичка, и накрая главният секретар на Обединените нации отново ме приема, за да ми връчи редовни документи, виза, както и билет за Лондон, като ми се извинява, че поради бюджетни ограничения билетът не е за първа класа.

Ето какво си бях представял хиляди пъти. Действителността щеше да ми докаже, че съм гола вода с въображението. Гола вода, кръгла нула, чиста двойка! Щях да открия, че съм развивал не въображението, а глупостта си.

По улицата пред Агенцията, където ме остави таксито, скитаха, спяха и чакаха хиляди негри. Няколко пъти прекосих шосето, за да разбера какво се случва. Цяла унизена Африка се бе събрала тук, либерийци, етиопци, сомалийци, суданци, судански динка с високо разположени на безкрайно дългите им крака тазове, цели семейства, бягащи от кланетата в Руанда и Бурунди.

В един момент се блъснах в един негър с огромни очи.

— О, извинете.

Той ме погледна неразбиращо. Настоях:

— Извинете — повторих, — блъснах ви.

Той ококори очи. Посочих му сградата.

— Как се влиза там за разговор? Опашка ли има?

Той избухна в смях и забелязах, че венците му, невероятно розови и невероятно влажни, държат зъби само от едната страна.

— Току-що пристигаш в Кайро! — възкликна той.

— Да.

Той ме хвана над лакътя и все едно винаги сме се познавали, се заразхождахме, а той ми обясни какво ме чака. Макар да се отвратих от онова, което ми разказа, благината, с която ми изложи цялата информация, смекчи гнева ми: трябваше да взема номерче, което щеше да ми позволи след няколко дни да се запиша за среща, среща, която щеше да се състои след шест месеца, а през това време нямаше да имам право нито да наема квартира, нито да работя.

— Моля?

— Не. Нямаш право да работиш.

— А как да се изхраня?

— Както всички останали, ще работиш.

— Но нали нямам право?

— Ще работиш! Ще ти се наложи дори да работиш много, за да ядеш малко.

Развеселен, посочи стотиците африканци, които се блъскаха около нас, и добави:

— Работната ръка не е скъпа, има конкуренция! А търговците на роби се разбират чудесно с обезверените, вече никой няма скрупули.

Той пак се разсмя и ми подаде странната си ръка с много дълги пръсти, шоколадова отгоре, светлобежова на дланта, все едно бе с половин ръкавица.

— Казвам се Бубакар. Но ако ме харесваш, ще ми викаш Буб.

— Здравей, Буб.

— Даваш ли си сметка, че съм черен?

— Не навсякъде — възразих и му показах вътрешната част на дланта му.

Той повдигна вежди изненадан.

— Ти си странен арабин. Преди малко се извини. Сега пък се шегуваш. Странна птица си.

— Извинявай, че съм учтив.

— Имаш ли къде да живееш?

— Не.

— Предлагам ти моята бърлога.

Същата вечер Бубакар ме отведе в един блок, предвиден за събаряне, недалеч от пустеещото място до някакво бунище, развалина на почти век, където той и други либерийци, бяха заели третия етаж и бяха нанесли там багажа си, намерени отнякъде дюшеци и газов котлон. Беше мръсно, тясно, задушно и смърдеше.

През следващите дни Бубакар започна една игра, която много го забавляваше: да бъде мой водач и да кръстосваме Кайро, сякаш той бе официален екскурзовод. Той ме посвети в живота на чужденеца, който чака документи.

— Колко пари имаш?

— Вече нищо, Буб, съвсем нищо.

— Тогава можеш да станеш жиголо.

— Моля?

— Да, хубав си! Е, като за бял… всъщност, трябваше да кажа за зеленикав, защото намирам всички вас, белите, повече зеленикави, отколкото бели, нали така? Особено арабин през зимата… Както и да е, хубав си, имаш много зъби, като се изкъпеш, сигурно ще те харесват. Аз на твое място щях да печеля парите си по този начин.

— Чакай! Няма да проституирам…

— Кой ти говори за такова нещо? Предлагам ти да станеш жиголо на някой дансинг, в дамски клуб. Не си длъжен нито да спиш с тях, нито да се преструваш, трябва само да им правиш компания в бара, да танцуваш и да си говориш с тях. Бегла целувка, ако се налага и намек, че би желал повече. В известен смисъл, мъж за компания на самотни жени. Чиста работа.

— Как си представяш да успея? Облечен съм зле, скучен съм, не познавам никого.

Той се завъртя и загатна няколко гъвкави фигури като омагьосан котарак.

— Няма проблеми, Саад, ако ти станеш жиголо, аз ще бъда твоят сводник. За петдесет процента от това, което прибираш, ще ти намеря хубави дрехи и добри адреси.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Не, ама да! Десет процента, не петдесет.

— Трийсет.

— Двайсет. Това е последната ми дума.

— Двайсет процента ли? Познаваш ли сводник, който взема двайсет процента? Ще съм най-евтиният сводник на света!

— Несъмнено, но аз също ще съм най-евтиното жиголо на света.

Бурен смях скрепи нашето споразумение.

Този следобед Бубакар изчезна за няколко часа и се върна, притиснал до гърдите си носна кърпа, в чиито гънки имаше парченце злато.

— Буб, ти имаш злато?

— Откраднах го.

— Буб!

— Успокой се, откраднах го от един крадец. Следователно не съм престъпник, а възмездител.

— Искаш да ти повярвам ли? Кого си обрал?

— Гробаря.

— Горкият…

— Шегуваш ли се? Самият той обира мъртвите.

— Какво? Тук, в Египет, мъртвите ги погребват с парите им ли?

— Не, със златото им. Виж, това е зъб!

Два часа по-късно, в един сук, когато облякох новите си дрехи, за да видя кройката им в огледалото, и поднесох тъканта към ноздрите си, се уверих в истинността на поговорката: парите не миришат.

— Черен костюм върху отворена бяла риза, Саад, изглеждаш като професионален жиголо!

След това Буб ме отведе в един народен квартал на Кайро, където ми показа вход с рубиненочервен неонов надпис отгоре: „Пещерата, дансинг“.

— Ето. Слизаш на дансинга, облакътяваш се на бара и чакаш някоя жена да ти предложи да те черпи.

— Ела с мен.

— Шегуваш ли се? Мен няма да ме пуснат да вляза. Това е заведение за зеленикави.

Поколебах се. Новостта на положението ме притесняваше и се опитах да печеля време.

— „Пещерата“… странно име за дансинг, нали?

— Не и за женски дансинг.

— Онези, които влизат, не ми изглеждат млади.

— Не си мечтай, Саад, пише „дансинг“, не „рай“.

Той ме изгледа като въртеше големите си очи, в които имаше повече белоснежен емайл, отколкото кафяв ирис.

— Да не би вече да не си навит?

Едно женско джудже на осемдесет години с клепачи, наплескани в черно и синьо, с тяло без талия и врат, увенчано с чорлава рижа перука, мина покрай нас, залитайки върху твърде тънките си токчета. На прага на заведението тя се обърна и ми хвърли поглед, който ме задължаваше да ида при нея веднага. Изстенах.

— По-лошо — не съм се навил.

Наложи се Буб да си придържа ребрата, за да не се счупи от смях, и благодарение на доброто му настроение убедих себе си, че нищо от онова, което се очертаваше, не е сериозно, поех дълбоко дъх, прекосих улицата и влязох в „Пещерата“.

Момичето на гардероба, една кокалеста върлина, прилична на чапла, ме огледа безсрамно, като преценяваше до сантиметър параметрите на физиката ми. С одобрителна гримаса тя ми показа, че успешно съм преминал огледа, а с едно движение на ноздрите стълбището, по което трябваше да тръгна.

Щом слязох, върху мен се стовариха парфюмите на клиентките, които се състезаваха помежду си: сладникав мирис, цветен аромат, мускус, амбра, тубероза, пачули, и на последното стъпало вече се чувствах пиян.

„Пещерата“ бе ширнала дансинг, кръгло място, около което маси и столове предлагаха възможността човек да си почине и да пийне. Тантурести лампи с абажури от лъскав плат процеждаха рядка, розова, разсеяна светлина, стената в дъното заемаше дълъг бар, осветен от яркочервен неон, който добавяше сладострастни отблясъци по бутилките с твърд алкохол и им придаваше по-еротичен, дори агресивен характер. Сластни морски миди, обхванали кафеникави свещи, завършваха внушението.

В една ниша отляво оркестърът свиреше стандартни танци със сладникава автоматична монотонност — състав от петима музиканти без възраст, в тъмни ризи и панталони, с кожа като на мумии и боядисани коси.

Пристигането ми закова погледите върху мен. Петдесетина кокетни, гримирани, фризирани жени, с талии, пристегнати в удобни за танци рокли, запърхаха с ресници, докато ме оглеждаха. Всичките май бяха видели белия свят между раждането на баба ми и това на майка ми.

Тази подробност ме накара да се отпусна.

Въпреки волята си, усетих прилив на нежност към тези жени, които вече бяха извървели част от живота си, представях си ги с деца и внуци, с починали, немощни или непоносими съпрузи, видях ги залитащи и жалки, но весели в края на едно отегчително съществуване, и изведнъж ме обхвана симпатия.

— Откъде идваш, здрачен красавецо?

Искрящото джудже без бавене ме бе стрелнало с харпуна си.

— От Багдад.

— Добре се получава, аз се казвам Шехеразада. Ела, ще те черпя сладолед и чай.

Тя ме отведе до масата си като трофей. Една застаряла руса кукла, която със своето сари не успяваше да прикрие прекомерното изобилие на телесата си, хранени с локум и мед, изръмжа:

— Грозотиите винаги са най-смели.

От този миг нататък всеки следобед си прекарвах приятни часове в „Пещерата“. Макар да танцувах малко — и зле, — клиентките си оспорваха моята компания. За разлика от други жигола, които по-добре играеха своята роля — убийствени погледи, прекрасни стъпки, привлекателна стойка, съвършено галантно поведение, — мен ме предпочитаха заради кротката ми натура, учтивостта ми, способността ми да запомням всеки разговор, това, че вероятно бях единственият мъж, който не се насилваше да им се усмихва. Всъщност, изпитвах удоволствие да се връщам в моя клуб на стари приятелки.

Рядко имаше такива, които да искат повече, отколкото им давах. В сумрака на „Пещерата“, след часове приготовления, през които се бяха старали да тупират коковете, да прикрият врата си с кучешки нашийник, да изрисуват лицето си с грим, да пристегнат корема с корсет, а след това да нахлузят много тесни дрехи, които да им придадат по-приятни извивки, те знаеха, че създават една илюзия; когато влезеха в дансинга, те влизаха в театър, където всичко бе лъжовно, те, аз, танцьорите, флиртовете ни, блясъкът, докато се плъзгаха в танц, се превръщаха в актриси, актриси на самите себе си, играеха своята хубост, своята гъвкавост, своята младост. Никоя не би поела глупавия риск да прекъсне зрелището, като разголи плътта си.

Бубакар се зарадва: носех поне трошици в необитаемата къща. Моите африкански другари изпитваха огромни затруднения да оцелеят, защото не смееха да излизат от апартамента с високи, украсени гипсови тавани, и за да избегнат полицейския контрол, предпочитаха да се свиват сред изпокъртената абаносова ламперия, останките от паркет и купищата боклуци. Колкото до смелчаците, които си показваха носа навън, когато расизмът не ги отхвърляше — мръсни негри, — те бяха експлоатирани от ужасни работодатели, които не признаваха правото им нито на почивка, нито на прилична заплата, нито това да протестират, никакво право, освен правото да мълчат. Към това се прибавяше и една пречка, произтичаща от тях самите — те отказваха да научат египетски арабски, защото това би означавало, че приемат да останат в тази страна. Заради това Буб бе стигнал дотам да рови из боклука, което му осигуряваше доста мършава храна.

Вечер, когато бяха пили по една бира, африканците ми разказваха „началото“. Наричахме „началото“ разказа, прекъсван от лоша кашлица, който обясняваше защо всеки от нас се бе озовал тук. Техните „начала“ ме ужасяваха. В сравнение с тях, детството ми в Ирак, траурите ми, нищетата ни, хаосът, от който избягах, ми се струваха детска приказка, индийски филм. Когато ги слушах, виждах как в нова Либерия маршируват войските на Тейлър, които колят жени и млади момичета, след като са ги изнасилили, а след това секат с мачете краката и ръцете на старците и покосяват младите мъже с калашници. Единствено Буб мълчеше като вкаменен и толкова непроницаем, че така и не разбрах дали зъбите му липсваха поради насилие, или от липса на грижи.

В контраст с това, „Пещерата“ ми даваше повърхностно и добродушно убежище. Скоро си дадох сметка, че не бива да включвам тези зловещи истории в бъбренето ми с египтянките, всъщност нямаше нужда да водя разговори, стигаше да ги изслушвам и в почивките да им говоря за тях самите.

Една събота, когато бях изкарал две мамбо и три ча-ча-ча, се отделих в един тъмен ъгъл, между бара и мъжките тоалетни, събух си обувките и си заразтривах краката.

До мен отекна глас:

— Е, синко, не очаквах да те срещна в такава мизерия.

— Най-сетне си отново тук, тате. Къде беше?

— Нямам право да отговарям на такива въпроси.

— Какво удоволствие да те видя отново след всичките тези седмици! Не те ли притеснява да идваш тук с мен?

— О, ако позволиш, това ме забавлява… Един път да ме заведеш на яко място! Приживе никога не съм имал възможност да ходя на такива места.

— Със сигурност! В Ирак това не съществуваше.

— Отде да знае човек! Добре ли върви?

— Слабо. Колкото като за мен. Оставят ми бакшиши.

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми…

— Не, тате, никакви речи и никакви поуки. Тук не правя нищо лошо.

— Не, ти не правиш нищо лошо, просто нищо не правиш. Абсолютно нищо. Човек не може да критикува онова, което правиш, а само да съжалява за това, което не правиш.

— Съдбата ми виси на косъм, тате: чакам си срещата в Обединените нации. Дотогава все трябва да ям, нали? Пък и изпращам записи на мама в Багдад.

— Така е…

Облакътен на бара и невидим за жените, той все пак не можеше да се въздържи да се перчи или да поглажда мустак с искра в окото.

— Виж я оная дебелана с оранжевата коса. Не ти ли напомня госпожа Узабекир? Невероятно! Не искаш ли да идеш да я питаш дали не е от семейството? Спомням си, че госпожа Узабекир имаше полусестра в Египет. Иди да я питаш.

— Какво искаш да й кажа? Призракът на баща ми намира, че приличате на госпожа Узабекир ли?

— Аха, дума по дума!

— Тате, тя или ще си помисли, че съм луд, или ще сметне, че я свалям.

— Няма да те изяде.

Въпреки прекалената си добродетелност, тате много обичаше да идва с мен на дансинга. Като помисля за месеците в „Пещерата“, едва успявам да се позная, там не виждам нито вчерашния, нито утрешния Саад, а едно временно същество, което няма нищо общо с моите стремежи, безчувствен към прелестите на матроните, които кани на танц, учтив, стегнат, професионален, сякаш живеех встрани от себе си. Тъй като бях решил да прекося Кайро като стълбичка към Лондон, прекосявах и своя живот в Кайро. Значение имаше единствено моята среща.

Тя най-сетне се състоя.

Когато във „Върховния комисариат на Обединените нации за бежанците“ видях името си в списъците, окачени на стената, с дата, час и номер на кабинета, помислих, че ще припадна от радост. Доверието ме накара да оглупея, щях да успея, щях да получа статут на бежанец.

Сутринта преди срещата Бубакар се държа като треньор.

— Товари лодката, Саад, наблягай на ужасите, ако е нужно добавяй, вземи моите, на приятелите, вземи всичко за себе си. Иначе за тия хора от Обединените нации все ще се намери по-онеправдан от теб.

— Буб, не искам да лъжа.

— Саад, няма да получаваш диплома за честен човек, а удостоверение за жертва. И най-вече не бива да минаваш за лош бежанец, за използвач.

— Мисля, че и само истината е достатъчна, за да ми дадат статут на бежанец.

— Саад, не се излагай. Ако обясниш на хората от Обединените нации, че бягаш от бедността, че искаш да си намериш работа и да изпращаш пари на семейството си, за да може то да оцелее, не можеш да ги заинтригуваш. Те имат нужда от зрелища, от политически скандали, от кланета, от геноциди, от диктатори, които вдигат на крак войски от мръсници, размахващи мачете или картечници. Ако им кажеш просто, че умираш от глад или от отчаяние, това не е достатъчно. Смъртта с нейната коса, гладът, несигурността, липсата на бъдеще, това не им звучи убедително!

— Няма да измамя нито дума. Ако съм напуснал Ирак, то е защото търся праволинеен живот, живот без компромиси.

— Изморяваш ме. Я по-добре си ми дай двайсетте процента.

— Ето.

— Какво? Това ли е всичко?

— Жиголо с минимална такса, бях те предупредил. Жиголо без амбиции. За да се докопа до едрите банкноти, човек би трябвало…

— Ами да, обаче преди господин Саад Саад носеше повече! А господин Саад Саад, доколкото знам, не си смъкваше панталоните?

— Откакто ти изплатих инвестицията, съм се спрял на три клиентки и слушам музика.

— Знаех си, че нямаш призвание… но чак пък толкоз!

— Буб, твоето призвание на сводник не е по-голямо!

— Моето ли?

— Да. Иначе отдавна да си свалил каиша и да си ме нашибал до смърт.

— Обръщам ти внимание, че щях да изглеждам тъпо, ако носех колан върху анцуг! Но иначе си прав, и ти, и аз си оставаме любители.

Той пусна една въздишка, а след това омекна и добави кротко:

— Послушай ме поне за една подробност. Облечи се бедно, не като жиголо за срещата. Обещаваш ли?

Наложи се на два пъти да правя опити, за да отворя вратата на кабинет 231, зад която ме очакваше служителката на Обединените нации, която щеше да реши живота ми.

Първия път, тъкмо се канех да почукам, и се спрях, защото усетих, че ще припадна. Страх! Паническо шубе от сблъсъка, ужас от провал… За миг тялото ми се покри с пот, дъхът ми пресекна, от мен се разнесе воня. Без колебание изтичах в тоалетните, повърнах закуската си, а след това използвах хартиените рула да се подсуша.

В огледалото над мивката видях един белезникав Саад с отпуснати устни и повехнали клепачи, а след това, докато си плакнех пръстите, видях тате да се плъзва зад мен.

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, звезден прах, как да ти помогна?

— Имаш ли лек срещу паниката?

— Да. Опиши ми какво мислиш.

— Мисля, че зад вратата ме очаква моята съдба. Жената, която ще ме разпитва — знам, че е жена от момичето на рецепцията, — е магьосница, която държи живота ми в ръцете си. Според това, което ще помисли за мен, ще стане фея или вещица, добра или зла, защото тя има властта да ме превърне в английски адвокат или в прасе, овъргаляно в собствените си нечистотии.

— Така. Сега, като го каза, ще ти стане по-добре.

Той изчезна. А аз отново тръгнах по коридора, който ме отвеждаше към моята среща.

След няколко почуквания по вратата на кабинет 21 получих нареждане да вляза.

Докато вървях напред, служителката на Обединените нации не трепна, наведена над папките си, и ми посочи с пръст единствения стол срещу бюрото си.

След това с въздишка пъхна няколко листа в различни папки, нареди ги една върху друга, взе нови документи и няколко бели листа и поднесе химикалката до устата си.

Щом най-сетне бе готова, благоволи да забележи присъствието ми и ми поднесе лицето си, две благородни тъмни очи, обградени с пищна вълнообразна коса до раменете.

— Име, фамилия, националност, дата и място на раждане?

Докато сядах, открих името й, изписано върху етикета на кожената й чанта: доктор Цирцея.