Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (4)

3

— Как да я оплаквам, като не съм я видял мъртва?

Баща ми покашляше от притеснение и се опитваше да овладее вълнението си, преди да ми отговори. Аз продължавах:

— По-студен съм от камък. Не чувствам нищо, не мисля нищо, нямам желание за нищо.

— Пийни си чай.

За да не му противореча, взех една чаша с отпусната ръка.

В къщата не отекваше нито звук, но знаех, че тази тишина е измамна, логично, майка ми и сестрите ми би трябвало да са в съседната стая със затаен дъх и залепено до стената ухо, надявайки се, че баща ми ще каже подходящите думи. От три седмици, от смъртта на Лейла, стоях отпаднал в апартамента, без да проронвам повече от половин изречение на ден, жертва на апатия, която плашеше семейството ми. Бях седнал пред него по турски на единствения ни килим, а баща ми трябваше да ме утеши.

След двайсет и шест дни битка, на 1 май 2003 година сутринта, президентът Буш разтръби своята победа. Нашият президент Саддам Хюсейн Страшни не отговори, сврян като плъх в едно мазе, и това мълчание само по себе си показваше, че Буш печели. Официалните сражения бяха прекратени. Войската на нападателя искаше сега да я възприемаме като армия освободителка. В моето семейство бяхме готови да й дадем това доверие.

— Войната свърши, синко.

— Щастието ми също, тате.

Той ме потупа по рамото, неспособен да отговори, объркан, че ме чувства толкова близък.

— Млад си.

— Е, и? — възкликнах гневно. — Човек не страда, когато е млад, така ли?

— Страда. Но му остава бъдеще и животът може да вземе връх. Никога повече няма да видиш Лейла, но ще срещнеш други жени.

— Точно така: една изгубена, десет намерени! Вярваш ли в това, което казваш?

— Не, нито за миг… и все пак… ами… не греша като казвам, че те очакват десетилетия. Сравни примерно с някой на моята възраст, ако майка ти изчезне, няма да имам време да…

— Но ще си живял трийсет години с нея!

— Извини ме. Опитвам се да произнасям утешителни мисли. Истината е, че съм толкова смазан, та не успявам да хвана ни една. И затова като пълен глупак преповтарям клишетата, които съм чувал хиляди пъти, за да… О, извини ме, Саад, извинявай! Всъщност ми е болно за теб и не знам какво да ти кажа, момчето ми.

Без да знае, току-що бе произнесъл точните думи, клепачите ме засърбяха, потърсих убежище в него, сгуших глава до гърдите му и плаках дълго, бавно, неподвижно, като тяло, от което кръвта изтича.

Една детонация прекъсна този покой. Паникьосаните жени се втурнаха в стаята.

— Пак започва!

Майка ми трепереше.

Скочих на крака и се надвесих през прозореца, за да подуша въздуха наоколо.

— Според мен е на поне стотина метра оттук. Няма да ни засегне. Не бой се, мамо.

— Прав си, Саад! Синът ми е толкова тъжен, че му се ще да пукне, годеницата му се превърна в пепел, градът е потънал в хаос, бомбите се взривяват, без да знаем откъде идват, всяка вечер трябва да се напиваме, за да можем да спим, толкова шумен е станал градът, но всичко е наред и не трябва да се боя!

Никой не можеше да оспорва нейното раздразнение: откак по протокол сблъсъкът бе прекратен, ситуацията се влошаваше. Войната за територии бе заменена от гражданска война. Само за няколко седмици всички се бяха превърнали във врагове на всички: както баща ми бе предусетил, Ирак без Саддам Хюсейн не се излекува, страната си остана параноична, а болестта сееше опустошение.

Сунитите, които управляваха обществото по времето на Саддам, се противопоставяха на връщането на власт на шиитите, които досега бяха в немилост и които, съвсем логично, бяха назначени на стратегически постове от окупационните сили. Багдад бе разделен на шиитски зони и сунитски зони, и тяхната съвкупност се превърна в обширно поле на несигурност, където се общуваше с куршуми и взривни устройства. Вдъхновени от терористичните методи на Ал Кайда, самоубийствените атентати се множаха. Нито ден, нито нощ не минаваше без страх, тъй като всяко действие ставаше опасно: да иде човек на пазар, значеше да се изложи на хората-бомби, да вземе автобуса, значеше да се изложи на колите бомби, пресичайки улицата, се оставяше на заблудени куршуми, да се прибере у дома зад стените, не го предпазваше от ракетния обстрел.

Погълнат от скръбта си, не исках да се замесвам в тези конфликти.

Освен дето вече не излизах и лекциите ми бяха прекратени, и че избягвах кафене „Насладите“, а мислите ми се бяха заплели и объркали, имах само едно ясно впечатление — ненужно бе да действаме, трябваше само да търпим.

 

 

Една сутрин, когато започвах тоалета си, забелязах три черни точки върху крака си, които веднага показах на баща ми.

— Брадавици, синко.

— Никога не съм имал.

— Често брадавици се появяват, след като човек е изпратил един мъртвец в земята.

— От ковчезите ли идва? Или от труповете?

— Не.

— Във всеки случай аз никого не съм изпращал в земята.

— Емоционален шок, синко. Използвах метафора, за да намекна, че брадавиците се раждат от мъката.

— Разбрано! Травмиран съм, така ли?

— Брадавиците са цветята, които изтерзаните души оставят да цъфтят по кожата им.

Той хвана крака ми с една ръка, нагласи очилата си с другата и разгледа трите матови маргаритки.

— Има два начина да ги премахнеш: натъркваш кожата си с настойка от лимон и бял оцет или ги именуваш.

— Избирам лекарство номер едно. Не виждам как ще кръстя брадавици си…

— А това също действа. Имах един приятел, който влачи една брадавица десет години, здрава, упорита, издръжлива брадавица, която никакво търкане, никакъв разтвор не успя да я премахне. В деня, когато я нарече Фатима, тя изчезна.

— Фатима, майка му, ужасна вещица, която го бе изтормозила, но той не го бе признавал пред себе си преди това. Щом намериш точното наименование на една брадавица, онова, което обяснява произхода й, я изтриваш.

— Случвало ли ти се е вече?

— Да.

Той се изчерви и сниши глас.

— Беше ми пораснала една брадавици през първите две години след брака с майка ти.

— Намери ли нейното название.

— Да.

— Е?

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки звездна пот, обещаваш ли да пазиш тайна?

— Кълна се в живота си.

— Моята брадавица се наричаше Мириам. Една девойка, за която бях пожелал да се оженя точно преди майка ти.

— Преди ли?

Той стана пурпурночервен и избъбри като отмести поглед:

— Почти.

Изслушах това признание с разнежена усмивка и се замислих как ли се казват моите брадавици.

— Тате, брадавиците винаги ли носят женски имена?

— Мъжките — много често. Но не се фокусирай върху това, има и брадавици, които се наричат Угризения, Опиум или Двойно уиски.

И тъй, започнах да си влача трите брадавици. Какво ли изразяваха? Трудно ми бе да избера, щом станеше дума за терзания… Мирът? Щастието? Свободата? Бъдещето? Любовта? Децата? Ученето? Работата? Колкото до мен, сега всичко ми беше проблем. Бях прекалено тъжен, за да се връщам към миналото, затова помолих майка ми да ми приготви лосиона с оцета и лимона.

 

 

Бихме могли да свикнем с хаоса — нали бяхме свикнали с диктатурата — да, бихме се опитали да го изтърпим и да оцелеем при условие, че хаосът, макар да ни притесняваше в ежедневието, ни щадеше. Но един юлски ден през 2003 година хаосът се стовари върху семейство Саад.

Как да разкаже човек една трагедия? Ще изредя само събитията, като в безстрастен, лишен от емоция протокол, като спазвам безмилостния ред, който те следваха.

Късно сутринта на 12 юни 2003 година се реши, че мъжете, баща ми и аз, ще идем на пазар, привлекателна перспектива, която ни позволяваше да срещнем на работните им места съпрузите на по-малките ми сестри, единия търговец на тютюн, а другия пазач на входа на магазин за чинии.

Седнахме отвън в едно кафене и си побъбрихме поне час със зетьовете ми, като се радвахме на слънцето, което още не бе така смазващо, както щеше да стане през лятото — понякога до петдесет градуса.

— Синове мои, толкова сме си добре по мъжки, че забравихме задачата, с която ни натовариха жените — да напълним кошниците. В този миг един мъж зацепи тълпата бързо, като разблъскваше минувачите.

— Пак крадец, който бяга — извиках.

Зет ми, пазачът на магазина, пъргаво стана.

— Надявам се, че не идва от моя работодател!

Той скочи разтревожен в тълпата.

— Да ти помогна — рече вторият ми зет и го последва.

Гледахме как наближават беглеца, който се държеше странно, по-скоро като луд, отколкото като крадец, не само че бягаше без посока, веднъж наляво, веднъж надясно, но и се смееше с пълно гърло, с яркочервени очи, като правеше странни движения под широката си джелаба.

Изведнъж, когато зетьовете ми вече щяха да го хванат, крадецът застина, погледна небето, отметна глава и изрева.

Бяла мълния.

Детонация.

Пламък.

Земята се разтърси. Гредите, на които се бяхме облегнали, потрепериха. Баща ми изгуби равновесие и падна до мен, хванах го тъкмо навреме, за да не си удари главата в земята.

Докато го вдигна, паниката бе обхванала тълпата. Писъци кънтяха отвсякъде. Писъци от изненада. Писъци от паника. Писъци от болка.

Току-що бе избухнала бомба.

Онзи, когото бяхме взели за измъкващ се крадец, бе човешка бомба и носеше под джелабата си експлозиви, чийто детонатор бе освободил насред пазара.

— Зетьовете ми! — изстена татко.

Качих се на масата, за да се опитам да видя сцената. Около мястото, където се бе взривил терористът, имаше само каша от месо и кръв. Спонтанно извърнах лице.

— Не знам.

— Какво?

— Не знам, тате. Ужасно е.

— Да потърсим помощ!

Излязохме на бегом от кафето, за да стигнем до по-широк булевард.

— Върви наляво — заповяда баща ми, — понякога пред резиденцията има линейки. Аз отивам надясно да предупредя американците.

И баща ми затича към група войници.

Какво ли му е минало през ума? Защо закрещя на арабски, а не на английски? Защо не послуша предупрежденията им, когато му заповядаха да не приближава? Мисля, че беше покъртен и загрижен да спаси живота на други, та не си даваше сметка, че не им говори на техния език.

Той се хвърли към тях с крясъци и пресеклив глас, душеше го вълнение и той опулен размахваше ръце.

Толкова силно се задъхваше, та не чу виковете, с които му заповядваха да спре, искаше да действа толкова бързо, та не видя един пехотинец, който се целеше в него, толкова се тревожеше за ранените, та не можа да си представи, че за тези изгубени в пощурелия Багдад тексасци, изплашени от шума на взрива и всеки миг със страх от нов камикадзе, той представлява заплаха. И тъй, той тичаше към тях, без да обръща внимание на предупрежденията и забраните.

Това е. Заболя ме, че отгатнах какво ще се случи, и то се случи.

Отекна изстрел.

Татко пробяга още няколко крачки.

След това се строполи. Сякаш учуден.

Бе умрял на място. Убит, без да разбира нищо.

А в устата си имах вкус на кръв. Исках да изкрещя, да се втурна към военните, да ги наругая, да отмъстя за убийството, но един от тях вече бе установил грешката си и след като направи знак на най-младия да остане до тялото, поведе пехотинците, без дори да се обърне, към мястото, където няколко минути по-рано бе станал взривът. За тях баща ми бе просто полицейска грешка…

Не разказвам продължението, трудното вземане на трупа, припадъка на майка ми, откриването на зетьовете ми, или на онова, което бе останало от тях, сълзите на сестрите ми.

А аз нямах сълзи, държах ги в резервоар, който щях да отпуша, когато щях да съм изпълнил своя дълг, след като направех официалните стъпки и се погрижех както подобава за мъртвите, след като се погрижех за погребалния им тоалет и поставех костите им в земята.

Изложихме трите тела у дома. Целият квартал се стече да почете баща ми, сякаш бе светец. Пред толкова плам, нежност и истински топло чувство към човека, когото бях обичал най-силно на света, ми бе много трудно да запазя достойнство, най-вече, когато почитта бе отдавана от непознати, на няколко пъти ми се прииска да се превърна отново в детето, което се бе гушило в ръцете му, детето, което той мислеше, че не може да утеши и което утешаваше толкова сполучливо.

Три дни след смъртта на баща ми, призори, в часа, когато обикновено си говорехме един до друг в банята, докато привършвахме тоалета си, избърсах краката си, както той ми бе казал, и ги поръсих с талк, и тогава ми се яви неговият призрак.

Седна на табуретката, въздъхна, усмихна ми се и загледа как довършвам миенето.

— Е, синко, как са цветята на твоите грижи?

— Тате, говори по-ясно.

— Брадавиците ти, глупчо!

— Тук са си. Засега ги лекувам с мазило…

— Разбира се — процеди с вида на човек, който знае продължението, но не иска да му отнеме девствеността.

Въздъхна отново.

— Синко, сигурен ли си, че точно американците стреляха по мен? Не бяха ли по-скоро терористи в засада, някъде отзад, вероятно привърженици на Саддам Хюсейн?

— Не, татко. Те бяха.

— Лъжеш се. Мисля, че баасистите се криеха отдясно, в уличката, която води към бакалията, под ламаринения навес, и че се опитваха да се целят в американците. Получих куршума вместо тях.

— Така ли?

— Да. Всъщност аз спасих живота на американците.

— Не, тате, беше убит от американски куршуми. Грешка е, трагична грешка, но точно те те екзекутираха.

— Наистина ли? Имаш ли доказателство?

— Да. Всичко видях.

— А…

— Пък и какво променя това, американски куршум, иракски куршум, шиитски куршум, сунитски куршум или пък заблуден куршум? Ти си мъртъв.

— Не, не е същото. Съжалявам. Убит съм от нашите освободители. Тази мисъл е тежка. Особено за мен, който никога не съм изпадал в антиамериканизъм. Ще се наложи да свикна, синко, ще се наложи да свикна. Ще кажеш, имам време…

И изчезна.

Щеше ми се да му кажа, че ние също ще трябва да свикнем, да свикнем с опустошителната му липса, да свикнем да губим вяра в нашите освободители.

За сметка на това бях доволен, че не ме пита повече за последните си мигове, защото щях да му призная всичко, което ми се бе случило по време на сцената. По силата на незнайно какво чудо на телепатията или на близостта, през онези няколко секунди, бях гледал на баща си през очите на изплашените американци, да, не бях проследил гледката само през моите синовни очи, а и от гледна точка на пехотинците. Какво бяха видели? Един арабин! Изведнъж един арабин се хвърля към тях, ръкомаха като бесен и крещи на този твърд, насечен, вибриращ език, който те не разбират. Един арабин! Един мръсен арабин! Един арабин чужденец! Един ужасяващ арабин, на когото човек не може да се довери, защото може да експлодира заедно с него! Един от онези проклети араби, по които трябва да открием картечен огън, преди да помислим! Един от онези екзалтирани араби, при които май ще трябва да останем завинаги, за да се подчиним на президента Буш, да наложим демокрацията и да изпомпаме петрола! Един от тия лайняни араби, които продължават да говорят на арабски, да мислят на арабски, да произвеждат арабски чавета и да живеят на арабска територия! Един гнусен арабин: баща ми!

Майка ми изглеждаше сякаш владее събитията. Тя не се оплакваше, бе пресушила сълзите си, застана очи в очи с новата ситуация и започна да реорганизира живота на къщата. От този момент тя действаше само като майка, не като съпруга — ясно е, че съпругата бе умряла в деня на смъртта на баща ми. Сестрите ми я следваха трудно, като сомнамбули, и продължаваха плаването в живота на кораб-призрак, самотни пътнички, всичките вдовици, без пари и с деца на ръце.

Бях станал глава на семейството, заех мястото на баща ми и се опитах да задоволявам нуждите ни. Изоставих мисълта да завърша образованието си и се захванах с най-спешното: да намеря работа, да разтоварвам каси, да чистя кухни, да пазя магазини нощем, каквото и да е. По мълчалива уговорка никога повече не говорехме за бъдещето: бяхме се впрегнали да оцелеем, придържахме се към днешния ден и утрешното утро беше най-далечният ни хоризонт.

Все пак една вечер майка ми се доближи до мен, докато се бях изтегнал на рогозката изтощен и със смазан кръст, и ми рече:

— Синко, искам да заминеш. Тук стана ад.

Лицето й бе толкова промито от трагедиите, че се бе превърнало в спокойна, безизразна маска и вече никакво вълнение не го караше да потрепва.

— Мамо, ако ти със сестрите ми живееш в ада, оставам с теб.

— Саад, мисля, че ще ни бъдеш по-полезен в чужбина. Тук бъдещето няма бъдеще. Ако заминеш, ще работиш някъде по-добре и по-малко, ще забогатееш и ще ни изпращаш долари.

Обърнах се към стената и й възразих с плещи и мълчание: дума не можеше да става и отказвах дори да се замисля над такова решение.

През тези несигурни месеци най-живичката ми племенничка, шестгодишната Салма, ме придружаваше на новото работно място, което тъкмо заемах: тя имаше задачата да знае какво правя във всеки час от деня и сновеше между мен и апартамента, като осведомяваше женската дружинка, успокояваше ги по мой адрес и ги уверяваше, че съм изял салатата, която ми е донесла и че ще се върна в еди си колко часа.

Момиченцето ходеше с мен навсякъде със своята лъчезарна усмивка и аз неочаквано се привързах към нея. Не беше ли тя единственото човешко същество, на което отделях време — няколко секунди — да се посмеем, да побъбрим, да се шегуваме? Веднъж, щастлив да я видя след една изтощителна работа, без да мисля, я бях нарекъл, „малката ми годеница“. Докоснато право в сърцето, хлапето така се изчерви, че обхванат от жал към това девойче, което никога нямаше да познае баща си, започнах всеки път да казвам: „Ето я малката ми годеница!“, щом само се появеше тя на вратата на някой склад или плевник.

Понякога се карах на майка ми:

— Не бива да пращаш Салма като свързочник през целия град! Опасно е! Може да попадне на фанатици, да я уцели шрапнел, да я улучи заблуден куршум, не знам какво още. Притеснявам се…

— Тогава, Саад, можеш да си представиш колко се притесняваме за теб ние със сестрите ти! Салма ни успокоява по няколко пъти на ден. Без нея ние на всеки час щяхме да си представяме, че си мъртъв. Тя е ангел, който закриля всички нас.

— Салма ни закриля, но ние не я закриляме.

— Не искаш ли да я виждаш?

— Не съм казал това. Просто се тревожа.

От страх да не ми отнемат Салма, тъй и не стигах докрай в разсъжденията, нито в яда си. И тъй, по няколко пъти на ден сладураната идваше и осветяваше тъмните, кирливи и смрадливи места, където с мъка припечелвах по някой динар.

За да облекчи съвестта си, човек си представя най-лошото, което му пречи да си отваря очите за реалността, която се случва: допуснах тази грешка и ще влача угризенията цял живот.

Салма не стана жертва на политическите гърчове в Багдад, а най-нелепо се нарани на един пирон. Когато ми показа раздраното си бедро, самата тя се забавляваше с това, че й бе прималяло. Смя се още повече, докато правех магически движения над раната, като твърдях, че съм магьосник, надарен със свръхестествена дарба, и след това, когато разпръснах болката със звучна целувка по меката й кожа.

Никой не обърна внимание на първите симптоми, защото всички бяхме недохранени, тревожни и изтощени и не се чувствахме добре. Още повече, че момиченцето бе толкова весело и енергично, че прие нехайно инфекцията, която я обхващаше.

Когато отмаля толкова, че остана на легло, решихме, че е хрема, най-много грип. Давахме й само топло мляко, обогатено с жълтък и някакви кори от планински дървета за подсилване. Успокоявахме се и показвахме здрав — и подъл — оптимизъм.

Една сутрин, заради зеленикавия цвят на лицето и температурата, се усъмнихме, че я мъчи сепсис.

Решихме аз да ида на работа, докато сестрите ми потърсят лекар, а майка ми чука по вратите на съседите да събира пари, за да платим лечението. Уви, в края на деня бе събрала смешна сума, а сестрите ми бяха открили само един лекар, който все още практикуваше: във времето на следвоенния хаос малкото частни лекари, които бяха оцелели в Багдад, бяха емигрирали в Йордания, Ливан и Сирия. Бяха открили само един адрес, този на доктор Бен Саид в един от богатите квартали, но трябвало първо да оставят петдесет долара гаранция при портиера, условие, необходимо, за да стигнат до неговия кабинет. Невъзможно за едно бедно семейство.

— Ще се заема сам — заявих, щом се прибрах грохнал вечерта, като видях какво е положението.

Увих Салма в едно одеяло, притиснах я до гърдите си и тръгнах из улиците на Багдад в търсене на отворена болница.

Намерих няколко със зеещи врати, празни и изоставени. Най-сетне стигнах до работещ диспансер, където ме приеха двама лекари. Те пребледняха, докато преслушваха Салма.

— Положението й е тревожно, господине — рекоха ми благо, — трябва да постъпи в болница колкото може по-бързо. Тук нямаме нито легла, нито лекарства. Идете при американците. Това е единственото решение. Не бива да се колебаете, нито да губите и секунда.

Обясниха ми къде да ида. Беше на няколко километра. Ако вървях пеша, щяха да ми трябват часове наред, а ако отидех с кола, след това нямаше да имам пари да платя курса.

Играх ва банк, дадох знак на едно такси и се напъхах вътре, а Салма трепереше, притисната до мен. Раздрънканата кола заръмжа по пустите булеварди и спря на сто метра от мястото.

— Стоп, не отивам по-натам — предупреди шофьорът. — Американците се боят от араби и от всяка движеща се кола. Не разчитайте на мен. Спусъкът им е много нервен.

Слязох и приближих до огражденията грохнал — предната вечер бях спал три часа, бях работил четиринайсет часа поред и се тревожех до смърт за Салма.

Докато вървях, си мислех за баща ми. Най-вече, че не бива да се държа като него. Не бива да ги плаша, да не вървя прекалено бързо, да не правя резки движения, да не говоря на арабски.

Когато стигнах на сто метра от бариерите, войниците насочиха прожектор към мен, изкрещяха нещо помежду си и ми заповядаха да се върна.

Спрях.

За да ме убедят, четирима мъже скочиха, грабнаха оръжията си и ми повториха да си отивам.

— Не ви желая злото. Дойдох с едно дете, защото имам нужда от вас. Искам да я покажа на лекарите ви. Изпратиха ме тук от диспансера. Моля ви, това е въпрос на живот и смърт.

Възползвах се от университетското си образование и употребих най-добрия си английски, като знаех, че ще ги изненадам с владеенето на синтаксиса и произношението.

Вместо да ги успокои, това съвършенство ги разтревожи. Те се спогледаха подозрително, а след това изгледаха мен като съмнителен субект.

Повторих няколко пъти своя разказ, като ги умолявах да повярват в добрата ми воля. Докато правех това, печелех терен.

Изведнъж един глас изкрещя.

— Внимание, има бомба в ръцете. Внимание!

Веднага чух щракането на затворите.

— Не! Не стреляйте! Не е бомба, това е племенничката ми! Племенничката ми!

— Оставете пакета на земята. Оставете пакета на земята и вдигнете ръце.

— Това не е пакет, а момиченце!

— Оставете пакета. Бързо оставете пакета или откривам огън!

Нервността ги правеше раздразнителни. Видях мига, в който щяха да ни разстрелят, Салма и мен, както бяха убили баща ми, просто от страх или от предпазливост, каква е разликата?

Оставих Салма на асфалта, горяща от треска, изтощена, тежка и заспала в този момент.

След това се подчиних на заповедите им и отстъпих на пет крачки.

Приближиха се до съмнителната купчина с насочени оръжия, неспокойни, недоверчиви, готови да стрелят.

— Не се целете в племенничката ми, моля ви, не се целете в племенничката ми — умолявах на ръба на нервите си.

„Само да не помръдне, да не изстене, да не ги види, да не осъзнае какво се случва тази вечер около нея“ — мислех аз със стиснати до кръв челюсти.

Един от тях, най-юначният от групата се наведе над пакета, след това с дулото на пушката си внимателно отгърна одеялото и откри муцунката на Салма.

— Хлапе е! — извика той назад.

Дали кошмарът щеше най-сетне да свърши?

Капитанът отвърна, скрит зад загражденията.

— Проверете с детектора!

Какво? Какво ги прихващаше пък сега? Друг войник донесе с протегната ръка нещо като желязна прахосмукачка, която размаха над нея.

— Не свири! Чисто е!

— Не, не е чисто! Това е моята племенничка и е болна! Моля ви, нуждая се от вашите лекари.

Минаха няколко мига на празнота и колебание.

Овладели паниката си, те чак сега бяха разбрали онова, което им обяснявах от двайсет минути. Повторих историята си с най-овладения си акцент.

Мълчаха.

Най-сетне капитанът измърмори почти със съжаление.

— Проверете и него.

Дойдоха при мен, наредиха ми да не мърдам, преслушаха ме с металотърсача и ме претърсиха с ръце.

— Добре.

— ОК, пуснете го да влезе.

Наведох се над Салма, взех я отново на ръце, целунах я по горещите слепоочия и й пошушнах на арабски:

— Ще видиш, малка годенице, че ще успеем.

Тя не реагира. Дали ме чуваше?

Войниците ни придружиха в американския анклав. Човек не би разбрал, че е в Багдад — това бе друг град в сърцето на опустошената столица, модерен, непокътнат, осветен, украсен с фонтани и лехи с цветя. От някои прозорци се процеждаше мека музика със сладостни цигулки, от другаде рокендрол. Живеех в разсипан квартал, работех само в места, прилични на пъкъл, и не можех да си представя, че това е възможно.

Салма вече не мърдаше. Дали заради фенерите, които се нижеха по пътя ни към болницата, стори ми се, че кожата й придобива странен цвят, но още дишаше, сигурен съм.

В спешното отделение ни прие един военен лекар, направи знак на войниците, че могат да се върнат на поста си и ми нареди да сложа Салма на едно легло, покрито с хартиен чаршаф.

Оставих го да я прегледа, а когато от него се изтръгна въздишка, за да залъжа тревогата си и да му припомня, че говоря английски, тихо попитах:

— Е, докторе, какво и е?

Той се обърна към мен и сякаш сега видя, че съм там.

— Генерализиран сепсис, момчето ми. Състоянието й е много тежко.

— Ще се излекува ли?

Той се вгледа в очите ми, докато бавно произнасяше следните думи:

— Ще й направя инжекция, за да ми е чиста съвестта и да знам, че сме опитали всичко, но да не храним илюзии: твърде късно е, момчето ми.

Без дума да кажа, се строполих на стола.

Той се занимава няколко мига със Салма, а след това сложи ръка на рамото ми.

— Вървете двамата в съседната стая. Оставете детето на леглото и се настанете в креслото. Ще бъда наоколо.

След като се настанихме в стаята, той внимателно затвори вратата.

Не го послушах: не оставих Салма на дюшека, а я притиснах до мен, до гърдите си, като молех Господ да я пощади.

Точно преди утрото усетих пристъп на умора и реших да затворя очи за няколко секунди.

На зазоряване, когато се събудих, малката ми годеница лежеше мъртва в ръцете ми.

 

 

— Този път е прекалено, Саад. Няма да плача.

Майка ми не трепваше.

След като върнах Салма на сестра ми, майка ми сякаш си бе сложила суровите, безстрастни черти и тази студенина ме вледеняваше повече от всичко.

Тя ме гледаше втренчено.

— Саад, не искам животът ти да спре много преди смъртта ти. А точно това се случва тук.

— Да, животът е тежък, но…

— Може би е знак от Бога, че тук няма вече жена по твоя вкус: и това показва, че трябва да се погрижиш за семейството си. Няма време за губене. Ако искаш да ни помогнеш, заминаваш извън страната.

— Но…

— Не ми възразявай, трябва да заминеш.

— Нямате ли нужда от мен тук?

— С моите крака можех да тичам толкова добре, колкото и ти от болница в болница. Онова, което ни липсваше, бяха пари. Ако имахме долари, щяхме да успеем да влезем при доктор Бен Саид и щяхме да имаме право на антибиотици. Не искам отново да преживея това. Сине, умолявам те, нареждам: емигрирай. Ти си млад, пъргав, умен и силен. Ще работиш в чужбина и ще ни изпращаш спестяванията си. Само ти можеш да ни спасиш.

— Да ви оставя сами, така ли? Мислиш ли, че татко щеше да е съгласен?

Тя се вгледа в мен, поколеба се, погледна за миг зад себе си, за да се увери, че дъщерите й няма да я чуят.

— Говорих с него, той е съгласен.

— Кога?

— Нощес.

Тя наведе чело, като се боеше от моята реакция. Дали си мислеше, че ще я сметна за луда? Веднага я успокоих:

— О, значи не съм само аз! И ти ли го виждаш?

Тя вдигна глава и ме изгледа сурово, сякаш съм казал глупост.

— Разбира се, че го виждам, Саад. Всяка вечер след вечерния чай. Започна на третия ден след смъртта му.

— И ти ли след три дни…

— Три дни.

— Какво ли е правил през тези три дни?

— Не знам. Мисля, че е свиквал да бъде мъртъв. Или е търсил пътя, които води насам. По този въпрос е много дискретен. И с теб ли?

— И с мен.

— И тъй, появи се на третия ден и мога да ти кажа, че не го приех с комплименти, дори здравата го насолих за заблудения му куршум.

Млъкнахме, всеки държеше да запази в тайна разговорите си с призрака на татко, тази интимна част от нас, сгушена на кръстопътя на нашите личности и нашите спомени.

Прегърнах я.

— Мамо, благодаря ти за доверието. Ще замина.

— Къде ще идеш?

Помислих за Лейла и отговорих, без да се замисля:

— В Англия.