Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (5)

4.

Как може човек да измине хиляди километри, като няма нито динар?

Тази сутрин облаците, като не успяха да попречат на слънцето да изгрее, го отблъскваха нацупено, опълчваха му оловната си неподвижност и процеждаха мръсно, сивкаво мъждукане, толкова бедно на светлина, колкото е и сянката. През прозорчето на банята виждах тъжните покриви, балконите, натрупани с кашони, пране и дюшеци, все едно са мазета. Нито една котка или птица. Само гласът на мюезина, усилен от високоговорителите на джамията, които придаваха носов тембър на беззвучния му глас, пресичаше вцепенението.

Как човек да измине хиляди километри, като няма нито динар?

Довърших бръсненето с един античен бръснарски сапун, който ми позволяваше, благодарение на миризмата на сандалово дърво, примесено с кедър, да си представям, че съм с баща ми, след това се погрижих за краката си.

Как човек да измине хиляди километри, като няма нито динар?

— Продай нещо, сине.

— А, тук ли си?

Както си му бе навик, по потник и долнище на пижама, баща ми бе седнал на тантурестата дървена табуретка.

— Да, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, тук съм с теб и се опитвам да облекча грижите ти.

— Не се получава.

— Изненадваш ме! Наистина ли смяташ да заминеш?

— Ти знаеш…

— Намирам това решение за лековато. Запази вяра и проблемите постепенно ще намерят своето решение.

— Хаосът триумфира, тате!

— Хайде, хайде, това е преходно.

— Не, тате, храниш илюзии. Може да продължи дълго, утре няма да е по-добре, дори може да е по-зле. А когато човек не очаква напредък, той заминава.

— Мм, разбирам разсъждението, утре няма да е по-добре, но другаде ще е по-добре.

— Точно така.

— Ако очертая разликата между нас двамата, синко, аз съм оптимист, който казва „утре“, а ти оптимист, който казва „там“. Твоят оптимизъм е развит в пространството, а моя съм го застопорил във времето.

— Недей да омаловажаваш разликата между твоето поведение и моето. Твоят домошарски оптимизъм е фатализъм.

— А твоя номадски оптимизъм е всъщност подлостта на бягството.

— Противно на онова, което твърди мама, ти не одобряваш това решение.

— В началото предпочитах да останеш тук, но… хм… знаеш, че с майка ти не може да се спори дълго… тя винаги те оплита, откъсва те от първоначалните ти идеи и те приклещва в нейните.

Отговорът му ми дойде като ъперкът в брадичката. Преди той да ми отправи този удар, не се бях усетил, че пиша нова глава във вековния роман, в който мъжете, считащи себе си за свободни и независими, изпълняват желанията на жените, които поддържат семейното им огнище. За да скрия притеснението си, насочих разговора към практическите трудности:

— Билет Багдад-Лондон е просто немислим, първо, такъв не съществува, после, няма да получа виза, дори нямам паспорт, и накрая, не съм събрал сумата нито за пътуването, нито, за да се установя в Лондон. Всъщност черната точка тук са парите! Ако ги имах, щях да се обадя на такива, които превеждат хора в чужбина. Изглежда, че от улица „Касапска“ за хиляда долара те превозват в чужбина.

— Така казват… Единствено сигурното нещо е, че олекваш с хиляда долара.

— Тъй или иначе, нямам хиляда долара.

— Продай нещо.

— Какво? Накитите на мама заминаха отдавна. Твоите книги няма да си намерят купувач. Колкото до мебелите, онези, които са останали, ни трябват, пък и няма да изкараме кой знае какво от тях. Апартамента?

— Не, синко. Кой ще поиска апартамент в Багдад сега? По-добре човек веднага да си купи място в гробищата.

— Тогава?

— Мислех, че можеш да продадеш себе си. Силата си. Младостта си. Своята пламенност.

— Не съм убеден, че разбирам.

— Само ти можеш да си докараш пари, синко. Има области, в които има нужда от млади, храбри хора.

— Намекваш, че…

Бяхме прекъснати от мама, която се промъкна, за да вземе един гребен от банята, а тате, който бе много срамежлив и не споделяше голотата си с никого другиго, освен с мен, изчезна.

Но бях схванал намека му. Какво имах за продан? Живота си… в този момент фанатиците се оказваха жадни консуматори на живот. Баща ми ми предлагаше да стана терорист. Да се присъединя ли към Ал Кайда, ислямисткото движение, за което знаехме, че е могъщо и организирано, и един клон, от което се бе разбило на иракска почва? С негова помощ и в негова служба човек можеше да премине забранени граници.

Изведнъж положението ми се стори ясно. Трябваше да отида при нелегалните въоръжени групи или по-скоро да се направя, че влизам в тях, срещу пътуване до Кайро.

В объркването си не помислих, че човек се присъединява към тероризма от треска, не по сметка, и че влагах студен разум и стратегия — някои наричат тази рецепта „цинизъм“, — за да се доближа до дейност, която човек възприема от ужас или обожание, отмъщение или амбиция, но винаги с много страст.

Отидох в джамията, прихлупена зад бившето училище на сестрите ми, малка сграда без блясък, нито стил, за която с прикрити думи, много намеци, мълчание и многоточия другарите от университета ми бяха подшушнали, че… ако човек желае… е, там е!

Към дебненето прибавих молитви, с часове наблюдавах хората, които посещаваха това място, онези, които идваха, за да кажат нещо на небето, другите, които идваха, за да кроят заговори.

Когато се уверих в правотата на изводите си, един обяд приближих до висок, як мъж с остър нос, твърда брада, ос, около която се навъртаха младежи с кипяща кръв.

— Искам да бъда полезен.

— Не те познавам.

— Казвам се Саад.

— Повтарям ти, че не те познавам. За какво говориш? И защо на мен?

— Или съм луд, или усещам, че ще ми помогнеш. Баща ми умря под американските куршуми, зетьовете ми също, сам се боря с нуждите на семейството, четири сестри, майка, трима племенници и две племеннички.

— Е, и?

— Мразя американците.

Веждата му почти незабележимо подскочи. Черна коса и сини очи, контраст, който свидетелстваше за яростен сангвиничен характер, изтъкан от слънце и сянка, и излая:

— Е, и?

— Искам да бъда необходим.

— Вече си такъв, братко, щом се грижиш за семейството си.

— Не е достатъчно. Искам повече. Искам да убивам. Искам да се бия.

Думите сами излитаха, откривах ги, докато ги произнасях. Разбира се, първоначално речта ми бе замислена нарочно, но една част от мен я възпроизвеждаше без усилие, една част от мен изразяваше себе си, една част от мен не лъжеше, дори разцъфтяваше сред тези отвратителни думи.

Той слуша в продължение на десетина минути как бълвам, без да се издава. От време на време хвърляше бърз поглед на останалите. „Познавате ли го?“ — питаха черните му зеници, но минаващите клатеха глава отрицателно.

Най-накрая въздъхна и ме прекъсна:

— Защо днес?

— Ами…

— Как така не си се записал по-рано да защитаваш страната си? Защо не се криеш вече зад някоя барикада?

Не бях предвидил този въпрос, но яростната част от мен, онази, която се вземаше за ислямистка, откри отговора без затруднение:

— Почитах баща си, който държеше да завърша образованието си по право. Беше набожен, почтен човек, толкова добър, че щях да съм свиня, ако не бях зачел волята му. Сега, когато е мъртъв, убит от онези мръсници американците, вече нямам причини да се възпирам.

Убеден, той кимна с глава:

— Довечера в седем, пред кафене „Саид“.

И се отдалечи с невероятна скорост, бързина, която потвърждаваше, че преди това нарочно бе отделил време да ме изслуша.

„Готово!“, помислих. Макар по пътя ми да оставаха много неизвестни, чаках вечерта трескаво и си задавах стотици въпроси: как да избегна да ми дадат задача тук? Как да ги подтикна да ме изпратят зад граница? Продължението на събитията ми показа, че сред всички тези въпроси, не си бях задал правилния. Но избързвам…

В седем забих кола пред кафене „Саид“, където зачаках, като изпитвах усещането, че съм наблюдаван, няколко агенти минаха през площада, нарочно според мен. Минаваха, оглеждаха ме, след това си отиваха, може би информатори, изпратени да ме разпознаят.

В осем часа, мъжът с брадата, подстригана като челюсти на акула, мина отдясно и ми подхвърли, без да забавя крачка:

— Върви след мен, сякаш не ме познаваш.

Тръгна по лабиринт от улици, след това четири пъти зави около група сгради. Какъв ли беше смисълът на това вървене? Дали ме показваше на някого? Или проверяваше дали някой ме следи?

Най-сетне се втурна на бегом в една тясна уличка. Втурнах се и аз, от страх да не го изгубя, когато един юмрук ме спря и ме хвърли на земята.

— Той е!

Великанът, който ме беше проснал, ме показваше на четирима други великани, които ми се нахвърлиха, запушиха ми устата и завързаха ръцете и краката ми. След което ме хвърлиха небрежно в багажника на една кола, все едно бях вързоп чаршафи. Единият ми заповяда да си прибера главата. Капакът се тресна над мен.

Пълна тъмнина.

Двигател. Път. Друсане. Спирачки. Ускорение. Затишие. Шум от говор. Изключен мотор. Викове. Обиди. Тичане. Блъскащи се врати. Тръгване. Двигател. Шосе. Пътища. Друсане. Камънаци. Дълъг път.

Стоп.

Светлината се връща, светлина от фенерче в нощта. Ослепява ме. Мъжете ми помагат да изляза, прерязват въжетата на глезените и ми заповядват да ги следвам. Къде ли съм?

Влизаме в една сграда, слизаме в мазето, отварят една врата и ме блъсват там. Вратата се затръшва.

Ето, това е краят на пътешествието.

Не знаех къде съм и защо.

Изминаха дълги часове, часове, които използвах, за да се успокоя и да се опитам да схвана ситуацията. Не ми вярваха. Изпитваха ме. Искаха да ме покажат на хора, които щяха да разпознаят в мен агент на американците, или още по-зле, агент на евреите. Само да не им заприличам на някого! — помислих си. Да си пожелаем природата да не ми е извъртяла мръсен номер с някой двойник…

Досещах се, че скоро ще има силов разпит и се подготвях за него, боях се толкова, колкото и хранех надежди в него. Трябваше да им вдъхна доверие, да ги убедя, че съм от техните, че дълбоко в себе си оставям да говори само Саад, който мрази американците, убийците на баща му. Тъй като този Саад съществуваше, трябваше да заключа с катинар всички други Саадовци, по-разсъдливите, по-нюансираните Саадовци, зад тапицирана врата.

Когато изгубих представа за времето от глад, от жажда, от ужас, четирима мъже дойдоха да ме вземат и ме изблъскаха пред едно бюро. Мъжът, който се мъдреше зад една пишеща машина залая:

— Разпознаха те, куче! Знаем кой си! Ти тръгна към гроба си, като се свърза с нас!

Тези крясъци ме убедиха, че нищо не знаят за мен, и че са отчаяни. Смелост!

— Искам да бъда от вашите.

— Кои смяташ, че сме ние?

— Хора, които се борят срещу Америка.

— Ти си приятел на американците!

— Мразя ги, те убиха баща ми.

— Имаме доказателства.

— Със сигурност нямате.

— Наричаш ме лъжец, така ли?

— Нито ти, нито никой никога няма да докаже, че обичам американците, защото ги мразя.

Разпитът продължи бърз, гневен, отсечен цели три часа и през цялото време не се оставих да ме разколебаят и за миг.

Отпратиха ме в килията, не без оскърбления.

Няколко минути по-късно ми дадоха парче хляб и кратунка вода. Виж ти, щом искаха да живея, значи резултатът от разпита вероятно е бил положителен.

Докато се хранех, се оставих да ме обхване еуфория. Със сигурност след проучванията им и това изпитание, щяха да ме включат в група на новаците.

Тази перспектива разкрива моята наивност.

Щом се почувствах по-добре, дойдоха и ме отведоха в друга стая, където още щом видях камшиците и кожените колани, разбрах какво ме чака.

Ужасен от мисълта, че ще страдам, се вцепених от страх и станах толкова безизразен, че сигурно създавах илюзията, че съм нагъл. Изтезанието започна. Крещях, пищях, борех се, но не излизах от персонажа, който си бях избрал: човек, мразещ Америка и американците. На няколко пъти ми заговаряха на иврит или на персийски, като ми предлагаха да скъсят мъчението ми, за да разберат дали знам тези вражески езици, но всеки път сякаш оглушавах. Въпреки това ударите не спираха.

В един миг, когато нацепената ми кожа гореше и виждах локва от собствената си кръв на пода, получих толкова силен удар в бъбреците, че видях внезапна силна светлина, изпитах някакъв ненадеен екстаз и изгубих съзнание.

На другия ден се събудих в стая с няколко легла. Бях единственият легнал сред въоръжените мъже, които се движеха насам-натам из стаите наоколо, без да ми обръщат внимание, и разбрах, че са ме извадили от мазето, което си бе повишение. Един облечен в бяло младеж, вероятно ням, ми даде аспирин и се погрижи за раните ми.

Към средата на деня мъжът с маската от брада дойде и седна до мен.

— Добър ден, Саад.

— Добър ден, имате странно отношение към приятелите си.

— Здравословно. Не сме сигурни, че приятелите ни са ни наистина приятели.

— А в моя случай?

— Ще видим.

Преведох си го: преминал съм няколко граници.

— Какво можеш да правиш?

— Физически, не кой знае какво.

— Грубияни и великани вече си имаме. Липсват ни хора с други, по-интелектуални умения. Завърши ли си правото?

— Почти.

— Колко езика говориш?

— Английски и испански. И мъничко руски.

Колебаех се дали да излагам на показ езиковите си умения. Дали внезапната ми откровеност нямаше да ми навлече беди?

Той завърши:

— Имаме нужда от хора като теб. Ще се върнеш при майка си и сестрите си, щом можеш отново да ходиш.

— А след това?

— Задаваш прекалено много въпроси.

И изчезна.

След тридневно лечение ми завързаха очите, напъхаха ме в една задушливо топла кола, която докато се друсаше, отвори някои от раните ми, но решен да убедя похитителите си в своя героизъм, се въздържах от всякакви викове и гримаси, от мен се изтръгнаха само няколко стенания, когато колата запропада в дупки.

Няколко часа по-късно ме изхвърлиха, колата потегли, а щом си махнах превръзката от очите, разпознах кафене „Саид“.

Приближих до единствения работещ фенер и различих все още подпухналото си лице в една витрина. Като видях посинените си очи, разцепената устна и сините и жълтеникави петна, които красяха кожата ми, полепналите по коричките на раните коси, се разсмях. Дълго. Гръмогласно. Самодоволно. Всъщност, бях доста горд със себе си.

Бавно и мъчително тръгнах към моя квартал. Докато отминавах ъгъла, видях едно момче, което сновеше по нашата улица и което застина щом ме видя.

— Саад Саад?

— Да.

— Добър вечер, аз съм братовчед на Лейла.

Погледнах го и внезапно болката нахлу под черепа ми, блъскаше и болеше. Вместо да му отговоря, закривих лице и стиснах слепоочията си.

— Не се ли чувстваш добре?

Свлякох се на земята, опрял гръб до стената. Той клекна до мен и ме загледа. През това време болката се отдалечаваше на бавни вълни и като че ли съжаляваше за това.

— Ще се оправя…

— Бил ли си се? — попита той със свенливо уважение.

— Не, идвам от един стаж.

С няколко изречения и без да се замислям, му разказах Урока, който бях предъвквал през последните дни: искам да се посветя на страната си, боря се срещу американския потисник, ще дам живота си, за да го изгоня и възстановя правителство, което ще зачита страната ни и Пророка, накратко, по рефлекс му сервирах припева, който можеше да отдалечи болката.

След няколко изненадани физиономии, той закима с глава. Настана мълчание. На моменти се оглеждаше притеснено наоколо, сякаш се питаше какво прави тук. Внезапно го попитах:

— Нарочно ли дойде тук?

— Не…

— Случайността ли те доведе?

— И това не… просто… просто бях дошъл да ти кажа… че… и аз… като теб… скърбя за Лейла.

— Като мен ли? Няма начин.

— Като братовчед… извини ме, сега разбирам, че е било глупава идея. Никой от нас двамата няма желание да…

— Да, излишно е! — заключих.

След тези думи се надигнах, поздравих и се качих у дома, без да се обърна, но и без да заподозра истинската причина на неговото идване, нея щях да науча чак няколко години по-късно.

Семейството ми вдигна голяма врява, защото си бяха представяли най-лошото, и след няколко мъгляви обяснения се оставих жените да ме лекуват и глезят, но най-основното не признах нищо, а на майка ми казах само, че съм предприел стъпка, която ще ми позволи да емигрирам.

Призори с пламнали стъпала се завлякох в банята, където приготвих в един леген с гореща вода разтвор от лимонова трева и синап. Щом потопих краката си в течността, се появи баща ми.

— Нали няма да направиш това?

— Баня със синап ли?

— Не, да станеш терорист!

Усещане за блаженство нахлу у мен през пръстите на краката. Отдадох му се за няколко мига, преди да прошепна:

— Нали ти ми го намекна?

— Мамка му, синко! Защо не чатваш от пръв път какво ти говоря?

— Защото не говориш ясно от първия път. Всички го знаят. Пък и ти също.

— Мътните да го вземат, не съм те съветвал да влезеш в терористично движение.

— „Продай тялото си, младостта си, силата си“, какво означаваше това? Ако бях момиче, щях да си помисля, че ме изпращаш в бардака. Добре, че съм мъж…

Майка ми си провря главата и ме запита със сдържана тревога:

— Не ти ли е добре, Саад?

— Добре съм, мамо.

— Говореше си сам.

— Не, говорех с…

Спрях се. Тя отгатна. Очите й огледаха празното помещение.

— О, тук ли беше?

— Да.

— Кажи му, че го прегръщам и го чакам за вечерния чай.

— Непременно ще му кажа.

Когато майка ми изчезна, баща ми изчака няколко минути, преди да се появи отново. Макар да се цупеше, се бе успокоил.

— Прости ми, сине. Зле съм се изразил, не исках да те тласна към тероризма.

— Жалко. Това е нелошо решение.

— Това е гнусно решение. Саад, синко, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, познаваш ли божиите заповеди на съвършения терорист?

— Не.

— Те са седем. Смяташ ли, че можеш да ги приемеш?

— Продължавай.

— 1. Да имаш само една идея. От две идеи нататък човек започва да разсъждава, а фанатикът не мисли, той знае. 2. Да унищожаваш всичко, което се противопоставя на тази идея. Никога да не допускаш други гледни точки, още по-малко различни. 3. Да убиваш онези, които се изправят срещу тази идея. Тези, които противоречат, не заслужават да живеят, защото представляват опасност за идеята, за сигурността за идеята. 4. Да смяташ, че идеята струва повече от един живот, включително и твоя. Да си фанатик, означава, че си открил стойност, която струва повече от индивидите. 5. Да не съжаляваш за насилието, защото то е действената сила на идеята. Насилието винаги е с чисти ръце, дори ако от тях се стича кръв. 6. Да считаш, че всички цели, достигнати твоето справедливо насилие, са виновни. Ако една от тях случайно е била на твоето мнение, отдадения на делото терорист, то тя не е невинна жертва, а втори мъченик. 7. Да не оставяш съмнението да влезе в теб, щом усетиш да се прокрадват някакви скрупули, стреляй — ще убиеш едновременно подозрението и въпроса — долу критичния дух.

— Браво, тате, добре виждаш нещата. Откъде черпиш това познание?

— Наблюдавам тези, които идват тук, в царството на мъртвите, а с новата мода на самоубийците, идват на гроздове всеки ден.

— Говорил ли си с тях?

— Синко, с терорист не се говори, него само го слушаш и кимаш с глава. Всъщност, терористът не води диалог, той произнася монолог.

— И там ли?

— Къде там?

— При мъртвите?

— Да си мъртъв, не те прави нито по-умен, нито по-интересен.

С очи, обърнати към небето, той пусна сърцераздирателна въздишка, преди да добави:

— Слушах ги и за мен това бе олимпиада по отегчение. Сега отговори на въпроса ми: способен ли си да приемеш тези седем божи заповеди?

— Разбира се, че не.

— Тогава прекрати този маскарад, моето момче, и бързо бягай. Когато човек е оставил интелекта и чувството за хумор да разцъфнат в него, има дивотии, в които не може да се впуска.

— Но пък е лесно човек да остави омразата си да говори.

— Така е, но твоите омрази са прекалено разностранни, за да бъдат единни. От една страна, мразиш американците, които ме убиха. От друга се отвращаваш от фанатиците, които превърнаха малките ти сестри във вдовици. Как да направиш избор между две омрази, които не могат да се насложат една върху друга?

— По-добре е да се отърва от омразата, така ли?

— Точно така. Онази сутрин, когато ни попречиха, исках да ти предложа друга стъпка: да постъпиш на служба в някои видове трафик, които имат нужда от живи и смели мъже. Помниш ли приятеля ми Шериф ел-Хасад?

— От музея ли?

— Да. Иди да видиш брат му, Фахд ел-Хасад. Не е препоръчително човек да общува с него, никак даже, но в мътните времена, в които живеем…

— Фахд ел-Хасад?

— Пълен негодник, от когото техните са вдигнали ръце, и най-вече горкият Шериф. Може да ти бъде полезен…

 

 

Щом наближих до Музея, на запад от града, където не бях ходил от много години, помислих, че съм сбъркал. Издънени стени, изпотрошени прозорци и изкъртени решетки натрапваха мисълта, че макар и модерна, сградата е изоставена, все пак открих на служебния вход, зад тясната караулка, Шериф ел-Хасад, приятеля на баща ми, един от най-старите пазачи.

— Саад, момчето ми, подредили са ти муцуната толкова гадно, колкото и музея.

— Добър ден, Шериф.

— Как си от погребението на горкия ти баща? Майка ти? Сестрите ти? Племенничките? Племенникът?

Когато задоволих любопитството му относно семейството си и след като в продължение на следващия половин час той ми разказа на какво ограбване са били подложени колекциите — петнайсет хиляди повредени или откраднати експоната под нехайните очи на американските войници, аз преминах към темата.

— Преди да почине, баща ми ми подшушна, че в случай на нужда мога да се обърна към брат ти.

— Фахд, този негодник, този нехранимайко! По-скоро ще умра, отколкото да си спомня името му! Баща ти не може да е казал това!

— Каза го, Шериф. Той презираше брат ти, не скри това от мен, но ме посъветва в случай на крайна нужда, да настоявам пред теб.

— Толкова ли са зле нещата?

— Разказах му за последните седмици и не се наложи да преувеличавам, за да го разнежа и да стигнем дотам той да направи усилие да опресни паметта си.

— Ето, иди при брат ми тук — избъбри той като ми пъхна в ръката някакво листче. Работи във Вавилон, като всички паразити от неговия вид.

След като уговорих с един съсед срещу сума ти часове ръчна работа да ме закара с камионетката си до Вавилон, скоро отидох там и без да се бавя на разкопките, които познавах, защото като всеки иракски ученик, по време на автобусна екскурзия бях длъжен да посетя розовия Вавилон, построен от Саддам Хюсейн, декор в античен стил, служещ за атракционен парк, където всичко бе фалшиво и изглеждаше такова. Звъннах на вратата на Фахд ел-Хасад, който живееше в една колосална вила, точно до магазина му за туристически сувенири.

— Изпраща ме брат ви.

— Нямам брат — отвърна огромният търговец.

— Точно за него ви говоря.

И му протегнах надрасканото от Шериф листче, на което той разпозна почерка.

Дебелакът неохотно ме покани у тях, където прекосих множество тераси, целите в цветя, преди да седна на възглавничките в една прохладна стая, ухаеща на жасмин.

На този ужасно богат търговец обясних своята нищета, убедеността си и решението да замина в чужбина. Той ме слушаше с престорено безразличие, но усещах, че ме преценява, претегля и премерва. Щом се увери, че ме държи в ръцете си, благоволи да произнесе няколко думи:

— Развивам търговия с Египет. Изпращам разни неща в Кайро. Естествено, умееш да шофираш?

Този въпрос не означаваше „Имаш ли книжка?“, а „Сядал ли си вече зад волан?“, иначе нямаше да кажа „да“; както всички момчета от моето поколение, карах кола от четиринайсетгодишен, без никога да съм учил правилника за движение по пътищата, нито да съм карал курс; при нас хората умеят да карат от момента, в който пипнат волан, колата прави шофьора и точка по въпроса.

— Поработи няколко седмици с мен в магазина, а след това, ако те устройва, ще участваш в пратка за Египет.

Веднага приех.

По време на периода на чиракуването отгатвах, че той иска най-вече да изпита моята честност или по-скоро моята нечестност, защото проверяваше дали се присъединявам безкритично и безрезервно към неговите далавери.

Под прикритието на магазин за подаръци Фахд ел-Хасад държеше нелегална търговия с антики. Този мъж бе организирал живота си като своя дом: като лук. Ако човек махнеше едната люспа, откриваше нова и така нататък, почти до безкрайност… При него изходът криеше друг изход, една стая криеше друга, тайна стая, в една мебел се криеше друга, по-малка и по-ценна. Магазинчето му за керамика прикриваше цех за производство, който на свой ред прикриваше помещение за укриване на крадени вещи. Защото магазинът за антики имаше два отдела: истинските фалшификати и фалшивите фалшификати.

Истинските фалшификати бяха копия, излезли от неговото цехче, които пробутваше като истински и продаваше на наивниците, които всъщност не бяха малко.

Фалшивите фалшификати бяха откраднати експонати, които пробутваше за фалшиви, за да ги показва и пренася без опасност, но които сериозните колекционери разпознаваха и купуваха на истинската им стойност, тоест на цената на златото.

Войната, а после и следвоенният период бяха подарили на Фахд цяло хилядолетие, тъй като музеите, разкопките и дворците на властниците бяха обрани. Той говореше за това без задръжки.

— Без мен, Саад, светът на археологията щеше да загине. Без мен мародерите щяха да разпилеят експонатите, щяха да ги изпогубят, изпочупят или повредят, защото тези мръсници, които не познават нищо, изобщо не внимават. Незаконна търговия е, съгласен съм, но не е вандализъм! Бързо осведомих тези разбойници, че няма да ги издам, че ще си затварям устата и че им предлагам новички зелени банкноти, за да успокоя съвестта им и да ги отърва от плячката им. Без мен, Саад, съкровищата на човечеството щяха да отлетят яко дим, асирийски накити, слонова кост от VIII в., емайлираните плочки на Ищар, украсени с mushklushu, таблички с пиктограми, таблички с математически изчисления, дори един барелеф от двореца на Нимрод.

Макар да подозирах, че е поръчал множество набези, като е изпратил наемници, слушах версията му със зяпнала уста. Дали защото беше луд, или защото се наслаждаваше на своя цинизъм, но той искрено се вземаше за най-видния пазител на месопотамските антики, който някога е съществувал. Като го слушаше човек, ако един ден Националният музей бъдеше възстановен, трябваше да носи неговото име.

Въпреки многословието му, го разбирах по-добре, отколкото терористите, с които се бях свързал. Фахд бе индивидуалист, който мислеше единствено за себе си, своето имане, своето удоволствие, своя успех; струваше ми се по-лесен за възприемане от фанатиците, готови да се разпердушинят заедно с невинни хора насред пазара, мошеничеството му бе здраво, добродушно и успокоително в сравнение с лудостта, която палеше някои други.

Когато се убеди, че не се задушавам от скрупули, ми съобщи за тъй очакваното пътуване:

— Ще отидеш с кола до Кайро заедно с Хабиб и Хатим. Ще пренесете дискретно няколко експоната, които идват от Харта, градът на партите. Онова, което искам от вас, е да избягвате митниците и граничния контрол, ако ви спрат, не ме познавате. Като изключим това, използвайте толкова време, колкото ви трябва, минете откъдето искате, само доставете нещата на адреса, който ще ви дам. Среща във вторник. Така устройва ли те?

Ето, бях спечелил. За няколко месеца бях открил начин да се измъкна от Ирак.

Върнах се за три дни у дома, в Багдад, за да съобщя добрата новина на семейството си.

Вечерта, която прекарахме заедно, сестрите ми и майка ми се насилваха да мислят, че става въпрос за добра новина. Тревогата гризеше радостта ни, страхът, да не би да се изгубим и никога повече да не се видим помрачаваше разговора и вместо да направи отношенията ни нежни и топли, ги правеше хладни, пресметливи и насилени. Беше ми неловко, бях нещастен и се колебаех между желанието да избягам веднага и това да се откажа от заминаването.

В полунощ майка ми дойде в тъмното килерче, където спях, и коленичи пред мен с малко сгънато одеяло върху дланите.

— Прости ми, Саад, утре ни напускаш, а не мога да ти дам нито грош. Другите майки, чиито синове излязоха от страната им осигуриха пари за път, а аз не притежавам нищо. Аз съм жалка жена, не мога да ти предложа нищо повече от това одеяло, никога не съм била майка на висота.

Прегърнах я и й казах, че никога няма да се съглася с онова, което тя си мисли. Тя заплака на рамото ми. Сълзите й имаха тъжен, горчив вкус.

След това взех смешното одеяло и й заявих:

— Никога няма да го изгубя. Когато се уредя в Англия, ще сложа това одеяло в рамка от резбовано дърво със златен варак и под стъкло и ще го закача в хола си над камината. Всяка година на първи януари ще го показвам на децата си и ще им обяснявам: „вижте тази тъкан, това е одеяло от баба ви. На пръв поглед човек би рекъл, че е някакво мизерно чердже, но всъщност е летящо килимче. На него прекосих цели континенти, за да се настаня тук, да ви дам хубав живот и прекрасно образование в една благоденстваща и мирна страна. Без него нямаше да сте тук всички вие, щастливи около мен.“

— Сбогом, Саад, сине мой.

— До скоро.

И я прегърнах за последен път.