Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (3)

2.

Докато народът му измираше от глад, Саддам Хюсейн строеше нови дворци.

Освен това обичаше да плаче и да пуши пури и никой никога не разбра дали сълзите му са предизвикани от пушека, или от изблик на човешки чувства.

— Саад, сине мой, установих, че от Навуходоносор насам страната ни е създала много властелини и войнствени завоеватели, безразлични към нуждите на хората, със Саладин и Саддам Хюсейн списъкът се увеличава. И така, мисля, че открих причината…

— Така ли?

— То е заради палмите.

— Палмите ли?

— Палмите. Всички проблеми на Ирак идват от палмите.

— А…

— Дори бих стигнал по-далеч: палмите са в основата на проблемите, които има целият арабски свят.

— Майтапиш ли се?

— Мислим, че трудностите са политически, а те са овощни. Ако ни е трудно да стигнем до демокрация, то е заради палмите.

Изчаках баща ми да се реши да обясни, с него и най-незначителният разговор вървеше по сложни криволици и човек трябваше да знае да цени напрежението.

— Не е изненада, че един от първите парламенти в човешката история е създаден в Исландия, близо до Северния полюс, в една скалиста равнина, затрупана от сняг и лед — там няма палми! Помниш ли? Беше през IX век.

— Спомням си, сякаш беше вчера, татко.

— На нашите ширини това, разбира се, е било невъзможно.

— Заради палмите!

— Заради палмите, сине мой, плът от плътта ми, чудодейно двуного, което тъй добре ме разбира. При нас палмите дават лош пример. Всъщност как расте палмата? Не се издига към слънцето, докато не отрежат долните й части и само на тази цена тя се издига, властва и тържествува в синьото небе. Всеки арабски владетел се взема за палма; за да се издига и развива, той се откъсва от народа, отдалечава се и се отдръпва. Палмата благоприятства деспотизма.

— Съгласен съм. И какво да направим? Да купим хербицид?

Той се засмя и сипа още чай.

В съседната стая сестрите ми и майка ми, шумни, развълнувани, недосегаеми за нашите мъжки разговори, подготвяха две нови сватби.

— Навуходоносор, Саладин, Хюсейн… нямаме посредствени. От самата зора на Ирак управниците ни отслужват култа към величието.

— Тате, не виждам какво му е великото на Саддам Хюсейн!

— Параноята. По тази точка надминава всички ни.

Сякаш изведнъж заразен, баща ми неспокойно снижи тон, и след като огледа сенчестата стая, в която говореше сам с мен, продължи:

— Толкова го е страх от атентати, че вече никой не знае къде живее, къде спи. На обществени места се появяват негови двойници. Преди обезсърчаваше бунтовниците чрез терор, а сега ги обезсърчава като се разтваря в пейзажа.

— Знам — въздъхнах и скрих от него, че в университета се бях присъединил към групичка нелегални бунтовници, в която имахме амбицията да убием Саддам Хюсейн.

— След като изкла враговете си, той изби и опозицията, после приятелите си, а накрая своите сътрудници, днес обкръжението му се състои само от най-близкото му семейство, а очаквам мига, в който ще избие и тях.

— Това е основното учение, което Саддам ще ни остави: човек може да постигне повече дори и в най-дълбоката гадост!

Прихнахме да се смеем, защото по време на диктатура хората много се смеят, понеже смехът е животоспасяващ инструмент.

Баща ми продължи с изорано от бръчки чело:

— Ето какво унищожи той в тази страна: доверието. Тъй като не се доверява никому, наложи едно общество, което да прилича на него, общност, в която всеки го е страх, в която всеки се бои от предателство, в която всеки гражданин надзирава себе си, като надзирава своите съседи, в което ближният ти остава чужденец за теб, предател, доносник, възможен враг. Този параноик ни зарази и сега Ирак е по-болен и от него. Но ако това престане, дали ще се излекуваме?

Сянката на войната лягаше върху страната.

Откакто ислямските терористи бяха нападнали САЩ и бяха разбили на прах двете кули с трите им хиляди обитатели, ние с очи, вдигнати към небето, брояхме дните до атаката на американската армия. Разбира се, иракчаните нямаха пряка връзка с рухването на кулите в Ню Йорк през септември 2001 година, но усещахме, че скандалът е въоръжил десницата на президента Буш и че след Афганистан ще се насочи към нас.

Противно на приятелите си, аз исках това.

Противно на моите приятели, виждах възможни освободители в морските пехотинци, които щяха да дебаркират.

Противно на приятелите си, никога не бях хранил отвращение към Щатите, бащината ми библиотека, нашата „джобна Вавилонска кула“ ме бе предпазила от това да развия подобна неприязън.

 

 

По време на нелегалните ни събрания в задната стаичка на „Насладите“ аз си мълчах, знаех, че никой от студентите няма да ме разбере, защото не бяха имали късмета да се възползват от разнообразни четива. Макар и да искаха да премахнат Саддам Хюсейн, омразата им към САЩ формираше основна част от политическата им култура, частта на противопоставянето.

Защото тиранинът бе развил една печеливша хитрина: след идването си на върха бе оставил една-единствена идеология да се развива на воля — антиамериканизма, тази омраза той по-скоро насърчаваше, отколкото наказваше, и накрая бе изоставил контрола над нея, това бе кокал, подхвърлен на народа, който той да си глозга на воля. От време на време, ако това помагаше на целите му, диктаторът убеждаваше иракчаните, че споделя тяхната злоба, по едно време си послужи с антиамериканизма срещу Иран, от време на време срещу Арабските емирства и непрекъснато срещу Израел, а сега, когато Буш ги застрашаваше, него и ядрената му програма, Саддам използваше това отвращение, за да обърка сключените съюзи и да се легитимира отново пред нас, като по този начин се оказваше, че най-големите му противници имат общ враг с него.

В университета една-единствена особа бе забелязала или по-скоро усетила позицията зад мълчанието ми. Въвлечена в момчешката компания, тя лесно се бе вписала в нашата група, и когато не ходеше на лекции по право, идваше в кафето, където с часове преправяхме цивилизациите.

Беше жена, която пушеше със сладострастие.

Който е виждал как Лейла плъзва цигара между пръстите си, как я помирисва с рязко движение под потрепващите ноздри, как доближава запалката до тютюна с блеснали очи, вдървен тил, лице, разкъсвано от очакването, и издути устни, които сякаш казваха: „Ще видиш, красавице, как ще заухаеш, щом те запаля“, знае какво означава среща с насладата. Искри. Пращене. Дори хартията стенеше от удоволствие. След това Лейла поднасяше цигарата до устните си, поемаше силно дъх като музикантка, притваряше клепачи, отмяташе глава и човек оставаше с чувството, че цигарата прониква в нея, заради една контракция и няколко спазми — гърдите й се повдигаха, раменете се отдаваха на канапето, коленете се разтваряха — човек усещаше как цялото й тяло вика дима, приема го, пие го и се оставя да бъде обладано. Когато отново отвореше помътен поглед, приличаше на любимка от харема, която се отърсва, разтреперана и смаяна, с поаленели бузи, от любовна нощ със султана, за миг дори човек би казал, че се страхува, да не би да не е успяла да се облече. След това ръката, която държеше цигарата, се приближаваше до устата, устните й привличаха предмета, обхващаха го и пушекът излизаше от гърлото, от ноздрите, гъвкав, ленив, в бавен въртеж, великолепно бял в контраст с тъмната кожа, от която се издигаше.

В продължение на часове Лейла вдъхваше и издъхваше, неспирно като вълните на океана върху плажа, и всеки път изглеждаше толкова приятно, колкото и първия.

На моменти сякаш откриваше, че сме там, и тогава съсредоточаваше разширените си зеници в нас, за да забележим, че въпреки авантюрата, която изживява с тази цигара, тя следи разговора, поддържа ни и й е хубаво сред нас. Почти не говореше, но мълчеше великолепно. Всеки дебнеше одобрение в черното й като сажда око, нито едно момче не се хвърляше да разсъждава без нейно съгласие, ако понякога измисляхме бляскави речи, то бе, за да я впечатлим, нейното мълчание звънтеше с повече интелект, отколкото нашите думи.

Имахме нужда от нея, нужда тя да бъде там, сред нас, необходима и дребничка като костилка на плод.

Както сте се досетили, всички бяха по малко влюбени в нея, а аз — много.

Поради страх от отказ, не признавах своето обожание, задоволявах се с пламенни погледи и продължително докосване на ръцете. Често изпусках огромна въздишка, загледан в нея, и по искрицата, която се появяваше в зениците й, усещах, че е разбрала посланието.

Един от другарите не споделяше моята дискретност.

Тя ми го каза една вечер, когато я изпращах до началото на нейната уличка, подхвърли го с половин уста, като най-обикновена новина:

— Башир ми предложи да се оженим.

Вцепених се насред шосето и креснах:

— Кога?

Тя сви рамене, изненадана от реакцията ми, и се замисли:

— Миналия петък в единайсет и трийсет сутринта. Освен ако не е било в единайсет и трийсет и една, до и трийсет и две… Или в единайсет и трийсет и три… Искаш ли да го помоля да уточни?

Наведох объркан глава.

— Защо ми казваш това?

— Прав си — отвърна тя — защо ли?

Усмихна ми се. Обърнах се и добавих, а брадичката ми трепереше:

— Какво ще направиш?

— Ти как мислиш?

Вътрешно кипях. На всеки от въпросите ми тя противопоставяше нов въпрос, защото искаше да се разкрия. Това е прекалено силно по отношение на влюбено момче. Почти жестоко е.

— Нямаш търпение да се омъжиш, така ли, Лейла?

— Защо? Имаш някакво решение ли?

Започвах да схващам стратегията й, но не успявах да убедя себе си, че тя чак ми подава ръка, и обвинявах себе си, че храня илюзии.

— Кога ще му дадеш отговор?

— Със сигурност някой петък в единайсет и половина сутринта. Това е чудесно време за такива неща, нали?

Направих се, че съм се захласнал в съзерцание на един облак над високо поставен портрет на Саддам Хюсейн, върху който бяха кацнали три черни птици.

— И какъв ще бъде твоят отговор?

— Зависи, Саад.

— От какво?

— От размислите ми. И от различни елементи, които ще ми помогнат да се реша.

— Така ли?

— Да. Например, зависи от теб.

— От мен ли?

— От теб. Какво мислиш за това?

— За Башир ли? Тъпанар!

Тя се усмихна щастливо.

— Башир, един от най-добрите ти приятели — тъпанар?

— Завършен тъпанар!

— И откога?

— От миналия петък в единайсет и трийсет или единайсет и трийсет и една, може и трийсет и две… източниците не са единодушни.

Тя се разсмя искрено. Харесваше й. Никога не бях стигал толкова далеч в признаването на чувствата си. Проявих упорство по свой си начин:

— Тоя Башир е толкова нагъл! Лукавата лисица признава своето увлечение тихичко, зад гърба ни и без предупреждение.

— Защо? Картичка ли трябваше да ви изпрати?

— Той знае, че мнозина от нас… са…

— Са?

— Като него… влюбени в теб.

Тя потръпна.

— Не е лоялно — натъртих. — Той ни изпреварва.

— Нас?

— Нас.

Толкова ми беше горещо, че за малко да припадна. Знаех какво трябва да кажа, а бях неспособен. Нищо не можех да сторя. Не излизаше и това си е.

Тя изчака, а след това осъзна, че няма да успея да разчупя своята резервираност.

— Ами ти, Саад, какво е необходимо, за да се осмелиш да признаеш любовта си на една жена.

— Война!

Бях изкрещял това, без да се замисля.

Тя отметна шия назад и вдъхна лазура с облекчение.

— Прекрасно, войната няма да се бави много. Лека нощ, Саад.

— Лека нощ, Лейла.

Тази нощ не успях да заспя, както и тя, което на другия ден ми потвърдиха моравите й клепачи.

След това не сме си бъбрили повече, отколкото по време на изминалите месеци, за сметка на това сега между нас съществуваше една тайна, от която мълчанието натежаваше от желания и богато бъдеще, изопнато като тетива на арбалет, преди стрелата да полети, и ние споделяхме най-пълното с обещания мълчание.

Чрез гласа на президента Буш САЩ се показваха заплашителни. Дори Саддам Хюсейн бе забелязал опасността, защото, за да избегне или да отложи сблъсъка, бе пуснал на наша земя експерти от Обединените нации, които да проверят дали Ирак не разполага с ядрено оръжие.

В края на проверката си те съставиха доклад. Буш не повярва на отрицателното заключение. Ние също. Бяхме убедени, че Саддам разполага с най-върховното оръжие, ако не — за какво бяха всичките ни страдания? Единственото оправдание на тази силна власт, която тежеше върху нас и която бе избила част от населението, бе именно да бъде силна, най-силната. Споглеждахме се съучастнически помежду си — разбира се, че Саддам разполага с бомбата, нека да я крие!

Защото, с изключение на шепа пацифисти и няколко майки, които се бояха за синовете си, всички искаха войната.

След десет години ембарго, Багдад от моите двайсет години не приличаше на Багдад от детството ми. Макар все още да имаше широки булеварди, те бяха пусти, понякога по тях се движеха стари таксита, с натрупани върху покривите дюшеци и торби, с които от Йордания пренасяха неоткриваеми тук хранителни стоки; освен старите трошки, редките коли, достойни за това име, които случайно влизаха в града, блиндирани, недосегаеми, принадлежаха на йерарсите на този режим. Болниците, някогашната гордост на Ирак, приличаха на претърпели крушение кораби с ръждясали асансьори, изхабено оборудване, нечисти стаи, празни аптеки, призрачен персонал. Навсякъде ставаше трудно да се работи, защото не само нямаше ток по осем часа на ден, но и обезценяването на валутата бе смачкало заплатите до незначителни. Зад ъгъла на някоя улица изненадвахме преподавателите си да продават газирана вода и пакети с бисквити, родителите ни бяха разпродали всичко ценно, което имаха — накити, картини, дреболийки, книги, след салонните мебели някои хващаха мивките, прозорците, вратите и ги унищожаваха. Живеехме в студени, тъмни, голи къщи. Майка ми не използваше замърсената от развалената канализация вода от чешмата, без да я филтрира и превари, всъщност отделяше малко време за готвене поради липса на продукти, за сметка на това тя и сестрите ми използваха целия си ден, за да успеят да открият някоя ряпа или пършива маруля, или пък мършаво бутче, което обявявахме за „агнешко“, без да сме сигурни дали не е от куче или котка. Заради лова на плъхове или на домашни животни прекосяването на нашия квартал бе изпитание за носа, до такава степен всеки тъмен ъгъл бе задръстен от изкормени трупове и предадени на гнилоча скелети, мърша, която добавяше и своята лепта от разложение към неясната, всеобща миризма на задръстените шахти и преливащите пречиствателни станции.

„Нека американците да хвърлят бомби! По-зле от това не може да бъде, вече нямаме какво да губим!“ — шепнеха хората. Дали човек бе привърженик или противник на Саддам, дали Ирак щеше да излезе от битката с победа или с поражение, всички единодушно мислеха, че само войната може да сложи край на ембаргото.

Оттам нататък мненията се различаваха.

Пък и как да бъде? Всички сме различни.

Още по-тежко: всеки от нас носи в себе си по няколко различни същества.

Кой бях самият аз? Иракчанин? Арабин? Мюсюлманин? Демократ? Син? Бъдещ баща? Човек, обичащ справедливостта и свободата? Студент? Самостоятелен човек? Влюбен? Всичко, но всичко това не звучеше добре, взето заедно. Един човек може да издава различни звуци според това кой глас говори в него. На кой от тях трябваше да дам преимущество? Ако се смятах преди всичко за иракчанин, тогава трябваше да не защитавам от американския агресор и да бъда солидарен със Саддам. Ако гледах на себе си като на демократ, трябваше да се съюзя с янките и да съборя робството. Ако се смятах за мюсюлманин, не трябваше да търпя нито думите, нито стила, нито кръстоносния поход на християнина Буш срещу исляма. Ако дадях предимство на идеалите ми за правда и свобода, трябваше, напротив, да прегърна Буш, за да задушим заедно сатрапа Саддам. Но пък не трябваше ли арабинът в мен да се бои от безскрупулния Запад, който се бе вторачил в моята земя или в черния сок на моята земя, петрола, и най-вече от този Запад, американския, който безусловно подкрепяше Израел дори когато Израел нарушаваше ангажиментите си спрямо арабите в Палестина? Щом опитах да се изразя, виждах, че аз сам съм цял оркестър, но оркестър от тоналности и инструменти, които са в дисонанс, истинска какофония.

Разбира се, в определени моменти и пред определен събеседник умеех да се придържам към едно соло: и тогава в мен звучеше само един Саад, опростявах себе си и давах предимство само на Саад демократа, примерно… Но ако човек бе записвал последователните ми сола през целия ден и ми ги пуснеше едновременно, щеше отново да се чуе хаосът, симфонията от дисонанси и врявата, дължащи се на сблъсъка на отделните ми самоличности.

Споделих терзанията си с баща ми.

— Тате, някога укорявах себе си, че бързо си променям идеите, днес си давам сметка, че е неизбежно.

— Прав си, синко, Най-трудното в един спор е не да защитаваш определено мнение, а да го имаш.

— И то само едно!

— Да, тъй като всеки има в себе си по няколко души. Само глупакът смята, че е единственият обитател на своя дом.

— Как го постига?

— Запушил е устата на много части от себе си и ги е заключил в шкафа. И така започва да каканиже ясно на един-единствен глас.

— За завиждане е, нали?

— Винаги е за завиждане човек да е глупак.

Татко настоя да си сипя още чай. Опитвах се да си възвърна спокойствието.

— Да, синко, на всички ни се иска да говорим прости, ясни, решителни неща, които да ни убедят да поднасяме истината на части. А всъщност колкото повече човек развива своята интелигентност, толкова повече губи тази амбиция, започва да разбулва сложната си същност и да осъзнава напреженията, които носи.

— Ще ми се да не си противореча.

— Но именно по това разпознаваме глупака: той никога не си противоречи. Защо казваме, че ненормалните са луди, та дрънкат? Защото дрънкането е на един тон.

— А пък аз дори не дрънкам добре. Като спукана камбана съм.

— Синко, само когато камбаната е спукана, тогава дрънка истински, защото произвежда по няколко звука едновременно.

В кафене „Насладите“, където студентите се опълчваха един на друг без оттенъци, суматохата се превръщаше в канска олелия и оставяше впечатлението, че страната ще влезе в гражданска война още преди да долети първата американска совалка, до такава степен противостоящите страсти довеждаха всеки разговор до физически сблъсък. Сунитите се бяха вкопчили в линията на Саддам Хюсейн от страх да не изгубят влиянието си и смятаха за шиити всички, които се показваха малко по-резервирани, все пак някои от тях отказваха да изпаднат в екстремизма, който проповядваха яростните ислямисти, докато други, по-предпазливи иракчани, видни привърженици на демокрацията и плурализма, се възмущаваха от името на онези, които не бяха там, кюрдите, християните или евреите, и вместо тях разкриваха онова, което изживяваха кюрдите — онези, които се бяха спасили от кланетата; християните — онези, които не бяха заминали, или пък иракските евреи — дали беше останал поне един?

Дали защото се бях задълбочил в собствените си противоречия, дали за да се сближа с жената, в която бях влюбен, но и аз се бях включил в мълчанието на Лейла. Ако си говорехме, то бе извън кафенето, докато я изпращах, и то рядко за политика. След като ми довери, че баща й е бил изтезаван и затворен в продължение на години заради случайно съвпадение на имена — носел фамилията на голям шиитски род, противник на Саддам Хюсейн, тя бе затворила вратата към тази тема. За сметка на това ставаше неизтощима, щом станеше въпрос за любовта й към английския език, който говореше съвършено. Открихме общото си влечение към Агата Кристи.

— Нищо не ме успокоява повече от четенето на неин роман — довери ми тя. — Успокояващо е.

— Успокояващо ли? А пък вестниците я наричат „кралицата на престъпленията“!

— Какво по-успокоително от свят, в който има само домашни, рафинирани, артистично режисирани семейни престъпления, извършвани от умни престъпници, използващи засукани отрови. За нас, дето живеем в свят на грубост, в който властва силата, това е прекрасно и омагьосващо екзотично.

— Права си. На всичкото отгоре, историите имат начало и край, всеки проблем намира своето решение, и след като престъплението бъде изяснено, се възвръща покоят.

— Точно така! Мигновени вълнички по спокойна вода… Какъв рай! Страшно ми се иска да живея в Англия. След пенсия бих станала очарователна стара дама, която разрешава криминални загадки между приготвянето на ябълков пай и подрязването на мушкатата.

 

 

В мартенския ден през 2003 година, когато американците започнаха войната срещу Ирак, вероятно бях най-щастливият човек на земята, защото влюбеният надделя безпрекословно. Той изби различните особи, които би трябвало да реагират в мен, пречука иракчанина, арабина и мюсюлманина. В продължение на няколко часа мислех само за сигнала, който Буш ми бе дал — това бе денят на обявяването — за война или за любов!

Като видях, че Лейла не е отишла в Университета, изтичах у тях. Щом свирнах два пъти под нейния блок, тя се появи на прозореца на третия етаж с прическа, грим и влажни очи.

— Ще дойдеш ли? — извиках. — Трябва да говоря с теб.

Едва се бе появила долу на стълбището, когато я стиснах в обятията си, притиснах я до стената във входа и заоглеждах пламенно това съвършено лице със сякаш изрисувани устни и дребни зъби.

— Лейла, обичам те.

— Аз също…

— … и искам да се оженя за теб.

— Най-сетне…

Прегърнах я. Устните ни се сляха.

— Лейла, обичам те.

— Вече го каза.

— Сега е толкова лесно.

— Всъщност ти бе нужна само една война.

— Лейла, обичам те.

— Повтаряй ми го до нощта на времената.

Когато вечерта се върнах у дома, сигурно по лицето ми се е четяло неприлично щастие. Сестрите и майка ми, ужасени от конфликта, който можеше да ги лиши от съпрузите им, помислиха, че ме е обхванала заразата на опиянението от битката, и се втренчиха неприветливо в мен. Баща ми ме заразпитва първи.

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, човек би рекъл, че се връщаш от Мека.

— Тате, влюбен съм.

Той избухна в смях и извика жените, за да им съобщи развеселен:

— Саад е влюбен.

— Коя е тя? Познаваме ли я? — заразпитваха зарадвани сестрите ми.

— Не. Тя се казва Лейла. Учи право в университета заедно с мен.

— И…?

Сестрите ми започнаха да ме тормозят, искаха да знаят повече и най-вече искаха да знаят как един влюбен мъж описва жената, която обича.

— Хайде, Саад, кога се влюби? Защо?

— Ако я видите как пуши… — отговорих в екстаз.

Лудият смях на цялото семейство продължи чак до вечерта, и дори майка ми, разтревожена от мисълта, че ще я напусна заради чужда жена, се остави да я обхване веселието, тъй че към полунощ Лейла и аз се оказахме окичени от най-малката ми сестра с общ прякор: „факлата и пожарникаря“.

Смея да напиша и ако ме намразят, толкова по-зле: за мен никога нищо не се бе оказало по-вълнуващо от тази война! Докато американските войски напредваха към обсадения Багдад, въпреки бариерите и вечерния час, ние с Лейла се срещахме по няколко пъти на ден, хвърляхме се един към друг, прегръщахме се, горяхме, притискахме другия до счупване и ни бе все по-трудно да не правим любов. Дължахме въздържание на религията и на семействата си, а когато в най-силното желание забравех обета, Лейла ме умоляваше да се спра като доказателство за любов, когато пък тя ме умоляваше да се поддам, аз й шушнех в ухото: „Не искам жена ми да ме обвинява, че не съм я уважавал като девойка.“ Когато станеше невъзможно, се разделяхме, яростни и гневни, и се налагаше да крачим дълго, всеки в своята посока, за да се успокоим. В Багдад, пламнал от битките, заплахите, бомбардировките и сирените, които хвърляха хората в дълги вълни от паника, ние се тресяхме като две възбудени от миризмата на кръв акули, а телата ни кипяха от непристоен живот. А може би природата го беше предвидила нарочно? Вероятно в „животинската си мъдрост“ тя бе вмъкнала желанието зад страха, едно силно, ерективно желание, удвоено от опасността, неподатливо на потискане напрежение, което осигурява победата на секса над смъртта? Накратко, войната бе много по-еротична от диктатурата.

След неколкодневни боеве американските танкове навлязоха в столицата, където властваше чувство на поражение. Голяма част от жителите на Багдад се смятаха вече за победени: дори онези, които се радваха на свалянето на Саддам, смятаха, че е унизително, дето не бяха успели да постигнат това сами, а са имали нужда от омразните американци, освен това човешките загуби станаха тежки.

Но американските обещания ни заливаха, както и продоволствията, тълпата искаше да забрави, да се радва, тъй че един ден на площад „Фирдос“ събориха статуята на Саддам Хюсейн и мнозина бяхме тези, които най-искрено крещяхме и плачехме от радост.

С трийсетте тона бронз, които се стовариха на земята, трийсет оловни години се валяха в прахта. Тиранията бе стигнала до своя край. Другарите ми и аз щяхме да имаме право на свободно, демократично бъдеще без произвол. Сърцето ми подскачаше в гърдите. Виках, докато си загубих гласа, крещях всички лозунги, които подхвърляха на младите ни, възторжени гърла. Въпреки прекаленото присъствие на морски пехотинци и чужди журналисти, ние ставахме братя. О, колко бързах да стигна до Лейла, за да й разкажа за това събитие!

В осем часа вечерта, след като бях прегърнал повече хора, отколкото през целия си живот, с разкървавени длани, задето така бях удрял образа на деспота, а след това бях плакал от щастие на толкова непознати рамене, със съжаление напуснах тази еуфория и тръгнах към квартала на Лейла.

Като приближих улицата й, веднага разбрах какво се бе случило.

На мястото на нейния блок зееше празно пространство, затрупано с прах и черен дим. Сградата бе уцелена от ракета. От нея бяха останали само разпръснати камъни, парчета цимент с разлепени тапети, гипсов прах и огънати греди, които протягаха към небето измъчени ръце.

— Лейла!

Хвърлих се към руините и закрещях с колкото глас ми бе останал.

— Лейла!

Дерях гърло и тичах към зяпачите, претичах през близките магазини и влязох в съседния блок.

— Лейла!

Никъде не я открих.

Обхванат от паника се върнах към руините и изтръгнах лопатата от ръцете на един от спасителите.

— Лейла!

— Лейла е мъртва, господине.

Обърнах се и разпознах рахитичния охранител с побелял мустак, който сто пъти ме бе виждал да изпращам Лейла до тях.

— Ибрахим?

— Да, господин Саад. Бях в кафенето отсреща, когато стана всичко. Както знаете, Лейла и родителите й живееха на третия етаж. Точно там удари ракетата, точно на това ниво се възпламени и то първо поддаде.

— Вие… вие сигурен ли сте?

— Съжалявам, господине, съжалявам.

Той наведе глава, смазан от скръб.

От близките улици се чуваше опиянението, музиката и пиратките, с които празнуваха падането на бронзовия Саддам. Мракът, бавен и златист, донесе свеж полъх от планините, а щастливият Багдад се готвеше да танцува цяла нощ.